Пещерните зефи

Марияна Георгиева

(откъс от роман)

1. Тяхната тайна

Из от безбройните пещери и дупки, зейнали в скалните стени, притискащи ленивия Искър, нощта се беше изплъзнала като черна въздишка. Но те не затваряха бездънните си гърла веднъж щом здрачът плъзнеше над Балкана, а стояха все така смръзнати с разчекнати челюсти, докато мрачният им дъх, надигнал се от коравата каменна гръд, не очернеше целия свят, та го направеше невидим. И тогава пак тия чернолейни усти не се захлопваха, ами оставаха все тъй, широко зяпнали, докато светлината от небето не избелееше и не почнеше да налива в тях лъч подир лъч и да ги дави. А те не се закашляха, ами тъй стояха, непоклатими, а дълбоко в гърлата им се сгъстяваше непрогледна тишина...

Там, в хладната и мокра паст на най-голямата сред тия дупки, неотдавна се беше родил народ. С времето те бяха превърнали усойния подземен лабиринт от коридори, ниши и галерии в тяхната Пещера, над тяхната Река, и тя бе станала домът им.

Тоя народ, на зефите, кръстосваше цялата Вселена от планета на планета и където се родеше, там оставаше, докато броят му не се стопеше изцяло и тогава народът изчезваше от тая планета, за да се роди на друга, отново в пълен брой. Според общото мнение във Вселената, и особено според жителите на планетите, посетени от зефите, както и по думите на най-мъдрите същества, живели някога, зефите бяха един от народите, най-достойни за уважение и възхищение, и за висока чест се смяташе те да посетят точно твоята планета или звезда. Говореше се, че след тях иде светлината, а във Вселената светлината беше равносилна на живот.

И все пак, никой, дори най-мъдрите, не бяха успели да разберат изцяло нравите и изкуството на зефите, нито пък знаеха за мъките на отделните същества от тоя велик народ. Не се беше родил оня, който да наблюдава самите зефи: зефите наблюдаваха всички останали.

ﺬ

– Гùле, това е последната ни нощ заедно – прошепна една тъмночервена зефа в тъмнината.

– Така е – тихо и твърдо отвърна друга, морскосиня.

Двете останаха неподвижни във влажния мрак. Лежаха една до друга, върху големите си прозрачни криле, а раменете им се докосваха. Те усещаха тялото на другата – топло и солидно. От утре вече нямаше да бъде там.

– Гиле.

– Да.

– Ние сме твърде близки, за да се разделим завинаги. Ти си ме спасявала всеки път, като оплескам нещата, изслушвала си шантавите ми предположения за хората, ти винаги си била до мен и си... била до мен.

Морскосинята зефа бавно кимна и топло чувство на удовлетвореност изпълни гърдите ù.

– Аз имам план.

Шепотът на Тюàра се разтопи в мрака на Пещерата и тишината отново се отпусна тежко връз телата им. Някъде отдалече долиташе едвам доловимото, отчетливо капене на вода. Тихото дишане на останалите зефи в спалното помещение ритмично отмерваше последните им часове заедно.

Сърцето на Гиле се сви за миг от лошо предчувствие, после заби учестено. Тази идея на Тюара нямаше да е правилна, щеше да е срещу Вселенския закон за раздялата на обикновените зефи от зефите-Майки. От векове насам те живеят разделени, защото...

– Аз скоро ще се Слея с моя аерон – съвсем в друга посока заговори тъмночервената зефа, – и ще потънем в земята за колкото време е нужно. Тогава с теб ще бъдем разделени, но аз ще съм с него и това ще е интересно, защото ще е ново и, както Майките говорят – прекрасно, а пък ти ще си с Майките – и това ще ти е интересно. Ще можеш да бъдеш близо до Майка Еýла.

Тюара знаеше, че ако не новостта на изживяването, то поне близостта с Майката, на която Гиле ù беше признала, че искрено се възхищава, щеше да я направи щастлива. Поне за известно време.

– И двете ще бъдем добре. Но когато аз изпълзя от Дълбоката дупка, тогава, Гиле...

Гласът на Тюара угасна и тялото ù прошумоля под топлата завивка от сух, дъхав лишей.

– Гиле – чу се отново пламенният ù шепот. Тя се беше обърнала с лице към морскосинята зефа.

Гиле предпазливо се извъртя към нея. Синята ù къдрава коса се разля на вълни по постлания лишей и утихна. Тюара нямаше предвид приятелството им след като Гиле се посвети за Майка, а по-лошо – след това – след самото Сливане на Тюара, след изчезването ù!

