Ортодокс 2

Григор Гачев

Ортодокс

(продължение от „Фантаstika 2010-11“)

- 2 -

Един нов свят

– Къде ще вървим?

– Отзад при свинарника. Там манастирската ограда е най-лесна за прескачане отвътре.

Тоя татко май познаваше манастира по-добре и от мен. Дали не беше проверил предварително къде ще ми е най-лесно? Тоест е предполагал, че ще ме взима на неговия свят още преди да капна кръв през онова нещо? Я виж ти.

– А ако ме видят?

Той затрака бързо по дъската на масичката.

– Така как изглеждаш?

Озърнах се – ха! Виждах пода под мен, но себе си – не. Все едно бях прозрачен като стъкло.

– Де да знам.

– Как де да знаеш? Можеш ли да се видиш?

– Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?

– Не гледаш където трябва – прихна Христина. – Я се обърни!

На сламеника до стената, завит с чергата, спеше... образът ми. Замалко да хлъцна. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да проверя дали не е истински.

– Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди? Ако пак го заболи зъб? Или му потрябва кураж по друга причина?...

– Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро – отговори невъзмутимо таткото.

– А... Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам... Тук е високо...

– Спокойно, все ще се справи някак.

– Точно от това ме е страх – че ще се справи. Както не е от най-дебелите...

Таткото потрака по дъската си и сламеникът внезапно се премести в средата на килията, между вратата и прозорчето.

– Така става ли?

– Ммм... Става. А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?

– Ще видиш. Хайде! – Той тракна пак два-три пъти и те тримата изчезнаха.

– А светилничето няма ли да го видят, като го нося?

– Ще трябва да го оставиш – чух гласа на таткото.

– Ще се пребия без него! На някои места и денем е трудно да се оправиш, та нощем ли.

– Виждаш ли светлото петно на пода до вратата? Върви след него, то ще ти свети. Ако се появи някой наоколо, спираш и аз ще угася петното, докато онзи отмине.

Още на третата крачка щях да падна.

– Не виждаш ли къде ходиш? – изсъска Христина до ухото ми. За малко да се обърна и да погледна. – Язък за осветлението!

– Не, естествено. Като не си виждам краката, как да разбера къде ходя?

Докато сляза до долу, посвикнах. Коридорите бяха пусти. Вратата на изхода проскърца, но никой не чу. Навън беше хладно, но ако се движех, нямаше да настина.

Загладените камъни на пътеката блестяха под пълната луна. Заобиколих манастира и отидох до свинарника. Под навеса точно до него имаше подредени покрай оградата дърва, които откъм единия край стърчаха навън. Изглеждаше лесно да се покатеря по тях, но ми отне доста време – въпреки лунната светлина не виждах нито къде се хващам, нито къде стъпвам.

– Чакай малко... Сега? – чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо, промуших се край стряхата на навеса и стъпих на зида на оградата.

Обърнах се към манастира. За пръв път го виждах нощем отвън. Стените му изглеждаха черни на лунната светлина. Нищо не помръдваше, не се чуваше нито звук, даже кучетата мълчаха. Сякаш беше мъртъв. Или изоставен.

Замислих се – дали не го виждам за последен път? И ми стана тъжно за отец Никодим и за другите монаси. Бях свикнал с тях като със семейство, колкото и да не ставаха за игра.

Но пък колко интересни неща ме очакваха! Само като си помисля за всичките тези сложни думи, дето ги бях чул, направо изгарях от нетърпение да заразпитвам.

– Действаме ли? – Сигурно и таткото изгаряше от нетърпение да ми обяснява.

– Сега какво да правя?

– Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.

– Така ще намерят откъде съм прескочил!

– Това е идеята... Добре. Сега мини две крачки настрани по оградата, там е най-ниска отвън... Спусни се по нея и увисни на ръце... Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.

Наистина беше високо. Тупнах като чувал. За щастие точно там растеше дълбока трева, та паднах на меко.

– Добре ли си?

– Малко ме боли десният крак. В глезена.

– Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората, ей в тази посока, натам води път и е на няма половин час от манастира.

– Ъъъ... страх ме е малко.

– Нали никой не те вижда?

– Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.

– Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.

– И аз – добави Христина. Което ме успокои доста повече.

След стотина крачки излязох на пътя за Милославово. Шляпах смело из прахта и се оглеждах. Виждаше се почти като денем. По едно време даже се опитах да си подсвирквам. Да пеех не смея. Не знам дали повече за да не изгоня Христина и семейството ѝ, или за да не събудя манастира.

Смелостта ми обаче се поизпари, когато стигнах до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а нощем – направо страшна. Край селото ми също имаше гори и неведнъж бях събирал жълъди из тях, но в тази никога не бях влизал. Беше разклонение на горите по и около Кривата планина, из които са виждали самодиви, и доста хора и денем се побояваха да минават през нея сами. Бях чувал, че пътят минава само през края ѝ, и че след половин предиобед ходене излиза от другата страна, ама пак не ми се влизаше в нея. Особено нощем. Доста от шумата по дърветата беше опадала заради зимата, но и така през короните им не просветваха нито звезди, нито луна, и под тях беше тъмно като в рог. Ветрец поклащаше клоните и сякаш в тях мърдаха адови сенки от жития на светци. Спрях се разколебан.

– Я да осветим лекичко, че да не ти пречи тъмното – чух гласа на таткото. Последваха няколко познати ми траквания и внезапно пътят се провидя сред мрака, осветен незнайно откъде.

Понечих да тръгна по него, но се сепнах. Светлината образуваше в тъмното тунел точно като пещерата от кошмара ми с караконджолите. Няколко провиснали сред него сухи клона помръдваха заплашително, все едно черни корени ме подканваха да се приближа, за да ме сграбчат.

– Чакаш да съмне, за да влезеш ли? – заяде се Христина.

– Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?

– Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден – застъпи се баща ѝ.

– Ето една чудесна възможност да започне – не се предаваше тя.

– Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден – вмъкнах аз. – Но не и всяка нощ.

– Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?

– Аз – обадих се. – Там няма монаси за плашене.

– Ти си уплашен колкото за цял манастир!

– Ами! Изобщо не съм уплашен, ако искаш да знаеш!

– И защо тогава не влизаш?

Стиснах зъби и закрачих по тунела виделина. Даже не се наведох, когато един провиснал клон почти ме докосна. Христина изсумтя разочаровано, пък аз се ухилих победоносно.

След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка. Пътеката я пресичаше през широк, плитък брод. През него имаше наредени големи, удобни за стъпване камъни.

– Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата... Застани на този тук камък за малко. И си затвори очите.

– Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?... А!

Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. Залитнах и усетих, че някой ме подхваща. Докато се опомня, очите ми попривикнаха и видях да ме подкрепя таткото.

Реката и гората ги нямаше!

Стоях насред голяма стая, поне трийсет на трийсет разкрача и поне пет човешки боя висока. Подът, стените и таванът бяха бели като сняг и блестяха като стъкло. В средата на залата, точно около мен, на пода имаше очертан голям кръг. Около кръга се извисяваха на равни разстояния едно от друго шест странни неща – никога не бях виждал подобни. Приличаха малко на кладенчови кобилици, малко на лостове на тепавица, малко на перки на вятърна мелница, малко на скелето на къща, докато го коват, ама иначе на нищо, дето да ми е познато. И бяха направени целите от излъскано желязо и стъкло. В първия миг ми се стори, че отвътре из тях, под стъклената повърхност, играят снопове мълнии. След това обаче ги нямаше. Сигурно ми се беше привидяло.

– Василе, не навлизай в кръга толкова бързо, опасно е – чу се отнякъде боботещ мъжки глас, направо като гласа на змея от номерата на Христина. Чак се присвих.

– На краставичар краставици... – промърмори таткото и ме поведе към пролуката между две от странните неща. Направо щях да подскоча – там ме чакаха Христина и майка ѝ.

– Това образ ли е?... Ох! Я не ме щипи!

– Защо? – Христина се ухили доволно. – Нали искаше да знаеш дали не съм образ?

– А искаш ли да разбереш дали аз не съм?

– Какъвто си кльощав, не си много повече. – Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен и сигурно поне толкова силна. – Ще ме натупаш ли?

– Ще ви натупам аз. И двамата. – Таткото пусна раменете ми и ми подаде ръка. – Добре дошъл.

– Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това – от реката и изведнъж тука? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим...

– Затова ли са ти такива клепнали? – заяде се Христина.

– Към момента вече съм ти татко Васил. Това е майка ти, ако още не си се досетил. Казва се Мария.

– Приятно ми е да се запознаем – усмихна се и тя.

– И на мен. Впрочем, приличате... приличаш на мама. Другата ми мама, де.

– Вашите също ли са такива дребнички?

– А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.

– Благодаря за комплимента. – Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха. Чак сега се сетих как се кахъри кака Мина, че е едра и висока.

– Не исках да те обидя... – Ама наистина съм неразсъдлив!

– Знам. Зарадвах се заради думите ти за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни, заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.

– А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.

– А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?

– Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той счупи ок на бас. А подковите ги огъва по две заедно, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо... Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет-четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него – по-як е от трима...

– А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?

– И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери мъж – половината ергени в село са по-ниски от нея. И по-хилави. Ангел Брадваря веднъж я ощипа на хорото и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се свести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник – от връстниците ѝ в селото само две-три момчета го могат. Аз, дето съм година и нещо по-голям, не мога... Срам съм за семейството.

Огледах предпазливо новите си родители. Не бяха по-ниски от досегашните, но пък бяха доста по-стройни. Новият ми татко нищо чудно да беше и по-висок, но си беше направо мършав. Сигурно нямаше да се срамуват от мен чак толкова.

– Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. – Леля Мария... така де, майка ми кимна към него и в очите ѝ пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили и за моя изненада се изчерви точно като Христина. – Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме вече десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, я кажи, някой от вашите умее ли да играе добре шах?

– Надали някой е и чувал за шах. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на игри, дето искат мислене, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе – обикновено не иска. Много е особена, много рядко си играе с другите, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, на мен чак ми иде да се разрева. И като плаче, е същото – ние другите се въртим и се чудим какво пък толкоз... Мама казва, че баба имала такава сестра... А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в черквата. Защо изобщо пише числата по книгите, не знам – за каквото го попита отец Самуил, го знае наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал и срещу какво, ако ще да е преди трийсет години. А пък да не говорим, ако някой е недодал на отеца от Божията десетина. Чуе ли веднъж числа, помни ги до живот... Други по-особени от нашите не се сещам.

– Добре. Сега да отиваме да спим, че вампи... така де, че стана никое време.

– А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези неща около кръга? – Огледах се наоколо. – А тези с многото надписи? И тези, дето висят от тавана? Ония всичките светлинки по стената там, дето трепкат като звезди?

– В приемния център сме – прекъсна ме таткото. Татко, де. – А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И вдругиден... господи, какво ме чака!

– Ама аз и сега имам! Какви са тия черни въжета, дето сте вързали с тях към стените тези неща около кръга? Те машини ли са? Да не избягат ли сте ги вързали?

– Захранването им... – опита се да се намеси Христина.

– Захранване ли? За пръв път чувам нещо да се храни с въжета. А вратата защо е стъклена? Няма ли да се счупи, като се отваря и затваря? Такова голямо стъкло при нас и в черква рядко има... Я! Кой я отвори пред нас?... И я затвори зад нас?

Излязохме в широк коридор с много врати. За съжаление повечето не бяха стъклени и не се виждаше през тях.

– И в другите стаи ли имате такива вързани машини? Този приемен център да не е нещо като обор или конюшня? – Засричах табелките. – Какво значи „Високо напрежение“? Там се напрягаш отвисоко ли?... А „Група за бързо реагиране“?

– Едни хора, дето могат да действат много бързо, ако се наложи – ухили се татко.

– Понеже са точно до мястото за напрягане отвисоко, та често им се налага ли?... А „Геохимичен център“ какво е?... А „Екзоастрономи“? Това някакви астрономи ли са?

– Да...

– Че те различни сортове ли били? Ужас! А караконджоли колко различни сортове имате? И самодиви?

Новият ми татко ме изгледа недоумяващо. Майката обаче само се усмихна:

– Ако си изпиташ сега всичкото питане, какво ще питаш утре?

– Други неща! А досега не се е случвало да си изпитам питането. Никой не е издържал да го попитам всичко, дето ми е интересно. Даже отец Самуил не смогва!

Таткото поклати глава, все едно го болеше зъб. Ама... Че нали допреди малко с такова удоволствие обясняваше и без да го питам даже?

– Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? Я, и през още стъклени врати ли ще минаваме?... Този надпис на стъклото на вратата защо е отзад напред?... Аха! Направо е, ама ако го четеш отвънка! „Институт по транспространствени технологии – Трансмитерен възел“... Този трансмитер сте го вързали за нещо с възел, за да не избяга ли? Или прилича на въже, та го връзвате на възел? Или е някаква машина?... Ахааа! Да не е някое от онези неща, дето бяха около кръга? По-точно всичките заедно?

Таткото се облещи насреща ми.

– По какво се сети?

– Че за какво друго ще ги храните с въжета, ако не за да можете да ги връзвате една за друга на възел? То си е ясно...

