В измислени и не съвсем светове

  Георги Величков
  
  

В измислени и не съвсем светове

  Не знам дали уводът на Агоп Мелконян към сборника с разкази „Митове за овъгления мрак“ от Янчо Чолаков (изд. АРГУС, 2006) е последният печатан текст на рано отишлия си от нас великолепен писател фантаст, но не устоях на желанието си да напиша няколко думи за него. Още повече че през годините на нашето приятелство не успях да му засвидетелствам цялото си уважение и привързаност - може би от страх да не излезе като ласкателство. Всъщност да изкажеш искрената си похвала на някого е задължение, което, уви, не се изкупва впоследствие. За творчеството на Мелконян е писано много, а, надявам се, ще се пише още: то е сред най-доброто на българската фантастика - Агоп беше не само оригинален разказвач на истории, той притежаваше качесства каквито за съжаление не се срещат често в нашите НФ писатели. Още с първите си разкази той правеше литература на високо ниво, без да се интересува от жанровата ѝ определеност. За тази цел му по-магаше един изключително богат и нюансиран език, способен както да създаде атмосфера и да предаде психологически тънкости, така и да извлече от тях винаги значимата идея. Не става реч за дидактика или доктринерско мъдруване, а за оная жизнена истинност, която отличава добрата проза. При това Мелконян не залагаше на странни същества и от ужасни по-ужасни оръжия за унищожение, с които мнозина фантасти се мъчат да шашнат читателя. Абсурдът в неговите произведения има за прицел абсурда на живота.

  Обхождайки лабиринтите на човешкото битие, Агоп беше дълбоко съпричастен на мъките и надеждите на хомо сапиенса. Върху му сякаш тежаха страданията на неговия патил народ и той с отчаяна последователност защитаваше свободата, правото на избор, доброто. Ако за някой наш съвременен автор може да се каже, че творчеството му е страстен повик за човечност, това важи най-вече за Агоп Мелконян.

  И няма нищо чудно, че този блестящ белетрист, ерудит и неуморим популяриза-тор на фантастиката с присъщата си душевна щедрост оценяваше и поощряваше младите колеги. Без снизходително високомерие, без завист към успехите им. Чел съм такива негови текстове и съм се удивлявал на простотата и сърдечността, с които са написани.

  Впрочем последният пример е пред мен - уводът на Агоп Мелконян към сборника „Митове за овъгления мрак“ от Янчо Чолаков. Нелепо е след него да се преструвам на строг критик, след като и аз, като Агоп, предпочитам да се наслаждавам на въображението и майсторството на авторите, вместо да им търся кусурите. А и Чолаков добре си върши работата и рядко отваря повод да му се отправят критични забележ ки. Но щом съм се престрашил да давам умни съвети, нека чуем как звучат те.

  Първият от тях е да вярва преди всичко на собствения си критерий и с него да оценява казаното от другите. Едва ли беше нужно да го споменавам, защото това, което съм чел от Чолаков, ясно показва, че той е тръгнал по свой и само свой път. Така се случи, че като член на журито в конкурса „Аргус - фантастика през 100 очи“ за 2004 г. първо ми попадна романът му „Запали свещ на дявола“, който спечели първата награда. „Особеният“ стил на автора ме затрудни в началото, но успях да запазя самообладание и да преодолея инерцията на стереотипното мислене. Все пак си казах, че щастливо вдъхновение е осенило писателя, и му пожелах мислено да не го напуска. Сега се оказа, че разказите от „Митове за овъгления мрак“ са „по-стари“ от романа и дори някои от тях са писани „на коляно“ в казармата.

  Разказвам тези подробности, за да подчертая, че Янчо Чолаков не разчита просто на вдъхновението - капризно и понякога измамно, а още от началото си е поставил за задача да създава литература по свой вкус и да я защитава с художествени средства. Подобна задача изисква не само неимоверни усилия, но и, нека го кажа простичко, талант. Поколения вече ни набиват в главите, че за изкуството трябвали деветдесет и девет на сто труд и едно на сто талант. Нека литературните алхимици да изчисляват процентите на душеспасителната смес, ама без това „едно на сто“ и двеста на сто работа не стигат. Янчо Чолаков го притежава, подплатено с ерудиция и езикова култура.

  Заглавието на сборника разкази би могло да ни насочи в погрешна посока, макар че внимателното му разчитане ще светне сигналната червена лампичка. Мрак, при това овъглен, че и митове за него, а? Не се безпокойте, Янчо Чолаков не е нито мито-борец, нито митотворец. По-точно: той е и двете, но не в баналния смисъл на тези думи. Обикновено митовете се развенчават от хора, които „научно“ доказват несъстоятелността им и бързат да поставят на тяхно място други. Нашият автор избягва толкова трудоемки, пък и досадни занимания. С лекота и финес той строи своите приказни светове, в които реалността и измислицата са в постоянно движение, допълват се и се отричат, светове неустойчиви, вибриращо живи. Непрекъснатото движение е същността на живота за Чолаков и той го направлява с вещината на демиург.

