Стихове от Анибал Радичев, Александър Карапанчев,

От Алманах "ФантАstika"
Версия от 13:28, 17 септември 2015 на Sastavitel (беседа | приноси) (Нова страница: == '''Нула''' == ''Анибал Радичев'' Е, какво е това? Обяснете! Кажете какво е! Таен код? Фантастич...)
(разл) ← По-стара версия | Текуща версия (разл) | По-нова версия → (разл)
Направо към: навигация, търсене

Нула

Анибал Радичев


Е, какво е това? Обяснете! Кажете какво е!

Таен код? Фантастично понятие? Смешно число?

Или, може би, то е константният свят на покоя –

идеален, абстрактен, абсурден – без плът и тегло?


Или символът просто е празен? Продукт алогичен

на ума... Псевдоформа без ядка. Безполюсен знак.

Но защо тази куха условност реално граничи

с вечността – между този живот и отвъдния мрак?


Между ясната мисъл и края на здравия разум.

Между нежния ромон и тътена страшен и глух.

Между крехката обич и нашата дива омраза.

Между въздуха син и дима. Между тяло и дух.


И защо в тази зона сияят въздушните кули,

построени от нас под едно илюзорно небе?

Що за свойство е нулата в сбора си с хиляди нули

да постига безкрая и винаги нула да е?


А пред нея застане ли даже една единица,

тя добива значимост и влиза с числото във строй!

С всяка нула, добавена в странната, строга редица,

единиците бързо нарастват и стават безброй...


Съществуват ли нулите – няма и цифра последна!

Всяка числена стойност е израз със нулата слят.

Но получила същност, тя пак е безплътен посредник

между плюса и минуса в този двуполюсен свят!...


Е, какво е това? Феномен? Форма най-всеобемна?

Парадокс, завладял и разпънал на кръг мисълта?

Знак с природа магично-небесна и дяволски земна?

Или нищо подобно?

Но нищо, подобно на всичко в света...



Из „Двоен препек“

Александър Карапанчев


Много ходих-бродих из София

(ах, как ме болят краката), но пък и много

човешки чудовища хванах в мрежите на мозъка си.

  • * *

Август, август, ти защо си такъв

сбъркан алхимик – от слънчевото злато

правиш със замах купища оловносиви делници?

  • * *

Слушаш гробищната тишина,

отпиваш от гробищната зеленина –

и колко лесно пътуваш във своето бъдеще!

  • * *

Грозде, хей, чудно грозде,

не си ли ти шпионин чуждозвезден,

който сладко-сладко ни влиза във кръвта?

  • * *

Семките на тиквата цигулка

лъщят от възторг – цяла във злато

и оранж, майка им пак е свирила Вивалди.

  • * *

Намазана със ягодово сладко, издига се

от студа огнената палачинка на слънцето:

я ми кажете, каква по-добра закуска за окото?

  • * *

И този час кърви и изчезва,

прободен от залеза: не може да си вечен,

човеко, заобиколен от тълпата на простосмъртните дни!

  • * *

Под този наш хомот

виждаме звезди посред бял ден,

а кога ли ще погалим истинските съзвездия?

  • * *

Звездите ме търсят като горящи очи,

а пък аз съм се скрил доста надълбоко –

във земна къща, във земни мисли, на Земята!




The Creator

Георги Кацаров


В самото семе изначално,

родило нашия Всемир,

битува Аз-ът ми ментално,

очаквайки духовен пир...


Но вероятната вселена,

която се осъществи,

бе само с мономерно време,

със ред на „после“ и „преди“

и вместо с мисловни полета –

от твърда материйна тленост

вселената беше заета

от α-та си чак до z-а.


- - - -


Струят потоците от данни,

а всъщност те са и света;

преплитат се в конструкти странни

реките инфосветлина...


И Аз-ът ми попива всичко,

и слят е неразривно с тях –

на вечност себе си обрича,

забравил древния си страх..



Аз помня още

Мирослав Моравски



Аз помня още.

Въпреки.

Аз помня още Кораба.


Помня още онова тъй тръпнещо очакване,

зелено-жълта синева и онзи вик при кацането.

Помня още плахото пристъпване-побягване,

зелените треви над нас, докато се търкаляхме.

Помня тези блясъци – очите ми във твоите,

прескачащи искри възторг (и в твоите, и в твоите...)

Помня и учудване, пазя и вълнение,

сърцето разбумтяно в миг от птичите крила...


Аз пазя още.

Въпреки.

Аз пазя още Слънцето.


Пазя още вярата – ще стигнем и безбрежното,

и приказки край огъня, за старите земи;

Пазя и копнежите, деца в кръга-мечтаене

как кораба строят... (строят, троят, роят...)

Аз пазя ярко спомена – светът е приключение,

и всеки миг живеене е част от твоя „куест“.

Пазя безсъмнението – всеки атом в този свят,

през сълзи и през гняв и мрак, обичам и боля.


Аз зная още.

Въпреки.

Зная и защо сме тук.


Въпреки костюмите в забравосивкав цвят,

въпреки ножовете, кавгите, счетоводствата,

Въпреки стъклата ни бронирани към чувстване,

въпреки доспехите, навличани пред публика,

думите-картечен ’кос, и лицемерския наряд;

Въпреки невярващите устни в присмехулен страх,

въпреки преяждането, въпреки глада;

Зная още.

Зная още името забравено на онзи глад,

що нощем твоя свят гризе, усукан от пари

(плати, плати, плати... а ти, къде си ти?...)


Аз топля още.

И туптя.

И помня и защо сме тук.


Не помниш ли?


С тебе бяхме някога...

някога на Кораба,

играехме Вселената, пътувахме за Тук.

С тебе, мой Приятелю, пристигнахме.

Нали?


Аз помня още.

Ти?