Родом от Вирица. Пътят на ветровете

Константин Папулов & Татяна Смирнова

РОДОМ ОТ ВИРИЦА

Слезеш ли от електричката на крайградската гара Вирица, веднага усещаш свежия хвойново-смолист аромат на тукашния вятър. Наоколо стройни ели, подобни на коринтски колони, крепят небето с капителите на своите корони.

Село Вирица се е ширнало по бреговете на река Оредеж. Нейните стръмни и живописни брегове са от червени девонски пясъчници. Ако ти провърви, в тях можеш да намериш вкаменелости на дребни животни от девонския период на палеозоя. Момчетата обичат да щъкат из такива места. Може би и малкият Ваня Ефремов е обичал да проучва стръмните брегове на Оредеж.

Роден е във Вирица на 9 (22) април 1908, макар че в официалните документи и в биографията му е посочена 1907 г. Ето как самият Ефремов е обяснил това, спомняйки си за началото на трудовия си път през 20-те години: „Трябва да имате предвид, че през ония времена нямаше паспортен режим и мнозина, сред тях и аз, добавяха години към възрастта си, ако физическото им развитие го позволяваше.“

Бащата на бъдещия писател – Антип Харитонович Ефремов, търговец и производител на дървесина, бил винаги зает с работата си и не отделял много време за трите деца в семейството. Майката Варвара Александровна била принудена да се грижи преди всичко за по-малкия си син Василий, който бил болнаво дете. Затова Ваня имал възможност да се развива до голяма степен самостоятелно.

В музея на Ефремов

В дома им съществувала богата библиотека, която почти никой не използвал, и момчето, научило се отрано да чете, станало нейният основен и постоянен читател. Една от първите книги, направили особено силно впечатление на Ефремов, бил романът на Жул Верн „Капитан Немо“, който Ваня изгълтал шестгодишен… Оттогава Жул Верн бил сред любимите автори на Иван, а копнежът за романтични приключения, за неизвестното, за новите граници не изчезнал у Ефремов през целия му живот.

Ето как известният писател и виден учен описвал първите години от живота си: „Помня своето детство и юношество, когато ме привличаха вълшебните очертания на далечни страни, когато бленувах за тайните на Африка и дебрите на Амазонка, когато, щом се унесях в сън, веднага попадах на бреговете на екзотични реки. И исполински крокодили пореха жълти води, тръбяха слонове, а пък величави лъвове обръщаха глави към изгрева. Заспивах и се събуждах в свят, пълен с неизследваното...“

През 70-те години на ХХ век във Вирица бе увековечена паметта за И. А. Ефремов. Тогава още съществуваше къщата, където в началото на века е живеело семейство Ефремови, и на нея беше сложена мемориална плоча. За съжаление тази къща по-късно бе унищожена от пожар, но от паметта на жителите на Вирица не бе изтрит споменът за техния изтъкнат земляк.

Сега библиотеката във Вирица носи името на Ефремов. В тая малка двуетажна сграда на улица „Ефимов“ винаги цари оживление. Библиотеката е не само хранилище за книги, ами и средище за общуване, за организиране на изложби и срещи. От 70-те години тя поддържа връзка с близките на Ефремов – неговата вдовица Таисия Йосифовна, сина му Алан Иванович, племенницата му Мира Сергеевна.

Тук има книги на И. А. Ефремов на различни езици, издадени къде ли не по света – в Букурещ и Братислава, Лисабон и Прага, Будапеща и Билбао, в Мюнхен и Варшава, Белград и Берлин, Загреб и София, в Хелзинки, Тарту, Варна и дори Китай.

През 2002 г. библиотеката, която отдавна популяризира Ефремовото творчество, беше наречена на негово име, а върху фасадата на сградата бе поставена посветена на него мемориална плоча.

Още от 2000 г. се обсъждаше идеята във Вирица да се създаде музей на И. А. Ефремов. Директорката на библиотеката Наталия Петровна Давидова заедно с местния краевед и журналист Рашид Ганцев, с помощта на художниците В. Б. Мортиров (автор на проекта за музея) и В. А. Свиридов и с подкрепата на група ентусиасти (Н. Н. Давидова, К. Л. Папулов, С. Б. Тетюев, И. Е. Цибин) превърнаха тази идея в действителност. През пролетта на 2008 г. към библиотеката бе открита постоянна изложба, посветена на Иван Ефремов.

Ето малка стая с дървена облицовка на стените – тук единственият прозорец е витраж, от който гледат Иван Антонович и герои от негови книги. Край отсрещната стена е разположена голяма колекция от минерали, събрани от Ефремов по време на експедиции.

