На другия ден
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
На другия ден - Анри Торосов
Събудих се и отворих очи. Точно така – не дойдох в съзнание, а се събудих. Още помнех фрагменти от сънищата си, още ми досаждаха настойчиви привидения, съзнанието ми успя да прошепне своето успокояващо “ Беше просто сън... ”, и бузата ми си лежеше на възглавницата, и не само лежеше, но и помнеше, че в продължение на няколко часа е усещала мекотата и топлината на тази възглавница.
Вчера същата тази възглавница не беше нито мека, нито топла, нито твърда, нито прохладна – беше противна. Защото вчера аз умирах. Вчера умирах, а днес съм здрав. С други думи, сега мога да разбера, че вчера съм умирал, но ако вчера се бях досетил за това, то досещането наистина щеше да ме довърши. Впрочем, струва ми се, разбрах, че умирам още вчера. Ясно си спомням как осъзнах: аз умирам... Излиза, че съм сбъркал, защото сега не само че съм жив, но съм и напълно здрав, май поне за това е невъзможно да се заблуждаваш... Пък и аз не се заблуждавам, аз вчера съм се объркал, когато ми се е сторило, че умирам. Но заради такава грешка не си струва да се разстройва човек много-много. По-добре бързо да отвори очи... Сега да разберем какво виждат очите ми.
Тъй... болнична стая. Най-обикновена болнична стая. Или по-скоро не твърде обикновена, а чиста една такава, малка и напълно самостоятелна. Лежа на леглото, скучно ми е, като съм сам... Интересно ще да ми е било състоянието, щом са ми определили самостоятелна стая! Макар че това е нова болница, кой знае, може сега не само за смъртниците да се грижат така... Както и да е, аз издрапах, а докторите по принцип умеят да предвиждат такива работи...
Хубаво, да видим какво още... Така, някакви медицински нещица, шкафчета някакви... О, и касетофон има, ще го включим, непременно ще го включим, но по-късно, има време...
А най-важното е, че е много светло. Разбираемо е – с такъв огромен прозорец. И със слънцето навън – много ярко слънце, въпреки че на прозореца е спусната бяла завеса. Вчера сутринта нямаше никакво слънце, беше мрачно. А и птици цвърчат. Да, сега зад прозореца цвърчат лястовици, а вчера беше тихо. През декември не се чуват, през декември ги няма. Има ги през май... Какво пък, вчера е било през декември, а днес е май.
И какво толкова е чудно? Ако помислиш, винаги може да се намери обяснение. Щом пък е така, то и да мислиш не е интересно. Интересно е да мислиш, ако не знаеш предварително има ли обяснение или не. Ако предварително си наясно, че има обяснение, обяснението ще се появи без каквито и да било мисли. И няма защо човек да си блъска главата. Никога не съм обичал да си блъскам главата, ако мога да се оправя и без това. Затова и не обичах да решавам задачите от учебника – за какво да ги решавам, като отговорът е даден в края на книгата? А да съставям задачи не обичах по друга причина: не че нямаше да мога, щях да мога и още как, но трябва да правиш не това, което можеш, а това, което правиш по-добре от всички останали, или това, което никой друг освен тебе няма да съумее да направи! Не винаги става така – в края на краищата, решавах все пак задачите, налагаше се... Ето защо сега ще направя само това, което никой друг не може да стори вместо мене, например ще седна на леглото.
... Да поседиш на леглото – това, оказва се, е много приятно. И решаването на задачи, в крайна сметка, също беше приятно. Много приятно е и да разгледам болничната си стая. Хубава стая, хубава болница. Човек може с удоволствие да полежи тук една седмица, особено пък ако е напълно здрав.
Охо, ясно, наблюдаван съм бил, защото тъкмо се настаних и се огледах, вратата тутакси се отвори и в стаята влезе много приятен човек. Наистина, отначало забелязах не че е приятен, а че е без бяла престилка. През това време той се приближи до леглото ми, приседна на него до краката ми, усмихна се и каза:
- Добро утро!
- Привет! – махнах му ответно с ръка. Помълчахме, усмихвахме се известно време. После аз запитах:
- Лекар ли сте?
- Абсолютно не.
- А какъв сте тогава? Фелдшер?
- Нищо подобно!
И тогава се поучудих – не защото посетителят се оказа просто посетител – учуди ме последното му възклицание – използвахме го в нашата компания. Не питайте защо не засипах госта с въпроси – знаех, че така или иначе, той всичко ще си каже, няма къде да отиде. Гостът заговори пръв.
- Време е да се запознаем. Аз съм Олег.
- Аз също, – кимнах - но пък вие знаете това, нали?
- Разбира се! Освен това зная още доста най-различни неща, които и за вас би било твърде полезно и приятно да узнаете, и точно за това съм дошъл, но да не избързваме, нали?
- Добре – съгласих се, на което той очевидно не повярва докрай, защото започна да обяснява:
- Вижте, обемът информация, който трябва да ви предам, е толкова голям и необичаен, че едва ли ще успеете да задавате конкретни въпроси. Това изобщо не означава, че не ви е разрешено да задавате въпроси, питайте колкото ви душа иска, но не на всичко ще ви отговарям и нека това не ви обижда – ще постъпвам така съвсем не от желание да скрия нещо, а просто...
- Разбирам, - прекъснах го – нужно е да узнавам узнавам нещата в определен ред, а на “разхвърляните “ ми въпроси не винаги ще се отговаря, нали?
- Именно! – възкликна възхитено Олег. – Впрочем, тъкмо ние с вас би трябвало да се разбираме от половин дума. За това си има причини, и то твърде сериозни, скоро ще разберете, а засега, повярвайте ми, че вече трябва да сме преминали на “ти”.
- Вярвам и съм съгласен.
- Чудесно! – отговори Олег и бръкна в джоба си за цигари. Оказаха се любимите ми, тбилиски “Лукс”, но аз, който и в началото не бях твърде склонен да се учудвам, сега възприемах всичко, сякаш бе съвсем в реда на нещата – приятният човек пуши приятни цигари. Без излишни разсъждения протегнах ръка към кутията. Олег ми я подаде, а след това внезапно запита:
- Нима пушиш на гладен стомах?