– Тогава ти ще можеш да ме разпознаеш и да ми припомниш коя съм! Че сме били близки, че сме били заедно, че сме се... обичали.

– Обичали! – възкликна морскосинята зефа. – Тая дума е човешка. Те се обичат. Ние – не. Ние милеем и се грижим за всички, спомни си.

Горчивина като мътилка се надигна в Гиле. Заедно със силната привързаност към Тюара изплува и подтиснатата близост с Майка Еула – все непозволени чувства за една зефа.

– Гиле. Ние с теб сме малко по-различни от другите и ти го знаеш. Ние сме по... – тя замълча в търсене на правилната, зефска дума – отделни. За мен ти не си коя да е от сестрите ми и аз не съм просто една от тях за теб, така ли е...

Другата зефа мълчеше и се мъчеше да си докаже противното, ала сърцето ù туптеше непреклонно, убедено в истината.

– Така е – пророни тя накрая, неспособна да отрече. Непреодолимо чувство на безпомощност я заля, сега, когато беше и изрекла слабостта си. Изглежда не можеше да бъде просто една обикновена, здрава зефа, като всички нейни достойни предци и като тези около нея. Все имаше какво да я трови, все не беше каквато трябва. В гърдите ù нещо тежко и тъжно легна и тежестта му я задуши.

– Ако ми припомниш коя съм, Гиле, пак ще бъдем заедно – продължаваше Тюара с онзи неин пламенен, убедителен глас. – Новородените зефи понякога си спомнят живота на родителите си, ако в него им се е случило нещо много вълнуващо. Нашето приятелство е повече от вълнуващо, Гиле, и аз ще го помня не само в следващото си тяло, ами и в по-следващото и в по-следващото... Единствената тъмночервена зефа, Гиле, просто ù припомни коя е била. Това ще бъда аз.

Умът на Гиле шеметно се завъртя от налудните мисли, отприщени от фантазията на приятелката ù. Да, беше възможно да се разпознае младата зефа, в която Тюара щеше да се превърне, след като изчезнеше, по уникалния тъмночервен оттенък на тялото – точно какъвто и съответният ù мъжки ще притежава. Но да ù припомни коя е била... Това никога не се е случвало, никой не си го е и помислял. То е немислимо, грешно, немислимо грешно! И как щеше да живее тя сама, сред Майките, с тая тежка тайна в себе си, не...

– Гиле, ще бъдем заедно – не само в следващото ми тяло, а и във всички след него, докато престоят ни на тая планета свърши, докато последната зефа и последният аерон се Слеят и Майките и Бащите засънуват Големия сън и видението им ни изпрати на нова планета. Заедно, Гиле, като хората – като майките и децата им – живи едновременно.

Ужасеният поглед на Гиле се впи в пламтящите големи очи на Тюара и след миг се отклони, опарен. Като майките и децата на хората! На хората! Мъката от раздялата като че размътваше ума на приятелката ù, а покрай него – и нейния.

– Остави ги тия хора! – почти просъска възмутеният глас на морскосинята зефа, а очите ù горяха вече като тези на тъмночервената. – Те са друга раса, различна. Ние сме зефи, зе-фи! Нашите правила са различни, телата ни са други, ние сме други! Не можем просто така да правим като тая раса или оная, само защото ни харесва!

– Нима всичкото това пътуване от планета на планета няма за цел именно да ни открие нови начини да живеем по-добре, по-щастливо...

Страстните думи на Тюара накараха и двете да замълчат, стреснати от неочаквано оголилата се истина. Майките не веднъж им го бяха казвали: „Ние, зефите, пътуваме от планета на планета, за да изучаваме Вселенските закони, които се проявяват там, да ги разберем и да ги изречем на Истинния език. Поколения и поколения от зефи са трупали знание и са услужвали с него на когото се е нуждаел във Вселената, откак се е зародил Животът. Това е мисията ни.“

Тя е права, смутено започна да разбира Гиле. Целият ни живот е посветен на събиране на знание от други раси, което да бъде използвано за решаване на конфликти и лекуване на нещастието във Вселената. А ако е нужно на самите нас, колкото и рядко това да се случва... ако самите ние страдаме... тогава защо да не се поучим от хората, които изследваме? Защо да не направим промяна и да бъдем отново щастливи?

Очите на Гиле, нови, се впиха в тези на приятелката ù. Настойчивият поглед на Тюара, в момента, в който се докосна до този на Гиле, мигом се смекчи в любящ и изпълнен с надежда.

