Самодивата
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
Самодивата - Росица Панайотова
Във времената, когато хаосът още летял над водата, големият Бог поприбрал облаците и създал светлината да свети за всички. Щом светликът оживял от хаоса, на нашия татко му се мярнала неговата сянка и той я повикал да стане. Надигнала се сянката: това бил самият Дявол. Тогава Господ му наредил да се гмурне в голямата вода и да извади оттам земя и камък. Гмурнала се дяволската сянка на дълбоко и тъмно място и извадила пръст и камъни, но докато изплувал, Лъжовният скрил под езика си земя, за да я направи по-после своя.
Видял го светлият татко и благословил земята да расте. Започнала тя да расте, тая под езика дяволски също, докато той захванал да се дави и плюе. Плюл дълго – дошли планините с изворите и поляните на белия свят.
Тръгнали планините след Господа към небето, но той ги спрял – рекъл им, че от света на сенките са се пръкнали, а сенките трябва да останат тук, на земята, да пазят. Натъжили се планините, че не могат да стигнат небето, и дълго тъгували, докато Бог се смилил над тях и създал от небесната светлина и земните сенки нас, самодивите. Дал ни криле и неземна хубост, за да тешим камъните, да радваме поляните и накараме изворите по-весело да пеят.
Така че всичко е дошло от скритото под дяволския език. Оттогава е забраната – в планина да не се вика, че сняг и камъни ще падат от високото. Дългият език е от Дявола; ако не умееш да мълчиш, самодивска болест – треска или немощ ще те настигне. А нашето си е наше, не се губи: чистите извори, поляни, дъбрави. Но ако човек ги омърси, рано или късно вихрушка ще го ослепи, ще го направи ням и глух. Затова речено е – по време на вихрушка трябва да се мълчи и да се плюе. А човек не бива да ходи без път, в безпътица, а по планинските пътеки към високото, че иначе ще нагази самодивска трапеза, а тогава става страшно – ще го накажем, и сит да е, все гладен ще ходи.
Обичам тези места, особено Кръстата планина и Лешино буче. Виждала съм как пролетта се катери по дърветата, лятото се шири из тревите, есента лека-полека поляга с листата, а зимата кара всичко да се умълчи. Често минавам насам, навестявам полуразрушената крепост, която е останала тук още от времената, когато местните хора са се опитвали да си опазят душите от ятагана зад каменните стени. Представям си как с надежда са гледали луната в безсънните си нощи, а байраците с извезания на тях полумесец са се нареждали около яките тогава зидове. И не са се предали, докато устата на техен човек не е изшушнала тайния вход в ухото на чуждите.
Сега пак съм се запътила натам, към мъдрите камъни, сред които някога моите посестрими, самодивите, са отнасяли на крилатите си целувки падналите в боя. Скоро ще стигна, вече прелетях над скалата, която наричат Ведена, ще се позавъртя край Царичина скала и съм там. Хубаво е тук, но днес нещо не ми харесва. Облаците, които друг път се поклащаха по небето с походката на млади жени, сега се местят тежко, като слоници. Храсталаците изглеждат толкова чорлави, цветята – сякаш утринната роса не ги е умила. Синигерите сънуват кошмари и остро изпискват насън. Даже мравките са си объркали пътечките, а и паякът се е поуморил да кърпи вятъра. Нещо не е наред. Тук нямаше бъз, не растеше. Сега има. Значи са се появили хора. Белият бъз расте само там, където често минават или живеят хора. О, ето ги. И носят камъни. Вадят ги от крепостта. Като гледам отгоре, приличат на бръмбари, които заравят яйцата си. Ясно. Искат да строят къща. А крепостта е зейнала като уста, на която са й извадили кучешките зъби.
Къща, значи. Вместо крепост. И кой ли крадец ще живее вътре? Трябва да е направен от камък. Само камък може да живее така. Трябва да знам кой е този камък. Не е сред бръмбарите. Няма го тука.
Времето тече. Седем по седем излитат птиците – дните се изнизват, а него го няма. Чакам. Вчера водата в реката се разплака. Нощем луната се крие зад облаците като открадната парà. Сигурно от срам. И звездите са се запилели нанякъде – кой знае къде хойкат. Денем слънцето агонизира на небето и се опитва да убоде с лъчите си людете, които изглеждат като бръмбари. Крепостта вече прилича на беззъба старица, а къщата расте като дресирано дете. Какво ли ще излезе от това дете? Тяло без душа.
Аз чакам.
Дочаках. Бръмбарите заровиха яйцата си и добре ги подключиха. Вдигнаха къщата, качиха се на голямото си возило и забоботиха. Пътят под тях стенеше. Хлипаше. Крещеше. Вятърът виеше, мучеше и мяукаше – искаше му се да се съеши със земята.
Полетях след тях, невидима и бърза.
