Шест къси експеримента (текст и картини)
Предлагам на съда на читателите шест къси фантастични истории, които написах напоследък. И ако първите три могат да бъдат наречени сатирична фантастика, то вторите три са една нова форма, която едва ли има аналог. Като човек, който пише и създава компютърни графики, реших да сътворя произведения, които не са илюстрации едно към друго, а равноценни истории, правени едновременно. Затова и втората част застъпва цветната кола, където са космическите визии. Споделям с вас този творчески експеримент.
Атанас П. Славов
Съдържание
АД
В средата на улица „Поприще“ се появи човек. Отникъде, просто възникна като изображение върху фотохартия, престояла в проявител. И като че ли черно-бял. Като се вгледах, разбрах, че само костюмът му беше такъв. Лицето си имаше цвят, ако не се смята пребледняването.
Бях тръгнал да си купя цигари от отсрещната будка, горещина от средата на деня бе разгонила хората, така че бях практически единственият свидетел. Нямах съмнения за халюцинации, ставащото си беше факт и не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да разбера повече. Топлинен удар също изключих, защото току-що бях излязъл от прохладния апартамент.
Приближих се и човечецът, защото това беше именно средностатистически човечец, ме погледна с надежда. В паметта ми неволно изплува стария приятел Юри и неговата любима наука „средология“. „Нищо средно не е вредно“ – повдигаше саркастичен пръст той, допълваше „А всичко средно е редно!“ и завършваше с въпроса: „Ако имаш два стола, къде ще седнеш?“ Или отсичаше: „На средния – среден…!“ – размахал среден пръст. Но това беше на младини, сега всички страстно се правим на средни – другото не е здравословно.
Изкашлях се комуникативно:
– Извинете, вие откъде сте?
Той ме изгледа, а по лицето му се бореха емоции:
– Току-що умрях. Вие дявол ли сте?
Ето един наистина слънчасал. Кога пък успя толкова бързо?
– Виж, човече, май имаш проблем, хайде да влезем в кафенето отсреща, има климатик!
– Знаех си аз, че ако отвъдното съществува, ще ида направо в ада… – мърмореше гостът, но се остави да го поведа към стъклената врата.
Отдавна смятах да се обзаведа с личен луд. Бат Ваню си имаше поне трима, те му бяха постоянен източник на истории и абсурдистки реплики, които той споделяше пред компанията. Това беше шансът и аз да си имам такъв екземпляр, още повече че моят правеше и чудеса.
– Та казваш, току-що умря? – приятелски подхващам приказка аз.
– Последното, което помня, преди да се появя тук, беше, че умирам в леглото си и си мисля дали наистина има съществувание след смъртта, както твърдят някои. Ако си бил вярвал в божието слово, си щял да отидеш в рая, ако не, в ада.
Хитро се усмихвам, толкова години четене на фантастика би трябвало да ми свърши работа…
– И тоя свят, където си живял… също България ли е?
– Какво е това България?
– Държавата, в която се намираш.
– Какво е това държава? Нещо като кръг на ада ли?
– Абе вие там нямате ли си различни народи, езици, всички на български ли говорите?
– Никога не ми е минавало през ума, че езиците могат да бъдат различни, на цялата ни планета езикът е един и същ.
Я па тоя, планетарна хармония му се прищяло!
– И той е български?
– Не знам, сигурно щом душата ми мине отвъд, научава местния език.
– И според вашите познавачи на отвъдното, какво се случва с вас в Ада? – влизам в тон с играта.
– Ами пълно е с дяволи, които ни измъчват. Ти сигурно си някакъв гид и трябва да ме въведеш в обстановката.
Дъвча устни замислено. Защо пък не, ролята на гид дава възможности.
– Питай какво те интересува, но казани и огньове не мога да ти осигуря.
– Какви казани, какви огньове, работата на дяволите е да ни правят живота мъчителен.
– Така ли? И по какъв начин?
– Доколкото си спомням… създали са ред, който за нас е ужасен.
– Например?
– Например, говорят ти неща, които не са действителност, правят ти неща, от които боли, държат те в положение, което причинява страдание, не ти разрешават неща, които са ти нужни.
– Искаш да кажеш: лъжат, бият, принуждават?
– Както ги казваш тези думи, разбирам, че много добре владееш същностите им…
– Ами разбира се, че ги знам, цял живот ги правя и ми ги правят!
– Знаех си аз, че си дявол!
