[email protected]
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
[email protected] - Грегъри Бенфорд
Макар в научната фантастика често да става дума за компютри, малцина предвидиха появата на свързания в мрежа персонален компютър с всичките й последици.
Изключение прави The Age of the Pussyfoot (“Епохата на Изплъзващия се") на Фредерик Пол, роман от 1966 г. Той акцентира най-вече върху новото за тогава откритие – крионичното замразяване на човешки същества, но освен това героят ползва преносим персонален компютър, за да е във връзка с информационно претоварения свят на бъдещето.
Днес, едва трийсет години по-късно, устройствата на Пол изглеждат доста правдоподобни – всъщност те тъкмо изгряват над технологичния хоризонт. Защото в момента нашата преценка за бъдещето е, че над всичко властват Данните.
Разбира се, и това ще отмине. Засега Мрежата ни държи в плен. Хвърлена от субкултурата на компютърните гении, за да улови и промени света, тя е най-актуалната метафора за бързо развитие, по-широки хоризонти и информационен потоп.
Уви, Мрежата ни носи свои собствени пророци с блеснали очи, мрачно уверени, че точно те са стъпили на границите на познанието. Многократно интервюираният Джон Пери Барлоу (John Perry Barlow), гуру на фондацията „Електронен предел” (Electronic Frontier Foundation), вярва, че „се намираме посред най-трансформативното технологично събитие от откриването на огъня насам”.
Леле мале.
Освен че ни кара по рефлекс да скриваме портфейлите си, революционната реторика би трябвало да ни подтиква да се тревожим за миналото ни. Какво е било низвергнато? Появявало ли се е вече нещо, подобно на Мрежата?
Като че ли да. Около 1930 г. в налегнатите от Голямата депресия Щати се заражда нов малък феномен, пръкнал се от рубриките за читателски писма на списанията за научна фантастика – фендъмът.
Макар днес терминът да се използва за произволно събиране на ентусиасти, първият фендъм се развива сред научнофантастичната общност. Поразителното е, че той в много отношения предугажда неткултурата. Историята му може да подскаже как ще се развие Мрежата, а и често обобщава още по-ранния ни опит.
Фендъмът тръгва от личната кореспонденция. Евтина и бърза, тя позволява връзка през целия континент срещу марка от един цент.
Също както при имейлите, понякога феновете на научна фантастика си разпращат непрекъснати вериги от писма, включващи N на брой автори-кореспонденти. Системата се е наричала ШОNП, тоест Широко Отворени N-Пътища (Wide Open N-Ways, WONWs).
После се появяват фензините. Често странни и ексцентрични, понякога посветени единствено на новини или на клубни функции, те се разпространяват из цялата страна и процъфтяват, достигайки няколкостотин заглавия.
С нарастването на броя им процъфтява и една анархистична социология. Невъздържаните, агресивни фенове получават прозвището „смардоглавци” (fuggheads), подобно на съвременните „флеймъри” - форумни скандалджии.
(Всъщност за да се получи истински каламбур, думата „смард” (fugg) трябва вече да съществува в общоприетия език. На помощ идва британското „смрад” (fug) – лоша миризма като в претъпкано помещение, което всъщност е особено подходящо значение в случая. Щом е така обаче, „смардоглавец” е дума под „правописно прикритие”, както отбеляза фенът на научна фантастика и мой приятел Моуз Федър. Това е точно този тип неясни понятия, които феновете и интернет-маниаците обичат.)
С все по-увеличаващите се закачки и пререкания, в началото на 40-те години феновете започват да създават ЛПА, тоест Любителски прес-асоциации (Amateur Press Associations, APAs), с ограничен достъп, по-късно само по покана, за да въведат малко ред. Идеята не е тяхна, те просто я трансформират.
ЛПА много приличат на днешните мейлинг-листове и потребителски групи (които в голямата си част са форуми). Действат като обикновени кореспондентски кръгове. Първата НФ ЛПА е основана от Доналд Уолхайм (Donald Wollheim), който по-късно става централна фигура в издателското развитие на жанра. С нея той иска да създаде механизъм, по който всеки да се сдобива с най-актуалните фензини.
