Чифт разказоиди

Александър Карапанчев

(чифт разказоиди)

Ляв еш: НЕВИДИМИТЕ

Веднъж, а по-точно на 12 януари 1943 година, на Хърбърт Дж. Уелс му омръзнало да седи в опушения Лондон и да пише. Вдигнал глава от поредния си роман, пък вперил взор в библиотеката насреща. Тя била до последния инч все негова: рафтовете ù (великолепен йоркширски дъб!) били негови, стъклата, както и книгите, сътворени от самия него и издадени по цял свят на какви ли не езици.

– Уф, я стига с тоя заседнал живот на жив класик! – рекъл си Уелс, след което отишъл право у един приятел, който се хвалел насам-натам, че е изобретил машина на времето. Дори ù бил сложил ръчка от слонова кост, бяла като каймак.

„От бивен на индийски слон“ – обичал да подчертава той; сякаш ако била от африкански дългохоботник, това щяло да съсипе проекта му.

– Къде искаш да идем, Хърб? – запитал го сега приятелят. – Бихме могли и в двайсет и първи век да прескочим, щом кажеш. Обаче максимум за три-четири часа, понеже напоследък не съм си зареждал резервоара...

Къде, къде, ето ти люта загадка. Бидейки стар утопист, Хърбърт Дж. Уелс взел нечий опърпан атлас, стиснал очи и мушнал с пръст – ей в тази точка нà! По такъв начин двамата англичани попаднали в нашата София на 16 април 2001 или 2011 година, достоверни сведения по въпроса липсват. Денят се случил светъл, топъл, че даже и с поносим смог.

– Балканският климат не е идеално лош, а, драги Хърб?

– Фактът, че имаме машина на времето, не означава, че трябва да си губим собственото време. Човече, дай малко да ускорим крачката!

– И малко да се поразсъблечем...

След минутка те поели из софийските улици и какво да видят: наоколо минават празни коли плюс разни предмети; чуват се някакви гласове (доста потиснати впрочем), но визуално не се обозначава жива душа. Нито една-едничка дори за цяр! Вървели дълго, озъртали се, чудом се чудили – няма хора и туйто. Тъкмо се били отчаяли, когато Уелс мярнал кръжащ наблизо полицай, от когото личали само пистолет, палка и мобифон.

– Господине, хм, господине – спрял го класикът, – кажете защо тук не се забелязва никакъв българин от плът и кръв?

– Защото... Понеже... – умислил се полицаят, ала все пак продължил на сносен английски: – Ами защото България днес е невидима за света. Ние сме невидими както помежду си, така и за наблюдателите отвън, независимо дали са европейци или от други земи. Жалко, че не се научихме да протестираме.

– Добре, това помага ли ви? – осведомили се чужденците.

– Кое по-конкретно? Аaа, да, май разбирам. Това ни помага да пестим най-различни консумативи: било дрехи, култура и фризьорски салони; било обувки, зъбни протези или валута... нека да не изброявам всичко, че вече ми изтича дежурството. Хайде, пардон!

Тогава, бидейки стар антиутопист, писателят бил озарен от творческа светкавица, по-ярка от болид. За момент едрото му румено лице грейнало като карнавален фенер.

– Трябва – казал си той, – трябва да напиша роман под надслов „Невидимият“, просто се налага. Тази книга ще бъде филмирана ен пъти и ще се превърне в емблематичен стълб за фантастиката ми... Приятелю, я не се потривай, а карай бързо в 1897 година, не по-далече!

– Дадено, Хърб. Обличаме палтата и тръгваме веднага.

– Хубаво де, ами няма ли да зареждаш с гориво?

– Драги господине – прокашлял се изобретателят, – ти не схващаш ли, че дистанцията между днешна България и деветнайсетия век е направо нищожна? Щом стигнем у дома, все ще се нагласим някак...

Тук той без грам колебание дръпнал ръчката от слонова кост. И ето че – бряк-пряк! бряк-пряк! – летомерът защракал натрапчиво, докато двамата прекосявали годините и дори столетията, посипани със сребрист прах.