– Е, понякога ми викат „голям гявол“, ама не съм чак толкова òправен.
– И, значи, признаваш, че си правите такива неща един на друг?
Вече ме вбесява тоя! Кипвам:
– Да се лъжем ли? Че то без това няма да има политика, търговия, реклама, договори, правила, в края на краищата! А сигурно и изкуство…
– Защо, ние, живите, си имаме изкуство, и никой не лъже никого. А онова с болката?
– Ами има едни лоши хора, които за удоволствие или защото искат да вземат нещо, пребиват някой човечец. Ама аз не съм от тях!
– Знаех си аз, знаех си… – стене почти речитативно оня.
Май трябва да сменя темата.
– Чакай, чакай, положението не е толкова черно тук. Ами ако беше попаднал някъде в Америка, където снайперисти отстрелват хората по улиците като юрдеци, или в Африка, където могат направо да те изядат, или в Анадола, където да ти направят нещо по-лошо и от смъртта…
– Леле, колко кръгове имал този Ад!!!
Лудият съкрушено клати глава, надига се и без да си плати кафето, тръгва към вратата. На прага спира замислено и се обръща:
– Все пак благодаря ти, че ме въведе в тукашното… Как ти викат?
– Верго ми викат, съкратено от Вергилий Тюфекчиев, майка ми беше литературоведка.
– Ааа! – маха с ръка безнадеждно лудият и излиза. Проследявам го с поглед и прочитам уличната табела на ъгъла.
Чакай, откъде беше това: „На попрището жизнено в средата…“
The Walking Dead или Похожденията на немъртъвците
Приветствам всички избрани и поканени на моя 1000-ен рожден ден. Знаете, че празнувам не човешкия си ден на раждане, а денят, в който последният от Меровингите ми дари ритуалното си ухапване и ме направи това, което съм. Тук виждам неколцина от оцелелите съратници от онези времена, те днес също като мен споделят грижата за този свят, защото, както казваше онова лудо френско момиче: „Кой, ако не аз, и кога, ако не сега!“ Да, някой трябва да се грижи за храната, защото ако я оставим на самотек, започва да се бунтува, да се досеща кой я пасе и угоява и с каква цел го прави. Помните ли дивите стада от невежи средновековни селяци, които ни преследваха с трепетликовите си колове и светена вода? Къде са сега техните внуци? Цивилизовани, просветени, те не вярват в нашето съществувание, гледат екранните си истории за нас и разсъждават дали са реалистично направени.
Умен ход беше да превърнем нашето момче Борджия в папа Александър V, макар и той да свърши зле, не споря. Но какво направихме със Светата църква в края на краищата – наша институция, която работи за нашите интереси. Не, не е вярно, че ние сме развратили папството – кардиналите и папите и преди нас си бяха сигурни, че Бог няма, как иначе щяха да си позволяват тези извращения и хилядократно погазване на собствените си Божи заповеди – само хора, които със сигурност знаят, че Бог няма и не може да има Божие наказание, могат да си позволят това, което дори ние, вампирите, смятаме за прекалено. Колко храна унищожиха тези фанатици в религиозните войни – като си спомня, сякаш кол пронизва сърцето ми…
Не, не се смейте, това е разхищение, с което още не мога да се примиря. Добре че започнахме Ренесанса, просвещението, прогреса и научно-техническата революция, за да можем да се радваме на тези цивилизовани днешни времена. Ако говорим за папството, трябва да кажем и нещо полезно, което те направиха за нас. Помните ли, когато се бяхме маскирали като еврейски богаташки фамилии, достатъчно затворени, за да прикрием смяната на самоличности в безсмъртния си живот? Тогава именно църквата ни лиши от правото да притежаваме земя и с това ни принуди да се заемем с лихварство! Така че да не се чудят защо и как постепенно изградихме банкерския и финансов елит! Били сме притежавали парите на света… били сме невидимо правителство… Ние притежаваме много повече – всичко онова и онези, които се купуват с пари!!! И така е редно, защото само безсмъртни като нас могат да вземат правилни решения за управлението на стадото еднократни същества, които щъкат по планетата Земя и си мислят, че творят бъдещето си. Ние сме непреходните цивилизатори на човечеството!