Наистина не пуша на гладен стомах, а сега бях забравил за това и веднага си го спомних, при което разбрах, че съм ужасно гладен. Тогава Олег мълчаливо напъха своята цигара обратно в кутията, кутията остави на нощното шкафче до мене, излезе и мигновено се върна, като буташе пред себе си количка за сервиране. На количката димеше кафеник и се мъдреше тенджерка. Олег махна капака и аз видях кренвирши със задушено зеле. Без да му мисля много, забучих вилицата в кренвирша, натопих го в горчицата, приближих го към устата си, отхапах половината и, дъвчейки, запитах:
- А вие какво чакате?...
- Да ви е сладко – отговори Олег, – аз никога не закусвам. – Сега вече не просто се усмихнахме, а започнахме да се смеем – напълно се разбирахме.
Ядях в мълчание, за да приключим по-бързо със закуската и да продължим разговора си. Когато от кренвиршите не остана и помен, аз протегнах ръка към кафеника, но Олег ме изпревари и наля кафе в чашките. Взех чашката си, опарих се, докато поглъщах кафето, и оставих чашката върху чинийката. Едновременно с моята върху чинийката звънна и чашката на Олег. Отпуснах се на възглавницата, която опрях до таблата на леглото. Олег се облегна на противоположната табла, погледнахме се и произнесохме в хор:
- Е, господа, а сега да запушим.
Тоз път не се засмях. Погледнах внимателно Олег, протегнах към него кутията с цигари от нощното шкафче и пръстите му зашариха из нея, докато си избираше цигара. Последвах примера му и си избрах цигара със здраво залепен филтър: понякога любимите ми “Лукс” имат такъв недостатък – недобре залепен филтър; след това започнах да размачквам цигарата с пръсти и да гледам Олег, който правеше същото, после несъзнателно протегнах ръка към десния джоб на сакото си, където обикновено държа кибрита, а в това време Олег извади от десния джоб на своето сако кибрит, запали клечка, поднесе ми огънче, сам запуши и угаси пламъчето, като помаха с клечката във въздуха.
Всичките му жестове ми бяха безкрайно познати.
Олег пушеше и изпускаше дима през някак странно изкривените си тънки устни.
Аз изпуснах дима през отпуснатото ляво ъгълче на устата си и си помислих, че нищо странно няма в неговите изкривени устни; самият аз го правя точно по същия начин. Именно, точно по същия начин.
Тогава запитах:
- Кой сте вие?
- Ще ми се наложи да отговоря на този въпрос, нищо, че не му е дошъл редът – усмихна се Олег и продължи с цитат от любимата ми книга: - “ За да не придобие твоето изумление болезнен оттенък... ”
Цитатът ме успокои, но Олег веднага продължи:
- Аз съм ти.
“Чиста работа - мина ми през ума, – аз съм в болница! Това обяснява защо съм в самостоятелна стая и защо отвън е май! Развил съм амнезия и нищо не помня. А този е или психар от съседната стая, или лекар, използващ някакъв нелеп метод на лечение, или ... или моя халюцинация.”
Изпитах нетърпимо желание да проверя последното си предположение като притисна очите си, но ми беше някак си неудобно да го направя. Олег обаче, без да спре да се усмихва, ми кимна и аз ги притиснах, като при това си помислих: “Плюя аз на това! Само то ми липсваше – да се притеснявам от побърканяци, лекари и най-вече – от собствените си халюцинации!” Образът на Олег се раздвои пред погледа ми, но не изчезна. Оставаше първата алтернатива.
- Ти не си в болница – започна Олег – и не се учудвай, че сякаш чета мислите ти. Просто вече съм преминал през всичко това, а в добавка - и през първите тридесет години от твоя живот. Накратко: аз съм ти на тридесет години, а сега ти самият си на тридесет и четири.
- Да не мислиш, че ми стана по-ясно? – запитах, като се постарах да говоря колкото е възможно по-язвително, но нещо не ми се получи.
- Слушай и не ме прекъсвай. Като свърша, ще се постарая да приведа всякакви доказателства за това, че съм прав, а сега само слушай и се опитай да вярваш.
Обещанието за доказателства си е сериозна работа. Във всеки случай, на мене то винаги ми е въздействало и като хвърлих угасналата цигара в ъгъла, казах:
- Говори.
- От момента, в който ти умираше, до днешния ден е изминало много време, наистина много...
- И сам виждам – кимнах към прозореца – нали сега е май?
- Май е и освен това не е май хиляда деветстотин осемдесет и..., както ти си мислиш.
И през ум не би ми минало да си мисля за тези неща, просто уж ги знаех, а какво излиза, виж ти!
- И въобще не си развивал амнезия – продължи Олег, – нещата бяха значително по-лоши. Ти беше... как да го кажа... Почти мъртъв... Всъщност, напълно мъртъв!
Ясно, разбрах аз, летаргия. Но пък що за бълнуване на тема “Аз съм ти”? Макар че дявол знае колко време съм се търкалял тук като труп, може да не е било нито месец, нито дори една година... И ето ги сега с нови методи. “Аз съм ти.” Лекар е. И се е вживял в ролята си.
Ами нищо особено. Лежал съм си тук като труп много години, а сега нямам нито близки, нито познати?...
- Значи излиза – обърнах се аз към Олег, - че сега съм съвсем самичък?
- Изобщо не е така – усмихна се той, – първо на първо, аз съм с тебе, а после ще видиш и някои други познати тука, обещавам ти. Но за това малко по-късно, нали? В общи линии, ти умря. Наистина умря тогава през хиляда деветстотин и осемдесета, но не от саркома на белите дробове, както си мислиш в момента... Впрочем, приеми, че е било от саркома. На твое място аз така бих направил, а и от какво в действителност си умрял, сега няма ни най-малко значение... Оттогава изминаха много години... Страшно много...
