Разлика между версии на „Две книги за свободата“

Текуща версия към 19:28, 16 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Две книги за свободата - Валентин Д. Иванов

"Нано", Николай Теллалов, Издателство "Весела Люцканова", София, 2007

"Фантастични новели", Александър Геров, "Народна младеж" - Издателство на ЦК на ДКМС - София, 1966, Библиотека "Приключения и научна фантастика", No. 100

Кое е нормалното състояние на човека? - Свободен или поробен? За поезията отговорът е ясен - дори най-жестоката диктатура не може да покори духа на човек. В краен случай, винаги остава място за вътрешна емиграция. За статистиката обаче нещата стоят по различен начин - огромното болшинство хора през която и да е историческа епоха е поробено. Свободна (или по-скоро, независима) винаги е била съвсем малка част от населението. При това тук не засягаме такива философски въпроси като кой е свободен и какво е свобода. Даже днес, когато се гордеем с достиженията на демокрацията, едва ли може да се наречем свободни, защото свободен е само самотният човек, който не притежава нищо. Например древните елини не биха нарекли свободен който е да е наш съвременник, който всеки месец чака заплата.

"Нано" и "Фантастични новели" са книги за свободата.

* * *

"Нано" и "Фантастични новели" са книги за Сингулярността.

Що е Сингулярност и има ли тя почва у нас? Терминът Сингулярност започва да се употребява във фантастиката е леката ръка на американския писател Вернър Виндж. По-късно усилията на автори като Чарлс Щрос, Кори Доктороу и Грег Игън го правят широко разпространен. С него се обозначава особенно рязка технологична революция, която драстично пренарежда живота на обществото и за която хората нямат адекватен модел на поведение. Въпреки връзката си с фантастиката, това всъщност е историческо понятие, защото човечеството нееднократно е преживявало сингулярности. Например откриването на огъня или индустриалната революция. Названието сингулярност е заблуждаващо - тя не е мигновена и е напълно възможно поколенията, които са преживели предишните сингулярности не винаги са си давали сметка за това. Обаче сега човечеството за пръв път се приближава към толкова рязка Сингулярност, която ще е в състояние да промени съществуващите социални модели едва ли не за една нощ.

Разбира се, писателите фантасти и футуристите са склонни да драматизират. За първите го изисква динамиката на сюжета, а за вторите е въпрос на привличане на общественото внимание. Не е изключено поколенията, които ще се сблъскат с наносингулярността и свързаните с нея безсмъртие, небивала по размерите си персонална мощ (сравнима със сегашната мощ на цели държави и международни съюзи) и почти абсолютна независимост на индивида от обществото, също така да не предадат особенно значение на промените, който стават покрай тях. Но за днешния човек тези изменения са несравними и много по-драстични от всичко, с което човечеството се е сблъскало през цялата си писана история.

* * *

Повече от четири десетилетия разделят двете книги. По времето, когато Александър Геров вижда отпечатани своите "Фантастични новели", Виндж е само на двадесет и две години. Под черепа на героя, нарисуван върху обвивката на книгата прозират лампи, а колите по илюстрациите (библиотечното оформление е на народния художник Борис Ангелушев, а художник е Иван Кьосев) сякаш са излезли от американски филм за шестдесетте години, макар че на капаците им ясно се чете марката "Балкан". Да хванеш "Новелите" в ръка означава да се пренесеш в друга епоха, когато книгите са били добре подвързани и подшити, и дори са имали лентичка от плат, с която читателят да отбелязва до къде е стигнал. Все неща, немислими в днешното забързано време на предмети за еднократна употреба.