– Оооооххх...

– И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е тук?

– Не, просто е по-топло през зимата...

Бяхме излезли в огромен двор, може би колкото манастирския, но навсякъде покрит с черен камък с разчертани по него бели линии. Камъните бяха така добре напаснати, че изобщо не се различаваха фуги – само се сещах, че няма как целият двор да е един огромен гладък камък. Тук-там имаше светилници на високи пръти и се виждаше отлично въпреки нощта. Около двора стърчеше рядък плет от изумително равни и прави пръти. Опитах се да разгледам сградата, от която бяхме излезли, но един ред лампи бяха закачени точно на нея на височината на втория кат и заслепяваха очите. Различих, че е по-широка дори от манастира, но не можех да видя колко висока е.

Тръгнахме през двора, право към нещо, оставено насред него.

– При това там ли отиваме? То какво е?

– Ха сети се де! – ухили се Христина.

– С колела е... Каруца! Вашенска каруца!

Христина изпищя от смях, майка ѝ също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.

– Каза ли ти го и Петърчо? – изпъшка накрая Христина. – Дето за пръв път вижда кола през живота си?

– Много ви разбират умовете от коли! – заяви сърдито татко. – Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че... така де, окъсняхме.

В нещото се влизаше през вратички, като в кошарка или прасешка кочина. Вътре обаче беше чисто и имаше ниски столове с облегалки, меки като игуменския трон в манастирската черква. Татко ме сбута да седна отпред.

– Това... стъкло ли е?! – Пипнах внимателно полегатото прозрачно нещо пред очите ми. – Не се ли чупи, като друсне каруцата? Я, ама то е и извито?! Е, щом може да се огъва, няма да се чупи, то е ясно. Ама че съм глупав.

Христина се изкиска.

Очаквах татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама... де да знам. Вместо това обаче той се пъхна до мен, направи нещо и каруцата изръмжа. Така се стреснах, че едва не изскочих от нея. Додето смогна да се уплаша обаче, тя млъкна. Татко замърмори, заръчка някакви неща по ритлата под кривото стъкло отпред, каруцата ръмжа, млъква, ръмжа, млъква и най-накрая, след поредното заръмжаване, вместо да млъкне, взе, че тръгна сама! Такова чудо не бях очаквал! Добре, че вече бях посвикнал на ръмженето.

– Вози като патриаршеска карета – похвалих я аз, засрамен, че съм обидил татко. – Страхотно е! И това с покрива е хитро – нашите каруци си нямат покрив и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?

– Как да няма? Седемдесет и четири коня има – усмихна се таткото.

– Да бе! Да не са невидими случайно? И как я теглят без теглич?... Това не го вярвам. Кажете де, как върви?

– Има едно магаре – изхили се Христина.

– Даже две – поправи я баща ù. – Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.

Колкото коне виждах пред каруцата, толкова и магарета. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш.

В оградата пред нас се отвориха сами две врати, по-широки даже от манастирските порти. Каруцата излезе през тях, зави и пое по път, настлан със същия черен камък без фуги. И със също такива бели черти по него, и осветен от светилници на високи колкото дърво пръти. Беше поне петнайсет разкрача широк, може би повече.

– Някакви много широки каруци ли имате, та не могат да се разминат на по-тясно? – Посочих пътя пред нас.

– Че защо да се разминават тук? – учуди се Христина. – Движението в обратна посока е по другото платно.

Погледнах накъдето тя кимна и направо щях да хлъцна. Тревата отляво беше широка само две-три крачки и отвъд нея имаше още един такъв път! Докато го гледах смаяно, по него профуча с рев нещо, което дори не успях да разгледам, носеше се като хала. А и аз... се постреснах и не го погледнах добре, честно казано.

– Ей това е кола! – заяви възторжено Христина.

Майка ни вдигна рамене, а татко примига и въздъхна.

Отляво и отдясно покрай двата пътя имаше пет-шест разкрача широка ивица, настлана също с камък и задигната една длан над нивото на пътя. По нея на равни разстояния се нижеха ненастлани четириъгълници, от които растяха дървета. А оттатък нея се редяха сгради... ама сгради! Пред тях манастирът изглеждаше като селска къщурка, ако щете, ми вярвайте, честен кръст!

Повечето бяха целите осветени и нямаше една с една да си приличат. Квадратна сива сграда, сигурно поне двайсетина ката висока и още по-дълга и широка, и с подредени като по конец прозорци, стоеше до също толкова голяма, но някак подобна на манастирската черква – колони, арки, балкони, големи прозорци... След нея пък следваше по-тясна, но още по-висока, кръгла като огромна бъчва и цялата от стъкло и метал. От другата страна на пътя пък имаше висока само четири-пет ката, но сигурно по-голяма от целия манастирски двор сграда, с някакви светещи букви отгоре и три пъти по-голям от нея двор отпред. Забелязах в двора, пред сградата двайсетина каруци като татковата. След това пък минахме направо под сграда, цялата над пътя, стъпила на няколко човешки боя високи и повече от разтег дебели колони отстрани на двата пътя и в тревата между тях... Значи това им беше селото? Или може би градът? И този път всъщност беше улица?!

На първия кат на повечето сгради, а на някои и на покрива имаше най-различни светещи надписи. Някои нищо не ми говореха – „Боулинг“, „Супермаркет“, „Кинотеатър“. Други беше ясно какво значат – „Топли баници“ , „Шивашки услуги“, „Железария“. За „Опера“ се почудих малко, докато се сетя, че ако вали или е студено, е много по-удобно да се опере човек на сушина. Тук май хич не бяха глупави. И май много се перяха – сградата беше доста голяма... Но пък после за „Поща“ се сетих веднага. Щом си имат специална сграда за опиране, сигурно ще им е обичай да си имат и за пощене.

– Какво е това „Рибарска среща“? Там се срещат рибари ли? Вътре, откъдето излязоха ей тия хора? Гледам, че никой не носи риба, не са имали късмет ли?

– Сигурно...

– А „Бърза закуска“? Там има някакви закуски, дето бягат бързо ли? И как ги хващаш тогава? – Разсъдих за момент. – Или просто е място, където трябва да закусваш бързо? Ако е това, не се ли задавят хората?

– Там си има специален човек, който да ги тупа по гърба, докато си изкашлят хапката – обясни татко и се прокашля.

– Ахаааа! Хитро измислено! А коя е Модата?

– Коя?

– Дето живее ей там – посочих надписа „Дом на Модата“. – А... Олеле, Господи! „Гастроном“ – и такъв астроном ли имало?

– Разбира се. Не знаеш ли азбуката? Астроном, бастроном, вастроном...

Христина се изкикоти, но новата ми майка се намеси:

– Василе, не ти подхожда.

– Добре де, добре...

Няколко пъти пресичахме пак такива улици. Над кръстовищата висяха жълти светилници, които мигаха. На няколко места завихме наляво или надясно. Тук-там виждах каруци като татковата, които обаче отминаваха, преди да успея да ги разгледам по-добре. Всички имаха по два ярки фенера, които осветяваха пътя много пред тях. На едно място ми се стори, че видях далеч напред да пресича огромна каруца, поне трийсет разкрача дълга и сигурно три боя висока. Ама сигурно се бях объркал – откъде такива каруци?

Веднъж-дваж влизахме под земята и все едно минавахме през пещери. Татко каза, че било, за да могат да се разминават пътищата, без да се пресичат. Така и не разбрах защо – как ще завиеш от един по друг път така? Два пъти минахме по мостове, все едно над река, ама над пътища. Сигурно истинските – още по-широки от нашия, и по четири вместо по два: отстрани на двата по-широки имаше по още един, колкото да се разминат две каруци на него. Това се казвало вътреградска магистрала. Пасва му да се казва с дълго и широко име.

Понякога пък минавахме под мостове. Така и не разбрах пътища ли вървят по тях. Или може би реки. Де да знам, може тук реките да текат по мостовете, а пътищата и улиците да минават под тях.

След поредното кръстовище големите сгради свършиха и отстрани се появиха по-обикновени къщи с дворове. И те даже повечето бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят? Още повече се смаях от това, че май на всички прозорци имаше стъкла. Тукашните владици май бяха по-уважавани и от широкополския – на неговата къща само на горния кат имаше стъкла на прозорците.

– Татко, а Петърчо няма ли бълхи? – разпитваше на свой ред Христина. – И въшки, и... какви бяха? Бактерии?

– Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.

– Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.

– И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо...

– Нямаме добитък – намеси се баща ù. – Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?

– Вярно! А какво тогава? И защо ме излъгахте за седемдесет и четирите коня?

– Двига... Машина. От метал.

– Ами! Няма я пред нас. – Огледах се. – Нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?

– Тук отпред е, под този капак.

– Не ѝ ли е тясно? И затова ли ръмжи така? Да не вземе да изскочи и да ни изпохапе?

– Няма опасност. Капакът е затворен здраво.

– А като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото? И не завъждат ли метални въшки и бълхи? Дето да трябва да ги трепете с ковашки чук? И дето вместо да ви хапят, сигурно ви нагризват ножовете и мотиките?

Татко въздъхна дълбоко и не отговори нищо.

– А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците и ги впрягате? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?

– Не виждаш ли, че го държим с ръце? – намеси се Христина. Аз обаче не ѝ обърнах внимание:

– А тези машини къде пасат? И обикновена трева ли, или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата? С ковашки секачи и пили?

– Не пасат трева – заяви татко.

– Какво тогава ядат? Въжета като трансмитера ли?

– Нищо – подсмихна се под мустак той. – Само пият от време на време. Така са научени.

– А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода как ще изкарат дълго?

– Не пият вода, а спирт – уточни Христина.

– Това какво е?

– Като вашето вино, ама по-силно – обади се таткото.

– На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.

– Не знам. – Татко лекичко се изчерви и метна поглед към майка ни.

– А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?

– Както е денатуриран, сигурно доста скоро...

Каруцата зави по една съвсем малка като за тук уличка – към десетина разкрача широка. Мина няколкостотин разкрача и спря. Докато се чудех какво става, две врати в оградата отстрани се отвориха сами и каруцата влезе в двора. Вратите се затвориха зад нея.

– Стигнахме, хайде слизайте.

Измъкнах се и се огледах. Точно отпред на улицата имаше светилник на прът, та всичко се виждаше добре. Къщата беше на един кат, но по-широка от нашата на село. Сигурно има поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде из двора нямаше нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща – а иначе толкова ли са бедни новите ми родители? Щом тук няма свещеници, надали ще има и кой да подкани по-богатите да им помогнат. Затова ще да е.

Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване, вратата се отвори и новата ми сестричка хлътна вътре. Ние с мама обаче изчакахме татко. Той първо вкара каруцата в някакъв хамбар, чиито врати също се отваряха и затваряха сами, и чак тогава дойде.

– А няма ли да вържете вратите на оня хамбар?

– Че защо да ги връзваме?

– Ами, хамбар с врати, дето се отварят сами, дали ще може да опази каруца, дето върви сама? Нещо не съм сигурен. – Изгледах подозрително хамбара. – И както и дворските ви порти се отварят сами...

– Няма страшно. Колата е уморена и ще спи сега – обясни татко. – Няма да се събуди цяла нощ.

– Даже и утре може да не се събуди лесно – смигна му мама. Той въздъхна, но тя го хвана за ръката и му се усмихна.

Аз пък се успокоих.

Като влязохме в къщата, щях да стана разноглед. То не бяха светилници, дето сами се палят, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи, столове, маси, чудесии... Спряхме пред една врата, на която имаше нарисуван чучур на лейка.

– Хайде да се къпете и по леглата! – заяви татко.

– Къпал съм се преди само месец – обадих се аз. – Пак ли трябва?

– А зъбите мил ли си ги тази година? – прихна Христина.

– Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?

– Тук така е прието – обади се миролюбиво татко. – Както в манастира да се молиш.

– Защо?

– Трябва да спазваш хигиена – поучително заяви Христина.

– Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито, или какво? – Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.

Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

– Просто се изкъпи и толкова. Става ли?

– А... не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?

– Хайде, хайде, не се измъквай – усмихна се мама. – Има топла вода. Василе, покажи му как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.

– А въшките и бълхите му? – обади се Христина.

– Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща – обясни татко. – Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Влизай, Петърчо. Ще се учим да се къпем. Както се къпе човек тук.

Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди какво прави душът. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу... Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.

– Крановете и душът сами ли се чистят от ръждата?

– Защо да се чистят сами?

– Ами в къща, в която вратите се отварят сами и лампите светват сами, сигурно и желязото се чисти от ръждата само. Нали?

Татко поклати глава отрицателно.

– А как тогава не ръждясват на всичката тази вода? Или вие ги лъскате всеки ден?

– От специално желязо са, дето не ръждясва.

– И такова ли имало?!... А сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите? И защо мирише на рози?

– Така е направен.

– Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти на месец да почна... Това какво е?

– Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби. Ей тая капачка се отвинтва и тубата се стиска... Стиска се полека. Остави, аз ще избърша стената... Ъ... и какво сега, вкусна ли е?

– Като листа от джоджен. И още нещо, не знам какво.

– Харесва ти, значи?

– Много! Може ли да си хапна още малко?

– Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И.. ей, ей! Една туба е множко за едно миене!

– Язък! Толкова е вкусна, пък да не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? – Зачоплих тубата с нокът. – Аха! Метално е под боята!... Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните с пастата като суджуци. Нали? А как колите машините? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?

Татко ме изгледа отчаяно.

– Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.

– Ама защо утре? Докато си легна, имаме още време!...

Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина, отделна за всеки човек и още разни други. И за мен също – имали си една в повече, специално за ако се появи братче на Христина. Тя пък се изкиска и ми обясни, че допреди да дойда, тук спели татко и мама, а техните стаи им били само да работят в тях. Това пък съвсем не го разбрах. Нали уж татко работеше в оная сграда с машините, дето ги връзват на възел?

Даже и отходното място беше вътре в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа колко е чисто и как не мирише, мислех, че се шегува. И подът беше по-чист и от трапезите в манастира. Колко ли зор виждат да го поддържат така, ум не ми побира. А защо им е нужно, пък съвсем... Много исках да питам татко какво ли не, ама той нещо се назлъндисваше. Нищо, и утре е ден...

Само стаята на мама беше като вкъщи – светилник, дето много приличаше на тези в манастирската черква, дървено легло и столове, черги на пода, сламени плетеници и паници по стените (така и не разбрах защо не стоят в кухнята). В стаите на татко и Христина, а и в моята имаше само по една маса и един-два стола, и онези странни кутии на масата. Всичко останало изскачаше от стените, като пипнеш тук или там – отваряха се шкафове, светваха светилници, стените ставаха на прозорци към къде ли не, излизаше легло... Първия път леглото ми изкара акъла, нищо че бях виждал вече такова в стаята на Христина. Ама пък после се оказа разкошно! Чисти чаршафи, хем равно, хем меко – за такова сигурно ще ми завиди и околийският владика!

– Събуди се, Петърчо. Време е за закуска.

Отначало не можах да се сетя къде съм. До леглото стоеше новата ми майка.

– Бягай да се окъпеш и да си измиеш зъбите. Тук са дрехите ти, а закуската е в трапезарията.

– Тая нощ нито съм се цапал, нито съм ял нещо мръсно! – На тоя свят май имаха ама наистина глупави обичаи. – И къде са ми елекът и потурите? – Огледах подозрително дрехите. Бяха панталони и фланелка, точно като на Христина. – Така не се ли обличат тук момичетата? – Новите ми мама и татко се обличаха също така, ама те са възрастни, за децата де да знам.

– Основно момчетата. Христина мрази роклите, защото не са удобни за пакости.

– Ахаааа! Значи ако не върша достатъчно пакости...

– А, не, не, моля те! Обещавам да не позволя да ти облекат рокля. – Мама тръгна към вратата. – За миенето – тук така е прието. И закуската е доста, няма нужда да си дояждаш с пастата за зъби.

Докато се къпех, все пак реших да се оглеждам за някоя по-сериозна беля. И по-бърза за правене. За всеки случай.

Трапезарията я намерих много лесно – по уханието на топъл хляб и мляко. Оказа се, че има и масло. А голямата стъкленица с мед на масата ме смая.

– Ама Коледа не мина ли вече? Защо тогава се гощаваме така?

– То пък едно угощение – намръщи се Христина. – Мамо, нямаме ли мюсли? Или корнфлейкс? И защо млякото е без какао? – Тя дъвчеше хляба с такова изражение на лицето, все едно е дървен.

– За омекотяване на културния шок – поясни татко. – Новото ти братче има нужда да привикне. Нали, Петърчо?

– Мхъ-м! М-м!

– Той може да има нужда, но аз нямам! Особено към такива глупости... И нали не е възпитано да се говори с пълна уста?

– Не е възпитано изобщо да се говори на масата. И да не ядеш, когато са ти сервирали... Петърчо, внимавай да не се задавиш. И ако ти харесва, има допълнително.

– Фолфо?

– Колкото искаш.

Глътнах си залъка отведнъж.

– Може ли още десет филии? Не, двайсет!... Какво му е смешното? Такова ядене се яде веднъж в годината! Страхотно е!

– Добре, че е само веднъж. Не смогвам да го сдъвча. – Христина продължаваше да се мръщи.

– И аз. Направо го гълтам. А... има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?

– Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. – Мама ми наля пълна до ръба чаша. – Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И вдругиден също. Това ни е обикновената храна... Василе, тупни го по гърба! По-силно!

Едвам успях да изкашлям хапката.

– Вие да не сте най-охолните в селото? Или в града? Имате си карета като на Митрополит, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?

– По случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата пак. По стар стил – усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.

– А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. – Помирисах за всеки случай чашата.

– От крави е – отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: – Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то – от жито, точно както при вас. Само медът е синтети... от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.

Опитах се да си представя как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед. Нещо не се получаваше. Щом го казват, сигурно е истина, де. Ама ще искам да го видя. Колкото се може по-скоро. Само че...

– Тая машина много ли жили?!

– Не жили изобщо – пак се усмихна мама. – Искаш ли още филии?

– Ох, не мога. Май... май попреядох.

– Най-сетне! – Христина стана от масата. – Хайде с мен на училище! – Тя потри ръце и очите ѝ проблеснаха.

– Няма как да е с теб – обади се татко. – Ще трябва да тръгне в първи клас.

– С тригодишните?!?

– Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.

– Ама аз съм учил! – опитах да се защитя. – Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам...

– Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?

– А вие да не би да можете?

– Можем, естествено! – тросна се сърдито Христина.

– Искам да видя! Къде ви е градината?

– Нямаме градина – заяви мама. Май се беше разхълцала.

– Като няма градина, и аз мога да вадя каквито корени щете! То много лесно така!

– Ей затова е нужна математика – поучително заяви татко. – Да не...

– Каква мотика?

– Ооооох...

– Някаква специална за корени ли? Ами по-големите корени с какво ги вадите? С някакви машини ли?

– С компютри! – заяви гордо Христина.

– Ще ми кажете ли най-сетне какво са тия компютри?

– Ами, това на масата в стаята ми е компютър.

– Тая кутия? А стига бе! Те и за това ли стават? Че как ги завирате в корените? Понеже са квадратни, та затова вадите с тях квадратните корени ли? А за обикновените корени сигурно си имате някакви по-заострени? Като нашите кирки и клинове?... – Брех, да се не нада човек! Ако Христина не го беше казала, без да се изчерви, нямаше да повярвам за нищо на света.

– Виждаш ли, компютърно мое поколение? – Татко поклати изразително глава към Христина. – Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.

– Ти ще кажеш! – подскочи Христина.

– И как ще стане, ако може да зная?

– Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?

– Амиии...

– Ето, виждаш ли, татко – може!

– Чакайте де, няма ли да ми обясните за оная мотика за малките корени? За квадратни корени и тя ли е квадратна като компютрите?

– Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време. – Татко усърдно се правеше, че не ме чува, и по физиономията му беше изписана такава тъга, сякаш градушка му е съсипала единствената нива.

– Аз го имам! След училище.

– Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.

– Не е вярно!

– А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник – продължи татко, все едно не я чуваше. – Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?

– Ще ги чета, и ще учим заедно с него!

– И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!

– Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!

– Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.

Христина тресна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се спогледаха и изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.

– Василе, как ти хрумна? – успя най-накрая да каже мама.

– Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните...

– Какво са това вулкани и тайфуни? – намесих се аз. – Някакви междусветски бедствия ли?

– Е, не чак междусветски...

– Значи Христина е нещо повече от тях? И какво са пък Хефест и Океания? Някакви места ли?

– Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.

– Кое?

– Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.

Лукавото пламъче в очите на татко не угасваше. Тук имаше нещо... Замислих се и внезапно ми просветна.

– Значи затова всъщност ме измъкнахте и осиновихте? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да... Ама големи сте хитреци!

– Амиии... как да ти кажа... – започна татко. – Работата е там, че... всъщност... така да се каже...

– Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? – усмихна се мама. – И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! – Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.

– Мария, не е педагогично...

– Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.

– Да. Че е наистина добър шахматист.

– Щом може с един ход да взима две фигури ли? – Мама усмихнато погледна татко.

– Три. И да си спази дадената дума.

Татко направо грееше като слънце.

Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акълът колко неща за гледане имало тук. И колко за питане има около тях.

Тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички тук. Сигурно я карат от дни път. Може и от повече – то самият град май беше поне един ден път, докато го пресечеш.

Другото бяха сградите. Бях видял вече доста, ама се оказа, че имало и още, и още по-големи. Татко ми показа денем онази, в която бях пристигнал на този свят и в която работел той – беше като планина. Това, което бях видял от нея през нощта, се оказа късата ѝ страна. Преброих осемнайсет ката и беше поне три пъти по-дълга, отколкото широка. Имала била дворове и отвътре даже! Нищо чудно да е по-голяма даже от Патриаршеската катедрала в Свети град.

Като казах на татко какво мисля, той ми рече да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих дар слово. Чак не можах известно време нищо да попитам. За радост на татко. Научният съвет беше само малко по-широк от работата му, ама няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките съветници, дето живеят в него! Сигурно докато слязат до долу и се качат после до горе, капват. Ако не живеят горе, де. Ама тогава пък като трябва да си орат нивите, просто не ми се мисли. Сигурно е голямо наказание да си съветник тука.

Навсякъде беше пълно с каруци като татковата. Мярнах даже една-две огромни като оная нощната – май не ми се беше привидяла. Добре, че повечето улици бяха по петнайсет и отгоре разкрача широки, и по още толкова в другата посока. И където се пресичаха, светилниците над кръстовищата, вместо да мигат жълто, бяха почнали да сменят най-различни цветове. Татко каза, че показват кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното – за чакане. При нас зеленото го чакаме да узрее, и като стане червено, действаме. Ама татко каза, че така било прието и всички били свикнали, та било трудно да го сменят.

Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук ѝ казват медицински център и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало.

И излезе прав. Не съм подозирал, че има толкова лечители – така де, доктори – на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят – какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.

По едно време се бяха съвсем отчаяли и щяха да ме водят да ме... те му казват културно, де – да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите – чух, че правели нещо и на поколението. Как точно не знам, може би щъркелите се плашат от тях и бягат... Като чух, всичките доктори не можаха да ме хванат. След като половината си направиха синини и цицини от гоненето, ми обещаха, че нямало да ми правят нищо. Беше ме страх да не ме лъжат, ама си спазиха думата. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.

Накрая не знам какво се объркаха, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз още повече. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.

После отидохме в една друга голяма сграда, която татко нарече спортен център.

– Тука какво правят хората?

– Спортуват.

– Това какво ще рече?

– Ами тичат, вдигат тежести...

– Това хубаво, ама какво вършат? Закъде тичат? И защо? И какви тежести вдигат, жито ли товарят? Или камъни местят? Нещо строят ли? Или товарят и разтоварват?

– Правят го ей така. Да са здрави и силни.

Това не можах да го разбера.

– Тичат и вдигат тежки неща ей така, без да правят нищо? Че защо тогава не правят нещо полезно? Да хванат примерно да градят къщи или църкви – ще има камъни и тухли за вдигане колкото щат. Или като така и така тичат, да носят каквото има да се пренася? Цяла такава сграда построена специално за да се върши сума ти работа нахалост? Това не го разбирам.

– Ами... така е прието, Петърчо. Така са свикнали. – Татко въздъхна и май се поизчерви.

Тръгнахме по един коридор с много врати по него. Влязохме през една, на която пишеше „Градски шахматен клуб“.

Зад вратата имаше голяма зала с много маси и столове, като в манастирската трапезария. По всички стени бяха окачени портрети на разни чичковци и лелки. Покрай едната стена по масите стояха редица кутии като тази в стаята на Христина. На повечето други маси също имаше някакви кутии, по-малки от тези покрай стената и с по два бели кръга с черни мустаци във всеки на едната страна.

Край една от масите встрани дремеше чорлав мъжага със сини панталони (тук май всички мъже, че и доста от жените ходеха с панталони като циркаджии) и размъкната бяла риза, ама без яка, копчета и ръкави, и с надпис „Винаги готов!“ и лице на усмихната мома, извезани на нея. Татко тръгна право към него.

– Какво става, Минчо? Какъв гамбит обмисляш?

– С меко легло – отвърна сънено мъжагата. – Таман ми свърши нощното дежурство. Ако не бях чул какво е станало, щях направо да ида да спя. Това ти е, значи, шахматното чудо? Петърчо ли се казваше?

– Какво е гамбит? И за какво са ви всичките тези кутии тук? Христина се оправяше и с една. Също ли държите в тях демони като Арканус? Това трапезария ли е? И шаха на кесии като нас ли го играете, или само на дъски, като тези от образите? А кой ви дялка фигурките? Сигурно е голям майстор. Тези на татко бяха изпипани като за подарък на самия Патриарх. А тези кутии с кръговете с мустаците какво са, машини ли? И за какво са пък те? Да не би да събират мед? Или помагат нещо за шаха? А...

– Часовници са. За отмерване времето за мислене – прекъсна ме татко. – Минчо, затвори си устата, че ще ни лапнеш и двамата. Просто Петърчо е прекалено любо... знателен. Ще му свикнеш. Надявам се.