- А по-точно колко? – запитах.
- Има ли разлика? Нима ще я почувстваш, ако ти кажа: тридесет хиляди? Или ще съумееш да намалиш разликата между тридесет хиляди и петдесет? Освен това, всъщност са минали... – той направи пауза – един дявол знае колко... Сега то няма летоброене. В нашия смисъл.
- Кое е това “то” – не разбрах аз.
- Човечеството.
Стана ми интересно. Не мога да кажа какво точно усещах в себе си - вяра или недоверие. Най-вероятно - нито едното, нито другото, а само бях любопитен. Истина ли е това, или не е, ще се изясни много скоро, а сега нищо не ме заплашва, знаех, докато гледах към Олег, че от негова страна не съм застрашен, няма от какво да се боя, следователно излишно е и да се измъчвам с въпроса: ”истина –неистина?”, а е нужно да слушам, и добре, че имам желание за това.
- Но за това по-късно – каза Олег, – абсолютно всичко ще научиш, мъничко почакай, а сега чуй най-важното: ти умря. Изминаха много години и те възкресиха.
Е, точно на това не повярвах:
- Интересно на кого толкова съм изтрябвал, че да ме възкресява? То в музей на чудовищата ли иска да ме показва или какво?
- Кой да иска?
- Човечеството.
- Сега ще ти обясня. Би ли могъл да я караш без пръсти? По-точно, без един пръст?
- Ами, бих могъл...
- А пианистът – не. Пък и ти охотно би си отгледал отново отрязания пръст, ако това беше възможно, нали така?
- Така...
- Ако ти бяха отрязали пръста, щеше ли да те боли?
- Разбира се!
- Е, тогава, грубо казано, всички ние, хората, сме пръстите на човечеството. Когато умираме, когато ни отрязват, то изпитва болка... И също като пианиста, не може да се справи без когото и да било от нас... В момента, когато тази възможност се е появила, човечеството е започнало да отглежда отново изгубените си пръсти. Това е всичко, без всякакво безсмъртие на душата. Не по-зле, отколкото на тебе ми е познато моето... твоето догматично отношение към абсурдността на подобно безсмъртие!
Да, споделям тази догма. Само безмерното тщеславие на човека го е принудило да повярва, че уж Бог или природата, без значение кой там, до такава степен се интересува от неговата душа, та ще се погрижи за безсмъртието й – така мисля. Като че ли Бог или природата си нямат с какво друго да се занимават, ами ще вземат грижливо да си отглеждат безсмъртна душа. Пука им на тях, на Бога и на природата, от тяхната висока камбанария, дали душата ни е смъртна или безсмъртна и има ли я изобщо. Не им пука на Бога и на природата, защото Бог не съществува, а природата е безразлична. Човечеството – това е друго нещо. За него съвсем не е без значение дали душата на човека е смъртна или безсмъртна и в момента, когато е съумяло, то е направило така, че... Да, разбира се. Сега вярвах.
Че този човек пред мене е аз, на това вярвах също. Той е аз, или моят двойник, или дявол знае какво още, но нещо в този ред на мисли...
- Схвана ли? – запита Олег. Схванах и още как.
- Разбира се, на тебе ти е лесно - продължаваше той, - и при мене също не беше кой знае колко зле, защото ме посрещна Нашият Пръв... Какво му е било на него обаче, е трудно да си представим, макар и да не е невъзможно...
- Нашият Пръв – той също ли е аз? Ние?
- Да.
- Колко на брой сме тука? И откъде сме се взели толкова много?
- Трима сме и това далеч не е много... Някои тук наброяват десетки. Моцартовци, например.
Към момента не ми беше ясно, но и не настоявах да разбера – ще се ориентирам. Засега оставаше малка формалност. Последен дан на недоверието. Даже не и на недоверието – не изпитвах чувство на недоверие, а се стремях съзнателно да се уверя докрай – за всеки, роден в нашия рационален 20 век, подобно отношение беше естествено и задължително. Измъкнах се от леглото, без ни най-малко да се стеснявам от Олег заради това, че съм полугол, отидох до прозореца и дръпнах пердето.
Светът зад стъклото беше най-обикновен. Стоях до прозореца в нормален висок блок, нейде на десетия етаж, наоколо се извисяваха също такива блокове, зад тях проблясваше река, между сградите растяха дървета и трева, движеха се хора, а по прозорците на блоковете и по балконите тук-там се мяркаха хора и видът им си беше най-обикновен, спокойно-делови. На покривите видях телевизионни антени и това ме разколеба – нима лъже, все пак?
Но Олег, който стоеше до мене и разбираше в какво състояние съм, тихо ми говореше:
- Поизчакай със заключенията... Сега само гледай, гледай внимателно...
И аз видях. Видях, че реката беше прекалено чиста – край жилищни блокове никога не текат толкова чисти реки. Въздухът, който ми даде възможност да забележа това също беше невероятно чист. Докъдето погледът ми стигаше, нямаше никакви комини, никакви индустриални постройки, но това не ми беше достатъчно – нищо чудно да съм се озовал в някакъв курортен комплекс! Най-важното – никъде наоколо, въпреки че блоковете бяха многобройни, не се виждаше поне един асфалтиран път, какъв ти път, алейка асфалтирана дори не се виждаше и, разбира се, никъде не се мяркаха автомобили. И още по-важно: като проследих с поглед пръста на Олег, който ми сочеше нещо по-нависоко от покривите и антените, по-нависоко от кръжащите лястовици, аз видях, че там летят някакви птици, но много скоро разбрах, че това не са птици – бяха хора.
Някои от тях, летящи стремително и, явно, към някаква цел, бяха с криле, извити като сърп, също като на лястовичките, и имаха “ножица”, подобна на лястовича опашка, с която завършваха... – или това бяха? – краката им. Тези хора изчезваха от погледа бързо, по-бързо от лястовиците. Други очевидно си летяха просто така, безцелно, а крилете им бяха големи и широки като на орел; размахваха ги рядко и бавно, по-скоро се рееха... Гледах ги, отметнал глава, докато ми се схвана вратът. Вече не помнех, че съм застанал до прозореца, за да се убедя в нещо, сега просто исках да ги гледам, а повече от всичко исках да отида там, при тях...
