„Мигновечност“: рецензии и критики

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене

Атанас П. Славов – „Мигновечност“

(обзор на рецензии и критики)


Калин Ненов:


 Вчера Вселената ми зададе въпрос.
 Как да му отговоря?
 Той е толкова прост,
 че всеки ще го повтори:
 Какво си направил за мен?
 Какво си направил за мен?
 Какво си направил за мен?
 Ще посмееш ли да му отговориш?


Моля за извинение всички, на които ей сега ще досадя, но трябва да го кажа:

Да пишеш за текстове, сграбчили сърцето и ума ти, е трудно.

Още по-трудно става, когато авторът им ти е близък – идейно, по дух, като цяло – като човек. Оня въпрос винаги те гложди: възможно ли е да приписвам качествата на човека върху текста? Да виждам в думите това, което съм видял – и ме е грабнало – у личността?

Още по-трудно е, когато вътре в себе си наричаш сборника, за който ще говориш, книгосъбитието на 2007-а.

Понеже почвам да досаждам и на себе си с тия встъпления-извинения, веднага скачам на дълбоко (...пък вие ако искате, си ги припомняйте сегиз-тогиз ;):

Сборникът с разкази и новели „Мигновечност“, дебютният на Атанас П. Славов (след романа му „Психопрограмираният“, 1992 г.), заема челно място в личната ми читателска класация за 2007-а, защото:


► няма равен в разнообразието си – и на идеи, и на форми

► при все това разнообразие един идеал прониква всички текстове и ги споява: Мечтата за Човека – еволюиращия, търсещия, отзивчивия, готовия да дръпне другите подире си

(А този идеал, уви, дори в световната фантастика се среща рядко. И малко са читателите, дето няма да го от-рекат „наивен“ или даже „остарял“... а колко са онези, дето ще се вдъхновят сами да търсят, да се отзовават, да дърпат другите подире си? С което Атанас печели точки и за смелост.)

► е писан на език, който смълчава редактора у мен, впечатлено, и кара пишещия да си записва (...той друго може ли да прави? ;)

► вълнува


Тук – понеже обожавам да опитвам работи, които досега не съм – ще дам оценката си за „Мигновечност“ в цифри. И то – в цифрите, които ползвам като оценяващ, четейки текстовете за Копнежа за български фантастични разкази за чудо и показ. Описал съм критериите си тук: http://choveshkata.net/blog/?page_id=115

Нужно е уточнение: тези критерии са разработвани за оценяване на единичен, кохерентен текст. А тук имаме сборник, който (ако се вярва на преценката ми) е изключително разнообразен и като идеи, и като реализация. Решението, на което съм се спрял: ще взимам като образци онези три или четири текста в сборника, които най-ярко демонстрират качествата, за които ще говоря.

И още едно уточнение, важно и последно: от целия сборник все още не съм прочел само „Феести“. Пазя си го... за следващата част на тази рецензия.

И тъй:


1. Фантастичност

За този няма нужда да ви убеждавам. Цитирам Весела Люцканова от задната корица: „Атанас П. Славов е човек и писател, вградил живота и творчеството си в българската фантастика“. Сборникът „Мигновечност“ е най-обхватният обзор на Насковото творчество – произведенията в него отразяват три десетилетия авторов път; и тъй като наистина са преживени – и три десетилетия авторов живот. Текстовете до един са ярко фантастични – научна, социална, психологическа фантастика, киберпънк, хорър („Пентаграм“), пастиш-закачка с цялата история на жанра („В търсене на изгубеното време“) и сайънс (научно) фентъзи (...не казвам – изненадайте се ;). Премахнем ли от тях елемента „фантастично“ – ще ползвам дефиницията от БГ-Фантастика: „откритие, събитие, нашествие, природен процес, артефакт, които за познатата ни действителност може да изглеждат невероятни, невъзможни, научно-хипотетични, нелепи, гротескни, преувеличени, умалени, доведени до крайност – но са крайъгълният камък на всяко произведение в което и да било изкуство, наречено фантастика“, – те рухват и като сюжет, и като логика. Вземете „След пустинята“ – започва като детективски трилър в стил „латиноамерикански (магически?) реализъм“... но как успява главният злодей да се измъкне от откос на автомат? И после да преведе преследвача си през пустинята – тая хем истинска, хем толкова символична пустош?