– А, само се прозявах – сепна се Минчо. – Спокойно, ще му свикна, какво толкова? Идва от Ортодокс човекът, нормално е да не познава нещата тук... Петърчо, татко ти твърди, че направо си го разсипал на шах. И че си го направил почти без да си играл преди това. Вярно ли е?

– А, играл съм преди това цели четири игри. Лично с отец Геласий, старшия преписвач на манастира ни. И още няколко наум сам със себе си.

Минчо премига и ме изгледа внимателно. Сбърчи вежди, след това махна с ръка и се усмихна:

– Страхотно! Ще ми покажеш ли тогава как играеш? – Май беше забравил, че му се спи. Бръкна под масата и измъкна дебела дървена дъска. Тя се оказа куха и пълна с фигурки, а по стените 045D имаше квадратчета. Татко придърпа един стол и седна да ни гледа със светнали очи.

– Нищо не разбирам – обади се Минчо на седемнайсетия ход. – Дотук направо ме шашна колко добре се защитаваш, защо оплеска нещата така? Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус... и отведнъж някаква глупост!

– Ще разбереш – отговори татко. – Скоро.

След още три хода Минчо загрижено се обади:

– Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.

– Не искам.

– Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?... Тия двете пешки май също са ти излишни... И другия офицер... Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?

– А вие?

Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника, и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.

– Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал... И тези три пешки хвръкват, заедно с коня... ... А!

Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно го е ухапала по пръстите.

– Какво ще стане, както сте тръгнал? – попитах аз.

– Ъ... ъ! Т-т-това пък какво беше!

– Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. И изобщо нямаше да стане толкова красиво... Какво ще стане, както сте тръгнал? Къде ще ходите?

Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.

– При вас с дрехите ли се миете? – попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича. – И това ли ви е уговорката? Който изгуби играта, да се мие? А имате ли уговорка който спечели играта да пропуска едно миене?

Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.

– Да пробваме пак?

Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. За щастие, понеже Минчо този път мислеше по сума ти време между ходовете. И ме поглеждаше от време на време, все едно ще го изям. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но той се предаде.

– Да кажеш нещо? – попита победоносно татко.

Минчо премига малко, след това въздъхна:

– Прав беше. Няма да му свикна лесно.

– Нали?

– Ми... такова животно просто нема!

Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.

– А като го няма, какво е?

Минчо не отговори.

– Аз ще прескоча до Центъра – заяви татко. – Ще се върна до час. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?

– Дошли са вече – гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. – Василе, тече ти маслото на колата.

– Да не се подлъгваш от онзиденшното петно?

– Не вярвам. Виждаше се как подлизва.

Татко се омърлуши. Дебеланкото го забеляза и бързо смени темата:

– Довел си момчето ли? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?

– А, играхме вече, стига ми толкова – бързо отговори Минчо. – Искаш ли някой от вас да се пробва?

– Аз. – Дебеланкото заподрежда фигурите. – Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?

– А, не. – Дали тук ловят доматите в реката, вместо да ги садят в градина? Трябваше да го питам после. – Първо ходихме до къщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко... Защо се смеете?... Добре де, забравих, че е кола, а не каруца... Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!

– Убеден ли си? – едвам изхърка дебеланкото. Дъската стоеше до него, подредена наполовина – беше забравил от смях за фигурите.

– Ами... горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах седемдесет и четири коня ли, или едно магаре. Сигурно ще да е някакво много яко магаре, за да тегли вместо толкова коне...

Татко се върна чак към обед.

– Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?

– Ами те всичките искаха да играят срещу мен и за да не им губя времето... – обадих се аз от канапето в дъното на залата.

– Почиваш ли си? Те тогава срещу кого играят?

– Срещу мен. Те ми местят фигурите, аз само казвам къде. Спестявам си обикалянето.

Татко застина за няколко удара на сърцето. След това бавно пристъпи напред и огледа дъските. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:

– Кон на e6.

– Офицер на c4 – отговорих. – Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Не разбирам защо изобщо са ви дъските и фигурите – не е ли по-просто само да си казвате къде играете?

– Ооооооххх... На кой ход сте? – попита татко.

– Различно. Чичо Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо и някои дойдоха по-късно, и също искаха да играят.

– Лудница – промърмори татко. – Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп – лежи си на канапето, и... Това просто на нищо не прилича!... Не е честно!...

– Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Честно ли е те само да седят, а аз да обикалям като улав?... Пък и сега играя с по две пешки по-малко, понеже ги карам те да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?

Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях победил така, че фигурите да напишат по една буква от името ми. След това придърпа най-близкия стол изпод масата, без да гледа, и седна като подсечен. Чу се изджвакване и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.

– Аз се предавам – обади се чичо Стоимен. – Още поне шест хода напред нямам как да се измъкна от мелницата. А след това съм с почти гол цар.

– И аз се предавам – добави унило Минчо, който втория път беше решил пак да се пробва. – Тая вечер ще се напия с гаранция. Стопроцентова.

– Много ли е отлежала гаранцията? – попитах аз. – Тате веднъж спечели на бас дамаджана петгодишна анасонлия и като я изпи реши, че сме караконджоли. Едвам избягахме.

Залата изведнъж млъкна и всички зяпнаха татко.

– Не става дума за мен – сепна се той и се изчерви. – Какво ме гледате, де? Петърчо говори за другия си татко. Нали, Петърчо?

Чуха се няколко сподавени изхилвания.

– Абе вие всичките за мезе ли ме взимате?

– За основното питие – подшушна чичо Стоимен. Изхилванията станаха повече.

– Така ли?!... Я ми кажете как свърши първият мач!

В залата настана гробна тишина. Всички забиха очи в земята. Татко ги изгледа унищожително. Май се готвеше да каже нещо, ама се отказа.

Минчо в това време се озърна крадешком и се заизмъква към изхода.

– За довечера ли беше пиенето? – викнах подир него. – Искам и аз да дойда. Да гледам.

Всички се обърнаха към Минчо. Той се изчерви още повече от татко.

– Аз... де да знам... Защо?

– Тате, другият де, като пийне повечко от нещо с такова вързано име, и после не помни какво е правил. И ни пита тайничко наистина ли той е впрегнал коня наобратно, или някой се шегува. Та е добре и на вас да има кой да ви каже после...

Залата се тресеше от смях.

– А, и как се казваше онова вашето? Стопроцентовото?

Физиономията на Минчо стана тъмноморава и той излезе тичешком.

– Петърчо, смяташ ли, че някой от останалите има смисъл да продължава? – попита татко, след като успя да си поеме дъх.

– Само чичо Ангел. Първият мач завършихме наравно, съвсем за малко не ме би. А сега отказа да съм с две пешки по-малко.

Този път обаче го бих, макар и чак на четиридесет и четвъртия ход. После изиграхме само двамата още две игри – на първата го бих на четиридесет и първия ход, на втората – на тридесет и шестия. Татко направо не можеше да седне на едно място. Не знам заради мен ли, или заради доматеното петно отзад на панталоните му.

– Невероятен е – заяви чичо Ангел, възрастен мъж с посивели мустаци. – Става от игра на игра по-добър. Ако продължава така, не бих се учудил да настигне Арканус.

– Петърчо, запознахте ли се с Ангел Братоев? Несменяемият шахматен шампион на света ни вече десет години, председател на централния шахматен клуб и основният, ъъъ, родител на Арканус.

– Несменяем допреди малко – усмихна се накриво чичо Ангел.

– Страшен син имате – реших да го похваля, за да го утеша. – Нищо, че е толкова малък. Такива мускули има, че му завиждам. А пък как само играе...

Чичо Ангел ме гледаше недоумяващо.

– Искаше да види Арканус и му показах емблемата... – сконфузено се обади татко.

– Хм... И сигурно си му обяснил как го държиш в ей толкова голям диск? – ухили се чичо Ангел. Всички прихнаха, а татко се изчерви като домат.

– Щом държиш, пробвай ти да му обясниш!

Обясняването продължи към... три секунди? Три минути? Обърках ги тия тукашни мерки. Абе, от обяд докъм средата на следобеда. Като свърши, или по-точно като се отказаха и последните обясняващи, всички се бяха изпотили и няколко маси бяха покрити с гъсто изписани листове хартия. Тук за нищо я нямат направо! В манастира, ако похабиш лист, отец Геласий ушите ще ти откъсне...

И така и не стигнаха до обяснението как държат Арканус в онази кутийка. Едно поне беше утешително – щом хардуерът е като кръстовете и иконостасите, а софтуерът – като Светия дух, значи не са нещо дяволско. Макар че не знам дали на тоя свят има Бог и дявол, де. Даже евангелие още не съм видял никъде. Сигурно вместо него имат други свети книги. А може би и други Бог и дявол.

– В кое училище ще го запишеш? – попита чичо Ангел и си избърса потта от челото.

– Ще е на персонално обучение. Поне отначало. Ще видим колко ще издържи учителката.

– Сигурно е голяма работа, за да се захване. Бих 045D стиснал ръката с удоволствие. Впрочем, познавам ли я?

– Как да ти кажа... Помниш ли турнира миналата година? Когато се оказа, че вместо срещу Арканус десетимата играете един срещу друг?

– Дъщеря ти? Ще го обучава?!... И на компютри ли ще го учи?!?!... – Посивялата коса на чичо Ангел започна бавно да се изправя и мустаците му настръхнаха като на котарак преди сбиване.

– Спокойно, той е по-кротък. Може даже да ти помогне за Арканус.

– Какво има Арканус да му помагам? – обадих се аз. – Да го уча на шах? Че той щеше да ме накълца на кайма, ако не ви беше хванала Христина, че тайно го питате къде да играете.

Малкото останали хора отведнъж зяпнаха татко, а той се изчерви повече и от домат.

– Чичо Ангеле, а как става това да имаш такъв син? – продължавах аз. – Каква ще да е пък майка му? Може ли да се запозная с нея? Или я държите в някаква друга кутия?

– Арканус е програма – въздъхна чичо Ангел. – И съм я правил основно аз. С помощта на някои от новите ти познати тук и на някои от други светове. Затова татко ти казва, че съм му родител. Това, което си видял, е само изображение. Много е известно и затова му го сложихме за емблема. Просто е софтуер.

– Значи е някакъв роднина на Светия дух?... – Размислих малко. – По майчина линия? Какъв му се пада? Брат надали, иначе майка му трябваше да е Богородица, нали тя е майка на Христос, а той и Светият дух са едно и също. Пък нея не помня да пише в житиетата да е софтуер. На иконите я рисуват като човек. И само с едно дете... А ако му е баща, тогава значи е Бог-отец. Който е и самият Свети дух. Тоест си е баща сам на себе си. И с Христос е същото – едновременно му е баща, син, братовчед и всякакъв друг. А по линия на Светия дух пък гълъбите са му братовчеди. И племенници, чичовци и прочие. А гълъбиците са му сестри, лели, тъщи и... И няма как вие да сте му баща. Освен ако не сте тайно Бог-отец... – Размислих малко. – Признайте си честно, не сте ли Бог-отец? Нали той може да се явява всякак. Ако сте, всичко си идва на мястото...

Чичо Ангел мигаше на парцали. Татко се чудеше къде да се дене, а околните се кискаха и си шушукаха.

Какичката, която дойде последна, се провря между другите и застана пред нас:

– Как прикрихте следите на измъкването от Ортодокс?

– Отговорникът на света му реши да ги прикрие той лично. Беше здравата ядосан – отговори татко.

– Заради нарушението на Конвенцията ли? – ухили се тя. – Вярно ли е, че е наредил автоматично блокиране на трансмитера при съмнителни ситуации, дори за изследователи? И че сте му обещали какво ли не, за да си оттегли нареждането?

Татко изсумтя нещо и ме дръпна да си тръгваме.

– Петърчо, къде си учил шах? – обади се отзад един едър момък.

– В Петлевския манастир – отговори вместо мен татко и се ухили. Кимнах утвърдително.

Едрият момък сбърчи вежди, помисли мъничко, бухна се на стола пред един от компютрите и затрака бързо по дъската пред него. Татко ме задърпа още по-енергично. Когато излязохме навън, го попитах:

– Защо се смяха така на Минчо?

– Той много обича хубаво вино, но хич не носи на пиене. След две-три чашки почва да приказва и да прави какво ли не, и после не помни какво е правил, точно като другия ти баща. И често се шегуват с него на тая тема, въпреки че пие много рядко.

– Защото му се смеят ли?

– И защото работи като спасител към изследователския център. Ако някъде изследователи закъсат нещо, той е един от групата, която ходи да ги измъква. Оправят и по-дребни неща – забравени нередни предмети и други такива. Рядко се налага да действат, но трябва винаги да са трезви, за в случай че се наложи спешно да ходят някъде.

– Често ли се случва да трябва да спасяват някой?

– Рядко, но се е налагало. Преди десетина години е имало двама изследователи, хванати в едно село на твоя свят. Селяните щели да ги изгорят – нали изглеждали като караконджоли. И нямало как да ги измъкнат пряко, без да се наруши Конвенцията.

– И Минчо и другите са отишли, маскирани като още караконджоли, и са изплашили селяните ли?