- Искам да полетя с тях... - прошепнах аз.
- Ще полетиш - говореше до мене Олег, – непременно ще полетиш, и при това много скоро... Че какво, това са дреболии, почакай, какво още има да видиш...
- Как летят те? - запитах и се отделих най-сетне от прозореца. – Що за уреди използват?
- Никакви уреди не използват! Полет с помощта на какъвто и да било уред е само наполовина полет, нима не ти е ясно? Каквото и да те носи – самолет или антигравитационен колан – ти ще бъдеш не толкова летящ, колкото пътник... Щастието от полета не се състои в това... Те си имат свои криле. И сами летят... Между впрочем, не ти ли е чудно - стори ми се, че Олег рязко смени темата – колко малко приличам на тебе външно, макар и да твърдя, че аз съм ти?
Канех се да възкликна: "Че как да не ми е чудно!”, но забелязах, че всъщност започнах да се чудя едва след неговия въпрос.
- Наистина, защо – запитах, – защо толкова малко приличаш на мене и защо аз толкова малко се учудвам на това?
- Защото съм такъв, какъвто ти би искал да виждаш себе си. Защото сега можем сами да избираме и да създаваме външността си. И крилете си. И всичко, каквото си пожелаем...
Разбрах.
- Свобода на формата. А скоро ли? Аз скоро ли ще го мога?
- Различно е като време – вдигна рамене Олег.
- Ами ти? Колко бързо се научи?
- Няма да ти кажа и сам ще разбереш защо... Не дай си боже в деня на събуждането ти по някаква причина да не ти се получи. Застрахован ли си против депресия или просто против досада?
- Не – отговорих аз, като поразмислих.
- Виждаш ли? Защо съзнателно да поемаш риска от изпитване на досада?
Виж ти! Тепърва ще трябва да привиквам и да привиквам към този свят, където се стараят да предвиждат и да избягват дори досадата!
- По принцип, редовни занятия ще започнеш от утре и там вече ще се видят нещата, а днес само с опознавателна цел... По този повод, не ти ли е студено? Макар че при нас е като на тропика!
- А къде са ми дрехите?
- Там, в гардероба.
Дрехите ми харесаха.
- Ти ли ги избра?
Олег кимна.
- Не можа ли да се погрижиш и за цигари? – запитах, след като приключих с обличането и зашарих из левия джоб на сакото, където обикновено държа цигарите си.
- Вземи тези. – Олег ми подаде своята кутия. – Нали вече не пуша... Днес запалих само да ти правя компания. Ти също едва ли ще изпушиш цялата тази кутия, както и аз. Даде ми я Нашият Пръв. Цигарите, впрочем, са напълно безвредни, а това е достатъчно, за да зарежеш пушенето, не е ли така?
Цигарата моментално ми стана безвкусна. На нощното шкафче имаше пепелник и аз незабавно я угасих.
- Наистина - казахме ние, – унизително е да се слугува на навик, който дори не е вреден за здравето. Трябва да се освобождаваме от навиците, защото навиците ни поробват. – Казахме го и се разсмяхме.
А аз добавих:
- Май ще попуша още веднъж-дваж. По навик. – И ние отново се разсмяхме, а аз сложих цигарите в джоба си.
- Трябва да призная – отбелязах, като се насмях, - че сте ми подготвили среща на ниво. Всички тези блокове – те са специално направени за мене и за такива като нас, нали? А за хората от Средните векове, например, защото тук има и от това време, мисля? Та за тях, какво, замъци и средновековни градове ли се създават?
- Създават се, естествено... Ти очевидно ще поискаш да ги разгледаш? Доста забавни неща ще видиш! За по-голямата част от тях инкубационният период е значително по-продължителен от нашия! И те продължават да живеят, както са си живели, сражават се на турнири, участват в кръстоносни походи...
- Сражават се на турнири? Значи убиват?
- Разбира се, но това има ли значение сега? Всеки убит е съживяван веднага...
- Моля те! – възмутих се. – Съживяван, несъживяван, този, когото убиват, изпитва болка!
- А когато ти отстраняват апандисита, не изпитваш ли болка? По наше време тази болка беше изтърпявана, за да се постигне по-важен резултат, а пък сега...
- И какъв резултат се постига сега?
- Ами такъв, че почти на всеки му е достатъчно да бъде убит един път, за да се проникне от идеите на хуманизма. След такова преживяване тяхното развитие многократно се ускорява... Макар че се срещат и упорити. Неотдавна ми попадна една книжка, а за тези, на които са нужни, тук има книги, та ето, нейният автор, френският рицар Боемон дьо Вилбоа – той вече е на нашето ниво – разказва в нея за Волфрам фон Грюбенау от Лотарингия. В продължение на десет години след първото му възкресяване той е убиван осем пъти, но и през ум не му минава да се успокои, все си воюва... Самият Боемон веднъж го убил случайно по време на турнир, поради което и започнал да се интересува от него. Изобщо, доколкото мога да преценя, живелите преди нас се нуждаят от страшно много грижи... Но подходът е диференциран.
- И в какво се състои?
- Е, не зная какво се има предвид при подбора; да кажем, на някои вярващи се внушава, че са попаднали в чистилището и съдбата им зависи от бъдещите им постъпки. Можеш ли да си представиш с какво усърдие се заемат с науката?
- Представям си – отговорих, – но нали това е измама?
- Измама ли? - зачуди се Олег. – А това не е ли измама? Та нима наистина са те съживили в тази болнична стая? - ръцете му очертаха стените. – Но ти можеш да мислиш за мястото, където са те съживили, само като за болнична стая, ето защо твоето възприятие е веществено оформено по този начин... Те не могат да си представят след смъртта друго място, освен чистилището. И за да не се вълнуват напразно, им се казва, че се намират в чистилището. Да ги затворят в ада е жалко, а от рая те не биха пожелали да си тръгнат... Да, доста грижи има около тях...