"Новелите" са писателска книга - като в почти всеки филм от френския неореализъм, и тук има страдащ творец. В случая - писател. Той се казва Георги Георгиев и е ветеран от Съпротивата. Или активен борец против фашизма и капитализма. В началото на книгата го срещаме на преклонна възраст, след като е загубил трите най-важни жени в живота си: майка си, жена си и дъщеря си и се съвзема от дълбока нервна криза и период на остра мания на преследване. Конкретният повод за кризата е и първият знак, че тази книга не е обикновена - само двадесетина страници след началото става дума за репресиите в края на четиридесетте. Няколко страници по-късно писателят Георгиев мистериозно си припомня стихотворение, което е написал някога за царското семейство. А когато се появява и виц за Белене, картината коренно се променя. Изведнъж патриотичното и съвсем конвенционално произведение се превръща в психоделична сага, в която се преплитат вината пред другарите, загинали в Дирекцията на полицията, и лабилната психика на твореца, който лесно се поддава на външно въздействие. Странно за роман, написан в средата на шестдесетте години.

Поредица от ретроспекции проследява как Георгиев пада в бездната на собствените си изкривени представи за света. Някои сцени са толкова достоверни, че са трудни за дочитане: действието е просто, праволинейно и естествено, сякаш предсказуемостта им е търсена и превърната в част от творческия похват на автора. Накрая имаме пред себе си един грохнал и уплашен старец, останал сам в свят, който едва разбира. Единственото, което го крепи са спомените и точно тук се появява първият намек за идващата сингулярност: той решава, че в развитието си науката рано или късно ще достигне стадий, в който е възможно да се съживят всички хора, живели някога на земята. Георгиев се улавя за тая мисъл - простете за шаблона - като удавник за сламка и трескаво започва да пише спомените си. За майка си, за жена си, за дъщеря си. Спомени за всеки техен жест, за всяка тяхна дума. Той запазва старите магнитофонни ленти с гласовете им, снимки, всичко, до което може да се добере. И едва успява да допише спомените си, преди да умре.

Сингулярността настъпва две хиляди години по-късно, на следващата страница. Георгиев се събужда в завода за изкуствено съживяване. Науката е осъществила мечтата му. Неговите "Фанстастични новели" (да, така се казва и книгата на измисления писател Георги Георгиев!) се е превърнала в програмен документ на прекрасния нов свят.

Новият свят е утопия на победилия комунизъм. Или поне така изглежда докато не се стигне до сцената в която бивши литературен критик агитира американски банков служител. Абсурдна сцена. После още една и още една. Абсурдни са дори телата на съживените - метални кутии, подобни на "средноголям радиоапарат", които направо се съединяват с крайниците. А по радиото, когато обявяват за всеки новосъживен, казват: "пуснат в обръщение". Новите деца се вземат готови от родилен завод. Четиридесет години след появата на "Фантастични новели" терминологията им е едновременно носталгична и оригинална.

Особенно интересно е описанието на София от 4004 година. Не с различията си - както в алтернативната история на Николай Теллалов, а с непроменеността си - булевардите са по-широки, но Орлов мост, булевард "Толбухин" и Паркът на свободата са си почти същите. Наистина, през 1966 година едва ли е изглеждало че тези неща някога ще се променят. Единствената голяма промяна е появата на още един паметник на Съветската Армия - с червена звезда на върха на Витоша. Едва четири десетилетия по-късно Витоша може да посинее, в произведенията на Георги Малинов.

В известен смисъл новото общество олицетворява победилата поезия - през няколко изречения хората се впускат да цитират древни поети. Но само древни - съвременни поети няма, нещо повече, писането на поезия е забранено. Също както и заниманията с всички останали изящни изкуства.

Георгиев издържа в това стерилизирано общество цели пет века, но само благодарение на това, че любимите му хора също са съживени. Срещите с двама велики самоубийци - Джек Лондон и Ернест са предвестник на финала. Все пак Георгиев избира "по-малката сестра" на смъртта и заедно с жена си заспива за хиляда години, с надеждата, че до тогава науката ще съумее да създаде изкуствени "естествени" тела.

* * *

Разбира се, Александър Геров никъде не споменава думата "сингулярност". Нито "нанотехнология". Нито "криогеника" или пък израза "студен сън". Обаче обществото от книгата му носи очевидните белези на постсингулярно. Общество, което не се справя особенно успешно с последиците от сингулярността и механично копира миналото си без да си дава сметка за това. Трябва в него да дойде един външен човек като Георги Георгиев за да експонира абсурдността на новото общество.