През 40-те голяма част от фендъма слага началото на “джензина” ("genzine", от general fanzine, "общ фензин"), който съчетава рубрики от по-общ характер. Вместо да имитира професионалните списания („прозини” за литература, научни статии, рецензии, писма), фендъмът се разширява в безброй индивидуални, своеобразни, размножавани на циклостил проявления.
Джензините стесняват стратегията на масовите неспециализирани списания от мейнстрийма (извънжанровата литература), говорейки от позицията на хората „отвътре” според специфичния подход на всеки отделен редактор.
Вечно неспокойният фендъм преживява този стадий през 40-те и продължава нататък. Много от емотиконите в Мрежата, печатните трикове, които се гледат настрани, за да зърнем усмивка, неодобрение или иронично намигане - :), :(, ;) - се появяват във фензини от 40-те години.
По общо мнение качеството на научнофантастичния фендъм достига своя връх през 50-те и 60-те. Тогава и аз навлязох за първи път в една общност на фензини, усъвършенствали се благодарение на десетилетна традиция и критика. Хумористичното, субективно есе беше на власт. Някои фенове избуяха в професионалисти.
Фендъмът вече се бе разраснал. Започваше да се разделя на под-фендъми; това често бяха групи без никаква нужда от писано слово: любители на средновековни възстановки, защитници на космическите полети, дизайнери на фантастични костюми. Много преди 1970 г. започнаха да се появяват фендъми, посветени на други области, включително ранните Нередовно събиращи се на Бейкър Стрийт привърженици на Шерлок Холмс (Baker Street Irregulars for Sherlock Holmes), фензини за детективски или любовни истории, та дори и за колекционери на влакчета и колоездачи.
Мрежата, също като НФ фендъм, започна като среда за бърз обмен на информация с финансирането на АРПАНет (Advanced Research Projects Administration, Мрежа за администриране на напреднали изследователски проекти) към Министерството на отбраната. АРПАНет бе проектирана като сложно разпръсната мрежа, трудна за разбиване дори при ядрена война.
Отначало, когато за първи път я използвах през 1969-а, тя свързваше няколко национални лаборатории, после включи университетите и продължи да се разраства. Най-важният й елемент беше „пакетното прехвърляне”, при което съобщенията можеха да преминат по различни трасета, автоматично заобикаляйки нарушения и пробиви в системата.
Днешната Мрежа работи по същия начин, само че с много повече възли. Всичко това е плод на компютрите, които могат да насочват и контролират информационния поток, при все че той е нараснал многократно.
Спомням си как пращах текущи разработки по телефонните линии, от нестабилните и тежки компютри, с които разполагахме в тогавашните лаборатории на Лорънс Ливърмор. За мен това беше удобен начин да си сътруднича с плазмените физици в Лос Аламос.
Невероятната скорост – представете си, отговорът идваше за няколко секунди! – понякога ни насърчаваше за разговори, които пък раждаха нови идеи. Беше забавно. Можех да пратя едно и също съобщение на цял списък потребители и така веднага да започнем брейнсторминг. Разбира се, пращахме и данни, както и цели научни изследвания.
Нуждата от време пред компютъра растеше. Използвах рехавата Мрежа между националните лаборатории, за да създам и разпространя първия компютърен вирус, и нахвърлях идеята на пишеща машина – но това е друга история. Важното е, че учените ръководеха развитието на онова, което трябваше да бъде само приложение за национална отбрана. Както често става в обществената история, веднага щом творчески личности се доберат до нова играчка, те ще се опитат да я превърнат в нещо друго – и обикновено успяват.
По аналогия с фендъма можем да очакваме Мрежата да се раздели на общности, подобни на ЛПА. Настоящите групи от потребители и форуми по интереси се затрудняват с опазването на границите си; веднъж натъкнал се на вас, флеймърът може да ви посещава когато си иска. Дори кодовете за сигурност не осигуряват достатъчна закрила срещу решителни хакери. За разлика от пощенската служба, първия куриер на фендъма, Мрежата е място за публично дърдорене. Егалитарните форуми могат да съдържат удивително ниско количество смислена информация. На електронната агора тълпата често заглушава Сократ.
По подобие на мултиплейър-световете в Мрежата (където играчите се срещат с виртуални съотборници и противници във въображаеми светове), фендъмът отдавна е породил фантазни под-фендъми, посветени на отделни автори, декори (предимно „средновековни”) и световъзприятия. „Вътрешни срещу външни” бързо стана любима игра.