– Ти си луда, но права – каза Гиле почти на глас, от което се стресна. – Колко сама ще съм без теб, Тю – продължи тя шепнешком и докосна с ръка лицето ù. Големите очи на тъмночервената зефа се притвориха, а изписаните ù устни се разтеглиха в щастлива усмивка. Ръката на Гиле се плъзна по прибраната в кок мека червена коса на приятелката ù и бързо се отдръпна.

Зефите, разбира се, не можеха да усещат възбуда от подобен допир, освен ако не бяха Майки. Младите зефи просто се отпускаха при близостта и топлината на друго тяло, тъй като животът във влажна, усойна пещера ги правеше много топлочувствителни и търсещи допира на живо същество. Майките обаче казваха, че не е добре те да се докосват умишлено, защото събуждането на телесните усещания предизвиквало преждевременно съзряване на зефата, преждевременно насищане и потъмняване на цвета ù. То пък причинявало силен копнеж за Сливане, а тъй като не тя, а Майките определят кога то да се случи, на рано съзрялата зефа не ù остава нищо друго, освен да подтиска копнежа си и да се измъчва до Сливането.

Когато Тюара отвори очи, Гиле нежно я гледаше. За последно.

– Гиле, нали ще ми припомниш коя съм, нали...

Лицето на морскосинята зефа изглеждаше омекотено и спокойно. Фините ù черти излъчваха красота и вътрешен мир. Като Майка Еула, помисли си Тюара замечтано. Лицето на Гиле се наклони надолу бавно, с усмивка.

2. Последна нощ обикновена зефа

През малкото останало време от нощта Гиле искаше да сънува. Копнееше да се наслади на последния си личен сън, тъй като от утре щеше да стане Майка, а Майките сънуваха само Свещени сънища, в които се срещаха с Бащите и обсъждаха новините за хората. Емоциите и спомените, разбудени от Тюара обаче, не ù даваха покой. Понякога наистина мразеше как Тюара с лекота размиташе всичките листа, пръст и тежки камъни, с които Гиле беше скрила чувствата си от самата себе си, а след това, доволна, заспиваше като новородено.

Тюара наистина спеше до Гиле, при това с усмивка на лицето. Може би мечтаеше за бъдещите им прераждания заедно. Лесно ù беше на нея – дава път на чувствата си, оправдава ги с това, че има право да е щастлива, и после нека Гиле живее със смазващата тайна цял живот, и нека Гиле прави решителната крачка на припомнянето, а ако някой ги разбере, тогава Майката Гиле, разбира се, ще е виновна, а не новороденото, объркано зефче, нали...

Гиле се тръшна на постелята си нетипично раздразнена и се взря в тавана. Там някъде поне. И без това не се виждаше, както не се виждаше и бъдещето ù.

След няколко секунди огромното топло чувство към Тюара отново я изпълни цялата, заличи всякакво сърдене и я накара да се чувства топла, да усеща как диша и да осъзнава, че в този момент, с това вълнуващо нещо пулсиращо в тялото ù, тя е жива-живеничка. А колко незаконно беше само, особено за една бъдеща Майка – пример за другите зефи. Как може да обичаш... Да, това наистина май беше любов, както Тюара твърдеше. Не беше кроткото милеене, което всички други изпитваха – беше мощно, дълбоко и толкова пропито с всеотдайност, че всъщност нямаше значение за кого се жертваш и за кого се грижиш – за себе си или за другия, защото някак си... и двете сте еднакво скъпи, еднакво важни...

Та как можеш да обичаш една зефа, ще кажат другите? Не може, не може, ще заклатят глави, а в големите очи на Майките ще проблясва разочарование. Другите пък ще си кажат, прави бяхме, тя е луда. Има два вида любов, два Закона за Любовта: Първата Любов е когато обичаш себе си, и това всеки го може, а Втората Любов е когато започнеш да обичаш другите – това е милеенето. На всички, които милеят, им е ясно за кого да милеят: зефите – за другите зефи и за Майките, човешките вождове – за племето си, човешките майки – за децата си, човешкият мъж за неговата си жена, и така нататък. А ето, моля ви се, Гиле – Гиле! И тя си представи как Майките позорно я държат изправена пред всички събрани зефи насред Залата за Учене. Гиле обича Тюара, забележете! Егоистични зефи досега не сме имали в историята си, скъпи мои, какво ще я правим тази тогава?

Гиле стисна очи и сграбчи лицето си. Докато клатеше глава с изгарящата мисъл „Не, не, не!“, пръстите ù започнаха да изстискват горчив сок от очите ù. Тя стана и излезе от спалното помещение на пръсти.