Стигнахме в техния град. Наричаха го Каменград. И там видях невиждани неща. Във въздуха се стелеше дим без огън и колкото и да го размитах с криле, все не успявах – висеше мръсният като божие наказание. Хората живееха в килийки, както пчелите, и килийките, които съграждаха, една с друга си приличаха. Сърдити-дърдити бяха людете. Плетяха вериги от цветя и треви и наричаха това градини. Венците бяха само за умрелите. Бяха забравили що е ясна вода, даже сълзите им бяха мътни. Пушкалата им първо убиваха и после гърмяха, сякаш с тия пушкала искаха да оплачат новородените, че ще се мъчат на белия свят. На едно място видях нарисувана жена – стреляше с тънки вежди, а под миглите й очите сепваха – празни. Беше облечена в сянката си, гола, ама не гола като истина, а разсъблечена като лъжа. И един пръч с юзда от праз – брадат дявол – лежеше отгоре й.
В тия хора наистина имаше камък. Някои от тях живееха само с главите си, а сърцата им бяха от камък. Други в главите си носеха камъни. Трети – под пояса. На някои и сълзите им бяха каменни. Камъни в блато. Затова не можеха да плачат. Имаше и такива, на които ръцете или нозете им започваха да каменеят. Това, което всеки от тях беше забравил, оставил го беше да спи, се вкаменяваше. Така Господ-Бог е наредил – ако един орган не се упражнява, той замира, вкаменява се. Затова нашият светъл татко е направил човека от глина и кал, замесен с топли божии сълзи и с попътен вятър в молитвите му, а не от камък – за да шава, да диша по-свободно в него душата му.
Имаше и добри хора, но те се губеха между камъните. И тогава си спомних, че Господ като създал мъката, се чудил кому да я даде. Дал я на дървото – то изсъхнало; прехвърлил я на камъка – пукнал се; решил да я остави на злия човек, ама той не могъл да я изтрае, все си я изкарвал на другите. Накрая я подарил на добрия, че само той отвътре може да я износи…
Най-сетне возилото спря пред един кошер. Един от бръмбарите остави другите навън и влезе в някаква от по-широките килии на втория етаж. Най-после го видях. Него, човека, чиято бе къщата в планината. Беше на път да се превърне в паметник. Много камък имаше по него. Пясък, гранит, диаманти, кремък.
На стената висяха думите: “Как създавам своите творби ли? Ами просто вземам парче мрамор и отнемам от него всичко излишно”. На масата лежеше разтворена книга. Два реда бяха подчертани. Прочетох ги:
Скулптурата е дворцово изкуство.
Само за аристократи.
Значи това му беше работата – да дава на камъка живот. Като Бог да вае и да вдъхва душа на мъртвото. Душа като сянка…
В това време паметникът се беше размърдал. Броеше на бръмбара от крилатите хартийки, които затваряха хората в клетки. Устните му бяха разтегнати в усмихната пружина. Камъкът още не беше успял да се намести върху устата. Сигурно често я използваше.
Литнах обратно към Лешино буче при моите посестрими. Изкъпах се в извора, овъргалях се в тревата и се хванах на хорото. Бреза Самовила пееше, а другите й припяваха:
Както людете се гледат в огледалото, нека тъй и мъжът да гледа жена си и да не й се нагледа, а колкото по-скоро сапунът се измие, толкова по-бързо той да обикне, и каквато е бяла дрехата на гърба му, така той нека да свети…
Песента глъхнеше. Хвръкнах към най-близкия връх.
– Сестрици, мъдрите камъни вече ги няма, а хората на камъни искат да приличат. Трябва да направим нещо!
Тогава започнахме да градим къща в светъл облак. В основите на зида й зазидахме старци белобради, мъдрост да дадат на темела. За стълбове неженени момчета забивахме. За прозорци момичета наслагахме, с очите си да стрелят като риби в дълбокото. Покрива покривахме с млади булки – за къщата да се грижат, и за врати наредихме яки, силни мъже да я пазят. Накрая за ключалки наставихме малки сладки дечица, които лесно никой не може да прекрачи.
Спойката от любов, здраве и младост я бяхме омесили, но не можа да издържи тя повече от камъка. Старците вместо мъдрост, проклятия сипеха, от стълбовете момчета забягваха нанякъде, по чужди земи, на вратите мъжете, силните, клекваха, а покрива младите булки рушаха. За ключалките да не говорим – криви и счупени висяха.
Сигурно нашият светъл татко и неговата сянка, които са създали белия свят, бяха решили така…
Слънцето все така хапеше, луната се криеше, звездите си хойкаха, а реката подсмърчаше като болна. Природата искаше мъст.
Той беше там, до крепостта. Пред къщата си чукаше камък, който никога нямаше да отима душа. Страстотърпението ни се изчерпи.
Тогава?
Тогава първа Чума Мория замахна с крила, след нея аз, Юда Перинка и всички други. Дяволският език изплющя. Широкият гръб на вятъра помръдна, раменете му се разтресоха и той побесня. У него се събуди невинната душа на луд и отгоре, от високото се изсипа камък, потекоха сняг и камъни, първо взвод от камъни, после стадо камъни, глутница камъни. Полетяха на ята, по-сетне в рояци много, много… сняг и камъни.
Нещо в небето изкряска като новородено и една светкавица забоде тирбушона си в прииждащата тъмнина.
Главата му се изтъркули, сякаш беше скъсано копче и той хвръкна заедно със своя крясък вместо семка към бездната, там, където нито едно семе не можеше да поникне.
Вятърът подсвирна и млъкна.
Във въздуха замириса на хубаво като след буря.
Росица Панайотова, 2008