Подредените на стените табла са оформени като пожълтели страници от полевия бележник на И. А. Ефремов. Всяка „страница“ е посветена на отделен етап от житейския път и творчеството на писателя и учения.

Първите две включват снимки от неговото детство и юношество, от семейството му и училището, основано от Антип Харитонович Ефремов, изгледи от Вирица – всичко, което е повлияло на бъдещия автор в първите години от живота му. Следващите страници са посветени на научния принос на И. А. Ефремов – тука се виждат снимки от експедиции, документи, информация за колеги, с които е работил. Последните страници разказват за литературния принос на писателя, представени са негови книги. Има първи издания на „Звездни кораби“ и „Пътешествието на Баурджед“ с автографи на Иван Антонович. Снимките и копията от документи са дадени на музея от Таисия Йосифовна, Алан Иванович и Мира Сергеевна. В експозицията са използвани текстове на П. К. Чудинов, А. И. Константинов, Н. Г. Апухтина.

В средата на стаята стои дървеният куфар, с който Ефремов тръгвал на експедиции. Куфарът е отворен, сякаш собственикът му се е отбил някъде за малко и ей сега ще се върне. Вътре има геоложки справочници, книги, прибори, походните ботуши на Иван Антонович, а също начертан на ръка маршрут на Монголската експедиция, проведена под ръководството на Ефремов в пустинята Гоби през 1946 и 1948–1949 г., за която той е написал изключително интересната художествено-документална книга „Пътят на ветровете“.

Наблизо блести сребристият макет на звездолета „Тантра“. Той е използван при снимането на филма „Мъглявината Андромеда“, представен на зрителите през 1967 г. Макетът е подарен на музея от Таисия Йосифовна.

В ъгъла се вижда стара пишеща машина със сложен в нея лист, на който са напечатани няколко реда: „Глава първа. Западният вятър се засилваше. Тежките маслиненотъмни от вечерното небе вълни тътнеха, разбивайки се в брега. Неарх с Александър и Хефестион отплуваха далече напред...“ Това е началото на романа „Атинянката Таис“.

Във втората мъничка стая най-интересната подробност е… таванът. Черен, със сияещи звезди и съзвездия, той показва онази част от небето, където се намират мъглявината Андромеда, на която е наречен най-известният роман на писателя, и звездата Тау от Кит – място на действието в романа „Часът на Бика“. Тук, по думите на А. Константинов, познавач на творчеството на Ефремов, „сияе Гама от Цефей, която ще стане полярна звезда след две хилядолетия, в ефремовското бъдеще. Съзвездието Лебед продължава полета си във вечността край Млечния път. Малко по-назад препуска крилатият кон Пегас, а недалече от него свети бледото петънце на мъглявината Андромеда“.

На стената под звездното небе личи портретният барелеф на дълбоко замисления Иван Антонович, а пък до него – удостоверение за назоваването на астероид от Слънчевата система с името Ефремиана.

Ежегодно през април – по случай рождения ден на писателя – в библиотеката се провеждат Ефремовски четения, на които се събират да обменят мисли и опит хора, споделящи възгледите и идеите на И. А. Ефремов. Те работят в най-различни области на съвременната наука и култура: педагози, психолози, историци, археолози, литературоведи, химици, астрономи, геолози, програмисти, инженери, лекари и т.н. Пристигат от разни градове, за да общуват, да си поговорят за живота и творческото наследство на писателя и големия Човек – наследство, което още не е осмислено докрай нито от днешното литературознание, нито от днешните педагогика и психология. Житейската философия и етика на всички тия хора е съзвучна с ефремовската. Чудесно е, че ги има.

Тази година в двора на библиотеката беше тържествено открит паметен знак от сив камък. Той е прост, в него няма нищо излишно – книга, разтворена на първа страница, портрет на Ефремов на титула, кратък надпис „Иван Ефремов е роден във Вирица“ и малко сребристо кълбо, в което може да бъде видяна и родната ни Земя, люлката на човечеството, и модел на първия космически спътник – символ на излизането на това човечество от люлката.

Преведе от руски: Владимир Зарков

---

Иван Ефремов

ПЪТЯТ НА ВЕТРОВЕТЕ

(И з б р а н и о т к ъ с и*)

Книга първа. Костите на дракона (Лууни яс)

Глава първа. Древната суша

Сътрудниците на Комитета на науките усърдно ни преподаваха сложната монголска учтивост и ни казваха пословици, смеейки се на нашето нелепо произношение. Ние, новаците в Монголия, бяхме възхитени от романтично-цветистия монголски език. Комитетът на науките, Шинжлех ухаани хурелен, в превод буквално означаваше „Кръгът на мъдрите изучаващи“. Ученият секретар (нарин бичгийн дарга) се превеждаше като „началник на финото писмо“. Даже моята доста суховата длъжност в Академията на науките, където завеждах отдела за древни гръбначни в Палеонтологичния институт, за монголците звучеше като лууни яс хелтес дарга – „началник на отдела за драконовите кости“!