По тъмните коридори нямаше жива душа. Само питомни светулки разсеяно проблясваха тук-там. Тя мацна на пръста си малко сок от сладък мъф от една паничка, захлупена до изхода на спалнята, и тръгна към светулките. Подмами най-близката със сока и я поведе по друг коридор, навътре и надолу в Пещерата. Премигващата светлинка зад нея периодично осветяваше големите хлъзгави камъни по пода и побелелите от някакъв минерал стени. Тя беше научила пътя и без светлина, за в случаите, когато искаше да избяга, без никой да я види, но сега предпочиташе да има компания, пък била тя и на едно животно.

Като Фаяя, мина ù през ума. И Фаяя, лудата зефа, имаше една светулка, която Майка Заинàр ù беше подарила, за да ù прави единствена компания в тъмните кътчета, където Фаяя се спотайваше. Гиле иронично си спомни как зефите я обвиняваха, че е луда, задето страни от всички и броди сама. Не е толкова ненормално, оправда се тя наум. Има и други зефи, които се упражняват да слушат в свое скривалище, а не в Залите за Слушане!

Това беше вярно. Но тя не знаеше, че другите бяха виждали и Майка Еула да броди сама и да слуша извън покоите на Майките, и също ги бяха виждали да се разхождат двете и да си мълчат, все едно се разбираха, без да говорят. А най-ужасяващото, което другите знаеха за Гиле, беше, че тя се е смяла на висок глас с Майка Еула, веднъж, много навътре в Пещерата, където сигурно са си мислили, че никой няма да ги чуе. Но ехото, зловещото ехо – то разнесло кикота им навсякъде, като лудите викове на Фаяя... И каква обща шега можеха да имат една зефа и една Майка, на която да се смеят, и то сами? Някаква тяхна си шега, явно. Тайна, незаконна шега.

Гиле мина през Езерната зала за Слушане. Бистрата, едвам помръдваща се вода изглеждаше тъмна и тайнствена под мъждивата светлинка на светулката. Езерото се намираше по средата на галерията, между високи скали, които пък бяха покрити с пясъци. Когато е имало повече светулки тук, Гиле беше виждала, че водата извира от дълбока пукнатина в единия край на езерото, и Майките предполагаха, че то е най-високата част от някакво по-голямо, много дълбоко езеро. Може би водата наистина помагаше на другите да се съсредоточат – толкова спокойна и бистра беше. Но не и на Гиле. Тя се концентрираше най-добре сама, сред скалите.

Тя продължи надолу след Залата за Слушане, закриволичи по коридорите, на места толкова тесни, че едвам преминаваше странично, а другаде се налагаше да пропълзява под тонове пропаднали скали, за да излезе отново на открито и да продължи навътре. Светулката я следваше покорно и сигурно си тананикаше на нейния си, светулски език, защото ту минаваше отдясно на пръста със сока, ту отляво, ту обикаляше в кръг около него, все едно си танцуваше.

Най-накрая стигнаха. Скривалището на Гиле. Коридорът продължаваше напред в съвсем тесен процеп, но Гиле разпери ръце и крака и тръгна да се изкачва като паяк нагоре по скалите, опирайки се на четирите си крайника. Напредваше бавно, ноктите ù току изскърцваха, но за щастие светулката се изкачи над нея и ù освети пътя. Големите крила на Гиле пропърхваха в опити да я задържат във въздуха, макар че зефите не можеха да разчитат на крилата си почти никак. Къде да упражняват летене в пещера? Затова пък ако в случаи като този им се наложеше, имаше някакъв малък, но пък често животоспасяващ ефект от тях.

Светулката чакаше Гиле в процепа, който представляваше скривалището. Беше точно толкова голям, колкото Гиле да легне по гръб и отдясно да ù е скала, отляво процепът, през който е дошла, а отпред, отзад и отгоре – на една ръка разстояние имаше черни, влажни скали, дебели и тежки, и твърди, непоклатими. Тук нищо не можеше да я смути.

Гиле протегна пръста си към светулката и ù даде да го оближе. Животинчето кацна на малкия му връх и засмука, доволно проблясвайки. Зефата се усмихна.

Почувствала се на сигурно, тя се отпусна в спомени за досегашния си живот – животът, който утре щеше да е вече зад гърба ù. Пред очите ù преминаха една мъничка още светлосиня зефа, тичаща напред-назад около Майка си Еула; после вече поотраснала зефа, която се луташе за пореден път по черните коридори, объркана, смутена и с насълзени очи, и най-накрая същата тая зефа, легнала в скривалището си, плачеше, тресеше се и после се успокояваше и слушаше с пречистени сетива и прояснен, разтоварен ум, отново и отново, обречена да развие това умение до съвършенство.