Уви, за Георгиев няма позитивен изход. Въпреки силното си младо тяло той е един уморен старец, който само задоволява любопитството си. Неговото решение да проспи следващите хиляда години с надеждата че науката чудотворно ще "очовечи" обществото, което е на път да се превърне в гротеска, или дори в карикатура на вчерашния си ден. Александър Геров оставя на читателя надеждата, че замяната на "средноголемите радиоапарати" с "естествени" тела някак ще върне на хората способността да творят и ще ги извади от стагнацията, но тя така и остава нереализирана. Вероятно през далечната 1966 година не е имало много основания за подобна надежда.

* * *

Още по корицата си личи, че "Нано" произхожда от друга епоха. В същото време, портретът на Мария Магдалена от петнадесети век говори за всичко друго, но не и за фантастика и даже математическия символ, използван за да се напише заглавието не е достатъчно силен намек. Докато човек не прочете първите няколко страници.

Действието започва на една вила, на около четиридесет и пет километра от столицата на неголям европейски район. Срещат се двама приятели - Атанас Атанасов, уморен от живота екс-журналист в научнопопулярно списание и неговият бивш предмет на репортаж, биохимикът (със специализация по микроинженерство) Добромир Сантов. Ученият носи изцеление - и от старостта, и от "безнадегата". Изцелението дава вечна младост и всемогъщество. Изцелението е нанотехнология.

Отново се сблъскваме с това, което на Запад наричат "generation gap", а у нас - пропаст между поколенията. През 1961 година, не много преди да се появят "Фантастичните новели", Робърт Хайнлайн спечелва наградата Хюго с романа си "Странник в странна страна". На Хайнлайн му стига една дума от марсианския език. Ако книгата беше написана днес, вероятно накрая щеше да има приложение с основи на марсианската граматика и малък тълковен речник от няколко хиляди думи.

Николай Теллалов, пишейки във време когато изискванията към реализма на детайлите са безкрайно по-високи, не може да си позволи лукса, достъпен на Александър Геров, и да се изплъзне с няколко условности. Сцената, в която Георги Георгиев разглежда новото си тяло в огледалото в една съвременна фантастична книга би била само началото. За това не е изненадващ наситения с информация разговор, с който започва "Нано" и това е честно предупреждение към читателя, че има пред себе си книга, чийто автор си е поставил много високи изискванията за реализъм и вътрешна самосъгласуваност. Многобройните по-нататъшни научно-популярни отклонения наистина са необходими за да се разбере логиката на действието. Нищо чудно, че "Нано" съдържа задължителното приложение с речник.

Книгата се състои от три части, многозначително назовани "Натрупване", "Ферментация" и "Критична маса". След встъпителната сцена в идиличната вилна зона, по типичен за Николай Теллалов маниер, читателят е захвърлен брутално в шеметен водовъртеж от събития тридесет и две години по-късно. Светът се е променил и е останал същия. Защото човечеството, или поне една доста голяма част от него е избрала "плавния преход" към сингулярността. Звучи познато? Да, и сигурно не е случайно. Плавният преход обещава сигурност и болшинството хора го приемат и поддържат - със законни избори! - защото им гарантира някаква форма на контрол над собствения им живот и запазване на привичните реалии. Например подмладяването е постепенно, като се запазват съществуващите семейни отношения - т.е. родителите винаги остават по-възрастни от децата си.