Оценка: 5


2. Оригиналност

По-горе писах „разнообразие на идеи“. По време на представянето на сборника в клуб „Ефремов“ Атанас пък сподели, че сяда да пише текст само щом е силно убеден, че никой друг не е дълбал в същата посока. Оттам и ниската му продуктивност: за тридесет години – двеста странички. Само че – двеста странички, в които няма ни една излишна, повтаряща вече познатото ни.

Ето какво имам предвид:

– Какви оръжия би използвала една по-развита цивилизация? („Сиянието на реката“)

– Какво не ù достига на „Матрицата“, за да е неопровержимо убедителна? („Матрицата 4: Резолюции“)

– Какво е отношението към смъртта в свят, в който живите същества са част от нещо по-голямо? („Предсмъртната или първата болка“)

– Как би изглеждал град, чийто замисъл е да събере на едно всички световни етноси и да им помогне да се опознаят най-добре? („Пентаграм“)

– Кога най-сетне Африка ще се освободи от европийците? („Време разделно“)

Оценка: 5


3. Логика на повествованието

Ами... той Атанас е системик. ;) Неведнъж ме е впечатлявал в живи разговори с умението си да обхваща в ума си огромни системи – социални, информационни, културни – и да съзира взаимовръзките, и да насочи погледа ми към нови. Така е и с текстовете му – в тях няма нищо непоследователно, нищо неаргументирано, нищо непремислено – веднъж, дваж, чикирнайсет пъти. Това въобще не значи, че няма да ви изненадат; но в ретроспекция всяка изненада има обяснение, основа, обосновка. Тук особено ярко се открояват диалозите в „Матрицата 4“ и „След пустинята“ и развоя на историята в „Сън в лятна нощ“.

Оценка: 6 (Да, по това Атанас П. Славов се откроява сред авторите на фантастика изобщо, не само в нашите земи)


4. Емоционален заряд

Понеже доста текстове в сборника се градят върху идеите и логиката, логично е понякога героите и чувствата им да остават на заден план – и да оставят нас, читателите, недокоснати, неразвълнувани.

Само че... горе аз съм писал „вълнува“. Че даже и с курсив съм го натъртил. Хммм...?

Още една отличителна – и спасителна по отношение на този критерий – характеристика на текстовете в „Мигновечност“ е зърнатото чувство в тях, даже да е мигновено. „Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.“ Или, на края на преобладаващо интелектуалния диалог между Нео и ИИ събеседника му: откровението за причините, накарали ИИ да съгради виртуалната реалност. А в някои от новелите (като „Предсмъртната или първата болка“) цялата история се носи върху чувството – и, стига да ù се оставим, може да понесе и нас над думите.

Понеже включвам тук и хумора: отдавна не се бях смял така, както с „Време разделно“. Такива (в същността си) сатири обикновено твърде ми горчат, за да се забавлявам с тях... но не и тук. Единственото сравнение, което ми хрумва, е един скорошен документален филм, „Алтънджиите идат“.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)


5. Динамика

Отново: не достига само там, където е най-важно да се предаде идея в минимум обем („Трудно е да бъдеш дог“, „Матрицата 4“, „Виталертон“). В „Сън в лятна нощ“, „Война и мир“, сцената с взрива във „Виталертон“, „След пустинята“ действието се развива толкова шеметно и плътно, че забравям на моменти да чета с критическо око – разблъсква се сърцето ми, припомням си какво е да се взирам в екран със зяпнала уста... само че тук е екранът на въображението ми, в лъчите на прожектора на автора.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)


6. Структура

Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези... Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така... Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни. Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Нямам повече за казване.

(И, не, при Наско няма инфодъмпове – големи блокове от информация без художествена обосновка. Само то да беше, пак си заслужаваше петицата.)

Оценка: 5


7. Стил

Шлифован, лишен от излишества и най-важното: разнообразен. Последното само по себе си е постижение за всеки пишещ. Сравнете сдържания, размишляващ тон на Ден Сир с витиеватия, старинен изказ на Дан Саминик в „Сиянието на реката“; или секващата дъха, стисваща стомаха жестокост в „Пентаграм“ с нежната, танцуваща мелодика в „Предсмъртната или първата болка“. Без съмнение заслуга тук има и съавторът, Георги Арнаудов; но пък „Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика... Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се... не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква...“ или „Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлака, съм утрешен мъж, вика тати, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен.“ са си само и единствено на Атанас.