- А около нас?
- С нас все пак е по-лесно. Много по-бързо може да ни се съобщи къде се намираме...
- Май че нашата представа за това, къде се намираме, не отговаря кой знае колко повече на действителността, ако я сравним с представата за чистилището... - прекъснах го аз.
- Май да – съгласи се Олег и стана от леглото, където преди малко беше приседнал. – Време е обаче да променим веществената форма на твоята представа, нали? Няма да прекараш цял живот в тази болнична стая?
- Ама какво, тя също ли може... да бъде трансформирана?
- То се знае, и сега ще се заема точно с това. Надявам се вкусовете ти да не се изменили твърде много през последните четири години?
- Според мене изобщо не са се изменяли! – повдигнах аз рамене.
- Е, не е точно така, но някак ще се справя... Слизай долу, аз идвам след малко...
- А не може ли да погледам?
- Че защо? – възмути се Олег. – Нали ти подготвям изненада! Ще се върнеш довечера и ще видиш жилището си. Върви сега! – и той ме побутна към вратата, извеждаща от болничната стая.
Озовах се в най-обикновен коридор, каквито ги има в блоковете с много апартаменти. И тук в края на коридора се намираше врата към стълбището; и друга към асансьора. Въпреки че очаквах да видя нещо подобно, все пак подсъзнателно се надявах да изляза не в обикновен, а в болничен коридор, но колкото и голямо да беше учудването ми, то бързо премина и аз вече натисках бутона за асансьора. Трябва ли да споменавам, че кабината се оказа на моя етаж и вратата незабавно се отвори широко?
Навън беше прекрасно – тревата, дърветата – но има ли някой, който да не знае какви са дните през май? Особено за човек, който вчера, през декември, е умирал, а днес, през май, е здрав.
Не, не изпитвах нищо от това, което изпитва оздравяващият. Тялото ми не помнеше болестта. Главата ми я помнеше. По-точно, не я помнеше, а знаеше – вчера болестта беше тук. А днес никаква болест не се наблюдава. Възкресили са ме. Здравейте.
Здравейте, прекрасни мои, нови съвременници. И наистина, толкова са красиви!
Рядко срещах хора. Те, също като мене, вървяха нанякъдем, без да бързат, явно по работа тука не е прието да се ходи пеша, и всички – и мъжете, и жените – бяха изумително красиви...
“Ето какви са те сега... - помислих, но веднага ме осени прозрение. – Чакай, това не са моите потомци, а някогашните ми съвременници! Нали всички са от двадесети век и, най-вероятно, от Москва, жилищните сгради наоколо напомнят точно за Москва. Значи, всички вие сте мои съвременници, и всеки един от вас съм могъл да срещна по улиците на Москва? Но не, не е така! Момиче като това тука и в такава удивителна рокля не съм срещал по московските улици – не бих забравил такава среща... Господи, каква походка... А между другото, ето тази, да не би да е по-лоша? И виждал ли си някъде млади мъже като оня там например, който със смях тича след момиче, само от вида на което сърцето сладко се свива? Значи все пак са потомците? Макар че, ух, по дяволите, не, разбира се, че не! Свободата на формата! Да, точно тя е!
Излиза, че сега външността нищо не ти говори? Какво може да каже сега външността, щом всеки разкроява себе си според собствения си вкус, а ако нещо не се получава както трябва, ще се намерят шивачи, които да помагат... Взирай се в нечие лице след всичко това, ако искаш...”
Натъжих се, отпуснах се на тревата и загледах моя блок, като се опитвах да намеря прозореца си, не успях и преместих поглед към входа, в очакване да се появи Олег.
“Олег, между впрочем... Преди е изглеждал досущ като мене... Сега изглежда много по-добре... Точно така, както самият аз бих искал да изглеждам. Потвърди се онова, което ми разказа... Чакай! Какво излиза, че всеки сега изглежда както си пожелае? И значи – чак подскокнах от радост и се ударих по челото, – значи, в действителност, външността говори много повече за човека, отколкото преди! Значи, че сега виждам не резултата от произволната комбинация на гените – ушичките на мама, очичките на татко – виждам какъв е пожелал да бъде човекът! С други думи, това, за което сам отговаря! Много по-важно е, разбира се! Външността сега разказва много повече за това, което човек носи в себе си...
Ето например, момичето, което премина отляво, ослепително красиво е и ми харесва много, а това означава, че вкусовете ни са еднакви. А онова момиче там, което идва точно срещу мене, но свива встрани, е не по-малко красиво, разбирам това... разбирам го, но не го чувствам. Следователно, с нея заедно едва ли имаме нещо общо. По дяволите, но това е чудесно!"
Отново се отпуснах на тревата.
“Тъй много скоро ще си загубя ума от такова изобилие на красавици – помислих си, усмихнах се и се успокоих: - Няма да го загубя, ще свикна с това, че красотата е норма, а не изключение, и дори накрая може и да разбера заради какво се ражда любовта. Твърде често преди ми се е налагало да вярвам, че заради красотата; но нали тук, където всички са красиви, не можеш да обичаш всички? Нека дори да не са всички, а само тези, чиято красота ми харесва. Хм, красота – а да не ми харесва. Не е, разбирате ли, по вкуса ми! Но тук тези, които ми харесват, са повече от достатъчно! Тъй че, всичките ли да обичам?
А тук хората обичат, виждам аз. Ето го пак този русокос гигант, метнал е момичето си на плещи и се катери с нея към върха на тополата – обича си той своето момиче! За това само сила не стига, с нелюбимо момиче на рамене няма да се закатериш до върха на тополата! “
И тутакси ми се прииска да взема на рамене любимата си и да се изкатеря с нея – каква ти топола – на покрива на това здание да се изкатеря. Но засега не притежавах такава сила, и любима също нямах. Отдавна нямах любима. Ако тази, която бих могъл да обикна, се намираше тук, аз не бих я познал. Но вече започвах да я обичам – звучи странно: започвах да я обичам, но си беше така. Още съвсем мъничко и бих я обикнал. Но умрях.