Но защо тогава медицинската сестра, която събужда героя в този прекрасен нов свят, се отнася с така грубо с него? Защо тя ненавижда работата си? Има нещо гнило в Датското кралство и журналистът в Атанас Атанасов веднага се опитва да разбере какво е то. Отговорът лежи на повърхността - нанотехнологията е в състояние с лекота да задоволи материалните потребности на обществото. Тогава какво остава на хората? Какво да правят през безкрайните часове свободно време? Нали само единици имат таланта, търпението и дисциплината без които не може да се пишат романи, да рисуват картини или да създават нещо друго? Какво да правят всички останали? "Излишните" хора, които до скоро са били необходими за да изпълняват онези дейности, без които не може да има велики писатели, художници или изобретатели? Нищо чудно, че множеството е готово да приеме самоограничения, които да му наложат изисквания за работа само и само да се чувства полезно. Всъщност, не е ясно дали безразличните хора, които само търсят нови и по-силни дразнители за усещанията си, са най-страшното в това общество. Защото има огромно законопослушно мнозинство, което съвестно си изпълнява задълженията. Интересен е един от епизодичните герои - бивш милиционер, който и в новата епоха си е останал милиционер. Той е сред малкото хора, които все още изпитват вътрешна потребност да вършат нещо полезно, но за кратката ми среща с него ме уплаши именно с послушанието си. Беше критичен, да, но не се опитваше да разбере истинските причини и мащаба на кризата. В този аспект, негов контраст е друг епизодичен герой - единият от назначените адвокати/помощници на Атанас. На него принадлежи една - навярно не случайно вмъкната реплика към главния герой, която посява първото съмнение дали Атанас е склонил един изкуствен интелект към бунт срещу системата, или изкуственият интелект е било готов отдавна за това и само е търсел правилния човек, с който да го направи. Нещо повече, изкуствен интелект, който приема тегобата да откъсне част от себе си за да бъде с Атанасов. Малко толкова лирични любовни истории могат да се намерят в киберпънка.

Атанасов, подобно на предшественика си Георгиев, решава да напусне прекрасния нов свят, но стига до това решение само след три дни, не след хиляда години. Динамиката на съвременността си казва думата. Героят открива, че освен на стагнираната Земя, част от човечеството може да се намери в космоса, който се обитава от онези негови представители (наричани феномори), които са приели Сингулярността и са извървели пътя до край. Всъщност, тук читателят може да се запита дали феноморите, които се появяват в романа са най-прогресиралите или най-консервативните, защото мощта на нанотехнологията е такава, че тези, които я приемат и използват напълно биха се променили до нещо трудно разпознаваемо като човек. Всъщност, действието в романа дава основание да се мисли, че драматичните физиологични промени не водят непременно до промяна на психиката, така че е възможно феноморите от недалечното околоземие все пак да са типични представители на новия вид.

Уви, опитът му за бягство е неуспешен, но за сметка на това читателят е награден с бягството на неговата любима, който едновременно е драматична и футуристична.

А в космоса, тридесет и две години след началото на нанотехнологичната ера, цари нова Студена Война. Приликите с предишната Студена война са вледеняващи, като се започне от "берлинските стени" на бъдещето и се стигне до горещи сблъсъци с местно значение, които не променят драстично баланса на силите, но имат жестоки последствия за малцината, взели участие в тях. По време на един такъв разузнавателен рейд Добромир Сантов се появява отново и в ролята си на "прометеят" на романа, прави втори опит да "зарази" човечеството със свободна нанотехнология. Сравнението със съвременния свободен софтуер не е лишено от смисъл - наномашините по същество могат да правят всичко, ограниченията са наложени чрез интерфейса им, който оставя много от функциите им недостъпни.

Този път Сантов успява, не без помощта на един дефектирал руснак, офицер от специалните разузнавателно-диверсионни космически сили. Всеки човек получава пълен контрол върху наномашините в собственото си тяло и свободата сам да решава какво да прави с тях.

* * *

Нито "Фанстастични новели", нито "Нано" претендират за статуса на идеални книги. Дори в бъдещето Геров не може да избяга от идеологията, която го е заобиколила през шестдесетте години на двадесети век. Теллалов наистина има сложни параграфи, които трябва да се прочетат по няколко пъти, преди смисъла им да стигне до читателя, а главното събитие - настъпването на сингулярността, - става зад кадър. Но това са малки "данъци", които всеки читател със сигурност ще плати за да се наслади на две толкова хубави книги.