Само и единствено на Атанас са и думички като „европийци“ и „некрофилософ“ . Всъщност той е сглобил цял речник от такива – „Полуречник по инженерВно язЪкознание“, със 600 единици по последни преброявания. Голяма част от речника се появи в антологията „Моделириум“ (ИК „Офир“, 2001).

Оценка: 5


8. Правопис и граматика

...Какво тук значат някакви си запетайки...

Оценка: 4

(Шегувам се, бре! От книга, минала през ръцете на Вихра Манова и Александър Карапанчев, братята коректори могат само да се учат... Но пък – да сте виждали персийски килим без кусур? Горното е закачка с творчеството на Атанас, преди да му се случи коректор. ;)

9. Общо впечатление

Всъщност споделих общото си впечатление още в началото на тази статия, в списъка с отличия на „Мигновечност“. Почти не познавам други автори – фантасти или не – с такава обич към Човека и възможностите му, с такъв стремеж да ги изследват и издигат, по-нататък, все по-нагоре по спиралата... И тъй като това е главното, което търся, докато чета – вече ви е ясно колко съм бил впечатлен.

(Нали не забравяте, дори за миг, че всяка оценка отразява оценяващия?)

Оценка: 5 (ако изобщо давах повече – щеше да е повече)


Цялостна оценка: 97

. Трябва да го преведем и представим пред света, колеги фантазийски преводачи, просто трябва...


Материалът е публикуван за първи път в електронно списание Starlighter, бр. 15/2008 г.


  • * *

Из рецензиите в сп. Shadowdance, бр. 52:


.................................

Плюсове:

+ Стилът на автора, преди да започне да си изразява основната идея, е динамичен, увлекателен и като цяло много добър. Не му липсва и чувство за хумор. На определени моменти бях искрено впечатлен, и то не „като за бг-автор“, а по принцип.

+ Някои от разказите имат оригинални концепции, поне до един момент.

+ За бога, почти всичко в сборника има сюжет! Това, без никаква ирония към автора го казвам, си е откровен плюс, имайки предвид, че повечето бг-произведения нямат...

+ Идеята, макар и да не ми допада особено начинът, по който е развита (за това в минусите), всъщност е много хубава. Да, вярно е, че този тип послание сме го чели в по-старите разкази на западните класици, но пък е вярно и че в съвременната фантастика нихилизмът и обречеността на моменти идват в повече и е нужна малка доза чист позитивизъм като този в Мигновечност.

Минуси:

– Стилът на автора, след като започне да си изразява основната идея, става тромав, назидателен, обяснителен и като цяло малко нескопосан. В желанието си на всяка цена да ни покаже Идеята в нейната цялост, Наско Славов изпуска юздите на писането си, но вместо стихиен, резултатът е просто неугледен и се изразява основно в тежки инфодъмпове, които поне за мен лесно можеха да бъдат заменени от вмъкнати в диалози (вместо монолози) реплики, от които читателят малко по малко да си изгради общата картина. За да ни се спестят сцени като тази в Сънища за космодора, където в сюблимния момент героят, който би трябвало да е обезмълвен от шок, започва да обяснява с удивителни, на читателя явно, какво всъщност се случва и какво е разбрал. Наистина не се прави така...

– Идеята, съжалявам, че го казвам, не е особено добре развита. От цялата Мигновечност останах с усещането, че авторът има някаква много мъглява и абстрактна концепция за това „по-високо ниво на съществуване“ и съответно ние, читателите, получаваме също толкова мъглява представа какво точно иска да ни каже. Или, с по-малко думи – не стига, че всички разкази бият на пропаганда, което само им пречи да развият сюжетния си потенциал, но и не ти става ясно за какво точно е пропагандата.

– В Предсмъртната или първата болка има два крайно безумни момента на тотално сбъркана гледна точка – разказът е от първо лице, но на два пъти героят ни обяснява какво правят другите, докато той е в безсъзнание или спи. При това не става дума за негов сън или видение. Подозирам, че зад това се крие някаква идея, но тъй като от нея в произведението няма и следа, си остава явен разказвачески дефект.

Не искам да бъда разбран погрешно. Въпреки че минусите ми са доста по-големи от плюсовете, то е защото по тях просто има повече какво да се каже, а не защото искам да омаловажа постиженията на автора.

