Разлика между версии на „Две сърца“

Версия от 13:55, 12 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Две сърца - Питър С. Бийгъл (откъс)

ил. Калина Атанасова

Брат ми Уилфрид все повтаря, че не било честно, дето всичкото се случи на мене. Нали съм момиче и дечко, и твърде глупава да си връзвам сама сандалите. Аз обаче смятам, че беше честно. Мисля, че всичко се случи точно както трябваше да се случи. Освен тъжните работи, а може би даже те.

Казвам се Суз и съм на девет. Другия месец правя десет, точно година след като дойде грифонът. Уилфрид разправя, че било заради мен, грифонът чул, че се е родило най-грозното бебе на света, и щял да ме изяде, но съм била прекалено грозна, дори за грифон. Затова си свил гнездо в Среднолес (така му викаме, макар че истинското му име е Среднощния лес, заради тъмното под дърветата) и започнал да яде овцете и козите ни. Грифоните така правят, ако някое място им се хареса.

Но никога не беше ял деца, поне до тая година.

Виждала съм го само веднъж – веднъж преди де – издигна се над дърветата една нощ, като втора месечина. Само дето тогава нямаше месечина. В целия свят нямаше нищо друго освен грифона, пламтящите златни пера по тялото му на лъв и крилете на орел, огромните предни нокти като зъби и оная чудовищна човка, която изглеждаше толкова грамадна за главата му... Уилфрид казва, че съм крещяла три дена, ама той лъже, и не съм се крила в мазето, както разправя, ония две нощи спах в обора, при кучето ни Малка. Понеже знаех, че Малка няма да даде да ме сполети нищо.

Да де, и родителите ми нямаше да дадат, не и ако можеха да го спрат. Просто Малка е най-голямото и най-свирепото куче в цялото село и не се страхува от нищо. Но след като грифонът грабна Джехейн, момиченцето на ковача, нямаше как да не видя колко уплашен беше баща ми, докато търчеше насам-натам заедно с другите и се мъчеха да организират някаква стража, та всички да научават, когато грифонът идва. Знам, че беше уплашен заради мен и майка и че правеше каквото може да ни пази, но от това не се чувствах по-спокойно, а с Малка се чувствах.

Ама и без туй никой не знаеше какво да прави. Нито баща ми, нито никой. Достатъчно зле беше, когато грифонът крадеше овце, защото почти всеки тук продава вълна или сирене, или неща от овча кожа, за да си вади хляба. Обаче като отнесе Джехейн, рано напролет лани, всичко се промени. Пращахме вестоносци до краля – трима – и всеки път кралят ни пращаше обратно с тях някой. Първия път беше един рицар, сам-самичък. Казваше се Дурос и ми даде ябълка. Влезе с коня си в Среднолес пеейки, за да потърси грифона, и не го видяхме никога вече.

Втория път – когато грифонът отнесе Лули, ратайчето на мелничаря – кралят прати петима рицари. Един от тях се завърна, но умря, преди да разкаже какво се е случило.

Третия път дойде цял ескадрон. Поне баща ми така каза. Не знам колко войници има в един ескадрон, но бяха много, селото гъмжеше от тях два дена: опъваха си палатките навсякъде, оставяха си конете в оборите и се хвалеха в кръчмата как скоро ще се погрижат за оня грифон заради нас, бедните селяни. Техните музиканти свиреха, когато влязоха марширувайки в Среднолес – това го помня, помня и като секна музиката, и звуците, дето ги чухме после.

Подир това селото спря да праща хора до краля. Не искахме да умират повече от войниците му, пък и от тях нямаше полза. Оттогава нас, децата, ни прибираха бърже вкъщи по залез слънце, когато грифонът се събуждаше, за да ловува. Не можехме да си играем заедно, да търчим по задачи, да наглеждаме стадата вместо родителите си и даже да спим на отворен прозорец, все от страх от грифона. Не ми оставаше друго, освен да чета книги, дето вече ги знаех наизуст, и да мрънкам на майка и татко, които бяха прекалено уморени да се занимават с нас, след като цял ден ни бяха наглеждали с Уилфрид. А те пазеха и останалите деца, редувайки се с другите семейства – пък и овцете и козите, – та бяха вечно уморени и уплашени и си бяхме сърдити през повечето време. С всички беше така.

После грифонът грабна Фелиситас.