Тук ли е тя сега или не? И изобщо, дали те са възкресили или възкресяват всички, както възкресиха мене, или го правят само с някои? И как го правят? Много ми е интересно – как?
И ето какво още ми е интересно... О, толкова ми е интересно, че чак ме полази мраз... Пардон, но мене ли са възкресили? Мене?
Аз съм Олег, разбира се. Същият, който вчера умираше... Или дотолкова точно негово копие, че вече и аз, във всеки случай, няма да открия разликата. Това умеят те милион години след нашата ера... Но за сегашния ми аз, в общи линии, е без значение. Ако тогава ми бяха казали – ще умреш, но след един милион години ще те възкресят... Сега ще затвориш очи и ще умреш, но след миг, отново ще ги отвориш... само след миг... Но кой ли е отворил очи само след миг, този ли, който тогава умираше, или аз, отворилият очи, съм само негово копие? О боже, къде ли е Олег? Не може да не е мислил за това, длъжен е да знае! Олег!...
Впрочем, да не би пък да не зная какво ще ми каже Олег? Я да опитаме: “А ти откъде знаеш, че след половин час, не, какво говоря, че след секунда отново ще си същият, а не някой друг, чийто живот е започнал в онзи, а не в този миг? Нима тук в настоящето има начин да бъдеш убеден, че и в бъдещето ти ще си ти? Ами когато лягаш да спиш, откъде си сигурен, че ще се събудиш ти, а не твоето копие? Само защото сутринта ще се почувстваш този, който си бил и вчера ли? А нима сега не се чувстваш пак същият? Цялата работа е в това, че вечер ти си уверен какви ще са усещанията ти на другия ден, в това отношение имаш богат опит, а те съживяват за първи път. Ако още от раждането ти непрекъснато си бивал умъртвяван, а после съживяван, ти щеше да се отнасяш към това по същия спокоен начин, както към ежедневния сън. И обратното, ако за първи път си заспал в съзнателната си възраст, при събуждането си щеше да се питаш както сега: ти ли си, или не си ти. Начин да се увериш не би се намерил, точно както го няма и сега. А щом такъв начин липсва, да се мисли за тези неща е напълно безсмислено. Точка.”
Точно това ще каже Олег. Зная го, защото аз съм Олег. Само че дали по време на сън тялото си остава едно и също, но пък и това е съвсем просто: нали и без всякакви там възкресения клетките в човешкото тяло се обновяват изцяло в рамките на един живот. И какво от това? Нима поради тази причина човек престава да бъде един и същ, било за самия себе си, било за околните? Въпреки че обикновено подобно обновяване се осъществява постепенно, а не скокообразно, е все едно – дори и да се появява някаква разлика, невъзможно е тя да бъде установена. Няма начин. А щом няма начин, да се мисли сега, пък и по-нататък, по този въпрос, е абсолютно безсмислено. Моят кибернетичен век ме беше научил на това.
Внезапно се дочу шум, аз вдигнах глава и видях, че от небесата към мене се спуска Олег. Вместо ръце има криле, на крилете – пера, но в момента, в който краката му докоснаха земята, крилете и перата изчезнаха, отново се появиха ръцете му, облечени в ръкавите на сако.
- Бива си я тая! – възхитих се аз. Особено силно ме впечатлиха ръкавите. – Сега и това ли умеят? – посочих ги.
- Сега умеят много повече неща. Нашият Пръв вече лети въобще без криле.
- По този повод, къде е той, Нашият Пръв? И откъде се е взел, и откъде си се взел ти, и изобщо, най-после няма ли да ми обясниш всичко...
- Да поседнем - Олег посочи тревата, откъдето аз току-що бях станал. – Вечерта на въпросите и отговорите преминава в етапа само отговори. Първи отговор: Нашият Пръв е някъде из висините. Но да побързам и още в началото да успокоя засегнатото ти самолюбие – струва ти се обидно и странно, е, мъничко поне, че той не дойде да те посрещне, не е ли така?
Повдигнах рамене.
- Да не би ти да не знаеш!
- Зная. Ето какво, той ще дойде непременно, а после ти ще отидеш при него, но засега няма никаква нужда от вашата среща. Ако беше необходимо, той щеше да е тук. Той знае по-добре. Работата е там, че вече се е осъществил. А ние още сме в детската градина. – Олег посочи посочи нещата около нас. – Най-напред ще опитам да ти разкажа какво представлява то сега, естествено, доколкото аз самият го разбирам...
Не започнах да разпитвам кое “то”. Вече знаех – човечеството.
- В общи линии, случило се е същото, което се е случило и по времето, когато атомите са се слели в молекули, молекулите - в белтъчно вещество, белтъчните вещества са се слели в клетка, клетките – в колония, а от колонията се е развил организъм. В колония човечеството е преминало дълго преди нас, а след това от колонията е израсло до състояние на единен организъм. Всички те сега са едно цяло, разбираш ли? По някакъв начин мислят заедно... Осъществило се е гигантско усложняване на структурата... Не разбирам напълно, и какво ти напълно, изобщо не разбирам как е могло да се случи това. Опитай да обясниш на клетката що е това организъм. Сега човечеството е навсякъде. За него не съществуват нито пространството, нито времето, такива, каквито ги възприемаме ние. А по-точно – пространството и времето нямат власт над човечеството... Да не се заблуждаваме – каквото и да си съчиним за неговото безгранично могъщество, все едно – ще бъдат дреболии в сравнение с онова, което то наистина представлява... Опитай се да си представиш питекантроп, разсъждаващ за всемогъществото на човека от двадесети век...
- Като дете – отвърнах аз – си мечтаех, че когато порасна, ще спечеля сто рубли и ще изкупя всички торти в сладкарницата. Пораснах, но за тортите дори не си спомних...