Нека седналите от лявата страна на масата, уважаваните представители на върколашкото съсловие, ми кажат: по-добре ли щяха да бъдат днес, ако не бяхме ги кооптирали в нашата организация и не им бяхме дали да ръководят военно-полицейските институции? Да ръмжат срещу луната и един път в месеца да треперят дали някой мераклия няма да ги напълни със сребърни куршуми? Сега всяко посегателство над тях е посегателство над властта, реда и законността, които те представляват! Не, не ме убеждавайте, знам колко сте благодарни… и непрекъснато получавам доказателства за вашата лоялност.
Ами седналите от дясната ми страна бивши зомбита? Днешни сенатори, съдии, политици и обожествявани лидери! Какво щяхте да бъдете днес без разработките на създадения и финансиран от мен научен институт „Ван Хелсинг“? Без неговите нежни лицеви маски, с които очаровате тълпите, без невро-лингвистичните упражнения, които превърнаха нечленоразделното ви ръмжене в хипнотични речи и ви осигуряват преизбиране след преизбиране… Нищо щяхте да бъдете! Мишени в стрелбищата на човечетата, и олимпийска спортна дисциплина по отстрелване на гнили мозъци… Какво?
А, да… да… вярвам, че разбирате…
Но защо мислите, че не са тук до мен такива съратници като Чезаре Борджия, Хитлер, Гьобелс, Мусолини, Бокаса, Мао, Сталин, Пол Пот и други видни кръвосмукачи? Защото те нарушиха принципа, който аз спазвам през целия си хилядолетен път – анонимността! Всеки от тях можеше да бъде превъзходно маскиран като един от моите банкови мениджъри, да има винаги до себе си за храна хора, готови на всичко за пари, и до днес безкрайна наслада от живота на живите.
Но не, те не ме послушаха. Попаднаха в капана на човешката представа за власт и могъщество и си платиха за това. А аз спазвам принципите си и ето ме отново пред вас за хиляден път, и ще продължавам да ви водя по-нататък в мъдрото стопанисване на човешкото стадо. Във века на информационната революция това е предимно изкуството на медията. Или изкуството за медийно производство на реалности. Затова на този знаменателен празник съм поканил и наши кадри от най-влиятелния визуален център – Холивуд.
Мнозина от тях, без да са получили честта да станат едни от нас, са избрали да бъдат в списъка на „очакващите“ обезсмъртяване. Е, те и в това си състояние правят изключително много за правилното обучение на храната. Със задоволство отбелязвам успехите им в романтизирането на нашия образ, превръщането му в идеал за милиони тийнейджъри, макар че според мен попрекалиха с розовите сополи… Добре работят и тези, които снимат филми, посветени на нашето демонизиране и избиване от герои. От нас трябва да продължат да се страхуват, но и трябва да се изпуска парата на безпомощното озлобление, защото, дълго сгъстявано, то поражда вредни идеи, планове и намерения.
Това имах да кажа по повод своята така кръгла годишнина… Мерси… Мерси…
Сега приканвам всички да се фокусират върху трапезата! Това в бокалите ви не е червено вино, драги съратници… Най-отбрана кръв от млади девойки с пикантен примес от менструална… За колегите отдясно: сочна млада плът от финансови брокери и икономисти – напоследък имаме малък излишък от тези кадри…
А за хората – всичко, което са в състояние да си пожелаят.
- - -
Махмурлък
Вървя по пролетната улица и се усмихвам на цъфналите дървета. Дишам дълбоко и… не, не живея светски, защото съм обещал да не пия и на жена ми, и на моя психотерапевт.
Той, горкият, съвсем се съсипа, докато ме лекуваше. Накрая започна да ги говори едни… съвсем хахави, чак го съжалих. Моето пиянство било уникално, вика, било се пренасяло на околните, и не само ги заразявало, ами и се предавало на целия свят. И още по-такива неща говори, ама все научни и засукани, та нищо не запомних. Сякаш ме псуваше на латински.
Ама сериозно ме замисли и реших наистина да зарежа пукницата. И ето ме свеж като корнишонче – три дена нито капка. И днес се престраших да изляза навън. За пръв път от години насам се заглеждам в хората, спирам пред витрините… красота. Хранителни стоки, погледът ми залепва в сочен хамбургски салам, кърваво-червен, отдолу реклама: „безумно вкусен…“, бла-бла, съдържание: Е-та десет вида, соя, овкусители, ароматизатори, тоалетна хартия, силаж, отдолу с големи букви: „БЕЗ ПРИМЕСИ НА ГМО И МЕСО“! Странно, откога хамбургският стана вегетариански? Толкова дълго ли е продължил запоят ми този път?