  В края на амбициите за завладяване и власт се мержелее невзрачният остров Света Елена, но кълбото на живота няма край. Отново и отново го разплита пред нас Чолаков и винаги в мрежите му пърхат човешките заблуди и недомислия. Щях да кажа, че ги „изобличава“, от което Янчо сигурно би се изприщил. Защото писателят не понася дидактиката, нравоучителното мърморене, филистерското благоприличие. В подвижните пясъци на неговите разкази не виреят мухлясалите истини, „заветите“, завещани ни от прадедите, избледняват като некачествени ваденки. Не мислете обаче, че това е самоцелна игра, остроумно парадиране с начетеност или отмъстителна корекция от миналото. За Чолаков чисто развлекателната литература е също толкова дидактична, колкото и идеологическите балони на разните „изми“.
  

Отказал се да постулира нови истини и да ги подпъхва като патерици на сакатото човечество, писателят се стреми да осветли пътищата на познанието в тяхната вари-ативност и многопосочност. Той не натрапва своите решения, предоставя на читателя правото на избор, въвличайки го като съучастник в преживяването на текста. На публиката, свикнала да предъвква сдъвка-на храна, се налага да напрегне мисловния си апарат и според годността му да изпита или не удоволствие от поредното духовно приключение. Макар че тази проза е трудна, в нея липсва, с редки изключения, надменното кокетство на експеримента. Изненадата или стъписването не са нейната цел, те са предизвикателство, което трябва да бъде преодоляно, за да се навлезе в истинската същност на нещата. Те всеки път се проектират в многоосна координатна сис-теема. но винаги излъчват цялостно внушение. Не знам как става това и не искам да развалям магията с претенциозни обяснения - важното е, че става.

Несъмнено обаче е друго: че за пътешествието си през „овъглените митове“ Чолаков се е запасил с обилен историчес-ки „материал“, който да бъде отправна точка на фантастичните му построения. От митологичните времена на старите гърци и жестоките богове на маите, през великите Александровци и историята на ниския пълен човек с триъгълната шапка, та до наши дни във втвърдената от хиляди описания и анализи историческа реалност се просмуква въображението, за да я размекне и формира по нов начин. Сборникът на Янчо Чолаков е истински триумф на Словото в неговата изначална творческа роля. Отдавна не съм чел български автор с толкова богат, нюансиран, пластичен, оригинален и така нататък език.

Неологизми, неочаквани словосъчетания, още по-неочаквани обрати, иронични игрословици, хитроумни „превъртания“ и зад тях добродушната усмивка на автора, който сякаш ни подканва да участваме в словесното му пиршество. И все пак понякога мярката се губи в многотията и повествованието засяда в непроходим лес, а читателят трябва да се щади и големите майстори са знаели как да го правят. Е, накрая намерих кусур и аз - мога спокойно да пия глътка ракия за успеха на Янчо Чолаков.

  Като съм се захванал с езикови проблеми нека ги продължа с книгата на Андрея Илиев „Детектив в зоната на здрача“ (изд. Антос, 2006). За да няма недоразумения, искам веднага да кажа, че „следя“ този автор отдавна, рецензирал съм негови ръкописи, писал съм предговори към негови произведения, тоест творческото му дело не ми е безразлично. Затова с удовлетворение и съпричастност отбелязвам израстването му като разказвач в „Детектив“-а. В противовес на вакханалната разточителност на Чолаков Илиев е далеч по-сдържан, но не в ущърб на изразителността.

  Той постига плътност на изображението с кратки и премерено изчистени изречения, в които всяка дума тежи на мястото си. Такъв стил изисква характерни, точни и отчетливи детайли, които веднага „да заковат“ момента, и писателят умее да ги намира. В същото време словото му притежава вътрешна динамика и изгражда епизодите на ръба на „експлозията“ им.

  В избрания белетристичен маниер играе съществена роля хумористичният елемент. Именно хумористичен, защото Илиев не пародира отделната ситуация, нито я поставя в иронична зависимост с друго събитие. Епизодите му се движат в чудат хоровод, който ни опасва с „опасни връзки“. Хуморът на Илиев съжителства с трагедийността, но не за да „разведри“ атмосферата. Колкото и странно да е,  хумористичните вметки в повечето случаи нагнетяват напрежението, набутвайки го в здрачната зона на абсурда.