• * *

Глава трета. Червеният лабиринт

Вятърът ме тласкаше в гръб, все повече освирепяваше и пронизваше дори ватенката. Но въпреки това аз вървях тежко – по дълго нанагорнище някак особено се усеща надморската височина, която тук, на бела** на Немегету, достигаше около хиляда и седемстотин метра. Готвачът Никитин тръгна вдясно от мен, изпревари ме и се скри зад билото. Нашият весел готвач се оказа сред най-страстните ловци на кости, макар че малкоподвижната му професия не даваше на горкия да се развихри. Изкачих още една гънка и видях отпред друга, само че обсипана с по-едри скални многостени. На слизане чакълът се свличаше с грохот под нозете ми.

* „Пътят на ветровете“ е научнопопулярна, очеркова книга, посветена на трите съветско-монголски палеонтологични експедиции в Гоби (1946, 1948 и 1949 година), 
на които И. А. Ефремов е бил несменяем началник. Като самостоятелен том излиза за първи път през 1956-а в „Трудрезервиздат“, Москва. – Б. ред.
** Бел е монголска дума, приета в науката: висок цокъл на планински хребет, образуван от неговото рушене и обграждащ подножието му. – Б. ред.

Склонът внезапно свърши с отвесна стена. Петнайсет метра по-долу се намираше дъното на сухо речно корито, разделящо двете успоредни гънки на терена. Защурах се по ронливия край на урвата в търсене на безопасно място за спускане, ала не открих такова. Вляво имаше тесен ров, издълбан от водата, и аз хлътнах в него, по-точно се свлякох. Но падането се забави от стените, накрая пясъкът омекоти удара. Чак след като изкатерих втория вал, забелязах, че на половин километър надолу по коритото склоновете бяха доста по-полегати. Винаги става така, когато бързаш да пресечеш планинска местност направо по набелязаната посока!

Странен и необичаен бе ландшафтът, ширнал се пред мен. Стоях на нивото на бела, плътно покрит с коруба от чакъл и едри черни камънаци, обточени от ветровете и пясъка във вид на пирамиди с остри ребра – това бяха тъй наречените пустинни многостени. Безброй изровени от текла вода трапове и урви оголваха земните пластове, които изграждаха този бел, затова по черния фон лъкатушеха червени, оранжеви, жълти и сивкаво-жълти клисури с отвесни стени, а на дъното им лежаха сиви и възсинкави на дневната светлина пясъчни наноси върху сухите русла. Растителност почти липсваше, нямаше признаци и за животни. Жълти и червени кули и колони се редуваха с върволицата пропасти, проточили се на много километри на изток, към Гилбенту.

Вятърът натрапчиво шушнеше по отдавна продуханата до последната песъчинка повърхност на платото. Въздухът бе чист, а пък ясното, без нито едно облаче небе още по-силно подчертаваше безжизнената самота на лабиринта, ограден от напълно голите, сиви скалисти стръмнини на Немегету.

Слаб вик наруши мълчанието, което изглеждаше вечно. Видях дребна фигурка да се катери по гребена край ъгъла на котловината, която си бях набелязал за слизане. Беше готвачът. На рамото си Никитин мъкнеше някакъв черен, без съмнение тежък предмет. Ускорих крачка и след няколко минути готвачът тържествено пусна пред краката ми трийсеткилограмово парче от бедрена кост на грамаден динозавър. Ентусиастът едва си поемаше дъх и от изкачването, и от теглото на намереното. Привичната му усмивка бе сменена от същинско сияние.

– Там се търкалят много кости – посочи ми той дерето, – щом ги зърнах, грабнах тази и я помъкнах към колите. Колко е голяма! Това се вика кокал...

– Вижте какво, Иван Николаевич – сериозно подех аз, – ако искате да стaнете истински палеонтолог, веднага и завинаги запомнете следното правило... Не, повече от правило – закон! Ако откриете нещо, никога не бива да го пипате, още повече – да вдигате отделни парчета. Преди всичко трябва да се нарисува както е, да се номерира, после се вземат мерки да не се разпадне, чак след това се вади и незабавно се опакова... А така не бива – да грабвате първото попаднало ви подръка и да го мъкнете...

Смутеният готвач избърса потта си и безропотно нарами тежката кост.

