Военен астроном

Валентин Д. Иванов

– Астрономически въоръжени сили – каза Клайв на момченцето и за по-сигурно посочи емблемата на ръкава си и повтори: – Астрономически въоръжени сили.

Хлапакът беше шокиран. Едно е да се взираш в униформата на чичкото от съседната маса, а съвсем друго – той да те заговори. Ако краката ти не достигат до пода, когато си седнал на стол, повечето възрастни просто те игнорират.

Майката на момчето, възпълничка жена, допълнително подута от ниската марсианска гравитация, прошепна нещо на съпруга си. Сигурно искаше той да извика сина им. „Защо не го направиш сама?“ – тихомълком ù отвърнаха очите му, докато той с видимо усилие се откъсна от синтетичната си пържола.

– Ела, синко, не пречи на човека.

– О, той не ми пречи. Аз самият правех така, като бях на неговата възраст – намеси се Клайв.

– Ела, Рони! – викна майката. – Сега!

Момчето послушно се върна при родителите си, но продължи да поглежда към съседа – мъж на средна възраст, с изпито тяло, скрито под измачкана униформа, напукано лице и очила с разкривени телени рамки.

Фермерското семейство, ако може да се съди по техните дрехи, забързано си дояде, събра ръчните багажи и се отправи да търси изхода към новия си дом – някоя безизвестна селскостопанска колония.

„Те обядват за последен път в Слънчевата система“ – помисли си Клайв, докато очакваше да му донесат първата храна у дома след четири месеца скитане. Преди почти сто и двадесет дни в същото това ресторантче той се сбогува с Моника и родителите си. Те стояха от другата страна на дебелата карантинна преграда и Клайв можеше само да види как устните им се движат, но думите не достигаха до него. Той вече се канеше да се обърне и да сложи край на това тягостно нямо сбогуване, когато Моника опря ръката си от външната страна на прозореца. Клайв сложи своята от вътрешната и за миг двойното стъкло стана по-топло.

Никой не изпращаше фермерите. Сигурно са се сбогували с близките си още на Земята. Клайв имаше късмет, че Моника и родителите му работеха на Марс. Три месеца го деляха от новата среща с тях.

Дрънкането на сервитьорската масичка привлече вниманието му. Той си избра от менюто спагети със сос от синьо сирене и бутилка червено вино и се загледа през прозореца. В разредената марсианска атмосфера вятърът лесно вдигаше червен прах и го хвърляше срещу илюминатора на базата.

– Може ли?

Клайв беше пропуснал момента, в който ресторантчето се бе напълнило. Само десетина стола оставаха свободни и три от тях бяха на неговата маса.

Непознатият, който зададе въпроса, се извисяваше над него, все още очаквайки разрешение. Той носеше син работен комбинезон, измачкан от многочасово седене на някоя тясна седалка. В дясната си ръка държеше плик с храна от груба кафява хартия, който мъдро беше закупил от автомата до входа. В това стълпотворение човек може дълго да чака, докато сервитьорската масичка му обърне внимание. Мъжът влачеше след себе си малък куфар на колелца – от тези, които се събират в багажното отделение над седалките.

– Може ли? – повтори той.

– Разбира се. Извинете, бях се замислил.

– Няма проблем. – Непознатият се отпусна на стола и се протегна. – Опашката на митницата беше огромна.

Клайв кимна и се запита дали иска да прекара оставащото време преди връзката в празно бъбрене. Долавяйки съмненията му, другият се усмихна окуражаващо.

– Какво ново на добрата стара Земя? – попита Клайв.

– Станала е по-зелена от всякога и все още се върти.

– Това е добре.

– Дълго време ли отсъствахте?

– Четири месеца. Аз работя за Геоложкото управление на ООН.

Непознатият изглеждаше сякаш никога не е чувал за него.

– Същото като Геоложкото управление на САЩ, но международно.

– Разбирам. А защо е униформата? И лейтенантските пагони?

– Ние сме милитаризирани. За всеки случай.

Поръчката на Клайв най-после пристигна. Той предложи от виното на събеседника си.

– Не, благодаря. Имам всичко, от което се нуждая. – Мъжът разкъса торбата, разстла хартията върху масата и я изглади с големите си длани. Обядът му се състоеше от вегетариански сандвич и кутия диетична кола. – Нефт ли търсите?

– Управлението се занимава и с това, но лично аз гледам нагоре, не надолу.

Събеседникът на Клайв отхапа от сандвича си и повдигна въпросително вежди.

– Аз съм в Астрономическия отдел. Ние правим карта на Лабиринта.

– Аха. Аз пък продавам застраховки. – Той протегна ръка. – И се казвам Мак.