В страна, където нормата е глорифицираният дилетантски ентусиазъм, където да се учиш да пишеш художествена литература се смята за перверзия, понеже то всичко идвало от вдъхновението и трябвало да се излее, където да гънеш шаренки описания с изморителни прилагателни се смята за страшно висш пилотаж, и където, нека си го кажем в прав текст, 90% от фантастиката и фентъзито с претенции са некадърна имитация на неща, които западните (че и съветските) автори са писали още през шейсетте, а онези без – на Салваторе, Вайс и Хикман, Мигновечност е светлина в мрака. Наско Славов може да пише, а за разлика от мнозинството ни пишман-автори, чиито „произведения“ са или съзерцателна помия, или абсолютно некадърно скроени, той умее и да композира кадърно сюжети.

Големият му проблем е отдадеността му на Идеята. Тя изкривява всеки негов разказ, превръщайки го от литературно произведение в патерица на нещо, което само по себе си не е достатъчно добре развито, че да оправдае жертвата на сюжета и стила. Дори да беше обаче, за мен лично „идея над литература“ винаги ще бъде грешен подход, защото нима има по-сигурен начин идеите ти да не достигнат читателя от това да ги изразиш зле? А нима има по-лош начин да изразиш идеите си в литературно произведение от това да пренебрегнеш „литературността“ му?

При все общо негативния тон на това ревю обаче, не мога да кажа, че Мигновечност ме е разочаровал или не ми е харесал. Истината е, че просто не видях в сборника нужната ми концентрация на различни идеи, която да компенсира разпридането на сюжетната нишка в почти всички разкази, и това ме кара да си мисля за опропастен сюжетен потенциал. А българският разказ страда от остра недостатъчност на сюжети и за мен опитите на Наско Славов да не използва разказваческите си способности за сметка на Идеята са едно в крайна сметка тъжно разхищение на талант.

Оценка: 7/10 Роланд, 7/10 Трип


  • * *


Рецензия в сп. Сивостен: http://www.sivosten.com/content.php?review.831


Има книги, след чието прочитане искам да седна с автора да пием чай, да си поприказваме за нещата от живота или пък кротко да си помълчим. Не са много, но ги има. И това се случва, когато освен с писанията – стил, форма, съдържание и т.н. – авторът ме е грабнал с житейската си позиция. Щастлив съм, че последната книга, която прочетох, ми оказа точно такова влияние. Дами и господа – „Мигновечност“ на Наско Славов.

„Мигновечност“ съдържа цикъла от кратки разкази „Фантастичната седморка“, както и „Седморка новели“. Много е трудно да се вкара душа в един разказ, който е едва няколко странички, но смело мога да заявя, че Наско Славов се нарежда сред майсторите в жанра. Всеки от разказите носи познати, но развити по различен начин идеи – за удоволствието като водещ мотив за нашите постъпки; за свободната воля; за човешкото в човека; за разликата между виртуалната и „истинската“ реалност; за... Това, което не се очаква при подобни често използвани теми, е дълбочината им (особено при късата форма). Наско е способен да предаде безкрайно много неща само в рамките на няколко странички, неговите разкази са толкова многослойни и плътни, че дори и след няколко четения имам чувството, че съм пропуснал нещо важно, но затова пък ми остава удоволствието от следващия прочит.

А в новелите, част от които са написани в съавторство с Георги Арнаудов, водеща тема за мен е силата на човешкия дух. Всяка прочетена новела те кара да се замислиш за неща простички, логични и човешки... Заедно с Хорхе Родригес прекосих пустинята и след нея наистина бях друг човек. Междувременно наблюдавах справедливата борба на обикновените (и не само) хорица за по-добър живот и съпреживявах съдбата им. В сънищата за космодора проследих потенциалните пътища на развитие на две цивилизации и въпреки прекрасния подреден свят някак не успях да харесам тази, в която всеки човек се оформя в калъп и не може да излезе от него. Свят, в който свободата „Да бъдеш“ е строго ограничена, срещу свят, в който можеш сам да избереш своя път на развитие. Или пък митът за търсещия човек, развит великолепно в „Сиянието на реката“, който така те увлича, че не усещаш кога и ти си започнал своето дирене. Но стига съм ви разкривал тайните на новелите, само ще ви посъветвам да си оставите „Феести“ за десерт. Макар и писана в други времена, когато цензурата бдеше, това е новелата, която наистина ме покърти. Не е загубила своята актуалност и днес, не мисля, че ще я загуби въобще. Защото във всеки един от нас спи (къде по-дълбоко, къде по-неспокойно) по един творец, човек, способен да създаде късче добро и да тласне света напред.