Когато се появяват в Мрежата, новобранците (newbies) отначало си мълчат в чат-сесиите, а след това активността им започва да отразява прилива на новаци, които плахо се опитват да надиграят „старите кучета” на фендъма.
Както отбеляза наскоро една поредица карикатури на „Ню Йоркър”, никой в интернет не знае, че си куче. Във фендъма също няма кой да знае, че си пъпчив младеж, ако не искаш да го разгласяваш. Това е позволявало на една първокласна редакторка на фензин години наред да крие пола си, като просто се спотайва зад име без род: Лий Хофман (Lee Hoffman). Други са скалъпвали цели кариери на пишещи фенове от името на несъществуващи лица. Човек би могъл да бъде всеки и никой.
Виртуалността – връзка без съседство – е еднакво привлекателна и във фендъма, и в Мрежата. Всъщност и в пощите на Съединените щати никой не знае, че си куче. Феновете могат да бъдат абсолютно различни от персонификациите си във фензините, което може би е обяснение защо и фендъмът, и Мрежата са изобретени от американците индивидуалисти. Да, създадохме я заради АРПАНет и акцента върху организираните изследователски лаборатории по време на Студената война – но СССР също имаше лаборатории, а не позволи формирането на собствена Мрежа. Съветите не биха могли да понесат откритостта, която щеше да произлезе от разрастването на идеята.
Нашият гений щеше да създаде от мъничкото удобство, което имах в Ливърмор, една световна метафора.
За жалост, откритостта доведе до буря от грубости в Мрежата. Сред обичайните социални цензори вече се трупа страх, че дигиталната вселена ще се превърне във вир за изключително грозни риби: детска порнография, шарлатанство и хищници от всякакъв вид. Както отбеляза Фил Патън в “Ескуайър”, Мрежата е създадена от професори, а се ползва от недоучили хлапета.
Тя все още не е развила нищо, което да наподобява такъв жизненоважен орган като джензина. А и мнозина шокирани потребители се оплакват, че пилеят време, за да открият онова, което искат, и се сблъскват с объркан синтаксис, интелектуална непроницаемост, неразбираем жаргон или просто лошо писане.
Когато фендъмът започна да става по-разнообразен, “джензините” отразиха обогатяването на интересите, публикувайки лични рубрики с хумор и размисли, научни статии, любителски разкази, клюки със стил и, неизбежно, задълбочени съждения относно бъдещето на фендъма.
По силата на аналогията Мрежата също би трябвало да развие своя форма на джензин, макар и облечена в одеждите на новите технологии. Потребителите ще се струпат около такава нова притегателна цел, избягвайки флеймърите, простотията и белия шум. В крайна сметка, Мрежата е открита покана да се сдобиеш със сто милиона приятели по кореспонденция. Дори с пресяващи програми се губи много време за отделяне на безсмислиците и скучните текстове. Сред тях вече могат да се открият задълбочени съждения относно бъдещето на Мрежата...
Също както частната кореспонденция и ЛПА все още процъфтяват, така ще оцелеят и основите на Мрежата. Но ще се появи формат, подобен на джензина, който ще грабне сърцата, и то преди всичко тези на новобранците, нуждаещи се от ориентация.
Малцина искат необработени данни; повечето хора търсят информация, вкус, дори мъдрост. Жизненоважно е да се пречистват излиянията в интернет, а търсещият софтуер продължава да се усъвършенства и надминава простите днешни търсачки на ключови думи. Но това все още отнема най-ценния ни ресурс: времето. Често пъти много време.
Зовът на сирените в Мрежата – хората, които споделят собствената ни страст – за мнозина от нас е като наркотик. В момента близо седем на сто от жителите на САЩ ползват интернет. Световната мрежа има десет милиона лични страници, където човек може да играе дадена роля пред виртуалните минувачи. Броят на страниците се удвоява за по-малко от шест месеца; растежът е по-бърз от експоненциалния.