– Да идем да видим, ще я оставя където си беше...

С големи усилия се спуснахме в клисурата. Как е влачил оттук своята плячка Никитин, по отвесната стена?

Една плоча от твърд пясъчник бе образувала в по-податливите на разрушаване глинести породи просторна тераса. Върху нея лежаха множес-тво кости – широки дъги на грамаден таз, дебели като трупи отломки от кости на крайници, хищно извити ноктени фаланги... Да, тук водата беше отмила от пластовете задната половина от скелета на огромно влечуго. Но напразно Никитин донесе обратно тежката кост. Скелетът се бе разпаднал, непоправимо пострадал от ерозията. Слънцето и студът, водата и вятърът бяха силно повредили лежащите на повърхността останки. Цялата плоча бе осеяна с продълговати парченца в характерния светлосив цвят, на каквито – подобно на трески – се разпада изкопаемата кост, изложена на природните стихии.

Терасата от пясъчник надвисваше над тесен трап, който стръмно слизаше към дъното на котловината. Водостокът на улея бе посипан с отломки от кости, потънали в довлечената от пролетните потоци глина, сега втвърдена като цимент.

Ние с Никитин се спуснахме бързо в котловината. Долу стената на западния вал се оказа изцяло съставена от стъпала и издатини. Те се засенчваха взаимно като театрални кулиси чак до самия южен предел на това място, където се извисяваше напомнящата нос на кораб броненосец крайна тераса на вала. Същата плоча от корав пясъчник минаваше през средата на стената, образувайки стъпало на двайсет метра над котловината. Покатерихме се и тръгнахме по него, като заобикаляхме вертикалните издатини. Зад третата издатина ни се наби в очите камара от ребра на исполински динозавър. Изместени от лежащия под тях гръбнак, реб-рата се трупаха досущ като грамаден наръч съчки. В склона потъваха големи плешки, а от плочата стърчаха високите израстъци на гигантски прешлени. Нататък в дерето една разпаднала се хищна лапа още протягаше щръкнали чудовищни нокти. На следващата издатина изпъкваше бяла челюст с кинжалообразни черни зъби – емайлът им блестеше като на жив звяр, сякаш пробуден от сън, траял седемдесет милиона години. В дъното и по наносите белееха и сивееха натрошени прешлени, парчета от черепа, кости на внушителни лапи.

Забравил за всичко на света, аз трескаво кръстосвах нагоре-надолу по стръмните сипеи, надничах в тъмни оврази и под издатините на скалните плочи. И навсякъде, почти на всяка издатина и във всяко издълбано от водата дере, виждах нови и нови кости или части от цели скелети, а до края на котловината преброих двайсет и две такива тераси. Несметни научни съкровища са били подложени на разрушаване от природните стихии хилядолетия наред, докато върху тях не е паднал взорът на учения.

Но, разбира се, още по-големи количества останки от изкопаеми влечуги се спотайваха в недрата на тези урви. Разрушените скелети не представляваха сериозна научна ценност. Нужно бе да извадим напълно запазени кости от находищата им в земните пластове... Ала така или иначе ние успяхме да се натъкнем на много богато място...

• * *

Глава четвърта. Останецът* Цундж

Лек ветрец разнасяше из цялата падина силен мирис на пелин, радостен и жив подир тъжното безплодие на чакълестите равнини и след вчерашния прахоляк. Високият дерис** шумолеше приветливо под вятъра и местността изглеждаше като светло петно от слонова кост, сложено в рамка от склонове пурпурно-виолетова глина. Тези глинести породи с необичайно топъл, наситен цвят бяха пронизани от кристалчета гипс и горяха под слънцето с милиони ярки пламъчета. Издути буци плътен бял мергел лежаха върху повърхността на склоновете.

* Самотно възвишение, останало след разрушаването на някоя планина. – Б. ред. 
** Жилава пустинна трева. – Б. ред.

Бързо разпънахме палатките. Покрихме камиона „Дзерен“ с парчета шперплат и брезент. Пронин започна да разглобява мотора. Откъм кладенеца изведнъж загърмяха изстрели – Еглон и Андросов бяха подхванали лов на копитки*, налетели иззад хълмовете на цели ята. Дванайсет убити птици обещаваха вкусен обяд, затова ние похвалихме ловците и тръгнахме по първия си маршрут. Приблизително на девет километра на запад лежеше голяма котловина, обрамчена с червени канари – Баин-Дзак, главният пункт на американските разкопки. Те бяха кръстили мястото Шабарак-усу по името на слабоизвестния кладенец Шабарин-Гун-усу („Глинeста дълбока вода“) в западната част на котловината. Още преди да пристигна от Улан Батор, Баин-Дзак бе посетен от Орлов, Громов и Еглон. В резултат на посещението им се появиха превъзходни екземпляри на динозавърски яйца. Баин-Дзак тогава беше единственото място в света, където се намираха съхранени изкопаеми яйца на динозаври.