Гиле си спомни как беше чула истинското си име. Тогава още не беше разбрала Отговора на Големия въпрос, но пък беше млада и интелигентна и толкова се възхищаваше на легендарната Оана, че искаше и тя като нея да бъде една от малцината, чули истинското си име. И тя слушаше ли слушаше... На няколко пъти ù се беше сторило, че да, това е името – Гуана, не – Гису, по-точно Гишу. Но не, когато го изричаше на глас, усещаше, че това име вика друго същество, друга зефа или може би не зефа, а кой знае кое чудовище или буболечка на някоя планета носеше името Гишу. И тя продължаваше да мълчи, затворила очи, и да се пита наум: „Как звучи същността ми? Как звуча аз?“ Бавно, с много търпение и спокойствие, без да се отказва, тя чуваше нови и нови имена, а после дълго не чуваше нищо. По едно време толкова се беше отчаяла, че си беше помислила, че тя е по-различна, нейното име е самата тишина, то е беззвучно, не можеш да го кажеш на глас, можеш само да си го представиш или да си го помислиш – едно такова кратко, ударено, дори цветно, синьо по-скоро, но зад тая му краткост се крият огромни ледове от неосъществени способности, от неизказани чувства, от неразтопена обич и тия ледове го сковават и го правят мъничко, едно такова като Гите, Гике – толкова кратко, но не простовато, а някак нежно, като Гилле, но не и толкова претенциозно – по-скоро Гиле.

И пуф! – тишина.

Това беше. Гиле.

Гиле. Гиле. Гиле! Това беше тя!

Казваше го на глас десетки пъти – сякаш самото ù същество се обръщаше, като да го викаха. Нещо мъничко и много плътно вътре в гърдите ù обръщаше глава към думата и гледаше очаквателно. Това беше то – същината ù. И оттогава нататък тя можеше да общува с тая същина, да я пита как да постъпи, да я пита как се чувства, да ù се уповава и да я следва... Колко по-уверена се чувстваше оттогава нататък, стъпила върху това съвсем малко, но непоклатимо като скала нещо вътре в нея – много по-уверена, отколкото когато беше стъпвала по клатушкащите се съвети на другите зефи и дори по огъващите се като подбелови листа напътствия на Майките.

А колко неточно ù звучеше тогава старото ù име Вижу. То ù беше дадено от изродилата я Майка Еула, която го беше чула в момента на раждането. Но то сякаш се отнасяше до някаква прастара част от Гиле, която я сковаваше и я дърпаше назад, и винаги като я повикаха, все едно ù казваха „Хей, потомката на Вижу!“, както хората се обръщаха един към друг със „синът на този“, „от рода на онзи“...

После тая същата твърдина, на която Гиле се уповаваше, я беше забъркала в едни сладки и истински, но грешни чувства. Първо към Майка Еула, после и към Тюара. През цялото време тя беше напълно сигурна, че така трябва да се чувства, поне същността ù така ù казваше и тя се чувстваше прекрасно, когато Гиле даваше път на възхищението, споделянето и жертвоготовността си за тия две любими същества.

Но достатъчно! Сега едното щеше да потъне в земята, а с другото щеше да живее всеки ден. Може би като станеше Майка, любовта ù към Майка Еула щеше да бъде по-толерирана? Нямаше да мисли за това сега. Сега щеше да сънува за последен път собствен, личен, неин си сън, и то самичка...

3. Церемонията

Церемонията за посвещаване в Майка, като всяка друга зефска церемония, отбелязваща значимо събитие, се състоя в Залата за Учене. Тя се намираше надълбоко в Пещерата и беше най-обширната и най-светлата галерия, благодарение на стотиците опитомени светулки, които летяха в бавни кръгове около стените ù, приблизително на височината на зефите, и осветяваха неравните скални стени, водата, стичаща се по тях, ниския мъх, с който подът бе застлан, и множеството малки цветни зефи, насядали по него, в полукръг около трите снежнобели Майки. Ако новите зефи се раждаха при Дълбоката дупка, в непрогледния мрак и тежката тишина, то новите събития и прозрения се раждаха в Залата за Учене, на светлината, сред възгласите и звънтенето на стотици прозрачни криле, пред всички. Залата за Учене и Дълбоката дупка бяха двата центъра на зефските пещери, които се създаваха на всяка планета, при всяко тяхно раждане.