Изобилстват страстни поддръжници на Мрежата, които предсказват настъпващата трансформация. Те отразяват като ехо основателя на модерната научна фантастика Хюго Гернсбек, чиито рубрики за читателски писма са помогнали на фендъма да се роди, като са го придвижили от писмата към местните клубове, а след това към фензините. В редакционна статия за сп. Science Wonder Stories от 1930 г. той обявява, че светът ще се промени заради фендъма:
"Ако всеки мъж, жена, момче и момиче бъдат убедени да четат научна фантастика, това със сигурност ще даде благотворен резултат за обществото, защото образоваността на хората ще се вдигне неимоверно. Научната фантастика би могла да направи хората по-щастливи; да им даде по-широко разбиране за света; да ги направи по-толерантни."
Като правило, пророците предвиждат всеобща полза от вързването на всички към Мрежата. Все още сме в епохата на бързия растеж, така че може би поне още десетилетие няма да е очевидно колко много хора просто са безразлични към чара на дигитализацията. Научната фантастика днес е едно от явленията на масовия пазар, но някои хора не могат да я понасят – така ще се окаже и с интернет.
Ако Мрежата расте със същите темпове, както телевизиите, радиостанциите и останалите електронни канали, тя ще се насити, когато включи над три четвърти от САЩ онлайн – повече от двеста милиона души. Но Мрежата не е просто национална; до времето на глобално насищане след десетина-двайсет години може би ще се съберат милиард потребители.
Тогава езиковата бариера ще е незначителен проблем. Програмите за груб превод вече процъфтяват в интернет. Този информационен рог на изобилието ще има нужда от ново поколение филтри, ако не и от нещо по-добро.
Искаме повече, разбира се, и ще го получим, но започваме да искаме и по-добри неща. И най-добрият филтър е пасивен в същината си. Няма филтър, който да помогне за създаването на качествения материал, който повечето читатели търсят.
Нека се опитаме да намерим текст, например, за културното влияние на “Бийтълс”. Веднага ще изскочат стотици сайтове, но на нас ни трябва материал, подходящ за дванайсетгодишно дете. А и няма да откажем някое носталгично писание за Знаменитата четворка.
Първо избираме ключови думи: “Бийтълс”, “култура”, “влияние” и т.н. После определяме нужното речниково равнище, при което може би ще останат няколко десетки сайтове. Сега добавяме оценител на синтаксиса, за да елиминираме ерудираните постмодерни дрънканици, които малката ни дъщеричка (а може би и ние самите) не можем да смелим.
Тя вероятно няма да иска материал, в който “Бийтълс” са сравнени с “Кинкс” например, но ние бихме могли, така че прибавяме тази възможност в собствения си списък.
Вече остават две посоки на избор и може би само няколко възможни източника. Едва тук е нужно да се зачетете внимателно.
Но кой е направил тези текстове достъпни, умни и интересни?
Авторът им – заедно с редактор. Някой трябва да се разтърси из пейзажа от данни и да открие писателите, които могат да бъдат накарани да свършат нужната работа в нужното време, а после да се погрижи за вторите чернови и оглаждането на текста.
Както подчертава редакторката на списание Reason Вирджиния Пострел, ерата на интернет ще бъде век на редакторите. Така е редно – по аналогия с настоящето.
По радиошоутата и в нощните телевизионни предавания звезди смилат дневния информационен поток за харесващите ги аудитории. Публиката им ги открива и ги следва, значи е фендъм, обусловен от интерес, а не от география или приходи.
Ръш Лимбо в крайна сметка е редактор със силно лично присъствие. В Мрежата хората обикновено не търсят ярки личности, които да подреждат информацията вместо тях. Но все пак биха харесали известен стил и вкус, точно както и вие сте опитали много списания, преди да се спрете на това. Вместо да предпочетете списание с политически врели-некипели, сте заложили на по-широка гледна точка, която вкусва с лично отношение от света.
Един онлайн джензин навярно би трябвало да започне с “Най-доброто от...”, събирайки текстове от целия свят, подредени по интереси. Най-добрите джензини ще станат професионални и ще предлагат платен достъп до редактираната база данни. Авторите ще започнат да получават пари. За да вдигнат качеството, редакторите ще започнат да изискват преработка на суровия материал от Мрежата, като размахват моркова на заплащането. Джензините ще се превърнат в списания лабиринти.