Въобще 2007-а се оказа силна година както за българските фантасти, така и за феновете им. Ники Теллалов извади два качествени романа, Жоро Малинов – великолепния „Орфеус слиза в ада“, но първото място за мен, като читател, заема „Мигновечност“. До голяма степен поради това докосване до моята душа, което толкова рядко ми се случва. Но също така заради добре написаните страници, заради това страхотно усещане, че някой има мисли, сходни на твоите, но е способен да ги облече в думи, да им даде плът, да вдъхне в тях искрица живот... Не съм убеден, че съм се справил и на десет процента с представянето на книгата, но спирам дотук, като искрено ви пожелавам и вие да се потопите в мигновечността.


Димитър Стефанов – Cliff

  • * *


Из форума на клуб „Иван Ефремов“:


Изпратено: Жоро Малинов


Е, първо и най-важно, поздравления за книгата. Аз всъщност съм чел голяма част от разказите и всички повести, но... Първо, събрано на едно място, усещането и внушението е съвсем, съвсем различно. Второ, някои неща съм ги чел в далечната бездна на времето (като „Сиянието на реката“ и „Феести“) като пъпчив възторжен пубер, на който малко му е било мъгляво в главата като за какво толкова иска да ни каже големият брат от София :). Сега виждам, че това, което съм разбирал с младежкия си мозък, е било по-скоро някаква емоционална реакция на прекрасния изказ, чудния наниз от думи, изплитащ като прежда някакъв тайнствен, красив, и обаятелен свят.

Сега, трийсетина години по-късно, откривам вече и логиката на този свят. Сякаш видях себе си отстрани и света край мен. Възхитително. Ние сме възхитени – както казва нашият познайник Кот Бегемот.

За разказите – поздравления за „Война и мир“ и „Сън в лятна нощ“ (него го бях чел). Най обаче ми хареса „Сто години самота“. Може някъде в океана от фантастични идеи и да има подобна идея, стил „Хищникът“, но твоята версия е уникална. Както би казал героят от разказа: Атанасе, Атанасе, каква месарска фантасмагория си опропастил, каква златна жила за Холивуд си затрупал. Кой ти говори днес за Човека, за творчество, за утрешното.

При теб няма и намек за технократизъм, всичко е в човека, в силата на разума, в еволюцията на социалното.

И още една много важна разлика. При теб, особено при разказите, има история. Има хитро измислена и майсторски структурирана история, направо по Аристотел: завръзка, познание, катарзис. Това е страшно важно според мен. Фантастиката е литература и читателят иска освен да му кажеш нещо, и да му Разкажеш. А за да му разкажеш, трябва да имаш интересна история. Като в „Пентаграм“ например и „Сън в лятна нощ.“ Перфектни истории, а „Пентаграм“ с финала си уби всички модели а ла Холивуд. Идеята, че може да победиш някой (нещо?) не чрез друго, а като му покажеш нещо хубаво, е уникална.

И лично ми допадна, че не си дал голям дан, като много други, и аз в това число, на втръсналия вече киберпънк. Е, „Матрицата 4: резолюции“ не го броя за такъв.

А със сигурност на някои няма да допаднат нещата ти. И то не защото непременно ще са глупаци, неразбиращи и хора „не от нашата кръв“. Не се ядосвай и притеснявай от нехаресването от страна на „свестни“ хора. Това просто си е начин на възприемане на изкуството. Защото, колкото и вчера да се мъчеше да ни убедиш, че не се броиш за писател, фантастиката си е все пак литература.

Е, накрая за да не те само хваля: Малко с фалшив революционен патос ми дъхти „След пустинята“. Знам, че е писан в друго време, но според мен цялата идея на разказа можеше да си остане и без барикадните боеве и битките с „жандармеристите“. За хора, които не знаят кога е писан разказът и какъв беше духът на времето, особено за по-младите, със сигурно ще звучи наивно и непонятно.


Изпратено: Idle Fellow


Втора българска книга тази година, която за себе си определям като истинска фантастика! От две прочетени! Изглежда нещо наистина се раздвижва и трябва да следя по-отблизо родната продукция. И на мен като на zonko поезията в някои от нещата (явно страшно харесвани от по-лирично настроените натури) ми дойде множко, но за сметка на това мисълта, идеите, позицията на автора, атмосферата, оригиналният хумор ми доставиха огромно удоволствие. Дори установих, че без да искам, съм запомнил дума по дума някои моменти.