Клайв също се представи, двамата бързо минаха на „ти“ и прекараха следващия половин час обсъждайки препълнените полети между Марс и Земята, закъснението в строежа на Марсианския орбитален асансьор и, разбира се, времето. Оказа се, че Мак преминава през Лабиринта поне два пъти годишно и с часове може да разказва смешни истории от пътуванията си.

– ... Страшното, приятелю, е не когато ти научиш имената на стюардесите, а когато те научат твоето!

– Мен не ме заплашва подобна опасност, смените ми са твърде дълги и не прекарвам много време в Слънчевата система.

– От утре и мен няма да ме застрашава.

– Само за един ден ли си тук?

– Даже за по-малко, колкото да стигна от единия изход до другия.

– От къде за къде?

– От Верея.

– Мислех, че идваш от Земята.

– Почти позна. Но отскочих до Верея за три дни. Бизнес.

– А какво има там? Никога не съм чувал за планета с подобно име.

– Те откриват толкова много нови разклонения... – махна с ръка Мак. – Но това е относително стара колония.

– Лабиринтът съединяваше седемдесет и няколко квадрилиона свята, когато тръгнах преди четири месеца – оправда се Клайв.

– Да, не може да ги знаеш всичките – съгласи се Мак. – А утре сутринта отивам на Изворище.

Клайв на свой ред направи въпросителна физиономия и мъжът побърза да добави, че това е малка изследователска станция.

– Вероятно няма да продадеш много застраховки на това пътуване.

– Аз не отивам да продавам нищо. Ще оценям риска. Оказало се, че биологичната опасност на планетата е доста по-висока от очакваното и университетът, който дава парите, е разтревожен.

– А ти самият не се ли страхуваш?

– Не, никога. Аз се мотам между звездите повече от двадесет години и досега дори не съм се одраскал един път. Поне да имах да покажа някой белег.

– Искаш да кажеш, от седемнадесет – поправи го Клайв.

– Не, през януари ще станат точно двадесет – настоя Мак. – Пропуснах да ти кажа, че съм ветеран от първите марсиански експедиции.

Астрономът беше сигурен, че марсоход на НАСА откри Лабиринта преди деветнадесет години, а през следващите две роботи от различни държави се занимаваха с нещо, което по-късно стана известно като Войната на ровърите. После хората най-после пристигнаха на Червената планета и лично продължиха започнатото от машините. Скоро обаче истинският размер на Лабиринта стана известен и човечеството осъзна, че е глупаво да се воюва за стотици милиарди планети, които скоро се превърнаха в квадрилиони, особено ако населението на Земята е в порядъци по-малко.

– Да видим сега... – Мак нави ръкава си, протегна ръка и започна да брои на пръсти.

– Бях назначен в екипажа на „Марс-1“ през две хиляди тридесет и първа...

„Този човек не би трябвало да преминава сам през Лабиринта. Нито дори с придружител“ – реши Клайв и придърпа раницата си по-наблизо. В нея се намираше телескопът му – сгъваем, ултралек, с лазерна адаптивна оптика и с цена на средно голяма вила в Тоскана. Ако нещо се случеше с него...

– Това беше славно време! – намеси се той. – Наздраве!

– Наздраве! После, Първото преминаване през Лабиринта на Робъртсън в началото на две хиляди и...

– Аха. Лабиринтът може и да стига до всякъде, но у дома си е най-добре, нали?

– Вярно – съгласи се Мак, – на никоя друга планета няма вино. Даже на най-старите колонии няма. Което е добре за мен, защото докторите ми забраниха да пия.

– Надявам се да не е нещо сериозно – каза Клайв. Малката му отклоняваща маневра успяваше.

– Не, или поне те така ми казват. С докторите човек никога не може да бъде сигурен. А пък аз искам да видя внуци. Синът и дъщерята все обещават...

– Да пием за внуците! – надигна чаша астрономът.

– За внуците! А какво има в раницата?

Клайв не допускаше, че новият му познат е забелязал бързото ù преместване.

– Средство на труда. Телескоп. Аз обикалям Лабиринта, за да го картографирам.

– Аз си мислех, че това го правят още като отварят новите преходи. С тези... – той се замисли – вероятностни везни.

– Така се търсят изходите. Но после човек би искал да знае къде в пространството се намира планетата, на която се е озовал. Което е съвсем друг въпрос.

– Току-що четох за това. – Мак измъкна от джоба на якето си сгънато на две списание. Клайв мерна само част от името му: нещо, „евристика“ и нещо друго, което започваше с „про“.

– Значи вече знаеш за астрономическата триангулация?

– Знам. Наистина ли всеки изход води към различна галактика?

