Абсурдно

АБСУРДНО

"На градовете вавилонските кули,

възгордели се, отново ний зидаме".

Из "Облак в гащи"

В този град, дето врявата кански

вие, скърца, боботи и писка,

а трамваят край близкия дансинг

дрънка в такта на музика диско,

оглушах и неволно поисках

да заспя в усмирителна риза.

Вън дойде санитарният дизел,

но минутка преди да ме спипа

в милосърдна прегръдка екипа,

аз надмогнах умората сляпа

и реших безпощадно да щипя,

да ръмжа, да се зъбя, да хапя.

Чух, че викат: „Какви те прихващат?!“

Аз отвърнах със жест многозначен.

Вързах облак в оранжеви гащи

за антената-мачта така, че

да плющи овехтелият крачол!

Свирна остро коминът.

Подскочи като клоун панелната плоча.

Отлепи се бетонният стълб и

хора, подлези, покриви, стълби,

под напора на вятър транзитен,

полетяха след пушека кълбест

към червения кръг на зенита...

И светът стана пак първобитен.

Както казват сега - робиизонов.

Аз вървях парцалив като битник,

но затънал в безлюдната зона,

нейде много встрани от закона,

озлобен, изоставен, разнищен,

съградих свое второ огнище.

Очертах булеварда централен,

вдигнах скели под звездното хале

и положил стабилни основи

в този ден - и щастлив и фатален,

своя град пресъздадох отново...

Моя град! Моя изгрев оранжев!

Стадиона и близкия нармаг!

Пак запя като дрезгаво банджо

на трамвая звънецът алармен.

И съседите слушаха „Кармен“.

А отсреща - в пресечката глуха,

както винаги виеше „ухер“.

Всичко беше по старому. Само,

сякаш откъс от мъничка драма -

неиграна до днес, предстояща,

там на покрива с дързост голяма

някой връзваше облаци в гащи...