Поздравления за отличния сборник и ами... такова... искаме още....


Изпратено: Мартин Петков


................Но за да не повтарям похвалите, изредени досега, ще кажа само, че това е една от най-писателските книги в новата българска фантастика. Най-после малко истинска литература. Нещо, което почти не се среща от Любен Дилов насам. И едно прекрасно заглавие на сборника, което нямаше как да не ми стане любимо.

По отношение на самите разкази – трябва да призная, моите впечатления са малко първосигнални. Не споделям много от нещата, казани по-горе в тази тема, както и в други форуми. Вероятно защото винаги ми е допадал по-простият изказ.

Ако нещо като цяло не ми хареса, това е залитането към киберпънк фрагментите тук и там и по мое мнение излишното преследване на по-модерно звучене (както и ужасно паразитната дума – „краквам/хаквам“), от каквото Наско няма нужда.

Както и тази ужасна традиция периодично разни герои от далечното бъдеще да си спомнят какво е било през ХХ век, да цитират мислители от нашето време, да разглеждат картини от нашето време или да разказват истории от нашето време. Обзалагам се, че след 500 години никой няма да цитира нищо конкретно от тази епоха.

„Предсмъртната или първата болка“ е разказът, който ми е любим вече две години. Според мен той винаги ще заслужава първо място във всеки конкурс и за него просто е излишно да се говори.

„Сиянието на реката“ определено не успя да ме грабне – него мога да го критикувам за много неща (едно от тях е друг типичен проблем за авторите – имената на героите им; още от Ефремов насам имена като Ден Сир ми звучат ужасно изкуствено).

„Сънища за космодора“ – тук сигурно съм един от малкото, които наистина са се изкефили на този разказ. За мен беше удоволствие да го чета; във всяко отношение; вероятно защото ми напомни и за разказите, които някога ме привлякоха към фантастиката изобщо. В него може да няма велики идеи, но въпреки това е много добре конструиран от начало до край.

„Феести“ въобще не ме грабна (като изключим стихотворението за Вселената) – разказът е, как да кажа – идеологически; утопия... абе не харесвам роговете на изобилието...

„След пустинята“ обаче ми беше много по-близък като усещане и ми хареса. Особено в първата част. Страхотна динамика и ритъм. Задъхан текст. После разказът изведнъж заспива, което почти няма как да се избегне, но втората част е малко дидактична, въпреки че всъщност тя е фантастичната. За момент се появи образ от „Трудно е да бъдеш бог“, но после изчезна. А Хорхе-то беше много добър...

„Пентаграм“ за мен си остава класически хорър с леко неочакван край. Не мога да кажа много за него.

„Виталертон“ ми звучеше най-познато, като идея. Наистина имах усещане, че чета Любен Дилов, който е писал поне няколко разказа и повести на тази тема. Дори атмосферата в разказа ми бе някак архаична – все едно се развива в българско научно учреждение от средата на 80-те години. Може би пък и да не можах да свържа голямо научно откритие с български научни работници, а това пък точно е един от малкото разкази, където имената са български.

От кратките форми:

Двата разказа, които ме впечатлиха по различен начин:

„Време разделно“ – прекрасен разказ, който за мен далеч не е само пародия или майтапи на килограм. Само мога да предложа алтернативно заглавие – „Криворазбраната цивилизация“ :-))). Наистина беше удоволствие да го чета;

„Сто години самота“ – това е другият разказ, който ме закова и вероятно ще го запомня най-дълго. Само в две страници е събрано толкова много, че после нека някой дойде да каже, че кратките форми не ставали за нищо.

„Сто години самота“ е моят разказ, моето виждане за човека, моето разбиране. В тези две страници има всичко!!!!!

От останалите разкази – „Матрицата 4“ определено не ми допадна... Вече май стана ясно защо... А и използването на Нео и Тринити като герои ми бе малко странно... според мен то не е и съвсем подходящо...

И в заключение, като цяло въпреки отрицанието ми към някои от разказите, тези бележки по-горе следва да се приемат като съвсем дребнаво заяждане. На мен книгата ми хареса и аз бих я препоръчвал и на други.

Защото тя е... Миг но вечност :)