– Доколкото смогваме да проверим. И тук е загадката – всичките са гигантски спирали и приличат на Млечния път. Никога досега не сме попадали в елиптична галактика например.

– Тук пише – Мак потупа лъскавата корица, – че ще е голяма работа да се намери друг изход към Млечния път или към някой от Магелановите облаци. Като че ли има значение къде се намира планетата.

– Има. – Клайв си даде сметка, че сега ще заприлича на онези свои колеги, които не слизат от екраните, до които са успели да се доберат. – Има значение, защото ще ни позволи да видим нашата галактика от друга гледна точка. Това значи много по-дълга база за астрономическа триангулация. Можеш да бъдеш сигурен, че там ще построят голяма база, независимо от нивото на биологична опасност. – Той се засмя. – Ще можеш да застраховаш много хора, които отиват на рисково място.

– Радвам се да видя човек, който разбира как стоят нещата. – Мак отвърна на усмивката му. – Напоследък не съм срещал много такива хора.

Клайв се досещаше какво ще се случи сега. Той се стегна и се постара да вложи в следващия си въпрос цялата студенина, на която беше способен.

– Какви хора?

– Извинявам се за избора на думи. Аз срещам много учени по време на моите пътувания и повечето обикновено са зациклили в това, което изучават: звезди, буболечки, тревички, каквото и да е. И са загубили поглед върху перспективата, която е, че вашите изследвания работят за другите. Виждал съм един куп учени, които искат другите хора да работят за техните изследвания.

– Хм, благодаря. Ще го сметна за комплимент.

– Би трябвало – каза Мак и надигна колата си. Погледът му се впи в последните капки вино в чашата на Клайв.

– А, и намирането на друг изход към нашата галактика може да ни помогне да разберем защо. – Клайв знаеше, че се връща към стила на говорещите глави от екраните, но не можеше да остави въпроса недовършен.

Мак вдигна очи.

– Имам предвид, защо са го построили – продължи астрономът и кимна с глава към коридора, който водеше към изходите. – Защо винаги на безжизнена планета, винаги в система с аналог на Земята? Защо не на самата „Земя“? Защо всички биосфери са сродни на нашата, но никъде няма хора? Ако разберем докъде води Лабиринтът, може би ще успеем да отговорим на някой от тези въпроси и дори да научим кой го е построил.

– Сега говориш като учен.

– Старая се. Защото ми харесва да търся и да намирам отговори, а точно с това се занимава науката. На теб не ти ли харесва да продаваш застраховки?

– Застраховки? Не. Бих могъл да продавам домашни електроуреди или екологични перилни препарати, все ми е едно. Просто обичам да продавам. Изкуството на продажбата е да убедиш хората да се съгласят с теб. Велико предизвикателство.

– Веднъж срещнах един човек, който продаваше процесорна течност за математически изчисления. Той ми каза, че обича всякакви високотехнологични джунджурии.

– Потърси го. – Мак дояде сандвича си и махна с ръка. – Ще видиш, че отдавна е фалирал и мястото му е заето от някой, който обича да продава. Същото е и с Лабиринта – няма значение кой го е построил или защо. Важното е, че го има и можем да го използваме. Дори да е за продажба на застраховки.

Клайв повдигна рамене и се върна към остатъка от спагетите си. Не може да се убеди един вярващ, той живее в свой свят.

Те известно време слушаха разговорите на хората от съседните маси.

– За мен е време. – Мак се надигна. – Ако някога имаш нужда от застраховка... – Той посегна към колана си, но се спря. – Уф, те ме накараха да оставя чантичката в регистрирания багаж. Ето... – Той посегна към списанието, но не прецени правилно разстоянието до него и то се изплъзна изпод пръстите му. Понякога се случваше с хора, които често пътуват между различни планети; дори малка промяна в гравитацията е в състояние да смути вестибуларния апарат и да обърка координацията на тялото. По пода се разпиляха рекламни листовки, които досега бяха скрити между страниците на списанието.

– Ето – повтори Мак и взе една, обърна я откъм страната с повече празно място и написа: „Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.“ – Това е достатъчно, всяка търсачка ще ме намери за миг.

* * *

Клайв се пенсионира рано. Лабиринтът си оставаше точно толкова загадъчен, колкото и в деня на Първото преминаване. Два месеца по-късно на бившия военен астроном до такава степен му писна от шума и натовареното движение в Лондон, че започна да търси малка къщичка в провинцията, за предпочитане по южното крайбрежие. Не след дълго намери една – тиха и с изглед към брега на океана – и въпреки че цената беше твърде висока, той я купи и се накани още следващата седмица да се премести в нея.

Когато дойде да застрахова новия си дом, Клайв си спомни за откачения застрахователен агент, с когото се беше запознал по време на един престой в транзитната зона на Марсианския изход на Лабиринта преди много години.