В церемониите на зефите нямаше пищност. Целта им бе да оповестят прозрение, решение или някаква общозначима промяна и затова единственото, което се правеше, бе тази, която е чула промяната – някъде дълбоко, дълбоко в себе си, – да разкаже за случилото се на другите. Тогава те можеха да се поинтересуват за детайли и след като новината биваше обяснена доколкото бе възможно на онези, които не я бяха чули сами, тогава зефата запяваше непозната песен: песен, бликаща от най-неподвижната тишина, където всичките песни и всичкото знание спят, докато някой не успее да ги чуе, и да ги огласи и на другите.

Пред шушнещите и позвънкващи с крилата си зефи се изправи Майка Заинар. Бялата ù снажна фигура внушаваше респект и възхищение сред младите. Те утихнаха и големите им цветни очи загледаха ту сериозното, привлекателно лице на Майка Заинар, ту леко неспокойната физиономия на морскосинята зефа, която Майката бе прегърнала с едната си ръка.

– Скъпи мои дъщери...

Дългата бяла роба на Майка Заинар, многопластова като разтворена шишарка, се раздвижи от ниското пещерно течение. Майката се усмихна и заради приятното докосване на повея, и заради щастливата новина, която щеше да съобщи.

– Сигурно повечето от вас са разбрали, че нашата Гиле ще става Майка. 

Тихи, бързи вълни от звън на крила се разляха из Залата за Учене, макар че почти всички зефи наистина знаеха за решението на Гиле. Топли и студени вълни се плискаха и в гърдите на Тюара, и по лицето ù.

– Тримата Бащи при Извора на Реката ни съобщиха, че сред синовете им също се е появил един, чул в себе си повелята да стане Баща. И той бил морскосин, точно като Гиле. И така, от днес ще имате четири Майки и четирима Бащи, скъпи мои.

Нова вълна от звън и възгласи заля Залата за Учене и отекна по коридорите на Пещерата. Сърцето на Гиле подскочи от радост, че правилно е чула мисията си и че има още един друг, там, при Извора, който е нейната половинка и ще се посвети на същата дейност – Бащинството. Скоро тя щеше да го срещне – по позволения начин и по непозволения, за който не подозираше, че съществува.

– Нека Гиле ни разкаже това, което ù се е случило – каза Майка Заинар, усмихна се на морскосинята зефа и отстъпи назад към другите две Майки, които седяха на мекия мъхов под.

Гиле предпочете да седне на високата възглавница за говорещата, вместо да разказва права. Тя постоя малко, загледана в тъмния мъх в краката си, усети как умът ù се успокоява, дишането ù става равномерно, прочисти гърлото си и заговори:

– За пръв път чух усещането, че трябва да стана Майка, преди точно трийсет дни. – Напевният ù, равен глас на мнозина заприлича на този на Майка Еула. Тюара също го забеляза. Гиле говореше все по-уравновесено и по-ясно. – Нали всички трябва да слушаме за призванието си: дали да се Слеем с аерон, да се превърнем в сфера и да потънем през Дълбоката дупка надолу в недрата на земята, или да се Слеем с аеран, да образуваме сфера и да полетим с нея високо във въздуха, над земята и хората. Или пък да не се Слеем с никого, ами да станем Майки. Толкова малко от нас стават Майки, че първото усещане, че аз не трябва да се Сливам изобщо, ме изплаши и удиви.

Като малка, когато още не знаех изобщо как да слушам, ами като всички нас приказвах ли приказвах, когато Майките или по-големите от вас говореха за Сливането с такова очакване и вълнение, аз започнах да вярвам, че и на мен ще ми се случи, и започнах да го искам. Това искане израсна като една от скалните стени околно нас, непоклатима и солидна в ума ми, по-скоро в ушите ми, без аз да знам, и остана там в продължение на много, много време. Заради това искане дълго не можех да чуя, а след като най-накрая чух, не можех да приема, че, да, аз трябва да стана Майка, независимо от детските ми мечти.

Тогава разбрах, че когато обсъждаме наученото за хората тук, в Залата за Учене, ние трябва да мислим, трябва да говорим. Но когато слушаме, за да чуем отговора на наш въпрос, тогава трябва да разрушим всички стени от мисли и всички стени от предварителни желания, и просто да слушаме – празни, чисти, отворени за какъвто и да бъде отговорът. За да го чуем наистина...

Сфери и Вселени! Как хубаво го обяснява!, помисли си запленена Тюара. Тя се огледа и откри, че главите на всички цветни зефи са застинали по посока на приятелката ù, с широко отворени очи и наострени уши. Крилата на някои бяха отпуснати, но на повечето стърчаха замръзнали, сякаш и с тях слушаха.