- Така е - съгласи се Олег, – естествено, проблемите ни са несравними... Но сам виждаш, че аз зная съвсем малко повече от тебе. Можеш да си представяш всичко, което ти мине през ум, и единствената ти грешка ще е, че няма да е достатъчно...
Стана ми страшничко...
- А то... тоест те, как изглеждат?
- Сам разбираш, че всеки от тях може да изглежда, както си пожелае, това ни е достъпно дори и на нас... Впрочем, както и предполагахме, оказа се, че хората не са единствената раса във вселената, и днешното човечество се състои от всички вселенски раси. Така че хората сега са всякакви на вид, но по принцип всяка раса предпочита своя изконен облик. Нашият Пръв прилича на мене. На тебе също.
Помълчахме.
- Преди всичко, не си струва да се огорчаваш. Няма да мине много време и ние ще достигнем неговото ниво и ще се слеем с него. Веднага всичко ще ни се изясни, но дори и тогава никой не ще съумее да изрази прозренията си на езика, който използваме сега... Нашият Пръв беше търпелив, часове наред му досаждах с въпроси, а той се опитваше да ми отговори, но единственото, което успя да направи, беше да ми докаже накрая, че аз не мога да го разбера. А и той не се канеше да ми доказва нищо друго, понеже знаеше, че няма да се получи. Ако моите думи не са ти достатъчни, можеш да му отнемеш толкова време, колкото му отнех и аз, но резултатът ще бъде същият, освен ако през тези четири години, през които не сме се виждали, ти не си... станал гений.
- Няма да му досаждам. Но кой в края на краищата е той? И кой си ти?
- Аз съм всички ние. Човечеството сега има общочовешка памет. То помни всичко, което се е случвало с него, но както е и при отделните хора, не всичко е едно и също, а и някои неща не му се удават, например, да помни незначителното. Запомня се нещо по-особено, нали? Ще се учудиш, когато го постигнеш... Но почакай, нека ти разкажа какво се запомня. На първо място се запомнят Звездните мигове... Моментите на творчество, моментите на озарение, моментите на проникновение... Тези мигове се отпечатват във вселената, отпечатват се и в паметта на човечеството. Винаги е било така, само че по наше време на тази цел служеха книгите, картините, нотите, документите... Сега запомнянето се осъществява директно и затова сега никой не умира – защото го помнят... А ние сме умирали и споменът за нас е оставал във вид на нещо. С тези, с които това се е случило, с тези, чиито мисли, чиято същност, излята в книги или в дела, е достигнала до настоящия момент, е било най-лесно. Оказва се, че е много просто авторът да бъде възстановен според неговата книга...
- Според всяка една книга ли? – Представих си легиони автори, издавани в стохилядни тиражи, и ми се зави свят.
- Не, откъде накъде – успокои ме Олег, – аз наистина не си представям много ясно това, но от всяка следа – а всяка книга е само една следа – може да се възсъздаде само един човек. Тиражиране не се случва, а и то на никого не е нужно. Но работата не е само в това. По причини, които не са ми ясни, след възстановяването следата изчезва. Може би защото за паметта не е необходимо да съхранява следите на това, което се съдържа в самата нея?
- Започвам да разбирам, наистина, не зная какво точно, но... продължавай.
- Така, оказало се много лесно да се възстанови авторът по книгата му, композиторът – по музиката, с две думи: творецът по неговата творба... помниш ли, казах ти, че сега има десетки Моцартовци? Разбираш ли, дотук са достигнали десетки негови творения.
- Разбирам! Значи, ти... Преди четири години... Тогава написах, помня... Значи по нея си възстановен?
- Да.
- Надживяла е значи вековете моята книжчица... Макар и само една-единствена от всичките, но ги е надживяла...
- Уви! Нещата стоят по-зле... От книгите, написани през 20 век, са се запазили всичките или почти всичките – така е било организирано библиотечното дело. Разбира се, не всяка книга крие следа от душата на автора. В моята книга, и в твоята, такава следа, оказва се, е имало. Макар че... Това си беше обикновена посредствена книга, за съжаление. Просто във всяка книга, дори и в най-посредствената, има следа от душата на автора. Иначе това не би било книга, а само съвкупност от черни печатарски знаци. Ние все пак сме създали книга.
- Но нали не беше само една книга! Останалите какво са, съвкупност от знаци? – изправих се рязко.
- Разбери, не ми е по-приятно, отколкото на тебе, да си мисля за това!
Повярвах му и седнах.
- Вероятно - продължаваше Олег – не е толкова лошо, просто са избрали най-хубавата книга и са ни възстановили, защото чрез нея е било най-лесно да го направят. След време ще започнат да възстановяват и като вземат за основа другите – все пак не могат веднага да направят всичко. Който от началото умее всичко, той просто няма какво да върши, нали? Изобщо, така успокоявам себе си, а тебе съветвам... Навярно три екземпляра от нашата личност са им напълно достатъчни и занапред няма какво да се натоварват, тъй като нищо ново не се предвижда, а? Повтарям, никой тук не се интересува от тиражиране, а ние с тебе, въпреки че сме едно, все пак сме различни! И скоро ще започнем да си даваме сметка за това!
- Добре де, значи тука има само... творци?
- Изобщо не е така! Следата на дадена творба е най-лесно да се открие, налице е вещ, в която тя се е отпечатала, но това не е единствената следа. Ти самият си пример за това, възстановен си не чрез книга.
- Наистина...
- Възстановен си... чуй само, ти си възстановен чрез страданието ти... В един момент си осъзнал: “Умирам!” А някаква голяма част от теб не е искала да умира, можела е да живее още, защото е била здрава, и тази част е изкрещяла: “Умирам!” Такива викове не се забравят.
Замълчахме. Дали усетих прохладата на свечеряването или тръпката, която ме разтърси чак до раменете, се дължеше на нервност?
- Чуй - заговорих отново след продължителна пауза, – та нали тогава всеки ще може да бъде възстановен!