– Поискали разрешение от Отговорника на света ви и се маскирали не като караконджоли, а като свещеници. И взели „караконджолите“ със себе си, уж да ги карат чак в Свети град. – Татко се усмихна. – Влизай в колата, да тръгваме към къщи. Сипал съм по-гъсто масло, дано не тече чак толкова. Пуснал съм си отпуска за днес.

Вече бях свикнал колата да ръмжи и да спира, ама тоя път тя ръмжа и спира доста пъти. Накрая татко помрачня и измърмори нещо, което не разбрах.

– Колата я мързи да тръгне ли?

– Точно така. Ама ей сега ще я накарам. – Той се измъкна отвътре, отиде отпред и отвори капака, под който беше машината.

– Няма ли да ни ухапе, като е отворен капакът?

– Ако не бъркаме в нея където не трябва, няма.

Аз също доближих предпазливо.

– И това ли била машината? Все едно гледам купчината железа в ковачницата. Хич не ми изглежда дяволска... И защо всичко е намазано с катран, за да не ръждясва ли?

– Гарнитурата на капака изпуска масло. – Татко се наведе и внимателно огледа нещо. – И тази на маслената помпа май е почнала... – Той завъртя едно парче желязо, след това го вдигна. Под него се откри отвор и той наля вътре нещо от една бутилка. Извади от железата една пръчка, огледа я и я пъхна обратно. След това откачи някакви къси парчета въже, избърса ги едно по едно и ги закачи обратно.

– Сега опъвай смукача. Без да пипаш другаде. – Той ми показа как да държа едно желязно лостче, вързано на пружина, пъхна се в колата и направи нещо. Машината изръмжа така, че изпуснах лостчето и отскочих. Колата покашля и покиха малко, но след това заръмжа както обикновено, когато върви. Татко се измъкна отвътре и бързо хлопна капака.

– Бързо вътре, докато не е загаснала.

– Че тя запалила ли се е? Не видях да гори отнякъде.

– Така е думата. – Той ме избута до вратата, бързо притича и се качи от другата страна. Колата послушно тръгна.

– Ама няма ли да я гасим? При нас ако се запали нещо, лошо.

– Спокойно, всичко е наред. Все едно да запалиш огън в огнището е.

– Аха. А сега може ли да питам нещо? За награда за помощта?

– Уфффф... Може.

– Нали уж колата само пиеше вино? Тоест, спирт? Как така яде и масло?

– Ами, просто яде много рядко и по малко. По принцип, де. – Татко въздъхна.

– А ако няма масло, няма ли да е доволна и на мляко?

– Не вярвам.

– А на сирене? Или поне на извара?

Татко пак се намуси. Реших, че е мъдро и аз като дебеланкото да сменя темата.

– А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? – За всеки случай се поотдръпнах по-далече. – А за каруцата?

Татко се изчерви.

– Нямаш ли какво друго да питаш?

– Имам, имам! Насъбрал съм поне за една седмица напред!

Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.

– А какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?

– Поръчах да запишат какво е станало на сутринта. Записът сигурно вече е готов. Като се върнем, ще ти го покажа.

И четиримата се бяхме събрали в стаята на татко. Той натрака нещо по дъската си – Христина ми обясни, че точно тя се казвала клавиатура – и на стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали и оживено обсъждаха нещо.

– Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? – тъкмо питаше протоигуменът.

– Аз съм виновен – поклати глава мрачно отец Никодим. – Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва. Поне да ги беше научил както трябва...

– Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди – прекъсна го брат Танас, разбутвайки монасите. – Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!

– Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.

– Болели го краката, отче протоигумене. Не е добре човекът.

– Че не е добре, знаем всички! Назначи ли му се един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа... Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци и се е качил на някое дърво...

Стана ми жал, като гледах отец Геласий – непрекъснато тичаше и надзърташе под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.

– Така само ще си счупиш главата, Геласие. Гледай си под краката – посъветва го брат Иларион.

– Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо, аз казах ли ти нещо? – заяде се отец Геласий. – А като погледна и под сламеника му?

– Надали ще е по дърветата, Геласие – намеси се отец Никодим. – Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.

Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент до него във водата плесна жаба, той отскочи с писък и се опита да се покатери по най-близкото дърво. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха и си зашушнаха. Отец Никодим се почеса по главата.

– Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне... И в този също... Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре де, от какво те е страх? От жабите ли?

– Няма защо, отче Никодиме – оправда се набързо брат Иларион. – Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така...

Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода – и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.

– Минали са оттук по същото време, когато и той – заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. – Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не и следата е отдавна разнесена. Лошо – така кучетата няма да могат да го открият... Е, поне не са го изяли вълците.

– Че къде толкова далече може да са го откарали? – попита отец Геласий. – В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.

– Даже и при анатемосани да е, пак ще се чуе – отбеляза отец Никодим. – Най-много до месец-два ще се разхвалят колко добре са го гледали, колко са набожни и как заслужават прошка. И най-вече колко бързат да намерят чие дете е, че да го върнат... Аз, да си призная, откакто чух онова обяснение за Светата Троица, все си мислех, че с удоволствие бих си починал от него седмица-две. Че и повече. Но се бях здравата обезпокоил, докато не видях, че са го прибрали хора... Спокойно. Скоро ще се върне. – Той изтри чело с видимо облекчение. Чак не повярвах на очите си.

– Дай Боже – чу се дружно от десетина гърла.

Брех! Имало на кого да липсвам!

Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба за живот и здраве, за мен. След това пиха по чаша вино. Брат Иларион отначало го отказа.

– За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! – скара му се протоигуменът. – Засрами се!

– Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света! За здравето му всичко, ама пиене...

– Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?

– Ама наистина, отче! Кълна се!

– А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!

Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше бавно по глътчица и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион го мярна, че гледа надругаде, и бързо лисна чашата под масата. След това се прекръсти и шепнешком зачете молитви.

Така и свърши записът.

Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко рече, че не бивало.

– Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.

– Не е излъгал много – отбеляза мама зад мен. – Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.

Права беше – наистина ми беше тъжно за тях. Винаги бях мислел, че съм им само досада и че направо ще празнуват, като се махна. Но не видях нито един, който да не беше омърлушен и разтревожен за мен. Гризеше ме съвестта, че ги изоставих.

– Не оклюмвай така – сръчка ме шеговито мама. – Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?

– А къде е Христина? – сетих се аз. – Още на училище ли?

– В стаята си. Учи.

– Нейното и моето учене ли?

– От един час вече само твоето – чух гласа на Христина откъм коридора. – И го привършвам. Така че идвай!

Мама и татко се спогледаха многозначително, и татко ми кимна към вратата.

Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.

– Едноседмичен курс за една вечер? Христинче, не прекаляваш ли? – попита загрижено мама.

– Едноседмичен за четиригодишни – заяви Христина. И тя беше уморена. – Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил в манастира. За пет месеца – пет класа, и ще учим заедно!

– А дали ще е запомнил нещо? – повдигна вежда татко.

– Нали щеше да го изпитваш? Хайде да видим.

Той се замисли, изгледа ме подозрително и се отказа.

– Давай де! – подкачи го Христина.

– Абе... Не ми се вярва да успеете – въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна така тежко, както не я бях чувал досега.

– Ще видим! – заяви ядосано новата ми сестричка.

На сутринта имаше угощение, по-богато и от Коледно. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое.

Беше ми съвестно заради мама – сигурно беше готвила цяла нощ. Казах ѝ го. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или такава там вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не ѝ повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион. Сигурно не искаше да ми тежи заради труда ѝ, ама нали вече не съм малък – мога да се сещам за такива неща.

Докато ядях, използвах да разпитвам:

– Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е наредил Бог.

– Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още – обясни татко. – И с училището е било така – ваканциите са били във всички училища по едно и също време. Само че сега хората почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.

– Защото нямате свещеници и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?

– И затова.

– А как така нямате свещеници? Изгонили сте ги? Или те сами са избягали? От машините ли са побягнали?...

– Сега разбирам защо е невъзпитано да се говори на маса – промърмори татко.

Тъкмо привършихме със закуската, и звънецът на входната врата издрънча.

– Кой ли може да е? – умислено промърмори татко и отиде да отвори. – ... А! Гунар?! Тук?!

– Аха, Васил – пробоботи глас точно като на триглавия змей от номерата на Христина. – Гунар тук. Ангел Братоев се обадил и разказал, и беден Гунар хвърлил секира и тича през трансмитери като полярен вълк да види велико шахматно чудо!

– Влизай, Гунар, и стига си ни кривил езика насила! Знаем си те – провикна се усмихнато мама. И добави по-тихо: – Петърчо, идва ни на гости Гунар Торвалдсон. Истински викинг, от света Мидгард. И шахматен шампион на Възела.

Преди да успея да попитам какво е викинг, вратата на трапезарията се отвори и вътре нахълта мъжагата, който бях видял в килията си пред брат Иларион! Само дето сега беше облечен в кожени дрехи вместо в ризница и не носеше шлема с рогата. И като да беше още по-грамаден. Но пък беше ухилен до ушите.

– Значи ето го чудото! И компютърното чудо е тук – смигна той към Христина. – Мария, трудно ли се гледат две чудеса в един дом?

– Даже по-лесно от едно – гордо отвърна татко иззад него. Мама кимна.

Гунар ме изгледа от горе до долу, ухили се още по-широко и повдигна вежда:

– Ти се казваш Петърчо, нали? Аз съм Гунар. Защо ме гледаш така?

– Аз ви позна... Ох!

– Какво има? – погледна ме учудено татко.

– Петърчо се убоде на вилицата – поясни невинно Христина.

– Христинче, не можеш ли да риташ под масата, без да си личи? – усмихна се мама. – Та, откъде го познаваш, Петърчо?

– Ъъъ... виждал съм го някъде. Само че с ризница, шлем и брадва.

– Хм? – Мама изгледа въпросително Христина.

– Запис от церемонията по награждаването. Като стана шампион на Възела – измънка новата ми сестричка.

– Трябвало е да се биете със стария шампион ли? – попитах аз.

– Комитетът по награждаването ме предупреди да съм с официално облекло – сви рамене Гунар. – Дойдох с най-официалното облекло на света си. – Погледът му беше точно като на Христина, когато разправя за някоя пакост.

– Официално облекло празнично ли ще рече?

– Нещо такова.

– И какъв е този празник, дето на него се ходи с ризници, шлемове и брадви? Правите на него войни, като онези от житията ли?

Христина се изхили, мама изви очи към тавана, а на татко му увисна челюстта. Гунар само се усмихна тъжно:

– Традиция, Петърчо. Както при вас да обличате бели везани ризи по Коледа, или когато някой се жени. На Мидгард пък обличаме ризници и носим оръжие. Не се бием, просто така е прието... Минах преди малко през шахматния клуб и забелязах, че викат на Ангел Братоев зад гърба му Бог-отец. Случайно да имаш нещо общо? – Очите му пробляснаха закачливо.

– Амиии... мъничко. А какво е това Мидгард?

– Свят като нашия и вашия – обясни Христина. – Много красив. Ледове, фиорди, океан... Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.

– И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика – гордо заявих аз.

– Гунар говори над двайсет езика – усмихна се мама. – И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?

– Я стига бе. Чичо Гунар, някаква генетич...

– Ще закъснееш за училище! – сряза я мама.

– Спокойно, свикнали са...

– Да, Христинче – отговори спокойно Гунар. – Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо, че не го харесвам.

Опулих се. Не разбрах какво точно значат тия вързани думи, ама май опираше до това, че Гунар е страхотно умен. Защо да не го харесва? Погледнах мама въпросително.

– Гунар иска да е като всички – поясни тя тихо. – Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях – отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.

– Ама няма нищо против да помни и щрака като дявол – заядливо отбеляза татко. – И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.

– Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! – изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. – И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако не плащаш откуп! – Смигна ми. – Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! – Пусна татко. – Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.

– Само вместо с чудо да не се видиш в чудо – поклати глава татко. – Христинче, бягай на училище! Елате при компютъра в моята стая...

Докато се разминавахме в коридора с Христина, тя внезапно спря като вкопана. След това дръпна Гунар за ръката:

– Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?

Татко се усмихна иронично и кимна на мама зад гърба на Гунар. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към госта и като че ли настръхна.

– Разбира се, малко компютърно чудо – отговори викингът. – Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас – научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.

– Ще проверим – усмихна се дяволито Христина и излетя навън.

– Харесва ли ти тук? – попита татко, докато чакахме мама да направи вечерята.

– И още как! Работата на мама не толкова, там най-обикновени паници и дрехи ги гледат и пазят, все едно светци са яли в тях и са ги носили. И... абе татко, тук при вас никой нищо ли не работи?

– Как така да не работи?!

– Ми, в работата на мама примерно. Една жена разказваше нещо на някакви деца, друга една видях да мие пода в една от стаите, няколко души тракаха по компютри като вашите тук, и това е. Само един мъж косеше тревата отпред, ама и той просто седеше на малка каручка, сигурно и тя с машина вътре, и всъщност тя косеше.

– Това според теб не е ли работа?

– Не е, разбира се. Да дойдете вкъщи, да видите другите мама и тате как работят. Не се ли изпотиш, та ризата ти да е мокра, каква работа е това? Нещо за докато си почиваш.