Мрежата вероятно ще свърши като всички фендъми досега – разпръсната, наситена, с високо развити функции за предпазване от непродуктивния шум. Дори при насищане тя би могла да представлява жив интерес само за едно малцинство. Можем да предположим, че това малцинство ще смята себе си за превъзхождащо останалите. Използването на интернет ще бъде знак, че човек "е в час". Спомням си, че по време на дебат относно киберпънка през 1985-а писателят Джон Шърли (John Shirley) ме обвини, че не съм онлайн в културно отношение, защото не смятах киберпънка за кой знае колко революционен. Както се оказа, „онлайн” вече се бе превърнал в израз, показващ, че човек "е в час". Джон си нямаше понятие от интернет, не го ползваше и не беше онлайн, обаче познаваше жаргона. С модата винаги ще е така.
А данните не са всичко. Повечето хора по света не пишат писма и не отварят книга често. Животът се простира по-широко. Голяма част от блестящото ни бъдеще ще изглежда като нашето днес, но с повече опции.
Разбира се, аналогията е само качествена. Фензините са били съвсем прости в началото и лека-полека са ставали все по-пъстри, стилни и йерархични с напредъка на технологията, достъпна за любителите. Интелигентното оформление и красивото изпълнение на циклостил (помните ли го? Въртящите се мастилени барабани, които притискаха течността през шаблони, изрязани на пишеща машина?) бяха правилото.
Мрежата се роди в една примитивна епоха на компютрите, но днес е доста сложна. Огромно графично меню се изправя пред дори най-слабо заинтересованите. Много от модното интернет-изкуство прилича на експлозия в печатница, но постепенно ще се уталожи.
Все пак можем да очакваме нарастваща употреба на опции за поетапни решения в Мрежата, така че интелигентни търсещи програми да ви довеждат бързо до мястото, което искате да достигнете. Или, още по-добре, да ви довеждат до късче информация, която не сте знаели, че искате, но ще се радвате да получите, след като вече сте я видели. Хипертекстовите методи са началото на това.
Фендъмът създаде ЛПА само за жени; фензин, чиято цел е да активизира феновете (с подобаващото име “Фанак” - Fanac, от fan activity, "феновска активност"); Тайната ЛПА; та дори и фензин, който да преконцентрира вниманието, известен като “Фокус” (Focal Point). Следва да очакваме Мрежата да разцъфти в подобни изобретателни социални шаблони и помагала.
Аналогията с фендъма може да ни подскаже откъде да започнем. Удоволствията и в Мрежата, и във фендъма са огромни, но със сигурност и двата феномена зависят от хлъзгавото чувство за общност, от споделените митове, от семантичните кодове, които изразяват много чрез изтънчените прикрития на изкуствения език.
Докато просто четете това, вие ставате част от голяма, разнородна общност – Народа на книгата. Списанията всъщност са флопи-книги, провъзгласяващи своята нетрайност чрез физическата си гъвкавост.
Мнозина от вас може още да не познават Мрежата или да не я харесват, дори да се боят от нея. Чуваме за такива настроения в задълбочените размисли относно задаващата се Смърт на Книгата.
Подозирам, че трескавите новини за предстоящата гибел са далеч от истината. Визираните от мен джензини биха могли да се четат от екран, но надали ще е така.
Дългите текстове – спомнете си разтеглените нехудожествени текстове на „Ню Йоркър”, особено тези на Джон Макфий (John McPhee) – са изтощителни, ако трябва да се четат във фосфоресциращ вид. Книгата по същността си е удобна, преносима технология, оформена от времето, та да ни се хареса. Ние няма да се откажем от нея. Нито ще ни се наложи – дори като „Мрежоглавци”(Netheads).
Представете си книга с връзка към компютъра ви. Включвате го някоя вечер и откривате, че е излязъл новият брой на „Уърлдвю” (Worldview) – любимият ви джензин. Изпращате номера на кредитната си карта (трябва най-сетне да се наканите за тоя абонамент...). Системата го проверява за няколко секунди и на екрана цъфва вашето пълноцветно „копие”. Множество чудесни статии, коментари, хумор. М-м-м!
Може да си го свалите и разпечатате, разбира се, след което да го разпространите сред приятели; този пасив е обратната страна на удобството, с което се копират файлове. Може би, но какъв е смисълът, след като „Уърлдвю” струва нек’ви си пе’есе ст’инки? Приятелите ви ще си го купят, ако поискат. Пък и на кого са му притрябвали купища хартия да му задръстват дома?