  Новелите на Андрея Илиев в новия сборник са фантастична криминалистика или криминална фантастика - не съм силен в определенията. По дефиниция криминалният жанр е преди всичко развлекателен, няколко часа за убиване на времето в забавната, но и напрегната борба между доброто и злото. Без да се отказва от занимателността и напрежението, Илиев вгражда в повествованието си подробности, които ни изправят пред някои от наболелите проблеми на нашия съвременен живот. Може да изглежда парадоксално, обаче през последните години българското криминале все повече се натоварва със социални функции, само че не е мястото и времето тук да обсъждаме причините за това явление.

  По-важното е, че Илиев е в синхрон с тая тенденция, но като добър писател намира начин да вмъкне своя „новинка“ в нея. Неговите новели ни представят реалистично, с необходимата доза „отстраненост“ нашата действителност. Криминалната фабула се развива не в измислен фантастичен свят, където героите ще проявят необикновени умения, а сред декорите на до болка познат провинциален град. Уж познат, но се оказва, че в него „съществува“ друг, паралелен живот. Илиев не строи фантастични светове, той „надгражда“ нашия с фантастични елементи, превръщайки го в „зона на здрача“. Тайнственият здрач, който обгръща човешкото битие и в който се раждат чудесата. Техен неуморим откривател е Андрея, неуморим и в способността си да ги „предоставя“ на читателското въображение в магичен, небанализиран вид.

  Никак не би било малко, ако той се задържеше на нивото на интересното крими-нале с актуални акценти и фантастически „отскоци“, но Илиев не се задоволява с толкова. Редят се битови сцени, водят се всекидневни разговори, е, появява се понякога труп, ама и на това сме свикнали вече в нашия делник и изведнъж усещаш, че си докоснат от „непосилната лекота на битието“. От взаимодействието между реалност и фантастика някак незабелязано се е получил екзистенциалният абсурд, който изпълва с безпокойство нашия живот. Че не живеем в „най-добрия от всички възможни светове“, отдавна е ясно, но че и подвластните на въображението ни светове се тресат от неполучилите никога отговор човешки въпроси, си е направо жива мъка. Не си мислете обаче, драги читатели, че ще ви се наложи да бършете сълзи и сополи: в многосмесения коктейл на Андрея интелектуалната тревога му придава пивкост, а литературното опиянение пречиства и ободрява.

  По системата за разбиване на схемите моделира и героите си Илиев. Новелите му не противопоставят добри и лоши в смъртната схватка с предизвестен край -победа на доброто. Няма дори, ако щете, барикада, от двете страни на която да се замерят с камъни или куршуми. Случките, както ги е нарекъл авторът, се случват в реални пространства, ала „намесата“ на фантастичното ги лишава от реални морални стойности. И тук убийството е зло дело, но когато е извършено от самодива например, не наказанието ѝ и възтържествуването на справедливостта са етичният мотив на разследването. На преден план изпъпля естет-ското удоволствие да се докоснеш до неу- -ловимото, откъсвайки се от реалността. С една дума, героите на Илиев са хора, оплетени в делнични грижи, които намират отдушник в приключенията си. Да вземем Ник, който е основен персонаж и в петте новели: Андрея леко се е погаврил със станалия моден частен детектив, чийто прототип е Чандлъровият Филип Марлоу. Същата хронична нужда от пари, готовността да се захване с каквото и да е, за да си ти набави, и дотук. За разлика от супергероя. Ник е доста объркан, по своему нещастен и рядко приключва делата си с успех. Всъщност и успехите му са илюзорни, след като във фантастичната реалност човешките усилия остават често без последствия.

  Тъй и тъй стана дума за Ник, да не препусна момента за критическата си жар. Четири от петте новели започват по един и същи начин - със „сексуална“ сцена. Разбирам, че Илиев може би е искал, така да се каже, „да обрамчи“ новелите си, че може би е проектирал това встъпление като свързващо звено, но е могъл да разнообрази текста, да му вкара различни нюанси, без да наруши смисъла му. Еднотипното повторение не е майка на хубавата проза. Андрея Илиев е доказал, че може да я създава. В „Детектив в зоната на здрача“ има много майсторлък, въображение, остроумие и вярвам, че сборникът ще се приеме с полагаемия му се интерес от читателите.

