Гледам на живота от височината на Слънцето
Александър Геров:
Софиянец по рождение, сега той е на 66 години* и живее на тиха уличка около хотел „Плиска“. Лауреат на Димитровска награда и наградата „Вапцаров“. Между двайсетината си поетични книги предпочита „Най-хубавото“, „Златни пантофки“, „Приятели“, „Свободен стих“, „Прашинки“. Дързък ловец на неочаквани открития, Геров е дълбоко изповеден талант с пламтящо въображение. „Промисъл за вселената“, „Безкрайност“, „Млечен път“ – това съвсем не са случайни заглавия на негови стихотворения. Защото интересът му към необичайното далеч не се изчерпва с известните „Фантастични новели“. Напротив, този интерес дооформя погледа му към хората и света. Но нека от самия Александър Геров чуем повечко за живата искряща сплав от фантастика и поезия.
„Едно вълнуващо фантастично стихотворение трябва да говори за космоса, за вечността, за победата над смъртта. В световната литература има много поети фантасти: Уолт Уитмън, Едгар По, Шарл Бодлер, Артюр Рембо, Михаил Лермонтов, Валерий Брюсов...У нас подобни фантасти са Пенчо Славейков с „Кървава песен“, Яворов с част от творбите си, Димчо Дебелянов с „Легенда за разблудната царкиня“, Теодор Траянов.
Да, те са и мои учители. Научиха ме на дълбочина на мисълта, на реене в космическото пространство, между звездите, близо до слънцето, на страстно вникване в човешката душа, на разгадаване на сънищата. Днес в родината ни също работят поети с фантастичен уклон. Ще посоча Стефан Цанев и Иван Методиев.
Смятам, че лирикът фантаст запазва преимущество пред другите си колеги и пред белетристите. Той е творец от по-висша степен, с по-богат тематичен обхват, по-вглъбен по мисъл и чувство, с изказ по-кратък и концентриран, отколкото при прозаиците. Фантастичните стихотворения се отличават с твърде широк диапазон. С тях може смело да се предвижда – например в „България“, писано през 1940 година, аз казвам, че ще се открият лекарство против рака и слънчеви батерии, че ще се построят цветущи градове в Сахара и тунел под океана.
Доста социални предвиждания дава Ботев. Нали помните: „Кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещени конец“? Всички стихове на Димчо Дебелянов, посветени на войната, са едно предсказание, че тя ще бъде премахната. На фантастиката не е чужд и Вапцаров: „Летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък бих търсил в простора далечна планета.“ Възможно е да се изрази и предупреждение както в „Нацисти“ от сборника ми „Политическа поезия“, където става дума за „германска пустиня“ на земното кълбо.
Друг момент е утопията – тя присъства, да речем, в моите стихотворения за тържество над смъртта и във „Фантастични новели“. Там, ако се сещате, се лети и из космоса. Мисля, че ние всеки миг усещаме космоса върху себе си, но дали постоянно осъзнаваме това? Слънцето е включено във вселената, звездното небе и луната също, с космически произход според мен са някои наши сънища, болести, възбудата и умората понякога. Ала великото пространство ни праща не само кварки и студени сенки, а и вдъхновение: „Открито е челото ми за цялата вселена...“
Питате ме как пиша поезия. Ще ви кажа за „Сън“ от цикъла „Антология“ – видях в страшен сън, че мама е умряла, станах и веднага го нахвърлях, изля се. Винаги, когато пиша, аз гледам на Земята и на живота от височината на слънцето. Дори имам такова стихотворение, възлово при мене, нарича се „Поглед от слънцето“, но така би могла да се озаглави и една от книгите ми. И понеже споменахме смъртта, ще призная – считам я за абсолютна фантастика, неразгадана, предизвикателна.
Лежа, представям си, че съм умрял, и чувствам смъртта, която идва при хората по милиони начини и всичките те са фантастични. Обаче от друга страна тя, най-голямата фантастика в човешката съдба, е и най-съвършеният коректив, тласкащ ни към безсмъртие. Вечният живот е любима тема на човечеството и аз вярвам, че то скоро ще постигне мечтата си.
Интересувал съм се в обществените библиотеки и съм забелязал: младите хора и особено средношколците много четат писатели фантасти. Предполагам, че те не им служат само за приятно минаване на времето. Жюл Верн, Иван Ефремов, Айзък Азимов... и във фантастичната поезия може да има такива майстори на въображението. И ако се опитаме да си представим потомците – онези, които ще завладеят Слънчевата система, ще достигнат далечните звезди и огромните галактики, – аз се надявам, че техните стихове ще бъдат по-прости и лаконични от нашите.“
Срещата осъществи: Александър Карапанчев
_______________________
- Нека кажа, че това интервю е отпечатано във вестник „Средношколско знаме“ преди близо четвърт век. Днес ги няма и Александър Геров, и хубавия вестник, но пък – вярвам горещо! – е останало поетичното излъчване с вкус на фантастика. – Б. авт.