– Преди трийсет дни садяхме семена от мъф в една от далечните галерии, когато започнах да усещам как умът ми става все по-тих и по-спокоен и спомените и желанията ми се оттеглят нанякъде и аз почти не можех да разпозная, че това е моят ум, а не нечий чужд или просто тишината. И тогава почувствах, че всъщност на мен ми харесва именно да свързвам фактите във вериги, да намирам причините и следствията от един факт, да умувам какъв Закон лежи зад всяко човешко действие. Това всичкото мислене ми е приятно, удава ми се и предположенията, до които достигам, често се оказват правилни. И всъщност, тогава усетих, събирането на нови факти, което бих правила като сфера под земята или във въздуха, ми е много далечно и не ме привлича изобщо...

Гласът на Гиле прекъсна, за да даде време да потънат думите ù по-дълбоко в зефите. След малко тя продължи.

– Това беше първият път. Още няколко пъти усещах подобно чувство, прозрение, и постепенно започнах да свиквам с него. Дълго още слушах, все по-празна от желания и разсейвания, дали това е истината, или не е. С времето се убедих, че това, което чувствам, по-истинно не може и да бъде, и казах на Майка Еула. Тя пък каза на другите Майки и ето ме тук, пред вас, на път да бъда приета сред тях.

Гиле се извърна към Майките, видя усмихнатите им благи лица и, окуражена, рече:

– Това е историята накратко. Ако искате да знаете нещо повече, питайте.

Една синьо-зелена зефа вдигна ръка в тишината. Майките ù кимнаха и тя каза:

– Гиле, значи ние не трябва да се радваме, че ще се Слеем, защото това ни прави глухи и няма да можем да чуем истината...

– Това, което аз открих, е – скромно отвърна морскосинята зефа, – че е добре да не се радваме на Сливането, преди да сме сигурни, че то е нашият път, тоест преди да сме го чули – всяка за себе си. Моята радост и копнеж по Сливането ми пречеха и пречеха да чуя, че аз, всъщност, не избирам да се Слея. Но след като се убедите, че пътят ви минава през Сливане, тогава радостта няма да ви пречи да чувате, стига да не е прекалено шумна. Това е моят опит.

– Благодаря ти, Гиле – избърбори синьо-зелената зефа, а погледът ù изглеждаше отнесен и сякаш съзиращ нещо в далечината.

Други въпроси нямаше и това беше добре, мислеха си Майките. Те учеха зефите никога да не задават въпроси като „Защо трябва да опитомяваме светулките?“, а по-скоро щом се зачудят за нещо, да седнат и да се заслушат: в тихите стъпки на пещерните течения, в шумоленето на вятъра отвън, в дишането си – в движещия се въздух където и да е, – и да чуят – защо? Те трябваше да се научат да слушат, докато не чуят самата истина. Понеже в началото това е трудно, беше им позволено да задават въпроси, съдържащи поне едно тяхно предположение, до което да са достигнали чрез слушане. Например: „Трябва да опитомяваме светулките, защото те сами не летят където на нас ни трябва светлина, така ли...“ И тогава някой, който беше чул отговора, истинския отговор, им го казваше. Беше им забранено дори да изговарят въпрос с питаща интонация като „Така ли?“. Правилната интонация, обясняваха Майките, е тази на търсещата зефа, а именно „Така ли...“.

„Дарбата на зефите е да слушат. Това е и мисията ни – казваха Майките. – Да слушат какво хората говорят и вършат на земята, ако се превърнат в сфера във въздуха, и какво хората чувстват, за какво мечтаят и от какво се страхуват, ако са сфера в дълбините на земята.“

Гиле изчака да мине колкото време почувства, че е необходимо да се реши някоя зефа да попита нещо, и като никоя не вдигна ръка, тя се намести на възглавницата, разтваряйки крилата си симетрично, като ръце, отворени за прегръдка. Погледът ù се зарея отвъд цветното множество от зефи, в движещия се пръстен от премигващи светулки, и тя запя. Отначало тихо и бавно, даваща време на мелодията да си проправи път до нея, а когато усети ритъма и настроението на песента, гласът ù придоби увереност и сила, ритъмът се забърза и заизвива ту весело и закачливо, ту нежно и плавно, отново и отново. Открои се повтарящ се мотив, който се превърна в припев, и на който една по една зефите и Майките почнаха да пляскат с ръце, да тупкат по земята или да дзънкат с криле. Ритъмът на новата песен завладя всички, изтръгна ги от унеса им и ги превърна в части от живото ù, виещо се тяло. Тюара също вдъхновено пляскаше с криле и тупкаше с длани по коленете си. 

