Човекът мечтател Стефчо

Тодор Ялъмов

Да се срещнеш отново с приятел, когото отдавна не си виждал, е винаги празник за душата, независимо че някъде дълбоко в теб зрее въпроса – дали е същия? Срещата със „Стефчо”, макар и само с неговото художествено творчество, не крие такива въпроси, а само тръпката от радостта отново да видиш тези фантастични пейзажи и спотаената скръб, че не можеш да я споделиш с aвтора.

Запознах се с него в зората на създаването на Клубовете по фантастика, през далечната 1975 година. Пробихме първо в София възможността да признаят дейността на Клубове за мечтатели и скоро те тръгнаха по страната, като гъби след напоителен дъжд. Един от първите бе във Варна и авторитета на вече изградения художник сигурно му е помагал, но като всяко ново нещо и Клуб „Андромеда” си е имал своите проблеми, успешно преодоляни от безусловния лидер на клуба Стефан Лефтеров.

Задочно го познавах от публикациите на рисунките му в списанията, тогава те струваха стотинки и повечто приятели се абонираха за популярните „Техника молодежи”, „Наука и тхника за младежта” и др. Но ето покрай дейността на Клуб „Андромеда” и първата в страната ни изложба на художници фантасти почнахме по-често да контактуваме и споделяме мечтите си. Порази ме вглъбеността в неговия свят и мекотата на говора и действията му. Не съм го виждал никога остър и рязък, макар, че му създадохме неприятности покрай изложбата, когато изчезна негова картина. Понякога споделяше проблемите, които създаваше в разработките ръководителя му и „главния” тогава математик проф. Сендов, но и това го казваше тихо и спокойно без капка гняв, макар че личеше, че го боли несправедливостта. Тази излъчвана благост и мекота бързо го сприятеляваше с подобни по нагласа хора. По-често се виждахме по фестивали или при командировките му в София и разговорите ни продължаваха понякога много дълго. Прилагам една снимка от Пловдивския НФ фестивал от разговора му с известната писателка Олга Ларионова. Имах щастието да гостувам и в къщата му, в топлата семейна обстановка и да го снимам с благата му усмивка заедно със сина му.

Повечето художници-фантасти около клуба еволюираха през годините повече или по-малко, променяха си стила, експериментираха, но Стефчо бе най-търсещият, най-ненаситният в търсенето на нови форми и стилове, най- задълбоченият в представянето на жадуваната хармония между Космоса и човекът. Той наистина бе мечтател, който се опитваше да изрази най-точните художествени формули на динамичното време на нахлуващата Космическа ера и да ни помогне по-философски да я поемем и разберем.

Неговите картини не случайно получиха такова международно признание, защото той изпревари мнозина популярни западни художници, които тогава ни заливаха с дракони, пишни красавици и грозни антихуманоиди. При него ни смайва дълбоката хуманност която струи от картините му, философско-художественото му осмисляне на непознатите форми на движение на материята в Космоса, които ни предстои да срещнем.

Всичко това го поставя в редицата на изтъкнати български художници-фантасти като Васил Иванов, Пламен Аврамов, Калин Николов, но и на художниците предусещащи идването на Новата Епоха – Епохата на трансформация на свгашния инфернален свят в хуманна Ноосфера, част от Великия Пръстен на цивилизации в безбрежния Космос.

Благодарим ти Стефчо за мощния ноосферен импулс, който ни завеща чрез творчеството си.

28.10.2010 г., София