Я да видим, какво си спомням за тази улица? Точно до тази бакалия трябваше да има бръснарница, или как им викаха, козметичен салон, да, с красив червено-син надпис и вензелни букви: „БРЪСНАРО-ФРИЗЬОРСКИ САЛОН“. Но защо я виждам отразена във витрината? Извъртам се на сто и осемдесет градуса и облещен гледам там, където имаше квартален клуб на някаква партия. Същите вензелни букви, същото червено на синьо, но пише:
МРЪСНАРО-ФРАЗЬОРСКИ САЛОН
С гумени колене и вдървени крака прекосявам улицата и влизам през вратата. Събрание. Май наистина е партиен клуб, а и избори се задават. По стените полупознати мутри на политиквеници. Ораторът оре ушите на множеството: „… и инвестиции. Но можете да не се съмнявате, че щом отново ме преизберете, щото знаете, че моят опонент Стоянов е още по-алчен и от мене, всички тези международни фондове, които ще усвоявам, е, няма само аз, и за вас нещо ще остане. Разни журналя се опитват да ме изкарат, че пера пари на европейски мафиоти, глупости, аз самият съм европейски мафиот, бе! И пари имам в швейцарски банки, колкото да купя кирлвия ви град заедно с гаргите, дето кръстосват над него…“
Изхвръквам като тапа от клуба. Едва не се сблъсквам с бронзовия бюст на некъв класик.
Отдолу надпис: „МАМЕТНИК НА…“ Над главата ми се вее транспарант:
„ОТ ДЕМОКТАТУРА КЪМ ДЕМОНОКРАЦИЯ!“
Долита разговор на минувачи: „Направиха го началчник и веднага си назначи сексретарка“
Мамка му! Мамка му! Мамка му! Хептен съм ѝ изпуснал юздите на тази моя трезвеност!!! Краката сами ме отвеждат пред познатата врата на бар „Алкохолство“. Немощно надигам три пръста на бармана – една чаша, втора, трета – прогарят гърлото ми. Светва ми пред очите, с твърда стъпка излизам навън и се оглеждам. Като че ли – никаква промяна, ама под бронза пише: „Паметник на…“, бръснарницата пак си е на мястото, а като надниквам в партийния клуб, чувам как благ баритон бере души: „… и както ви казах, драги съотечественици, ако сме обединени пред лицето на кризата, ще излезем от нея като истинска Швейцария на Балка…“
Златният артстероид
Посвещавам на светлата памет на Пламен Цонев
Забелязаха го първи хората, на които това им е работата – от службата за следене на астероидите, но дотук свършват нормалните неща. Изчислиха траекторията – право към Земята. Отначало се виждаше малка златна искрица, запратена от кадифено-черния трамплин на космоса право в нашата небесносиня планета. Всички помнят какъв писък настана сред човешкото племе, колко религии раздадоха своите обяснения, заплахи и предупреждения, яхнали хилядолетните страхове на света.
Започнаха да му викат „Истероида“.
После дойде откритието за материята, от която е пришълецът – чисто злато с невъзможни карати. Банкери се втурнаха да изчисляват как би изглеждала земната финансова система, ако в нея се появят 180 милиона тона чисто злато. Бързо се отказаха – не излизаше нищо, което може да бъде предвидено и осмислено.
Изпратиха совалка до него – всички форми на космическия гост дадоха да се разбере, че е създаден, а не възникнал от хаоса. Уточнената траектория показа, че няма да удари Земята, а ще се установи на орбита около нея.
Хищни технократи се втурнаха да търсят чуждопланетни технологии, които би трябвало да придвижат земния прогрес и ощастливят цялото човечество, разбирай, да направят богатите още по-богати, а бедните още по-бедни. Не намериха нищо, ехолокациите показаха, че и двете тела на пришълеца са от монолитен метал. Дори връзката между „постамента“ и „главата“, както ги кръстиха журналистите, не беше очакваното силово поле, създадено от хай-тех машини. Просто спинът на частиците в златните атоми беше ориентиран така, че да фиксират това „притегляне-отблъскване“, което правеше целосттта на космическия гост непоклатима.