  Обещах в редакцията на „Ваяния“ да напиша рецензия за три НФ книги. Както подметна Сашо Карапанчев - „три в едно“. Сега, като прочетох „Операция „Риба“ (библ. Тера фантастика № 2, 2006), не съм сигурен дали ше мога да изпълня задачата си. Защото не знам какво да пиша за тая „Риба“. Фантастика ли е това или не? Не че е толкова важно, но съм суетен човек и ше ми бъде крайно неприятно да ме иронизират, ако сгреша. За мое улеснение на вътрешната титулка е обяснено, че „Операция „Риба“ е експериментален текст в жанра „криптоистория“. Тази непозната ми форма е формулирана като „такъв тип произведение, в което авторът стъпва върху историческия факт, но ни казва: Чакайте сега да ви река как точно стана всичко!“ Формулировката е илюстрирана с пример -криптоистория ще бъде, ако се разкаже как Ботев е убит от своите четници, за да задигнат скритото у него злато. Примерът и споменаването на „Между пустинята и живота“ от Николай Райнов ме накараха да реша, че все пак става дума за историческа фантастика, с която авторът ще изложи своя, нетрадиционна хипотеза за някои събития от миналото.

  Уводните думи на Петър Копанов ме обнадеждиха, че съм на прав път, макар твърдението му, че „всякакви прилики с действителни събития и лица са непреднамерени и случайни“, някак не се връзва с определението на пустата криптоистория. С „предисловието на преводача“ се отвори нова ниша за размишления. Номерът с „намерените“ документи, дневници, писма и други подобни е познат много отдавна и обикновено се използва, за да се акцентира върху необичайността или дори опасността, която съдържа предлаганият ръкопис. Тоест авторът „внушава“ на читателя, че толкова се страхува от собственото си произведение, че го подписва с чуждо име. В „предисловието“ внушението е подкрепено с разказа за едно полско момче, агент на КГБ. внедрено във Ватикана, което за тридесет години успява да се издигне до върховен глава на католическия свят. Тази криптоисторическа идея разби на пух и прах съмненията ми и ме настрои за оригинално и дръзко четиво, пък нека и да не е фантастика.

  Докъм стоте и кусур страници повествованието ме държеше в напрежение и радостно очакване. Гай Афраний Кота или Петър Копанов знае всичко, което може да се знае, за историята на древния свят. борави умело със събития и лица от това далечно минало и съвсем естествено успява да свързва действителните факти с измислените или да дава свои обяснения на първите. В така изграденото композиционно единство авторът поддържа логика и читателят, поне аз, не се терзае от глупашкия въпрос кое е вярно и кое не. Хрумката с Тайната канцелария е изключително оригинална и като всичко изключително -простичко до умопобъркване. Има ли нешо извън точните науки, което древните не са измислили, и нима могъществото на Тайните служби в съвременната държава е модерно изобретение? Само че за този логически паралел трябва да се сети някой и този някой е Петър Копанов. Той имитира сполучливо стила на късната Римска империя, а бележките на „преводача“ в повечето случаи са остроумни и ни напомнят за някои съвременни явления.

  По-нататък... По-нататък започват дълги и скучни описания на южния и северния път на коприната, разказват се историите на парите и златото, на Индия и царствата Цин и Хан, прави се кратък разбор на „Гилгамеш. Омир и всички останали“, не са забравени Хамурапи и законите му. както и Египет и „прокълнатият фараон“, дава ни се кратък „увод в астрологията“, за да се стигне до римските императори от Цезар до Клавдий. Необикновената осведоменост на автора импонира. но по-голямата част от подробностите нямат нишо общо с предварително зададената тема - да се разяснят обстоятелствата около живота и възкръсването на Йешуа или Христос. Бих приел, че Копанов е решил да напише история на тайните канцеларии в древния свят, обаче многобройните излишни „завои“ опровергават предположението ми.

  Спирам се подробно на възможните тълкувания, зашото ме е яд. че такъв богат материал е похабен. Вместо „да развлича и забавлява“, както ни е обешал авторът в увода си. произведението му ни вмъква в хаос от имена и събития, от който излаз няма. Вместо да белетризира отделните епизоди и най-вече мистерията около Йешуа, Копанов с досадна скрупульозност излага обширните си познания, сякаш се бои да не го обвинят в некомпетентност. „Операция „Риба“ не става и за наръчник по история на древния свят, защото в увода сме предупредени, че „това не е исторически документ, а художествена измислица“. Признавам си, не разбирам от какви съображения се е ръководил авторът. Може би неяснотата и скуката са същността на жанра „криптоистория“? А може би Копанов наистина се е уплашил от провокативната си теория и се е опитал да намали въздействието ѝ с отвличащи вниманието детайли? Като гледаме какво става в Турция преди посещението на папата, може и да е прав.

  Трите книги, за които писах дотук, са красноречиво доказателство за търсенията и постиженията на нашата съвременна НФ литература. Дори и недотам сполучливият експеримент е натрупване на опит и подстъп към овладяване на нови територии и нови форми.