– Оохххх... Ами такава е. Представи си, че си в рая.

– Нещо не ми се вярва Раят да е като тук.

– А какъв е според теб? – ухили се таткото.

– Амииии... Отец Самуил на село и отец Никодим в манастира казват, че е като градина злачна и упокойна, ама не знам какво значи това... И че там е вечно блаженство.

– Какво ще рече да е вечно блаженство?

Помислих малко.

– Сигурно винаги да се яде блажно. Демек да няма пости.

– И сигурно манастирските суджуци са лесни за крадене и не се забелязва, като ги отмъкнеш?

– То си е ясно от само себе си... А, и сигурно хората са повечето стари, нали човек обикновено умира, когато остарее... Сетих се! И всички там пеят химни на Бога и свирят на лютни...

– Харесва ли ти такъв рай?

– Вечното блаженство да, особено ако са суджуци. Да пея също мога. И полза има. Дали мога да свиря на лютня, не знам, не съм пробвал... Градината обаче сигурно трябва да се прекопава и полива, пък старите хора надали ще го вършат, на мен ще падне. Пък и те... не носят много на питане, поне на моето. А тези, дето носят, обикновено са глуховати и не отговарят. То в градина много за питане няма така или иначе. Ама пък тогава сигурно в рая ще е ужасно скучно... Май нещо не ми харесва много.

– А какво тогава ти харесва? – попита мама, докато слагаше насред масата тава вдигащ пара гювеч.

– Адът май ще да е по-интересен, както го описват, с казаните, катрана и огньовете. Ама не знам дали дяволите ще ме изтраят дълго да ги разпитвам. Пък както са с вили, може и да не посмея даже. И не знам в ада има ли манастирски суджук, и дали не свършва като в рая...

Таткото изгледа мама, след това ѝ смигна. Тя му кимна усмихнато, бръкна в един бял сандък с врата отстрани и остави на масата пред мен голям суджук с омотано около него парче хартия с нарисувана черква и надпис „Манастирски суджук“!

Татко взе ножа и посегна към суджука, ама късно – вече го бях грабнал, бях скъсал хартията и нагъвах както когато за пръв път си бях откраднал. Мама се усмихна, а Христина изстреля:

– Не е ли грях да не даваш суджук на ближния си?

– Този последният ли е?

– Не е. – Мама направо беше грейнала.

– Значи не е грях. Пък и... в Рая няма грях, нали? А щом мога да питам колкото искам, значи Раят е тук.

Мама сложи пред нас по чиния супа:

– За да няма грях, Христина след вечеря ще разкаже кого е искала да плаши с изображението на Гунар.

– Смъкнах го от церемонията по награждаването – обясни Христина после. – Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна. Не исках да го плаша.

– Не ти ли беше жал за... брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински – заяви мрачно татко.

– Нали е забранено?

– Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши. С постановление да си върнеш формата, когато се извиниш на брат Иларион...

– Че каква ще е разликата от сега? – намесих се аз.

– Каквооооо?! – Христина се надигна от масата като гръмотевичен облак.

– Ами той брат Иларион толкова жаби видя накуп, че една повече или по-малко... Защо се ядосваш? Нещо грешно ли рекох?

Сестричката ми извъртя очи към небето и преброи на глас до десет. След това изсумтя, отпусна се на стола и внезапно се завъртя към татко:

– А и на теб не ти беше жал за брат Иларион, нали?

– Кога не ми е било жал за него?

– Когато Петърчо те пита какво ще стане, ако братът се опита да събуди холоизображението му!

– Не ми се вярваше да дойде чак до килията му.

– И на мен не ми се вярваше!

– На мен не ми се вярва, откакто на теб не ти се вярваше! – натърти таткото.

– Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? – опитах се да прекъсна спора им.

– Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.

– Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата... Уморил ли се беше?

– Не. Ти ставаш с всяка игра все по-добър. Странно е, че не го усещаш.

– Определиха ли генетиците каква е работата? – попита мама.

– Пълна каша. Определено генетиката, която предопределя независимо мислене, е силно изявена. Има избила и малко шизоидна наследственост, и още разни неща. Феноменален е в комбинаториката, извън диапазона на всички стандартни тестове е, нищо не пропуска. И точно затова му е проблем да се оправя в социални отношения – трудно различава кое е важно и кое не... И ензимите от АТФ цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно защо. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска каша. Такива купища недокументирани гени и парчета от тях имат, все едно са преживели генетична война...

– Вече няма значение! – гордо заяви Христина. – Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория за обучаването на Петърчо и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.

Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.

– Обещали?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Научния съвет?... Надали. Както ги знам, и заради него няма да се мръднат толкова бързо...

– Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите...

Татко изгледа мама с угаснал поглед и провеси нос.

– И сигурно си се отказала от ученето? – усмихна се мама. – Да видиш дали няма да стане по лесния начин?

– Че кой глупак кара първо по по-трудния?

– А когато Петърчо научи всичко, което ти не знаеш, какво ще правиш?

– Мммм... Ще ида да научат и мен.

– А не щеш ли да станеш Аугментирана? – попита мама. Усмивката ѝ беше изчезнала.

– Че какво пък? Нека ми е зле.

– Какви са тези Аугментирани, дето постоянно ги споменавате? – обадих се аз. – Много големи шахматисти ли са?

Татко наведе очи.

– Ами те са... така да се каже... един вид... нещо като...

– Хора, само че с увеличени възможности – намеси се Христина. – Основно интелект, също и други неща. Понякога увеличенията са наследствени и почти винаги има допълнителна киборгизация...

– Ясно. Разбрах всичко. А какво всъщност значи?

– Присаждат им компютри и други подобни неща – поясни татко.

– Тези Аугментирани като дървета ли са, та ги присаждат? Примерно те да са като диви киселици, а компютрите – като круши масловки? Много ли са диви, та да трябва да ги присаждат? И какво всъщност е това компютър? Че част от него е като кръста и иконите, а част като Светия дух, ясно. А какво е като цяло? Молите му се за благодат и излекуване ли? Как го правите?

– Ъъъ... ааа... ъъъ... – отговори Христина.

– А, забравих тогава да ти кажа, че това не е молитва. Тя е: „Отче наш, който си на небето...“

Не можа да ме улучи с лъжицата и вилицата, нито с чинията. Мама успя навреме да дръпне настрани каната с плодовия сок.

– Глупендер! Тъпанар! Непрогледен безпросветник! Тъпчо тилилейски! Изгорял бушон! Праисторическо изкопаемо! Неграмотник! Информационна черна дупка! Намастилен светопровод! Глупчо с глупчо! Образователно недоразумение! Генетичен олигофрен! Селски бивол... или вол, или каквото там беше! Куха калимавка! Пън! Малоумник!...

– Христина, внимавай с речника! – успя да вмъкне мама.

– Тъп е като...

– Не е тъп...

– Вдлъбнат е! Как може толкова да не знае?

– Ей така – кипна ми. – Ако ти беше дошла в нашия свят...

– Изтрябвало ми е!

– ... и ти щеше да не знаеш нищо...

– Дрън-дрън! Щях да знам повече от теб, ако искаш да знаеш!

– Повече от мен, друг път! Сега ще ми обясниш ли първо какво е компютър, после как се присажда той, и накрая какво са Аугментираните?

– Никакъв шанс – поклати енергично глава татко. – Три часа му обясняваха в шах клуба какво са компютрите и нищо не излезе. Ти му разкажеш как е нещо, той те попита за десет неща. И за всяко от тях пак същото...

– Глупчовци – заяви Христина. – Толкова е просто!

– Нали? Хайде тогава умната ни дъщеря да се пробва да го докаже. А ако не може, ще е ясно кой е глупчо. Нали, Мария?

Христина хвърли на баща си унищожителен поглед. След това ми махна с ръка:

– Ела в стаята ми.

– Да не би да му го обясни вече? Няма и десет минути – изненадано заяви татко.

– То наистина било просто, татко – обадих се аз. – Да ми бяхте казали, че е като Божиите заповеди, веднага щях да се оправя. Пишеш указания – компютърът ги изпълнява и толкова! Останалото става от само себе си.

Татко и мама се спогледаха.

– Казах ли ви, че в клуба са глупчовци! – заяви гордо Христина, видя вишневото сладко и се заоглежда за лъжица. Напразно – нейната лежеше на пода зад мен. Наложи се да си гребе с пръсти.

– Я да видим колко си му обяснила – заяде се татко. – Петърчо, я кажи на какво се базира принципът на Тюринг?

– Той какъв е?

– Хе-хе... Че ако отговорите на машина не могат да се различат от отговорите на човек, значи машината наистина мисли, както мисли човекът.

– Как на какво се базира? Мисленето на човека и на машината е на еднаква основа. Би било странно да е иначе.

Татко зяпна. Даже мама май се посмути.

– Я виж ти! Христинче, да не си образователен гений? Принципът хич не е прост.

– Какво му е сложното? – отговорих аз вместо Христина. – И едното, и другото се движи от волята на Бога. Защо да са различни?

– Хм... А няма ли все пак разлика между човека и машината? – усмихна се мама.

– Има, естествено. Човекът има душа, машината – не.

– Нали уж бяха на еднаква основа... – започна колебливо татко.

– Мисленето им да. За душата не бяхме говорили.

Мама и татко се спогледаха и усмихнаха. Христина прехапа устни.

– Може да не съм доучил в манастира, ама не съм тъп като бивол! – заявих гордо. – А какви са все пак тези Аугментирани? Защо са им присадени компютри? Какво трябва да изпълняват? И не могат ли да го изпълняват и както са си на масите, като тоя на Христина?

– За да помнят много повече и по-бързо, да мислят много по-бързо, да знаят всичко, което знаят хората изобщо, да могат само с мисъл да управляват какво ли не. Да живеят почти вечно, никога да не спят... трудно е да се изброи всичко – поучително започна татко. – Нещо като свръхчовеци.

– Значи сигурно е страхотно да си Аугментиран!

– Не съвсем. Има Аугментирани, които се отказват от аугментациите и стават Стандартни. Тоест, обикновени хора – обясни мама.

– Трябва да си пълен идиот, за да го направиш – заяви Христина. – Ако можех да стана Аугментирана...

Мама помръкна.

– А мога ли да видя някъде Аугментирани? – попитах аз.

– Подозирам, че ще е доста скоро – въздъхна мама.

– А как им присаждат компютрите – като пъпки или като калеми? И те после как растат? На главите ли им ги присаждат? Или другаде?

– Отче наш, който си на небето... – промърмори татко.

– И ако Христина стане Аугментирана, ще ѝ поникне компютър на главата ли? Или ще е както с джанките – ще ѝ отрежат главата и ще ѝ сложат компютър вместо глава? И тогава повече ли ще се разбира с компютрите отсега, или по-малко?

Мама дръпна приборите си по-настрани точно навреме. Татко не беше толкова бърз и още една лъжица профуча покрай ухото ми и остави червено петно на бялата стена.

– Добре, че си при тези мама и тате – заявих аз. – Да го направиш това пред другата ми мама, и като хване точилката, после една седмица няма да можеш да седнеш. Да видиш как ще те възпитат.

– Идеята не е лоша – отбеляза татко. Мама прихна.

Христина почервеня, стана и заобиколи масата. Замахна да ме ритне и улучи крака на стола. Изохка, изгледа ни унищожително и излезе на куц крак от трапезарията.

Ние с татко отидохме да ми покаже как изглежда вечер градът наоколо. Толкова интересни неща имаше, че ме заболя устата да разпитвам. Когато се прибрахме, тъкмо беше почнало да ми се доспива. Докато си лягах обаче, чух новите ми родители да разговарят тихичко в трапезарията. Промъкнах се до вратата и наострих уши.

– Не е нищо. Виждам, че си неспокойна. Какво те мъчи?

– Няма смисъл да го говорим.

– Винаги има смисъл. Споделената тежест олеква, а споделилият я ти помага.

Мама въздъхна тежко.

– Боя се, че раят ни може скоро да се превърне в ад. И че и ти, и аз сме безсилни да го спрем... Дано греша.

На сутринта Христина беше забравила, че ми е обидена. Мама се погрижи да я прати на училище навреме и отиде на работа. Татко още се стягаше, когато звънецът звънна.

– Кой ли може да е? – промърмори татко и тръгна към вратата. Последвах го. – Само да не е пак Гунар. Ще закъснея...

На вратата стоеше симпатичен плешив чичко. Татко зяпна и се опули, след това се разплу в такава широка усмивка, че се уплаших да не му изпадат зъбите:

– Заповядайте, заповядайте. На какво дължа тази чест?

– На каквото се сещаш, Василе. И моля те, без официалности. Писнали са ми.

– Влизайте, влизайте. Петърчо, запознай се с Отговорника на нашия Възел! Чест е за нас, че ни посе... Добре, извинявайте, не исках да... Така де. Петърчо, няма ли да поздравиш Отгово... госта?

– Аз такова, радвам се да ви видя... – Отпред никъде не се виждаше да му е поникнал компютър...

– И аз... На нещо мръсно ли съм сядал?

– Амиии...

– Кажи, не се безпокой. Няма да се сърдя.