Американците бяха успели да съберат всичко, което водата и ветровете бяха извадили на повърхността през хилядолетията от съществуването на урвите на Баин-Дзак, наречени от тях Флeминг Клифс – „Пламтящи канари“. Ето защо плячката им беше богата: ловците на вкаменелости са се натъквали на цели гнезда с по десетина и повече яйца. На нас ни се падна доста по-трудното – ерозията в Гоби върви бавно и предимно за сметка на силни порои и наводнения, които настъпват веднъж на четвърт век, но въпреки това прекрасните находки оправдаха труда на нашите хора.

Орлов и Еглон си признаха, че ги е обзел трепет, когато на склона от червеникав пясъчник забелязали две малки обли издутини, жълтеникаво-бели, покрити с орнамент от пъпки с големината на маково зърно. С уверената ръка на майстор Еглон започнал да отстранява уплътнения от милионите години пясък. Постепенно се разкрили четири цели яйца с продълговата цилиндрична форма, по-дебели в единия си край, които не приличали на яйцата на нито едно от съществуващите днес животни. Не било цяло гнездовище, подобно на намираните от американците – кръг от 12–14 прилежно подредени екземпляра, но без съмнение представлявало част от гнездовище, съхранило се необезпокоявано от онзи момент,

когато самката на измрялото влечуго е заровила снесените яйца преди седемдесет милиона години. Това се доказвало от тяхното разположение – плътно едно до друго, сочейки центъра с тесните си краища. Широките тъпи краища на яйцата били обърнати навън, както се полагало на запазено находище.

* Пустинни птици, подобни на яребици, с разширени като копитца нокти на краката. – Б. ред.

• * *

Книга втора. Паметта на Земята (Газрин дурсгал)

Глава първа. Подир скелета на неведом звяр

Ако добавим, че пълното очистване на скелета е толкова трудоемка работа, че отнема години, та затова от местонахождението се налага да вземаме скелетите заедно с обличащите ги породи (само разчленявайки находката на отделни монолитни късове), ще стане ясно колко технически по-сложни са разкопките на динозаври от добива на полезни изкопаеми.

Наистина трябва не просто да се извадят костите от земята, ами да се извадят цели, във вид на големи късове с огромна тежест. Тия канари се превозват от труднодостъпни райони на Гоби, в безпътица, на хиляди километри до железницата. Нужно е не само да се докара в пустинята многобройна група от работници, препаратори и учени изследователи, снабдени с всичко необходимо, но и да се доставят в безводните гобийски падини солидни количества дървен материал, гипс, вода и гориво, без които не може да се водят разкопки и да се опаковат добитите колекции. Тази задача се решава единствено чрез мощен автотранспорт. Следователно подготовката на експедиция, способна да създаде палеонтологичен лагер във всяка една точка от безводната, безпътна и отдалечена на големи разстояния от кой да е населен пункт пустиня Гоби, лагер за петдесетина души, осигурени с всичко нужно за живот и работа – това е преди всичко организиране на силна автоколона, окомплектована с квалифицирани работници и можеща да действа продължително време далеч от ремонтните бази.

• * *

Глава втора. Щурмът на Немегету

Мислено се обръщам към току-що изминатия път. Тук, в кабината на камиона, се намира цялото несложно обзавеждане на началника на експедицията. Зад седалката отгоре е закрепен сак с тютюн, вестници и бинокъл. На две куки върху гърба на облегалката – манерка със студен чай и полева чанта с карти и дневник. На седалката – ръкавици, в краката – чук, под предното стъкло – отворена пачка от неизменната „Катюша“. На пода пък – килимче от сплъстена овча вълна, за да предпазва нозете от нажежения ауспух (и въпреки това пари, докато пълзим през пясъците!).

Зад стъклото бавно се разгръщат една след друга сменящите се картини на пътя. Ето я широката равнина пред градището на червените урви Немегету, обрасла със саксаул* и ефедра. Топъл вятър разпръсва из равнината дъх на аптека – на етер, валериан и още нещо. Храстчетата ефедра се свиват и засукват като безбройни зелени червейчета, които упорито се надигат от земята за среща със светлината и зноя.

Ето я и ненадейната радост на пустинята – излизаш от безжизненото сухо русло на склона на бела и се озоваваш сред хиляди сини ириси, разсипани по жълтите пясъци!