Тогава сканираха и направиха триизмерно копие на астероида. Тестваха го на Земята. Скоро стана ясно, че „прическата“ на тази „глава“ има такива интервали между струните и такива празноти между тях, че вятърът, попаднал в пространствата им, поражда истинска музика, както в еоловите арфи на Земята. Но за разлика от тези природни образувания, музиката, звучаща в косата на „пришълеца“, беше творение на изкуството. Астероидът беше не просто артефакт, той беше артстероид – протегната чрез изкуството ръка от високоразвита цивилизация.
Всеки от вас е слушал тази музика – нейната хипнотична красота, вдъхновение, откровение, прозрение.
После знаете какво се случи:
Промяна.
Отвътре.
Отвън.
Хомо Космикус.
От земна кал и звезден прах
духът със тяло е омесен.
Ръцете тръпнат за размах,
а гърлото изтръгва песен.
Пламен Цонев
Следмузика на слиянието
Нищо не можехме да направим. Освен да наблюдаваме мегалитното противостояние и да се надяваме да не ни засегне. Поне бяхме наясно, че никой не ни желае смъртта и ставащото е отвъд нашите представи за добро и зло.
Какво може да се очаква от малка група астроархеолози, оставени да правят разкопки на древна планета? От няколко месеца бяхме настанили базата си срещу Голямата зелена пирамида. Изследванията ни до този момент ни даваха да разберем, че изчезналата тук древна цивилизация се е разпаднала на два антагонистични вида. И то не по национален или политически принцип, а по технологичен – едните бяха развили биотехнология, която и в момента покриваше планетата с тези изумителни дървета, по-високи и от Айфеловата кула, и прозирни растителни пирамиди, в които явно са живеели тези насекомообразни същества. Другата – метални машини и изкуствени разуми, въплътени в гигантските им звездолети, които още можеха да се видят в околностите на системата. Блуждаещи неизвестно къде и защо, безответни към нашите сигнали и запитвания, те избягваха всяко сближаване с корабите ни и по всичко личеше, че са автоматични. Астросоциолозите твърдяха, че това е форма на остатъчен псевдоживот, чиито цели и пътища са развалини от изследователски и военни програми, за които не можем дори да предполагаме.
Никой до този момент не беше засякъл каквито и да било отношения между двете останки от цивилизацията Флуороидите (от флоуороводорода, който в техните организми играе ролята на въглерода в нашите). Биотехнологичният им ипостас цъфтеше, покрил цялата планета, а технологичният – обитаваше космоса. Знаехме, че такива мълчаливи звездолети са срещани и от други цивилизации, с които имаме контакт на стотици хиляди светлинни години оттук.
Е, ето ни сега скупчени в напрегната групичка, застинали в нашата малка база, загасили дори вътрешното осветление и взрени в прозорците, пред уникалното по рода си събитие – един от звездолетите се беше върнал на родната планета и застрашително бе увиснал над най-голямата пирамида. Разделяше ги само портокаловото око на пегматитовата луна, която сякаш бдеше над конфликта.
Какво щеше да последва след столетия отчуждение? Биотехнологичната гора от „тополи“ и „пирамиди“ по много признаци не беше загубила вградения си интелект и зелените кули сякаш настръхнаха към нашественика. А той далеч не беше в най-добрата си форма. Познатата ни от записите структура от три сфероида тук беше сериозно нарушена. Средният, команден сфероид беше смачкан и нагърчен като хармоника и красноречиво говореше, че корабът е минал през месомелачката на някой колапсоид – нарушения на пространството около избухнали свръхнови, които не бяха простили на нито един наш звездолет. Но това двукилометрово чудовище беше оцеляло. И сега, навярно озлобено от неудачите си, идваше да си го изкара на древните роднини. Това, разбира се, беше наша си чисто човешка асоциация. Въображението ни рисуваше и огъващи се коридори, смачкани каюти, пълни с пищящи от ужас космонавти, нелепи видения, които предизвикваха криви усмивки върху изпръхналите устни и ни правеха още по-нервни. Нямаше време за бягство – оставаше месец до идването на курсиращия звездолет, така че каквото трябваше да се случи, то неотвратимо щеше да стане.