Вместо това си го сваляте на „микродиск”. Използвате специално устройство, снабдено със сериен порт или дори вече вградено в компютъра ви. Изскача микродиск (с формата на куб или сфера, в зависимост от особеностите на бъдещите технологии).
И получавате книгата си – един брой. Тъй като се нуждаете само от една, тя разполага с ръчно изработена кожена подвързия, в предпочитания от вас размер и със страници, които на допир са като фина хартия. Разбира се, не са хартиени.
Отваряте книгата си и я включвате; презареждащите се батерии заемат по-голямата част от гръбчето. Страниците са празни, докато не вкарате микродиска в порта точно под батериите. Страниците „светват”, в смисъл че на лъскавия маслено-бял фон се появява черен шрифт. Цветни илюстрации запълват предназначените за целта пиксели.
Започвате със съдържанието, виждате, че брилянтният разказ на Грег Беър за новия космически кораб, задвижван от микровълни, е на страница 48. Чудесно: докосвате иконката срещу заглавието на Беър и отгръщате страницата. Ето го и разказа. Ако не бяхте пипали нищо, а просто обърнали листа, щяхте да попаднете на втора страница. Там ще откриете кратка, духовита уводна статия от Вирджиния Пострел за падането на последния китайски диктатор; тя поддържа тезата, че Мрежата е била съучастник в събитията. Вярно, но вие вече сте се досещали, че е така. Скука.
Напред към Беър. Избрали сте книга с компактен дизайн, общо двайсет страници. Статията на Грег изобилства от висококачествени фотографии и диаграми, някои са в странични ленти и достъпът до тях е също чрез докосване. Цялата творба надхвърля вашите десет листа и след като прочетете последната страница, се връщате на първия, където продължавате с остатъка от статията. Едно пипване ви отвежда на предишна страница, ако желаете да проверите нещо.
Книгата ви ще работи от пет до десет часа без презареждане; разбира се, бихте могли да поставите резервни заредени батерии, за да не правите паузи, или просто да се снабдите с половин дузина за екскурзията си, ако ви е по-удобно.
Вашата книга определено не е терминал към Мрежата. Тя просто ви предоставя нейното изобилие в предпочитания от вас вид. Бихте могли да подобрите фасона на вашата единствена книга както желаете. По дяволите цената, в крайна сметка е само една, а в службата държите някоя по-семпла.
И забравете стаите с претъпкани лавици – не е необходимо да съхранявате запасите си от знание запечатани в, да си го кажем право, труповете на мъртви дървета.
Вместо това държите повечето си книги на микродиск. Част от великите шедьоври или съкровени спомени пазите на хартия. Първите издания няма да излязат от мода за онези, които ги харесват. Ще бъдат оценявани дори повече, поради антикварната си рядкост.
Разбира се, при този преход все нещо ще се изгуби. Не бихме могли да знаем какво точно, докато новата технология продължава да бъде ревниво пазена. Такъв е механизмът на бъдещето – надничаме иззад предното му стъкло, взирайки се през мъглата на времето, а детайлите са размити и ако успеем да следваме пътя, значи всичко е наред.
През 1964-а Маршал Маклуън заяви: „Ние оформяме оръдията на труда си, а после те оформят нас”. Мрежата може успешно да ни моделира според социални шаблони, които вече сме виждали. В други отношения тя ще ни върне към онова, което познаваме: джензини, високотехнологични книги, все по-подробното познание на концептуалните общности, какъвто е фендъмът.
Кевин Кели от списание „Уайърд” (Wired) смята, че Мрежата ще се превърне в доминантата на нашата култура. Аз силно се съмнявам – кой човек от деветнайсети век би описал пощата по подобен начин? Но на времето тя е изглеждала също толкова удивителна.
Както и телефонът, малко по-късно. И двете промениха света, но не станаха доминираща сила. Те просто се сляха с фона, който сам по себе си никога не спря да кипи.
Телефонът свързва повечето от нас с Мрежата, така че тя се оприличава най-добре на женитба между него и пощенската станция – по-нататъшна разработка на идеите, заложени в ония технологии от деветнайсети век.
Но ако Кели е прав, днес е дори още по-потребно да не изпускаме от поглед миналото си.
Грегъри Бенфорд, 1996
Превод: Манол Глишев, Ангел Петров, 2008