* * *

Сравнението между двата романа е пример за неизвестното богатство на българската фантастична традиция. Аз имах щастието да ги прочета съвсем случайно една след друга и смея да твърдя - в правилния хронологичен ред. Това направи по-очевадни разликите и приликите между двете книги и между епохите, в които те са написани. За съжаление, "Фантастични новели" не е видяла второ издание след 1966 г., което не е за учудване - Хрушчовското затопляне е завършило на Октомврийския пленум на КПСС през 1964 г., а както знаем, вълните на влияние се разпространяваха през социалистическите страни бавно, но неотвратимо. Тази книга все още е можело да се появи през 1966 г., но не и пет или десет години по-късно. Да се надяваме, че тя ще намери втори живот в новата поредица "Незабравимо" на издателство "Аргус".

Потвърждавайки репутацията си на песимист, ще прогнозирам, че "Нано" също няма да има особен търговски успех - у нас фантастичното гето е малко и книгата има високи изисквания към читателите. Може би руски или немски превод би имал определен успех, но и това за сега са фантастични пожелания.

С огромен ентусиазъм препоръчвам двете книги на любителите на фантастиката. Аз ги изчетох с удоволствие.

Каре:

Алекасандър Цветков Геров е роден на 15.05.1919 г. в София. Завършва право в СУ "Св. Кл. Охридски". В началото на 1944 г. е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9.09.1944 г. Впоследствие е редактор в Радио София (1944-1952), в сп. "Киноизкуство" (1953-1955), в. "Кооперативно село" (1963), в редакция "Фокус" към Българска кинематография и в издателство "Български писател". За пръв път публикува в един сливенски вестник на 11-годишна възраст. Сътрудничи на вестниците "Заря", "Литературен глас" и "Светлоструй", на списанията "Изкуство и критика" и "Златорог". Автор е на стихосбирките "Ние хората" (1942), "Два милиарда" (1947), "Най-хубавото" (1958), "Приятели" (1965), "Свободен стих" (1967), "Любовна лирика" (1983), "Внезапни стихотворения" (1986), "Книга за Тамара" (1991), на сборниците с проза "Усмивка под мустак" (1960), "Щастие и нещастие" (1963) и "Фантастични новели" (1966). Творчеството му е философско и аналитично. Без да се придържа към определена философска система, той разсъждава върху вечните въпроси. Умира в София през 1997 г. след продължително боледуване.

Каре:

Николай Теллалов е роден на 28.06.1967 г. в София. От 1972 до 1974 и от 1979 до 1984 г. е живял в СССР, а през периода 1979-1980 в ГДР. След неуспешно кандидатстване за военен летец служи в БНА от 1985 до 1987 г. От 1987 до 1994 следва във ВХТИ-София, но не завършва. От 1990 до 1997 г. работи в Института по полимери към БАН като лаборант. До 2001 г. сменя много професии и занимания, сред които строител, бояджия, въоръжена охрана в банка, пощальон, хлебар, продавач на книги на сергия, дърводелец и други подобни литературни дейности. От края на август 2001 г. е редактор в издателство "Квазар". Той е единствения фантаст от по-младото поколение, който пише епична фантастика. Публикувал е три романа от тетралогията за "Дракончето": "Да пробудиш драконче" (изд. "Светра", 1998 г.), "Царска заръка" (изд. "Квазар, 2001 г.), "Пълноземие" (изд. Квазар, 2003 г.). Четвърттата книга "Слънце недосегаемо" все още търси път към читателите. През 2007 г. беше отпечатан и самостоятелният му роман "Нано" (изд. "Весела Люцканова"). В различни сборници е публикувал множество разкази: "Змейкиня" и "Среща" в "Точка на пристигане" (2002 г.), "Лято за зимнина" - в "Таласъмия 2002" (2002 г.) и други. В сборника "Вирт" (2002 г.) участва с повестта "Короната на мравките".

Валентин Д. Иванов, 30.07-02.08.2007, Паранал, Чили