Разлика между версии на „Човешко лице 1“

Текуща версия към 07:06, 14 февруари 2008

Всички права запазени с изключение на правото за четене от този сайт, както и копирането за лични некомерсиални цели.

      Помълча малко, после внимателно повтори същото.

       - Това е, Хми. Тръгвай! Тръгвай обратно!

      По лицето на Хми се изписа объркване, после пристъпи от единия си дълъг крак на другия дълъг крак, закрачи непохватно, все едно човек ходеше на кокили. С всяка крачка започваше да се движи все по-бързо и уверено. После изведнъж хукна като вятър и за секунди се стопи в далечината.

       - Ену! Слушай ме – придърпа малкото зверче към себе си и приближи лицето й до своето. – Аз трябва да отида много далеч. Наистина далеч. Разбираш ли ме?

      Ену отчетливо кимна.

       - Не можеш да дойдеш с мен. Опасно е. Има много лакрез. Няма да има кой да се грижи за сави. Трябва да се върнеш. Не трябва да идваш с мен! Разбираш ли?

ил. Калина Атанасова

      Ену отново кимна.

       - Тръгвай. Ще намериш пътя сама.

      Тя видимо се колебаеше.

       - Тръгвай, Ену! Не можеш да дойдеш с мен. Лакрез ще те изяде.

       - Не – каза неочаквано тя. – Лакрез се страхува от теб. Няма да ме изяде.

      “Ама че работа. Харесва й с мен? Или се страхува да се връща сама?”

       - Ако дойдеш с мен, сави ще умре, разбираш ли?

      Тя кимна отново.

       - Ти не искаш сави да умре. Нали?

      Кимване.

       - Върни се при него. Занеси му храна. Покажи му как да намира сам храна. Хайде, Ену.

      Малката се поколеба за последно, после се завъртя наоколо. Джошуа метна раницата на гърба си и тръгна. Обърна се през рамо, за да я види какво ще направи. Тя стоеше в привичната си поза – клекнала и подпряна на юмручетата си, и го следваше с поглед. Лицето й бе изкривено. Очевидно изпитваше силно колебание.

       - Тръгвай! – извика й той.

      И тя хукна презглава обратно. Видя само бялата й дрешка за миг да се мярва между хълмовете.

      По пладне жегата стана непоносима. Джошуа свали наметката си в движение, отпи глътка вода и огледа местността с надежда да открие нещо, което да става за ядене. Ниски посивели хълмове. Плаха трева се опитваше да вирее тук, дори някакви бодливи храсти се опитваха да формират своя колония в подножието на хълмовете, но не преуспяваха особено в начинанието си. На места почвата беше оголена и твърда като камък. В далечината се виждаха руини от изоставен град. Имаше още много време до първата почивка и би било добре да намери поне сянка за нея.

      Погледна компаса на гърдите си. Стрелката се завъртя няколко пъти, преди с нежелание да се установи в някаква посока. После прегледа и записките си. Пресметна наум колко разстояние е изминал от последната отметка и поклати мислено глава.

      “Няма да успея навреме. Жегата е убийствена.”

      Помисли дали не може да изхвърли нещо тежко от раницата си, но не се сети за нещо подходящо. Оцеляването му зависеше от всека една вещ, която носеше. Скоро слънчевите петна затанцуваха пред очите му и той разбра, че е крайно време да спре и да почине. Наблизо, съвсем неочаквано, се появи дърво. Съвсем истинско дърво, може би акация. Високо около два-три метра, приличаше повече на обрасъл храсталак, но едно от стеблата се извисяваше приятно над останалите и короната му хвърляше рехава сянка. Джошуа свали в движение раницата и седна върху плаща си. Притвори блажено за минута очи. Когато ги отвори, видя лице.

      Ену стоеше пред него. Беше съвършено необяснимо, как се е приближила толкова тихо, при това за толкова кратко време. Стоеше клекнала и наведена напред към него, сякаш близостта на лицата им имаше някакво специално значение за нея. Гледаше го с ясните си сиви очи и отново бе издула бузи.

      Джошуа се засмя без глас.

      “Бива си я. Не се отказва лесно и е изобретателна. Хитруша. Явно не държи много-много на сави, за негов лош късмет…”

      Джошуа реши, че си струва и той да издуе бузи и да види какво ще последва. Това, което последва обаче, го смая; беше абсолютно неочаквано за него. Тя се приближи още повече и леко отърка своята буза в неговата набола четина. Правеше го бавно, с някакво скрито удоволствие, притворила леко очи. А после, съвсем като някое кутре, се сгуши в скута му и задряма.

      “Е, честито, имаш си питомец… Поне копаенето няма да ти е грижа....”

      Здрачаваше се и Джошуа реши да използва хладното време пълноценно. Ходеше се леко, по пътя Ену на няколко пъти намери корени от аштесе и поне утолиха глада си. Нейната бъбривост отново бе изчезнала. Появи се внезапно, когато слънцето се скри зад хоризонта.

      - Трябва да изкопаем дупка. Наоколо броди лакрез, а и още някой… - каза тя многозначително.

