Човекът

5. ЧОВЕКЪТ

(из поемата "Бесове")

И аз съм стихия! Между разум и чувства!

Трън в ахилесовата земна пета

остричка суха троха на трапезата

или под телескопа на Вселената...

аз съм ключ, загубил си ключалката,

и бурен в градината пред райската врата

още от ембрион - ветрогон,

скучаещ, самотен като вещ,

лишен от сантименти -

злопаметен рудимент!

Усмихнат над локвата циклоп -

след мене - Потоп след Потоп...

Строя руини, руша гнездата,

раста с комини - старея с ръждата,

а същинската ми стихия е тълпата -

разлюляла се мръсотия по водата.

Така и не се научих да казвам НЕ

като скалата

и ДА - като пръстта свята...

Усукват ме кърви, дълги като върви,

защото съм решил, че трябва да съм

повече от първи!

Но нима кръвта момее да ни замени водата?

Защо навлякохме новата дреха на тлъстината?

И дали ще пуснем огъня вместо в сърцата

да тича на воля... из гората?

Та нали вместо да дишаме райски газ в апарати,

можем да въздишаме заедно с пъпчиците

на цветята?

Ей, не е ли по-добре вместо обинтована

тя да остане за нас Обетована...