Най-после незримият диалог на напрежението между двата мегалита свърши и пространството между тях започна да изсветлява. Бледо сиво сияние тръгна от долу на горе, достигна огромния техногенен Моби Дик и го обгърна. Той поддаде, откъсна се от мястото си и леко потегли надолу. Не беше като рухване на огромна милионотонна конструкция, а сивото сияние… беше нежно. За мен всичко ставаше в пълна тишина, но бях убеден, че това е тишината, настъпила секунда след финалния акорд на огромна и красива симфония. В този момент вярвах, че това е била „Токата и фуга в до минор“ на Бах, а част от колегите ми се кълняха, че е било „Кармина Бурана“ на Орф, но всички до един бяхме сигурни какво сме изпитали – следмузика на слиянието, която продължи, докато междузвездният мегалит се спусне до върха на пирамидата и плавно се стопи в сивото небитие. Гиганският технозавър бе дошъл да се слее с родната земя.
Двете форми на постживот бяха потънали една в друга със смирението и мъдростта, недостъпни за техните създатели.
Красотата и света
Пред огромната прозрачна стена на „Гондолата“ стояха две човешки същества.
– Каква безсмислена красота – каза единият.
В очите му играеха отраженията на плуващите златни и синкави сфери.
Другият не реагира и продължи да гледа безмълвния танц, разгърнат в аквамариненото небе на Неогея.
– Аз така и не разбрах от какво е издигнат този огромен тризъбец – обади се пак първият.
– Ти май не си запознат с предисторията, а? Как попадна тук? – попита вторият.
– Енергетик съм, настройвам новия ви реактор. Далеч не на всички изследователски бази, където отивам, ме въвеждат в темите на изследванията си.
– Аха. Този двукилометров тризъбец е структуриран като дърво.
– Искаш да кажеш, че е израсъл самостоятелно тук?
– Доколкото са самостоятелни самосглобяващите се роботи в нашите производствени центрове. Биопрограмиране, драги, спуснато от неизвестна цивилизация. Поне това можахме да разберем. – Откъсна замисления си поглед от сферите и се обърна с усмивка към събеседника си: – Гледай сега, това сигурно не си го виждал.
Гигантският тризъбец безшумно завибрира, от „рогата“ му потекоха надолу полупрозрачни енергийни мантии. В центъра над средния му връх се появи жълта точка и започна видимо да расте. Скоро наедря до златна сферичка, която полетя и се нареди в един от спиралните хороводи, изпълващи небето.
– Защо всеки 7 часа и 39 минути, защо веднъж златна, веднъж металносива, защо не се издигат направо в космоса, а се нареждат в опашката на тези фрактални спирали, това никой не може да каже.
– А после какво им се случва?
– Издигат се над атмосферата и политат в различни посоки из вселената. Така е открил първата Оноре де Фонтаняк и решил, че това е кораб на чужда раса. Опитал всички форми на контакт, дори и току-що изобретените семантични проекции във вакуума, но не получил никаква реакция. Решил, че е автоматична сонда, и решил да я проследи… Години след това открихме и Родилния дом, който виждаш пред себе си.
– Защо пък родилен дом?
– Ама ти… да, всъщност за настройка на реактора не ти трябва да знаеш какво захранва. Виж тази „фиданка“ с три клонки, чийто дънер в основата си е над петдесет метра в диаметър, има корени, които стигат до магменото ядро на планетата и смучат енергия, но за нас тя е недостъпна, а и екологичните ограничения не ни позволяват да ползваме какъвто и да било местен ресурс, така че за да може нашата станция да си виси тук и да наблюдава, ѝ е нужен твоя реактор…
– Чакай, ти не доразказа какво е видял Фонтаняк, когато проследил сферата.
– Да, ами Оноре последвал златната сфера до една безжизнена планета, макар и с атмосфера, и видял как златното яйце се пуква и от него изтича рой нанобактерии, които пъргаво се заели да моделират живи същества, адекватни на местните условия…
– Значи затова вашите хора непрекъснато говорят за „Сеячите“…
– Това е работното име на цивилизацията, забъркала цялата тази каша. Такъв акт на биологично сътворена еволюция е наблюдаван вече десетки пъти и със сиви, и със златисти сфери. А ние тук баем върху генома на тризъбеца като гадатели на кафе и се мъчим да разберем нещо повече за тази „сеятелна“ раса създания.
Погледите на двамата събеседници отново бяха привлечени от фракталния танц на сферите. Спиралите им се преподреждаха в нова структура на безупречния си хаотичен порядък.
– Виждаш ли, приятелю, никоя красота не е безсмислена. Някога, в началото на Първия хуманен прелом, се е родил девизът „Красотата ще спаси света“. Днес спокойно можем да кажем: „Красотата ще роди света“.