      - Ще загубим много време за копаене – отвърна й Джошуа. – По-добре да намерим някъде заслон.

      Ену неочаквано се втурна от място и затича в широк кръг наоколо. Не изглеждаше ни най-малко уморена от ходенето. Скоро Джош я изгуби от поглед и дълго не я видя. Когато все пак се върна, лицето й грееше в широка усмивка. Направи тичайки няколко кръга около него и бавно пое в посоката, в която бе изчезнала.

       - Джош-уа! Джош-уа! – викаше тя. Звуците се сливаха плътно в един рязък вик, той дори не разбра в началото, че вика името му.

      “Сведе го все пак до две срички!”

      Тръгна след нея. В падналия здрач едва мяркаше бялата й рокличка.

      “Откъде все пак я е взела? И кой й е показал как се облича?”

      Унесен в мислите си, не видя веднага къщата. Беше стара и обрасла с храсти, но все пак бе в чудесно запазено състояние.

       - Браво, Ену! Знаеш ли какво е това?

       - Дупка!

       - Точно така, малката ми. Това е дупка. Голяма дупка. В нея е живял човек.

      Ену се извърна през рамо и го погледна удивена.

       - Човек? Тук?

       - Да, Ену. Само че много отдавна.

      По лицето й се изписа неразбиране.

       - Вчера. Завчера. Преди много дни.

      Ену кимна, явно всичко й стана пределно ясно, и продължи да тича около къщата, изучавайки територията наоколо. Джош извади алпийското чукче и с обратната му страна си проправи път към входа на къщата. Вратата беше метална и заключена, но на третото бутване с рамо поддаде. Вътре беше прашно и тъмно. По пода се търкаляха някакви предмети, част от рафтовете все още стояха на стените, дори един стар диван се отличаваше от общата безформена купчина боклук. В следващата стая всичко бе още по-запазено. Спалня от масивно дърво…

      “Боже господи! Това тук е на повече от триста години. Донесено е от Земята, най-вероятно. Тук никога не са расли такива масивни дървета.”

      Опипа с ръка завивките и пружините. Всичко се разпадаше под пръстите му на безформена маса. Дъските протяжно скърцаха под краката му. Въпреки всичко къщата изглеждаше учудващо запазена.

      “Тук са живели дълго след Катастрофата. Може би дори е построена след самата катастрофа. Нещо като преден пост. Но до Града има още стотици километри… Твърде далеч е…”

      Докато ходеше и разглеждаше, се сети, че твърде дълго не е мяркал пред погледа си Ену. Върна се на входа и я видя, клекнала пред вратата.

       - Искаш ли да влезеш и да разгледаш?

      Ену само поклати отрицателно глава.

       - Страхуваш ли се?

      “Не.”

       - И не ти е интересно?

       - Вътре не е чисто – каза най-сетне тя.

       - Тук е живял човек…

       - Виждала съм.

       - Така ли? Ще ми разкажеш ли?

       - Няма нищо интересно. Там, където е живял човек, или е дупка на лакрез, или е мръсно. Не разбирам как човекът е живял на толкова мръсно.

       - Това е било много отдавна. Но ти пък не знаеш тази дума… Жалко. Хайде да си накладем огън.

      Когато сухите лиани весело се разгоряха, тя отново се примъкна при него и се сгуши в скута му.

      “Социален рефлекс? Или е заради топлината на тялото ми? Дали е вече зрял индивид? Феромоналните реакции едва ли са се променили за толкова кратко време…”

       - Разкажи ми за човека – помоли тихо тя.

       - Какво да ти разкажа? След няколко дни сама ще го видиш.

       - Наистина?!! – тя скочи и го погледна от упор в очите.

       - Надявам се. Имаме уговорка.

       - Днес много мислих – каза тя, намествайки се отново в скута му. – Защо лакрез не те напада. В началото реших, че е, защото ходиш изправен. Шарме разказваше, че човекът ходи изправен. Но ти не си човек, нали? Не си, така ми каза. Само че лакрез е глупав и е решил, че ти си човек. В началото и аз реших така, но ти ми каза, че не си. Затова не те напада.

       - Хми също ходи изправен. И ти би могла. Лакрез също ходят изправени, понякога.

       - Да. Затова мислех цял ден. Не е само това, че си изправен. Ти носиш това…

      И тя прокара дланта си по наметката му.

       - Отдолу нямаш козина. Носиш това, за да не ти е студено.

       - Правилна мисъл! Аз нося дрехи. Но и ти носиш. Защо теб те напада, а мен не?

       - Моето ми го даде шарме. Каза винаги да го нося и ако не мога да избягам от лакрез, да се изправя. Но по-добре е да бягам бързо, защото лакрез ще ме изяде.

      “Загадката на бялата рокличка. Просто и логично, макар и безполезно. Прекалено интелигентно за едно човешко зверче.”