Или в клисура, притисната от изровени сиво-кафяви скали, изведнъж в тесен улей отстрани се появява покрит с тънка прозрачна зеленина хайляс**.

Или денем, в миража на нагретия въздух, скалите се привиждат като гъсти горички, залети от блестяща под слънцето вода. Същите ивици святкаща „вода“ разрязват полегатия склон на превала през Гурбан-Сайхан, ако се изкачваш откъм сомона*** Баин-Далай. В клисурата Гурбан-Сайхан аз с очите си видях заоблен масив на древна кора, образувана от изветряне, която изпъкваше сред черните скали. Под вечерното слънце тя гореше с червена светлина – сякаш исполински гранат в чугунен обков...

• * *

* Ниско безлистно дърво. – Б. ред.
** Пустинно дърво, роднина на бряста. – Б. ред.
*** Сомонът е административна единица в Монголия, съответстваща на район. – Б. ред.

Глава трета. В лабиринта от клисури

Покрай наблюденията на изследователските разкопки в Немегету ние с Новожилов се заехме с теодолитно заснемане на местонахождението. В бурните нощи аз се пренасях да спя в каросерията на един камион, който стоеше отделно от лагера. Там дълго лежах в размисъл, заслушан в редуването на поразителната тишина между поривите и приближаващото се далечно боботене на вятъра, който, налитайки, разтърсваше цялата кола. През редките спокойни вечери изумителни залези оживяваха унилото еднообразие от прашни дни и беззвездни нощи. Залезите разгаряха сияние

на ален пламък над отсеченото черно плато, обвито с покривало от непроницаеми облаци. Скалите на Немегету приемаха цвета на възможно най-гъстия ултрамарин, урвите и склоновете на клисурата заприличваха на теракотени, а пък отляво над сините планини се протягаше меч от червен бронз, надвиснал над огнено-светлата ивица на зарята.

Понякога се случваха и още по-фантастични залези. Успоредни върволици от облаци се обагряха в пурпурно-виолетов оттенък, междините им се запълваха с аленеещ огън, който към хоризонта ставаше все по-златен. На този фон мрачно и сурово се чернееше краят на платото с червени отблясъци като от пожарища и трепкаше съвсем пурпурен нашият флаг.

От време на време настъпваха бурни и сумрачни дни, през които ние си почивахме от парещото и заслепяващо слънце на Гоби. Въпреки вятъра далечините бяха чисти и ясни. Синя мараня прилепваше към планините, омекотявайки суровите им резки очертания, сякаш върху тъмновиолетовия хребет бе хвърлено прозирно покривало от син тюл.

• * *

Оголени по околните хълмове, червените глини край големия кладенец Ойдул-худук („Многоводен кладенец“) изглеждаха под яркото слънце като пурпурно кадифе, щедро разстлано върху степта и надиплено в пищни гънки. Старата легин-голска пътека за кервани предлагаше лесен път за изкачване в бела на височина около две хиляди метра. Всичко наоколо – и жълтите пясъци, и кораво щръкналите храсталаци – личеше отчетливо, рязко. Широката пътека бе обрасла с редки и хилави снопове току-що нацъфтяла остра степна трева. Нейните перца се накланяха и струяха по вятъра, създавайки сребрееща и сякаш течаща над земята мараня: все едно сенки от водната повърхност връз дъното на прозрачен поток.

По черния бел стигнахме до огромна площ от жълти оврази и урви – Алтан-ули, подобна на Немегету. Само че тук браздите от вода се врязваха значително по-дълбоко в терена. Стояхме на ръба на стена, висока около сто метра. Отново ни завладя силното усещане за тайна и неизвестност. Отсреща се издигаше отвесна грамада върху равен като дувар хребет, а по-близо и долу се простираха дълбоки клисури и диви стръмнини, накамарени като стълбище. Това беше още един лабиринт, спотаил незнайни загадки.

Преди всичко трябваше да огледаме Могилата на дракона. Новожилов се зае да изследва стръмнините на изток, докато ние с Пронин и Александров се спуснахме на дъното на дълбоко сухо русло и поехме направо към склона на хребета. „Направо“-то изтрая някакви си петстотин метра, по-нататък се принудихме да криволичим по коритата и да катерим междинните хълмчета, понеже водачът ни Пронин държеше да скъси пътя. Придвижвахме се лесно – пясъкът по сухите русла бе плътен. Едри гущери агами, дълги трийсет сантиметра и украсени с ярки светлосини петна, щъкаха по срутилите се късове пясъчник. Стените на тукашните клисури бяха по-ниски от немегетинските, затова пък самите клисури бяха по-тесни и аз непрестанно се озъртах с тревога да преценя дали ширината им ще бъде достатъчна да минат колите.