Фелиситас не можеше да говори, но ми беше най-добрата приятелка, още откакто бяхме мънички. Винаги разбирах какво иска да каже и тя също ме разбираше, по-добре от всички, и игрите ни бяха необикновени, каквито няма да играя с никой друг. Семейството й смяташе, че тя е прахосване на храна, понеже никое момче няма да се ожени за нямо момиче, затуй най-често я оставяха да яде с нас. Отпървом Уилфрид се подиграваше на шепнещото изкрякване – едничкия звук, който тя издаваше, – но аз го праснах с камък и той престана.

Не видях с очите си как се е случило, но още го виждам в главата си. Тя знаеше, че не трябва да излиза, но нали винаги толкова се радваше да идва при нас вечер. Пък и никой у тях нямаше да забележи, че я няма. Те никога не я забелязваха.

Денят, когато научих, че Фелиситас я няма – това беше денят, когато потеглих сама да видя краля.

Е, оная нощ, всъщност – понеже нямаше никакъв шанс да се измъкна от къщата или селото ни по светло. Не знам какво щях да правя, наистина, ако чичо Амброуз не бе натоварил каруцата с овчи кожи за продан в Хагсгейт; а за да стигнеш преди да е почнал пазарният ден, трябва да тръгнеш дълго преди изгрева. Чичо Амброуз е най-добрият ми чичо, но знаех, че не мога да го помоля да ме вземе при краля – вместо това щеше да иде право при майка и да й каже да ми даде сяра и меласа и да ме сложи да легна с компрес от синап. Той дава сяра и меласа даже на коня си.

Затова оная вечер си легнах рано и изчаках всички да заспят. Исках да оставя бележка на възглавницата, но ги пишех и късах, и хвърлях в огнището, и ме беше страх да не събудя някой или чичо Амброуз да не тръгне без мен. Накрая просто написах ‟Ще си дойда скоро”. Не си взех никакви дрехи, нищо не взех, освен малко сирене, понеже мислех, че кралят трябва да живее някъде близо до Хагсгейт – единствения голям град, който съм виждала. Майка и татко похъркваха в стаята си, но Уилфрид беше заспал направо пред огъня, а случи ли се така, те винаги го оставят там. Ако го вдигнеш да си иде в леглото, той рита и плаче. Не зная защо.

Най-дълго стоях да го гледам него. Уилфрид въобще не изглежда толкова гаден, когато спи. Майка беше оградила жаравата, за да остане огън за хляба ни утре, а панталоните от молескин на татко висяха да се сушат, защото през деня трябваше да гази из барата за добитъка, за да спаси едно агънце. Преместих ги малко, за да не изгорят. Навих часовника – Уилфрид трябва да го навива всяка вечер, но все забравя – и си представих как всички ще чуват тиктакането му сутринта, докато ме търсят навсякъде, прекалено уплашени да закусват, и се обърнах, за да се върна в стаята си.

Но после пак се обърнах и се изкатерих през кухненския прозорец, понеже входната ни врата скърца ужасно. Беше ме страх, че Малка може да се събуди в обора и веднага да усети, че кроя нещо, понеже никога не успявам да я измамя, но тя не шавна, а после не посмях да дишам почти през целия път, докато тичах към къщата на чичо Амброуз, където направо се покатерих в каруцата с кожите. Нощта бе студена, но под оная купчина кожи беше горещо и миришеше гадно. Можех само да лежа неподвижно и да чакам чичо. Мислех си главно за Фелиситас, за да не ми е тъй зле, че напускам дома си и всички там. И онова си беше зле – никога преди не бях губила някой близък, не и завинаги, – но пък беше различно.

Не знам кога е дошъл чичо Амброуз, защото задрямах в каруцата и се събудих чак когато усетих някакво тръсване и изтракване, и ленивото изпръхтяване, което издава един кон, когато него са го събудили и не му е хубаво – и потеглихме към Хагсгейт. Преполовената месечина вече залязваше, но аз виждах как селото се друса край нас, не сребристо на светлината й, а ситно и сивкаво, направо безцветно. Въпреки туй почти се разплаках, понеже изглеждаше толкова далече, макар още да не бяхме подминали даже барата, и се чувствах сякаш никога повече няма да го видя. В оня миг щях да сляза от каруцата, ако бях малко по-глупава.

.........

Цялата новела може да прочетете в хартиеното издание на алманаха.

Превод: Калин Ненов, 2007