       - Аз нося не само дрехи – каза той. - Това е раница, в нея нося някои неща. Храна. Ти носиш храната в коремчето си, после я повръщаш, за да нахраниш сави. А това е сектант. Това – сонар, с него се измерва плътността на почвата под нас. Това са все неща, направени от човек. Затова и лакрез не ме закача.

       - Ти човек ли си? – попита тя, като отново вдигна глава.

       - Как да ти кажа… Вчера не очаквах, че ще знаеш толкова много думи, а отговорът не е лесен.

       - Човек? – настоя тя.

       - Не. Аз не съм човек. Аз съм пенате.

      Малката скочи като попарена и се отдалечи на няколко крачки, преди да спре. После бавно пропълзя по-близо.

       - Ти не си пенате – заяви тя. Уплахата още не я бе оставила напълно.

       - Виждаш ли, има едно място, където има много дупки като тази, при това не са мръсни. В тях живеят човеците. Това място се нарича град. А край града има изоставени дупки на човек, в които живеят пенате. Те се хранят с останките от това, което яде човекът. Има хиляди пенате край града. Те са лоши, наистина, могат да те изядат. Дори лакрез се бои от тях.

       - Ти не си пенате! – каза решително тя и отново се върна в скута му.

       - Напротив. Аз съм пенате. Или поне бях. Докато моята шарме се грижеше за мен и ми носеше храна. После дойдоха човеците от града, прогониха шарме, а мен ме взеха.

       - Защо?

      - За да ме научат да измервам. Когато ме научиха, ми дадоха всичко това, дрехите, инструментите, раницата, обувките…

       - Какво значи да измерваш?

       - Това значи да ходиш от място на място и да наблюдаваш какво показва един уред. Всъщност, няколко уреда. После записваш това, което си измерил, и го носиш на човек, а той ти дава храна, вода и дрехи.

       - Не разбирам.

       - Не се тревожи, малката ми. Утре ще ти покажа уредите и записките си. Може пък да ти хареса.

       - Ще ме научиш ли да измервам?

       - Разбира се. Стига да искаш.

       - И човекът ще ми даде много храна? И дрехи? И лакрез няма да ме напада?

       - Да. Достатъчно храна и дрехи.

       - А дали ще ми даде дрехи и храна за сави?

       - Може би. Защо не…

       - Научи ме сега! – скочи за пореден път тя.

       - Добре. Първи урок – трябва добре да се наспиш, за да можеш да измерваш. Така че – лягай и заспивай. Утре ни чака много ходене. Мен поне…

      Малката не каза и дума повече. Сви се плътно на кълбо и зажумя с очи.

      Първото, което видя на другата сутрин, беше лицето й. Беше се надвесила над него и го гледаше втренчено. Дори не беше издула бузи, толкова беше задълбочена в занятието си.

       - Какво има, Ену? Защо така си се втренчила? – промърмори той, докато се надигаше.

       - Сънувах човешко лице – каза тя, напук на навика си да не говори сутрин.

       - Какво?

       - Сънувах. Човешко лице.

      И за по-сигурно направи кръг около лицето си с върха на ноктите.

       - Интересно. На какво приличаше?

       - Не помня. Забравих.

       - Защо реши, че е било лице на човек?

       - Беше ми хубаво, докато го сънувах.

       - Виж ти… А мен защо ме гледаш така втренчено?

       - Ти имаш човешко лице.

      Джош не намери какво да каже. Думите й го смутиха. Бяха абсолютно неочаквани и неестествени и въпреки това бяха казани леко, като на шега, макар че този бездушен свят не умееше да се шегува.

      “Проклет свят! Дори не смеем да кажем истината на едно такова умно и находчиво малко зверче. От кого крием всъщност? От себе си?”

       - Така е, Ену. Аз имам човешко лице. Ти също имаш човешко лице.

      “И не само лице. Но това ще е по-трудно да го разбереш. Засега нека е само лице.”

       - Аз имам човешко лице? – и тя прокара мекото на дланта си по бузите.

      “Странно е как ловко извива ноктите си, за да не се одраска. А мен добре ме изподра вчера. Може би това значи нещо…”

       - Да, Ену. И ти, и аз имаме човешко лице.

       - А лакрез? А хми?

       - Лакрез не толкова. Долната му челюст е деформирана, зъбите му стърчат и е космат по челото. Но дори неговото лице прилича много на човешко.

       - Значи наистина е бил човек? Някога?

      “Все пак я знае тази дума… Може би не я разбира напълно, само повтаря запомнена конструкция…”

       - Да. Някога лакрез е бил човек.

      Джош със задоволство наблюдаваше как по лицето й объркването се смени с прозрение.

      “Ей сега ще се сети. Умница е тя…”

       - Аз също ли съм била човек? – и премигна няколко пъти с очички. – Някога?

       - Разбира се, малка моя. Някога всички глит, пенате, хми, лакрез, жорез, орме, хоти и още много други, които не знам как наричаш, са били човек.

       - А защо сега не съм?

      Поредният й простичък въпрос. Който за пореден път го шокира.

      “Не е толкова просто да се изкорени човещината - каза си с горчивина той. - Дори от един подивял homo sapiens.”

(продължение)