Тя беше доловила ритъма почти едновременно с Гиле, но не си позволи да се присъедини към песента първа. Изчака Майка Еула да затупа по земята и после тя самата заудря по коленете си. Не биваше другите да подозират, че тя разбира и усеща Гиле по-добре и от Майките.

След като песента от само гласни звуци свърши, успешно предала посланието си на всички, всяка от трите Майки поздрави Гиле с „Добре дошла сред нас, Майка Гиле!“, съпроводени от възторженото звънтене на безброй криле.

– Имаме още една новина, скъпи мои! – провикна се Майка Заинар, за да въведе тишина.

Зефите млъкнаха, все още превъзбудени.

– След два дни, по обед, ще се състои Третото Сливане. Тези от вас, които са решили дали ще се Слеят с аерон или аеран, да продължат с ученето и слушането си както досега. Онези, които още не знаят, имате два дни да слушате усърдно, ако искате да хванете Третото Сливане. Но не прибързвайте! Всички много добре знаем, че грешно чутата и последвана истина е фатална. Сега вървете!

В шумотевицата и блъсканицата, които настанаха, Тюара едвам успя да чуе собствените си мисли: До болка познато множество! След два дни вече няма да съм една от тях, ще изчезна и пак ще се появя, и пак ще сме заедно с Гиле, дори множеството да е вече друго.

Зефите заизлизаха от Залата за Учене, някои въодушевени от приближилото Сливане, а други, които не се вълнуваха от него, изпълнени с лека завист, че Гиле сега ще бъде въведена в покоите на Майките и ще разбере какво правят те, когато не преподават и не израждат зефи, а те самите щяха продължат живота си както преди, в слушане.

4. Сливането

Следващите два дни Тюара основно мисли. Макар да беше убедена, че е чула истинския си избор – да се Слее с аерон – искрица съмнение бе припламнала и разпалваше димящия, мъчителен огън на страха.

Тя беше чувала за зефи, които чакали ли чакали в ослепителното слънце на прага на Пещерата да видят аерана с техния цвят да пърха над Реката, за да скочат върху него и да се Слеят, ала там размахвал криле друг цвят аеран, все по-бавно и уморено. Накрая мъжкият се изтощавал, падал в Реката и тя отнасяла безжизненото му тяло, а зефата отгоре през цялото време осъзнавала, че грешно е чула Отговора на Големия въпрос и е станала причина за смъртта не само на себе си, но и на още едно същество. Когато съзрялата зефа нямало с кого да се Слее заради нейното зле чуто или измислено решение, Законът повелявал тя да умре редом с мъжкия, когото е обрекла на смърт. И тя скачала в Реката, при чуждия аеран, самичка във водния безкрай.

Тия две вечери Тюара дълго седя на ръба на Пещерата и се вглежда в мътните, шумящи води на Искъра. Там е смъртта, преминаваха една след друга мислите ù. Ужасното изчезване, след което няма появяване. Както се случва на хората. Познавам страха, който сковава умовете им, но те... те не знаят радостта и упованието, че ако си направила верния избор, ако си чула правилно, ще живееш отново и отново. И ще се връщаш при тези, които обичаш...

Но хората, те живеят едновременно с тези, които обичат, още преди да са изчезнали завинаги. Дори живеят наедно с мъжките и могат да обичат и мъжки, и женска! Сигурно затова не образуват нови същества по двойки, като умират – защото вече са се наситили на обичните си... Но не, това не е така. Една малка зефа е казала, че когато момчето Иваил умряло, жената Лина и воините от неговото прабългарско племе са страдали. Значи той е изчезнал преди, да са се наситили едни на други...

Постепенно мислите на Тюара се понесоха към нейния принос за мисията на зефите на тази планета. Тя щеше да се гмурне в земните дълбини и да слуша там, под формата на сфера – същество, от което тя щеше да е половинката – прабългарските чувства, страхове и мечти. Кой знае какво ли щеше да слуша: за старата Ведýра, която се опита да убие момчето Иваил?, за Иваил, който накрая уби и нея, и себе си?, за бледата жена Лина сред тъмнокожите прабългари?, за момчето Тервел?, или пък за хана Исперих? Каквото и да чуеше, щом отново се родеше от Дълбоката дупка, забравила, че някога е представлявала Тюара и един аерон Слети, тя щеше да избърбори рой факти и Гиле щеше да ги свърже във вериги, както каза на Церемонията. Отново щяха да работят заедно, да си помагат. О, Гиле! Аз наистина те обичам, както никоя друга зефа не се е чуло да прави. Какво ми става?...