Струпването на скелети, открито от Пронин, ни направи голямо впечатление. Плочи от пясъчник, дебели над половин метър и с площ колкото каросерия на камион, лежаха килнати както падне върху широка тераса, а изпод тях и от разломите им стърчаха кости, кости, кости. Опитното око на палеонтолога бързо определяше контурите на скритото в породата съкровище. Отчетливо личеше един скелет, необичаен по размери даже за тия гигантски влечуги. Там, където почвата се надигаше като могила и плочите се бяха натрошили досущ скатове на покрив, той лежеше обърнат по гръб, подпъхнал колосален череп под задните крайници на втори скелет. Точно този вторият се разполагаше на хълбок – силно превил гръбнак, изпънал шия и прибрал предните си лапи – на източния край на терасата. Трети скелет сякаш ограждаше първите два откъм урвата вляво, а пък четвърти, също с гигантски размери, почиваше вкопан край стената от пясъчник. По-наляво от него, пак край самата стена, лежаха успоредно един до друг два големи вкаменени ствола на блатни кипариси – таксодии. От двете страни в срутеното на плочите се виждаха още опашки и ребра. Общо тук имаше накуп шест-седем скелета от динозаврите зауролофи с муцуни като патешка човка, високи между шест и девет метра в естествената си стойка. Ерозията вече беше силно повредила значителна част от останките. Крайните страни на плочите се бяха натрошили и затворените в тях кости се бяха свлекли на купчини в страничните дерета и в сухото корито. Отляво, на самия ръб на терасата, костените отломки образуваха продълговато хълмче, подобно на увеличен надгробен насип. Сякаш незнаен богатир е бил погребан редом с грамадните влечуги, умрели тук преди седемдесет милиона години. Мястото наистина създаваше впечатление за гробище на исполини, затова и бе кръстено Могилата на дракона.

• * *

Глава четвърта. Тясната синя Гоби

Поразителната безжизненост на черните равнини, наклонени и хлътнали на юг, към центъра на Черната Гоби, на места биваше прекъсвана от оазиси с разнообразна растителност, съвсем различна от унилата котловина Немегету. Гордо и право стояха горички от евфратска топола, те не се огъваха от вятъра, а буйно шумяха с гъстия си листак. Колко е приятно да чуеш горски звуци с тяхната първобитна мощ, след като досега си слушал само рязкото, нагло или жаловито свистене и воя на пустинните ветрове! Евфратската топола е стройно дърво с могъщ дънер и много светла люспеста кора. Листата на един и същи екземпляр са различни – едните кръгли, другите тесни като на върба.

В сухите речни корита наоколо растяха дребни храсти, изцяло осеяни с яркооранжеви цветове. В средата на руслата се срещаше на островчета сочният плевел балур със съвсем малахитова зеленина. Широките му малахитови шапки изпъкваха красиво сред сивия пясък на улеите, обрамчени от редици оранжеви храсти и ивици черен чакъл. Понякога виждахме цъфтящи в жълто храстчета арнебия, подобни на златни корони, които са случайно изтървани върху камънаците и пясъка.

Тамарискът също цъфтеше. Почти голите стъбълца на съцветията му бяха гъсто обсипани с топчета от люлякови или розовато-виолетови цветчета с големината на просено зърно. Красив бе и неговият сиво-зелен тънък листак, чиито огромни пухкави храсти се люлееха от вятъра в сухите русла. Тук, в тази част на Гоби, са разпространени степни треви, които растат на кичури или туфи и приличат на големи бояджийски четки с много светъл и чист жълт цвят. Те изпъкват рязко на фона на голите и черни чакълести бабуни, придавайки им комичния вид на оплешивяващи глави. Винаги никнат нарядко, на редици, пръснати по червените глини и черните камъни. Но в сухите корита тая степна трева образува обособени светложълти ивици, контрастиращи с тъмната сочна зеленина на солянката и балура или със сивкавите листа на пелина.

Нови за нас и невиждани по-рано бяха оазисите на водоносните участъци, гъсто обрасли със зелена трева, тамариск, тополи и дори върби. Но същите тези места бяха коварни капани за камионите – обикновено под тревата ни дебнеше лепкава мокра глина.