Мак правилно се беше въздържал в онзи далечен ден от опити да му пробута полица, но хвърлената кукичка проработи днес. Астрономът не очакваше някогашният му събеседник да е все още в бизнеса. Как ще успее да се задържи на повърхността някой, който не може да запомни няколко дати и откровено лъже, че е ветеран от старата американска космическа програма? Клайв си даде сметка, че се надява да получи удовлетворение от провала на този самоуверен човек, който смяташе, че любовта към процеса на продажбата е по-важна от любовта към това, което продаваш.

Лъскавата хартийка все още се намираше на същото място между страниците на бележника, в който той я беше пъхнал, след като се разделиха в онова ресторантче. Клайв отвори търсачката и написа на екрана: „Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.“ Тя не намери нищо. Той опита друга търсачка, направи няколко размествания на думите и дори разреши размито търсене. Пак нищо. Доволен, че реалността се подчинява на очакванията му, астрономът пусна листовката в кошчето. И не улучи. Докато падаше към земята, хартийката се обърна. На гърба ù беше напечатана картинка с изображение на Млечния път.

Заинтригуван, Клайв се наведе и я повдигна. На листовката имаше интерактивна карта на Лабиринта с реклама на някаква туристическа агенция. За негова изненада, след всичките тези години батерията заработи. Вероятно тя се беше заредила от светлината на настолната лампа или от топлината на дланите му. Картата беше истинска, показваше спиралните ръкави и положението на Слънцето. Увеличи мащаба, центрира върху Слънцето и видя по-близките звезди. Картата изглеждаше точна, поне като за рекламна брошура.

А след още няколко опита той откри, че сензорът в долния ъгъл превключва между различните изходи на Лабиринта. При първата смяна Млечният път се превърна в друга галактика, пак спирална. Клайв се прехвърли на следващия изход и галактиката отново се промени. И отново, и отново...

Лабиринтът свързваше само спирални галактики, това не беше изненада. Много и различни спирални галактики. „Но наистина ли бяха различни?“ – запита се Клайв.

Картата имаше вградена търсачка. Астрономът надраска с нокът името Верея. Старата колония, за която той никога не беше чувал, се появи веднага. „Как беше името на другата планета? А, Извор. Не, Изворище.“ Клайв опита по памет много планети; паметта му още я биваше. Всички те бяха там, но примерно половината изходи от рекламата отсъстваха от базата данни на Геоложкото управление на ООН, както се оказа след едно бързо сравнение на картата от списанието на Мак и публичния архив на старата му работа. И накрая, никоя търсачка не можеше да намери туристическата агенция, която се рекламираше на листчето.

„Може би дори има хора на някои от тези планети – каза си Клайв. – Но нашите пътища рядко се пресичат, а ако се пресекат, разликите помежду ни са толкова малки, че никой не го осъзнава. Нито ние, нито те. Може да седнеш на маса с човек от друга Вселена, без да разбереш. А ние живеем в различни версии на същата Вселена и единствената допирна точка помежду ни е Земята. Всъщност са две – Земята и Марс.“ Клайв се зачуди дали Лабиринтът не е създаден, специално за да съединява сходни Слънчеви системи, в които има обитаема „Земя“ и пустинен „Марс“. Останалото не е било важно за строителите и колкото повече се отдалечаваме от нашата планета, толкова по-големи стават разликите между галактиките. Не е чудно, че всяка нова версия на Млечния път ни изглежда като различна галактика.

Клайв знаеше, че трябва да се запита дали всеки път, когато се е връщал от поредното преминаване през Лабиринта, е попадал между същите четири стени, дали и последната дума на страниците на стотиците книги в библиотеката му е била същата както преди и дали внуците, които е вдигал на ръце, са същите, с които се е сбогувал. Той знаеше, че трябва да се свърже с бившите си колеги от Управлението и да реши точно какво да им каже и с какви думи. Не беше изключено те отдавна да знаеха истината за Лабиринта, а Клайв като обикновен полеви работник просто да е нямал необходимото ниво на достъп...

Последствията бяха много и се нуждаеха от сериозна преценка, но вместо за тях, астрономът мислеше за Мак и за неговата любов към продажбата.

Клайв имаше уважителна причина за това. Преди да влезе в университета, той прекара няколко години в компютърния бизнес. Обичаше до забрава да се занимава с всякакви високотехнологични джунджурии, но мразеше продажбите. Нищо чудно, че бизнесът му скоро фалира. За щастие и за разлика от много свои приятели, които останаха разочаровани за цял живот, Клайв намери нещо друго, което да обича.

Редактира Калин Ненов