– Ами татко беше казал веднъж, че Отговорникът на Възела е Аугментиран. А нали на тях им присаждат компютри. И гледах дали вашите не са поникнали вече отнякъде.

Татко се задави.

– Не се безпокой, Василе, харесвам Нушич – усмихна се Отговорникът. – И не вярвам ти да си казал на Петърчо, че компютрите ни растат от... някъдето.

Татко продължаваше да кашля. Наложи се Отговорникът да го тупне по гърба. След това се извини и тръгна за работа толкова бързо, че си забрави нещата. Сигурно не му трябваха много, де – не се върна после да ги вземе.

Аз през това време се чудех как да настаня госта удобно.

– Ето стаята ми. Шах ли сте дошли да играете? Знам, че става някак с компютъра, ама как точно...

Аугментираният махна небрежно с ръка и по компютъра замигаха разни светлинки. След това на страната му се появи шахматна дъска. Белите фигури бяха изрязани от някаква кост, черните – от дърво, все едно седяло в огнище.

– Ако искаш някоя фигура да се премести, просто си го помисли ясно. Ще е по-лесно.

– Наистина е по-лесно – обадих се след няколко хода. – Само че все по-трудно виждам какво да играя. Да не ви подсказва тайно Арканус?

Аугментираният се усмихна точно като мама.

– Арканус е блестящ, но все още не е съвършеният шахматист. Макар че Ангел Братоев е на път да го направи.

– А какво все пак ви подсказва?

– Нещо като братовчед на Арканус. Но вече е съвършен шахматист.

– Че тогава защо чичо Ангел учи Арканус? Не може ли да го остави да се учи от братовчед му?

– Иска сам да го научи. Да го направи точно като братовчед му – всъщност, в известен смисъл да го направи точно братовчед му.

– Че защо му е да го прави, като братовчед му вече го има? Не разбирам.

– На теб защо ти е да ядеш, когато другите вече са яли?

– Защото съм гладен, как защо! И защото ако не ям дълго време, ще умра. Пак не разбирам.

– Същото е. Ще разбереш един ден.

Нещо не ми беше ясно, но не исках да се предавам:

– А и какъв е смисълът да играеш срещу съвършения шахматист? Все ще те бие.

– Интересно е колко хода ще издържиш, преди да изгубиш играта.

– Какво му е интересното?

– Нещо като църковен сан е. Ако примерно загубиш срещу съвършен шахматист на трийсет и втория ход, значи си шахматист от трийсет и второ ниво.

– Аз от какво ниво съм? – Представих си се за момент като владика. Не знам защо обаче, калимавката упорито ми се нахлупваше на очите.

– Ако съдя по победата ти над Гунар, вероятно си от четиридесет и девето.

– А има ли хора, дето са на стотно ниво? И два пъти по стотно?

– Не. След седемдесет и второ ниво вече няма повече – миналите го винаги изкарват реми.

Наистина изгубих на четиридесет и деветия ход. Следващите три игри също. След това обаче четири пъти издържах до петдесетия.

– Изключително – поклати глава Отговорникът на Възела. – Ако продължим, до края на деня вероятно вече ще си на петдесет и първо ниво. Наистина си най-добрият Стандартен във Възела. Ако тренираш старателно, нищо чудно да станеш дори абсолютен шахматист.

– А какво са това Стандартни? Не-Аугментирани ли?

– Точно така. Обикновено хората биват разделяни на четири групи: Стандартни, Аугментирани, Безтелесни и Преден фронт.

– А тези Безтелесни и Преден фронт какви са?

– Интересни са. Ако ги видиш, ще ти харесат.

– Как ще ги видя, ако нямат тяло? А Предният фронт имат тяло само отпред ли?

– Когато поискат, имат тяло. Понякога и по няколко, ако решат.

– Сигурно ще дойдат бая отгоре на брат Иларион. Какво са всъщност? Хора надали са. Самодиви и караконджоли – също, нали самодивите и караконджолите са хора оттук. Тогава?

– Те и на нас често ни идват бая отгоре. А какво са всъщност, се учи в училище... Видях Христина, докато отиваше на училище. Май понакуцваше. – Отговорникът ме изгледа лукаво. – Какво ѝ се е случило?

– А, ъъъ, ритна я машината, дето тегли колата на татко.

– Ясно. Сигурно я е дразнила? Дърпала я е за ушите?

– Аха. – Значи и Аугментираните не бяха трудни за лъгане. Големи свръхчовеци, няма що. – А какво е Възелът, дето сте му отговорник? Христина ми разказваше, че този свят тук е връзката между няколко други. Това цялото ли е?

– Много повече. Този свят – казва се Академия на науките, или накратко Академия – е Релеен свят. Поддържа връзката на шестнайсет други свята, помежду им и с Възловия свят. Един от тези шестнайсет е твоят свят, ние го наричаме Ортодокс. Възловият ни свят обединява шестдесет и един Релейни свята, и осемстотин четиридесет и един не-Релейни, свързващи се чрез Релейните, във Възела. Има и други Възли като нашия – общо са малко над хиляда. Заедно образуват местоживеенето на човечеството.

– Значи моят свят и този свят са нещо като села, Възелът – като околия или Митрополия, а всичките Възли нацяло – като Патриаршията?

– Точно така. Бързо схващаш.

– И значи вие сте нещо като околийски владика, или като Митрополит? И като него разпореждате на местните свещеници какво да правят? А имате ли си Патриарх, който да ви нарежда какво да правите? А служите ли Коледни и Великденски служби? Или очистителни? Всъщност, вече знам, че вие ни пращате караконджолите и самодивите – а имате ли си някакви ваши? Ако да, кой ви ги праща? И те също ли изследват нещо? А Господ един ли е за всички светове, или всеки си има свой Господ? Ако всеки си има свой, се събират по... две-три Коледи и Великдени на ден само в нашия Възел! Как смогвате да ги служите? Впрочем, нали Коледите ни са по едно и също време! За да ги служите наведнъж ли?

– Ммм... – Отговорникът премига. – Да излезем ли да хапнем нещо? Вече е обед.

В този момент входната врата хлопна.

– Тук ли си, глупчо?

– Не съм ти глупчо. И имаме гости.

– Пак някой гениален шахматист, нали? – Христина надникна в стаята ми с нос, вирнат до тавана. Видя дъската на страната на кутията и се ухили. – Колко пъти ви би Петърчо?

– Христина, гостът ни е...

– Залагам си компютъра, че не сте успели да му вземете игра. И че няма и да успеете.

– Христина, запознай се с...

– Тебе пък кой те научи да си включваш компютъра?

– Гостът ни знае как да го включи. Това е Отговорникът на Възела ни.

– А пък аз съм Пипи Дългото чорапче. Как се казвате и кой сте наистина? И... Ама компютърът му имаше парола! Аз лично я сложих...

– Извинявам се. Не обърнах внимание – сви рамене Аугментираният.

Христина премига.

– Значи... значи сте Аугментиран?... И наистина сте Отговорникът на Възела?! За пръв път виждам Отговорник на Възела на живо!

– А колко умрели си виждала досега? – полюбопитствах аз. – Била си на погребението на някой предишен ли?

– Не ми се вярва – усмихна се Аугментираният. – Последното погребение на Отговорник на нашия Възел е било преди към четиристотин години.

– И оттогава до вас не е имало отговорник ли?

– Длъжността изисква шестима души непрекъснато.

– Значи сте на четиристотин и отгоре години? Или на шест пъти по толкова?! Ох! Христино, ако ме ритнеш още веднъж...

– Твой ред е да куцаш – заяви кръвожадно Христина. – И не задавай нетактични въпроси!

– Нищо нетактично, Христинче – намеси се Отговорникът. – Наистина съм на много години... – Той внезапно спря на средата на изречението. На вратата беше застанала мама. Погледът ѝ можеше да накара и околийски владика да си глътне езика и да отстъпи. Че май и Митрополит даже.

Погледаха се известно време. Накрая тя заяви:

– Имахме уговорка.

Христина зяпна.

– Можем да поговорим насаме – отговори спокойно гостът. – Нека първо обядваме.

Докато мама сипваше, Христина остави нещата си и се преоблече. Обядът мина в пълно мълчание. След него мама и Отговорникът тръгнаха към стаята ù. Още преди да са влезли, Христина ми изшътка и ме повлече към своята стая. Притвори вратата плътно и бързо включи компютъра си. На него се показа стаята на мама. Двамата с гостенина седяха и се гледаха безмълвно.

– Сетих се, че ще се затворят в нейната стая. Докато се преобличах, минах оттам, обадих се от нейния компютър на моя и оставих отворена връзката. Така можем да ги подслушваме – поясни Христина.

Аугментираният измъкна от джоба си и подхвърли на мама нещо като бобено зърно. Тя го перна настрани, то отскочи от стената, след това от вратата и тупна в кошчето за боклук. Направо зяпнах – не бях подозирал, че някой може да е толкова ловък!

– Все същата бунтарка – поклати глава Отговорникът.

– Имахме уговорка, татко.

Очите на Христина щяха да изпаднат. А и аз си глътнах езика. Новата ми майка да е дъщеря на тукашен Митрополит?

– Спазвам я. Нито ще те карам да се връщаш, нито ще агитирам децата.

– Тогава?

– Да проверя някои неща за Петърчо. Част от работата ми е.

– Имаш и други начини. И не си по шаха. Пак някоя мръсотия! Посмееш ли да ги намесиш...

– И мои внуци са – каза тихо Аугментираният. – Успокой се. На твоя страна съм.

– Била съм Аугментирана, знам колко мога да ти вярвам. Затова се отказах.

– Наистина съм... Имам още половин час. Може ли да изиграя още една-две игри с Петърчо?

Мама кимна. Отговорникът стана и излезе от стаята. Христина бързо махна изображението на компютъра – миг преди той да отвори вратата на нашата стая, точно в момента, когато мама избухна в плач.

– Нещо интересно ли гледахте? – усмихна се широко Аугментираният.

– Спортни новини – заяви с преиграно отвращение Христина. – Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.

– Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.

– А откъде разбрахте, че съм тук? – попитах аз.

– Нямаше те в стаята ти и се сетих.

– Че кога го видяхте? Като си Аугментиран, можеш да го провериш и без да идеш до стаята ли?

– Аугментираните могат много неща – отговори безгрижно чичкото. Но ми се стори, че физиономията му преди това трепна за миг.

Изиграхме още четири игри. Внезапно по средата на играта Отговорникът се сепна:

– Олеле, закъснях за дежурство!

– Нали нямате началник, който да ви се кара? – учуди се Христина.

– Колегите ще ме гледат накриво. Трябва да използвам личния ми трансмитер, за да стигна навреме, а той от няколко дни работи все по-зле. – Аугментираният заровичка из джобовете си.

– Какво му е? Да не останете наполовина тук?

– Няма как. Или сработва, или не, така е устроен. Но все по-често отказва. – Той измъкна малка металическа кутийка. – Преди два дни пък ме прехвърли не на който свят трябваше.

– Как се управлява? – огледа кутийката Христина. – Не виждам...

– През комуникатор, като тези, с които Аугментираните общуват помежду си. Съжалявам, но съм закъснял. Приятен ден!

И... нищо не стана. Аугментираният стисна зъби и погледна кутийката. Нищо. Той затвори очи и лицето му се напрегна. Пак нищо.

– Да го вземат мътните! Вече изобщо не мога да му разчитам!

– На ремонт ли ще го дадете? – попита Христина.

– Не се поправят. Ще си взема нов. – Той хвърли кутийката в кошчето за боклук под масата и излезе бързо от стаята. След няколко мига външната врата хлопна.

– Значи дядо ми е Аугментиран! И е Отговорник на Възела! Урааа! – подскочи Христина. – Така ще... – Тя спря насред думата, срещнала погледа на мама откъм вратата.

– Ще тичаш да станеш Аугментирана ли? – Очите на мама бяха сухи и много внимателно гледаха ту Христина, ту мен. – Хайде! Върви де! Няма да те спирам.

Христина се присви и премига. След това се замисли. Накрая вдигна поглед:

– Мамо, защо си се отказала да бъдеш Аугментирана? Честно.

– Надали ще го разбереш, Христинче. Може би ще успееш по-добре след време.

– По-добре да го знам сега, дори да не го разбирам. Ще ми помогне с времето да го разбера по-добре.

Мама се поколеба малко, след това влезе и тихо седна на леглото с наведена глава. Когато я вдигна, в очите ѝ пак имаше сълзи, но гласът ѝ беше спокоен:

– За Аугментираните ние сме като любими домашни животни – обичани, обгрижени, но без право на истински свой избор за нищо. Направляват развитието ни, създават полезни и нужни качества у нас, но не ни питат дали го искаме. Носят отговорност за нас, но не ни оставят ние да я носим за себе си. Някои от тях го смятат за естествено, други имат по-малко или повече угризения... Аз не можех да го приема. Нито да му попреча. Накрая се разбунтувах и се отказах от аугментациите.

– И от хилядолетния живот, свръхзнанието и всичко останало? – хлъцна Христина. – Защо?!

– Защото цената им е несвободата ви. На баща ти, твоята и на Петърчо. И на всички останали Стандартни. Не съм съгласна да плащам своето благо от чужд джоб.