• * *

Глава пета. Покрай полите на Алтай

Спряхме за нощувка край невисоката мраморна планина Султеин-Захир („Знаменосен управител“), която според преданията крие огромна пещера с мумии и съкровища на индийското племе аджари. Намнан Дорж и Рождественски хукнаха да издирят тоя обект и... разбира се, не откриха нищо, макар че из тези места имаше безчет пещерки. Без да бързам, аз направих една разходка в полите на планината и скоро спрях възхитен. Пред мен се разстилаше широка равнина, в чийто център се намираше огромният масив Ихе-Богдо. От него се точеше лента наситено лилави облаци, а под тях се редуваха оранжеви, златни и сребристи ивици светлина. Нататък – над самата планина и малко вляво – в чистото синкаво-сиво небе отлитаха крехки люлякови облачета, прорязани от огненоален сноп, който бързо-бързо се скри зад масива. И тогава Ихе-Богдо стана лек, контурите на суровите скали потънаха в мека мъгла, гъстосиня и тънка отгоре и синкаво-сивееща и плътна отдолу. Заедно с гаснещия залез тя се издигаше все по-високо, докато над равнината се възцари особеният гобийски здрач.

Вечерите в Гоби имат един забележителен половин час, когато слънцето е почти угаснало и само тясна ивичка от него наднича над зъберите. Въздухът става съвсем прозрачен и в същото време сякаш изцяло пронизан от опушено-синкава светлина. Няма сенки, всичко тъмно се превръща в отчетлив контур, все едно отлят от чугун, далечното и светлото пък олекват. Жълтото прелива в бледо малахитовозелено, зеленото – в топло светловиолетово, бялото се сдобива с люляков оттенък, а много бялото (например пръснатите кварцови жили) блещука в синкаво-сребърно. Пясъците на сухите русла лежат като тюркоазени ленти. И всичко наоколо е необичайно чисто, свежо, спокойно в това удивително мирно осветление, пълно с покой, отстранено. Сутрин планините се губят в мъгла, очертанията им са меки и огладени, докато по равнината се виждат всяка бабуна и всеки камък. Денем, под високото слънце, равнината се размазва в потоците горещ прашен въздух, става мътна и еднообразна повърхност. Затова пък тогава планините свалят своите утринни покривала и изпъкват до най-малките си подробности.

• * *

От дъното на котловината нахлуваше зашеметяваща горещина, а долу под нас – там, където през сивите горички на саксаула просветваше жълт пясък – се въртяха прашни вихрушки. Измъчени от жегата, решихме да направим почивка и да пием чай „за проясняване на мозъка“, както се изрази Вилежанин, ехидно поглаждайки раздвоената си професорска брада. Внезапен порив на вятъра – и връхлетя дъжд. Натъпкахме се под камиона. След няколко минути всичко свърши, земята изсъхна и същият тежък зной сякаш удави околностите. Окопитвайки се, ние потеглихме нататък, на изток, по бела Баян-ули, като се стараехме да не слизаме към центъра на котловината колкото се може по-дълго.

Повърхността на бела беше засипана с плътен, без нито една тревичка, покров от едър огладен чакъл. Преобладаваше жълтеникаво-бял кварц, смесен с черни, лилави, морави, червени, кафяви, зелени камъни – досущ като пъстра груба мозайка. Обширното плато приличаше на огромна купа с великденски яйца. По тази незабравима шарена равнина тук и там бяха разхвърляни светлосини и бледосинкави, полирани от ветровете многостени от много твърда скала. Местността ни напомни за картините на Билибин или Кустодиев в староруски стил. Сякаш всеки момент щяхме да зърнем легендарен богатир или приказна царкиня да пристъпва по тоя ярък празничен килим. А долу, под сипеите и урвите, унило се разстилаше жарката котловина с вихрещи се стълбове прах – и се налагаше да слезем там с камионите си.

• * *

Глава девета. През разливите на реките

Подир мрачната равнина, след като преминахме през малък превал, попаднахме в кръгла падина – зелена и равна котловина, обкръжена от сини, поразително ярки като багри планини. Те бяха меко очертани и техните белове, покрити със свежа трева, изглеждаха изсечени от аквамарин*.

* Скъпоценен камък със синьо-зелен цвят. – Б. ред.

Планинската наситено-синя верига с аквамаринови фундаменти, извисена над зеления простор под намръщеното безслънчево небе, бе просто приказна. Над склоновете виждахме тесен синкаво-стоманен просвет – там се намираше долината Дзабхана. На спускане към нея пътят мина през необичайно черни зъбери. За разлика от обикновените гобийски планини, почернели от пустинното обгаряне, тази ниски, силно ерозирали хребети се състояха от естествено черни породи. Такава вътрешна, а не външна чернота се усеща от пръв поглед, което ме подсети за една монголска поговорка: „Пъстротата на змията е отвън, човешката – отвътре.“

Преведе от руски: Николай Теллалов