- Уви, не е така... Да осъзнае: “Аз умирам!”, успява не всеки. Съвсем не всеки... Но и това не е главното. Много хора са умирали, без да страдат, а през нашия век те са ставали все повече, докато накрая страданието почти е изчезнало, представяш ли си? Хората си живеели за собствено удоволствие, без да се замислят за смъртта, достигали до деветдесет, сто, а по-късно и до двеста години, не се стремели да свалят звезди от небето, наставало времето да умрат, и те, спокойни, умиротворени, лежали на смъртния си одър с разбирането, че всичко вече е останало назад, и без да изпитват каквито и да било страдания... Ето, от тези хора не са останали никакви следи... Поне не такива, които да са откриваеми при сегашното ниво на развитие, Нашият Пръв ми го каза. Какво се получава, че чак до 20 век човечеството е възстановено почти изцяло – та кой преди нас е умирал, без да страда? А от нашето време нататък остават само творците. Действително, с времето те ставали все повече, докато накрая всички се превърнали в творци, но все пак е налице огромно бяло петно...
- Та ние разбирахме всичко това - казах аз, – с кожата си ли, с какво ли, но го разбирахме... И не само ние – хората винаги са разбирали това... човекът винаги е уважавал страданието и твореца винаги е уважал, макар че не винаги е разбирал защо го прави...
- А помниш ли безкрайните спорове на най-различни изкуствоведи, наши съвременници: какво е талантът и какво е занаятчийството, и по какъв критерий да ги различаваме? И ето какъв се оказа критерият...
- Често ли сме грешили? – запитах. – Кажи, ти вече трябва да знаеш!
- Представи си, нито едно произведение, надживяло поне с няколко години автора си, не е бракувано. О, зная, много от тях няма да ти харесат, но таланта на автора им няма да отречеш, не... И накрая, още един източник за възстановяването - силните пориви. Нали човек изкрещява с пълен глас не само: "Аз умирам!”, но и “Аз обичам!", “ Аз мога!”, “Аз зная!”
- Нашият Пръв! – възкликнах! – Сега зная как се е появил!
- Правилно, знаеш – потвърди Олег. – Сега знаеш всичко, което си струваше да узнаеш за днес, и аз май ще те оставя...
- Да - съгласих се, – трябва да поразмишлявам.
- Жилището ти е на десетия етаж, на вратата пише “Олег”, ще видиш – каза Олег и се изправи. – До утре!
- До утре! – и аз стиснах неговата – или моята? – ръка.
Олег си тръгна и бързо се скри в сгъстяващата се тъмнина. След като престанах да го виждам, ми стана тъжно, но за малко. Утре отново ще го видя, утре започвам да се уча да летя, да си прекроявам лицето и изобщо да пиша чертички и лулички... И даже не да пиша чертички и лулички, а да си играя в пясъка... От утре тръгвам в детската градина, в детските ясли май тръгвам... Държах се като добро дете и ме вземат в детските ясли... Имах саркома или нещо, за което, според Олег, трябва да мисля като за саркома, и докато умирах, съм успял да извикам: ”Помощ!” И са ми помогнали, защото съм такъв умник, съумял съм да извикам. Ако бях загинал в автомобилна катастрофа или, подхлъзвайки се при поледица, си бях ударил тила, нямаше да ми помогнат.
Отпуснах се по гръб и тилът ми лекичко се удари в свитите ми длани. Загледах небето. То вече беше тъмно, появиха се звезди. Ще гледаме звездите, щом ни е разрешено отново да ги гледаме. Всички добри деца могат да гледат звездите. Всички, които са успели навреме... Но, по дяволите, звездите ... те не са същите!...
Рипнах на крака и отметнах глава, после ми просветна, че е къде-къде по-удобно да се гледа лежешком, пък и все едно – краката ми се подкосиха от изумление – и ето, аз отново лежах и гледах непознатите звезди... Разбира се, милион години, разбира се, че в астрономията, в картината на звездното небе, съм си профан, но не чак такъв профан, та да не зная – небето не би могло да се измени така дори за милион години. Кажете ми все пак, за бога, питам аз, Млечният Път къде е? Няма го, и край!
И какво, излиза, че сега Земята не е там? Или че аз не съм на Земята?! Не съм на Земята? Да! Е, какво от това? Ама ти какво си мислеше, че за всички хора, възкресените, новородените и неумиращите, нашата малка Земя е достатъчна? Как биха се побрали на нея? Освен това, какво толкова ти е чудно? Да не би крилете да са по-малко чудни? Макар че, не, ние очаквахме крилете, а и вече сме имали криле... Не точно такива, но сме имали... Това също се очакваше, но не по този начин... Пък и крилете... Крилете, те нали... Крилете наистина са нещо много просто... И никакви криле не са нужни! Майната им на крилете! Ах, какво умно детенце, ами то вече лети без криле!... Ух, стига! Какво си се разкиснал? От какво се разстрои, глупак такъв! Загдето са те взели заради писъка "Умирам”, а не заради гордия възглас, както се е случило с Олег и с оня, Първия?... Завистта ли те разстрои? Тя, разбира се! Нима едно от първите ти чувства, когато едва-що се беше отделил от Земята, не беше противният изблик: “Охо! Олег пък има и криле!”? Марш, марш оттука, гадни мисли, само това ми липсваше! Нима мога да завиждам на Олег, на самия себе си, а и не само на Олег! Та нали всички останали са също аз? Всички те са аз, оставилия в тях следата си, а те са я поели в себе си и сега аз изживявам всичките свои животи!
А тази вселена, моята вселена, която съм изпълнил със себе си, и с която сега пулсирам в един и същи ритъм, аз и тя сме едно... Когато дойде краят й, когато дойде моят край, защото всяко нещо все някога си има край, аз ще оставя своя следа и тя никога няма да се изгуби и няма да бъде писък! Не трябва да се пищи! Защото многократно ще се случи това, което вече се е случвало, ще се почувства и ще се изговори: “Аз обичам! Аз мога! Аз зная! АЗ ЖИВЕЯ!”
Превод: Светла Йосифова, 2007