– Глупости, мамо. Всички са щастливи така. А които не са, могат да станат Аугментирани. Ако ги приемат, де... Никой не страда, че губи нещо, даже не го усеща. На кой му трябва твоята чиста сметка?

– На мен.

– И за какво ти е?

– За да остана човек.

– И нещо промени ли се от това, че ти се отказа?

– Да. Вече не съм една от тези, които ви лишават от истинска свобода.

– И спечели ли някой нещо?

– Аз.

– Голям праз, като другите не знаят!

– Какво мисля аз за себе си ми е по-важно, отколкото какво мислят другите.

– И какво печелиш тогава?

– Истинската себе си. Която не ме е срам да бъда.

Мама стана от леглото и излезе.

– Не я разбирам – прошепна Христина, когато вратата се затвори. – Да се откажеш от толкова много заради някаква глупава идея! Ако бях на нейно място...

– И аз. Нашите свещеници много отричат вечния живот, но ако им падне... Така мисля, де. Надали ще мога да се върна обратно да ги питам... Какво си ме зяпнала така?

Христина внезапно се бухна на колене пред кошчето за боклук и бясно зарови из него. Из стаята захвърчаха смачкани парчета хартия, малки черни кутийки, мръсни чорапи... След миг се изправи с металната кутийка на Аугментирания в ръка и я пъхна в едно чекмедже на масичката.

– Помогни ми да съберем боклуците. Бързо! Събери тези по пода, сандвича с маслото ще го почистя от клавиатурата аз. Ох, то е и гранясало... – Тя бързо тръсна последните боклуци в кошчето и излезе с него. Последвах я.

– Мамо, да изхвърля ли и твоето кошче? Тъкмо съм тръгнала.

Мама зяпна.

– Христинче... добре ли си? Да не те е упрекнал Отговорникът, че не е чисто?

– Не, ама не искам татко пак да изхвърли и кошчето.

– Когато омлетът беше стоял на дъното му четири месеца...

– Втория път го изхвърли по разсеяност!

– Помниш ли колко боклук се беше натрупал? Четири кашона от пералнята. Ако не бяхме чакали да почне да няма къде да се отвори леглото, за да се сетиш сама...

– Ако гледаше, като изгребваше, щеше да го намери! Петърчо, помогни ми.

Кошчето на мама беше почти празно. В момента, в който тя се прибра в стаята си, Христина се огледа, бръкна в него, измъкна дребно парче метал и го пъхна в джоба си. Набързо изсипахме кошчетата в един голям железен сандък с капаци пред оградата и се върнахме в стаята на Христина. Тя старателно заоглежда нещото отблизо.

– Това тапа за уши ли е? Само дето е метално – попитах аз. – Отец Самуил си прави такива от восък, преди да отиде да бие голямата камбана.

– Предполагам, че е комуникатор. Модел за Стандартни.

– Какво е това? И за какво е?

– Да могат такива пънове като тебе да общуват с Аугментирани. И с устройствата им, и с компютри и всичко останало.

Ядосах се.

– Ако аз съм пън, какво трябва да е сестра ми?

Христина бързо натъпка металното нещо в ухото си.

– Не те чувам, съжалявам.

– Пъхнала си го наобратно – промърморих тихичко аз. Тя моментално го измъкна, погледна го, след това затърси с какво да ме замери. Не намери нищо подходящо, пъхна нещото обратно в ухото си и застана неподвижно. Почаках известно време – тя не мърдаше.

– Какво става, общуваш ли с компютъра?

– Почти. Не ми пречи!

– Добре. Като заобщуваш, му заповядай да направи нещо.

Почаках малко, но нищо не стана. По едно време Христина извади тапата от ухото си, огледа я, разтръска я и пак я пъхна. След още малко пак я извади и я чукна в ръба на леглото. Накрая ядосано я запрати в кошчето.

– Не работи изобщо! Сто пъти изреждам кодове, набирам пароли – нищо!

– Дай да пробвам аз.

– Ти пък какво разбираш от компютри? Вземи си я и пробвай!

Извадих тапата от кошчето, натъпках я в ухото си и зачаках. Нищо. Съсредоточих се и заповядах наум на компютъра да слезе от масата на стола. Нищо не стана. Помислих малко, след това му наредих да се премести на другия край на масата. Не щя даже да мръдне. Нещото май наистина не работеше.

– Свързваш ли се? – попита иронично Христина. Странно – чувах през тапата, все едно в ухото ми няма нищо.

– Почти. Не ми пречи!

Тя се изхили, а аз се ядосах. Нека си мисли, че правя нещо! Седнах на пода, затворих очи и започнах мислено да играя шах със себе си.

– Я! Как го направи? – чух гласа на Христина.

– В моя свят всеки го може. – Не бях се замислял, че не съм ги виждал да сядат на пода.

– Я стига си се подигравал!

Отворих очи да ѝ възразя и щях да се задавя. На страната на компютъра светеше разтворена кесията на отец Геласий и фигурите на нея бяха наредени точно както ги бях местил наум!

– Не зяпай, а кажи как активира връзката!

Преместих наум топа. Пред очите ми фигурката на кесията се премести!

– Не знам. Просто почнах да играя шах наум и...

– Дай ми комуникатора!

Измъкнах го от ухото си – кесията и фигурите мигновено изчезнаха. Подадох тапата на Христина, тя я натъпка в ухото си и затвори очи. Известно време не ставаше нищо. След това на страната на компютъра внезапно се появи изображение как тя ме дърпа за ухото и то става цял разтег дълго. След това как ме удря с голяма тояга по главата и наоколо летят и писукат птички. След това как ритва няколко пъти Отговорника отзад и при всеки ритник от джобовете му хвърчат цели шепи метални тапи за уши. След това как сече настървено на парчета компютъра с брадва като на Гунар, два пъти по-голяма от нея самата. Изглеждаше направо страхотно.

– Хей, ще го повториш ли това с брадвата? Ангел Брадваря ряпа да яде!

Христина подскочи, отвори очи и ме зяпна. След това видя изображението на компютъра и се изчерви чак до върховете на ушите.

– Хайде, повтори го де! Страшно ми хареса как подскачаш до тавана при всеки удар.

Тя ме изгледа сърдито и пак затвори очи. Компютърът отново я показа как замахва с брадвата, но угасна, преди да се види какво сече. След това светна пак и на него се запоявява какво ли не – рисунки от светещи линии, някакви неща, написани сигурно на латински (поне буквите бяха същите), след това повече цифри, отколкото в тетрадките на чичо Дамян, и после какво ли не. Накрая се появи лице, надраскано с бели черти върху черно, грозно все едно аз съм го рисувал и изплезено. Христина отвори очи и се ухили победоносно:

– Хванах му цаката! Ако мама разбере какво имаме, ще ѝ стане лошо.

– Сигурно и на татко – добавих аз.

– Още повече! – Тя извади тапата от ухото си и я пъхна в чекмеджето при металната кутийка. – А сега да се захващаме с уроците, иначе татко пак ще се сети, че нещо не е наред.

– Да не сте свършили пак някоя беля? – попита татко на вечеря. – Нещо сте прекалено примерни.

Христина се изчерви. Мама я изгледа много внимателно. Май се досещаше какво може да не е наред.

– Христина вече си има ново име – намесих се аз. – Казва се като някакъв чорап, забравих какъв. И си загуби компютъра на бас срещу Отговорника. Ама той не го взе, сигурно неговият вече скоро ще порасне...

– Затваряй си устата, тъпендер такъв! Глупчо селски...

Татко и мама се пресегнаха едновременно и хванаха Христина за ръцете. Тя се заопитва да ме ритне под масата, но успях да се дръпна навреме.

– Каква е историята? – попита татко.

Набързо разказах какво стана, след като тя се върна от училище. (Как Христина подслушваше разговора на майка ѝ с Отговорника, го пропуснах. Всъщност беше друга история, нали?) Докато привърша, новата ми сестричка беше изпоритала всичките крака на масата и беше започнала да преграква.

– А сега имам да ви питам нещо – заяви мама. – Христина, млъквай, за да не те шамаросам! Кажете ми и двамата дали Отговорникът ви е дал нещо! Без лъжи – ще ви хвана. Била съм Аугментирана.

– Ама нали сега не си? – уплашено попита Христина.

– Помня много добре как се хващат и най-дребни лъжи. И какви префинени гадости са способни да ни вършат Аугментираните. В името на доброто и щастието ни... – Тя млъкна и впи в нас съсредоточен поглед, от който чак ми изстиваше отвътре.

Значи сигурно наистина ще ни хване, ако лъжем. Как тогава да ѝ отговоря така, че да не се сети?... Отговорникът не ни даде трансмитера – изхвърли го. Ние си го взехме. И комуникатора също.

– Не. Не ни е давал нищо. Нито на мен, нито на Христина.

– Да ви е предлагал нещо? Например комуникатор за директна връзка с компютри? Или ти да си му искала подобно нещо, Христина?

– Не съм му искала абсолютно нищо! – кресна Христина, на път да се разреве.

– Нито ни е предлагал нещо. Освен на мен да играем на шах – добавих аз.

– Да ви е говорил нещо за Аугментираните?

– Нищо. Аз го питах де, ама ми каза само, че им идвали прекалено много някакви Безтелесни и Преден фронт. Те какво са? И как така ту имат тела, ту нямат? И имат и по повече от едно, ако поискат? Нещо бетер самодивите и караконджолите ли са?

– Мария, успокой се – намеси се татко. – Заради комплексите си плашиш децата. Лъжат ли те?

– Не усещам. Но Отговорник на Възела не би дошъл дотук само за да играе шах с Петърчо. Има нещо друго. – Тя свали поглед от нас.

– И какво е според теб?

– Не знам. И ме е страх да не разбера прекалено късно.

– И да има нещо, можеш ли да се бориш с Аугментираните? Знаеш с какво имаш работа.

– Длъжна съм. Заради децата си.

Мама стана и излезе от трапезарията. Татко я последва. Останахме с Христина сами.

– На границата да се сети е – прошепна Христина. – Трябва да ги скрием някъде.

Двамата бързо отидохме до стаята ù. Тя измъкна трансмитера и тапата от чекмеджето и ги бутна в ръцете ми:

– При теб няма да се сети да ги търси.

– Ама намери ли ги, сме вътре и двамата. – Тупнах ги обратно в скута ù.

– Страх ли те е?

– Просто е разумен – обади се внезапно мама. Двамата подскочихме и се обърнахме към нея. Беше отворила тихичко вратата, без да я усетим. – Сега ми ги дайте! Петърчо, не подозирах, че си толкова умел лъжец!

– Да видиш какво ми беше, като преметна мен! – заяви сърдито татко иззад нея. – А и дали е хубаво десет години да не ти кажат, че Отговорникът на Възела ти е тъст!

– Не си попитал – защити се мама.

– И аз не съм излъгал! – обадих се аз. – Само казах, че не ни го е давал или предлагал.

Мама помрачня като буреносен облак:

– И как тогава го имате?

– Трансмитера го изхвърли той, защото не работел както трябва – обясни Христина. – А комуникатора го изхвърли ти. И ние си ги взехме от боклука.

Татко изгледа мама и поклати глава. Мама въздъхна:

– Личи си Аугментираният. Предсказал ни е до съвършенство. Ако не ви бях подслушала, нямаше да се сетя.

– Да се подслушва не е ли невъзпитано? – заяде се Христина.

– Понякога е детеспасяващо. Сега ми ги дай.

– Няма!

Мама направи крачка към нея, но татко я хвана за ръката – Христина светкавично напъха тапата в ухото си и вдигна трансмитера:

– Още крачка и бягам оттук! Ако това е нарочно, трансмитерът сигурно работи! Инак защо е подхвърлен?

– И къде бягаш? – отбеляза горчиво татко. – На Джунгла? Или на Ортодокс? Или на Средната земя, при орките?

– На Мидгард, при Гунар. Или на Океания. Нали там търсели хора?

– Там нали има вече като нея? – попитах аз. – Тайфуни ли бяха? Или вулкани?

Христина ме изгледа на кръв, замисли се за миг и погледна татко още по-ядосано.

– Така де, почти като нея. Все пак не са междусветски – поправих се аз бързо. Христина изпъшка.

– Никъде не приемат деца, избягали от родителите си – продължи татко спокойно. – А точно теб дори Гунар ще те върне обратно веднага. Няма къде да отидеш. Така че мирувай.

– И веднага ми дай трансмитера! – повиши глас мама. За пръв път я виждах неспособна да се владее.

– Няма!

– Дай го, или ще ти го взема насила!

– Мръднеш ли, изчезвам!

Усетих как мама се напрегна.

– Мария, недей! Ще те изпревари!...

Христина затвори очи и стисна трансмитера. Мама скочи едновременно с мен, но татко я задържа.

Вкопчих се в ръката на Христина – и всичко наоколо изчезна.

(следва продължение)

Редактира Калин Ненов

_______________________________

Целия нередактиран текст (под лиценз „само за предварителна оценка“ ;) може да откриете на сайта на автора: http://gatchev.info/stories/Orthodox/Orthodox.html