П о с л е п и с. Според нашите медии, които никога не спят (но пък попийват!), Хърбърт Дж. Уелс се е вдъхновил тотално от София – тая перла на Балканите. Фантастът преработил името на улица „Граф Игнатиев“ в Грифин, а фирмата на многозвездния „Кемпински хотел Зографски“ само с едно майсторско драсване на перото съкратил на Кемп. Така и нарекъл главните си герои в романа „Невидимят“ и те скоро тръгнали по широкия свят.

Десен еш: ФРАНКОФОНИЯ

Веднъж двама достойни мъже на Европа – писателите Серж Брюсоло и Жан-Пиер Мумон – се срещнали в един парижки ресторант. Срещнали се те не случайно, ами по собствена воля, защото имали да разнищват твърде важен проблем. Наоколо прехвърчали келнери с колосани салфетки, с кофички едва насълзен лед или подноси, отрупани с изкусителни ястия.

– Черпнята е от мен – уточнил Серж. – Какво ще пиеш?

– Колебая се между херес, уиски и метакса. От „Хайнекен“ също не бих се отказал, но всичко зависи от мезетата.

– Ти за тях не бери грижа, драги Жан-Пиер. Аз обаче съм патриот, а не шушумига и когато живея във Франция, употребявам предимно френски етикети.

– Абе, ако ме питаш мен, те винаги са ни подръка. Чакай, дали пък да не поръчаме бутилка асеновградски мавруд?

– Асеновград, това ще рече България, така ли? Тъкмо да се концентрираме върху темата: ти какво мислиш за българската фантастика?

Жан-Пиер Мумон бил отдавна готов със своя отговор.

– Да кажа, че я познавам изтънко, значи да те излъжа – засукал той левия си мустак, – но съм я пускал в моето списание „Антарес“, ходил съм на фестивал в Бургас, чел съм разни отзиви, кореспондирам си с Христо Пощаков, който грабна „Еврокон“ току под носа на Джон Брънър и Херберт Франке… Накратко, българите хич не са за изхвърляне. Мечтая някой ден да науча езика им, та да ги превеждам.

– Господа, за подбрани гости като вас имаме пастърмица и екологичен бански старец – навел се към тях келнерът, стискайки шише искрящ мавруд.

– Давай! – отпратил го Брюсоло и изведнъж взел, че се вкиснал. – Между нас да си остане, Жан-Пиер, ама напоследък цялата тази история ми дойде до гуша.

– Каква история бе, Серж? Я изплюй камъчето.

– Издателите ме изсмукват на поразия, феновете ме засипват с купища писма, наградите валят върху мене, по-изобилни от майски дъжд, и аз съм постоянно във фокуса на медиите. Ето, виж, убеди се сам!

Писателят сръбнал от балканския еликсир и измъкнал тесте снимки. На едната: Серж Брюсоло във фрак размахва приза „Златен Граули“, на другата: Серж с жакет се мръщи и държи „Аполо“, на третата: Брюсоло по тениска закрива с длан „Рони-старши“, а на четвъртата…

– И като си помислиш – въздъхнал той, – защо ми е всичко това? Музей на славата ли ще правя, що ли? Колко награди са получили Омир, Шарл Перо, Толстой?

Тук Мумон забелязал, че очите на неговия събеседник се наливат със сълзи, даже най-едрата капнала насред снимките. Точно тая сценка била използвана от някакъв папарак, притаен зад фикуса в дъното на дансинга.

– Успокой се, моля те – засукал десния си мустак Жан-Пиер, – и кажи как смяташ да противодействаш?

– Искам да се захвана с нещо по-благородно и нестандартно. Ще основа библиотека, която условно съм кръстил „Ла Бюлгари фантастик“, а теб те каня за главен редактор. Ти ще отговаряш за подбора, аз ще инвестирам и ще пиша предговорите. Решавай!

– Добре, но откъде ти хрумна тази идея? Впрочем банският старец е великолепен – замезвай, докато не съм го унищожил до шушка.

Ала Брюсоло наблягал най-вече на виното и се мотивирал:

– Моят преводач Любо Найденов ми се оплака, че на площад „Славейков“ – там е най-голямата книжарница на открито на Балканите – французи и български автори не вървят. Хайде нас ни остави, макар да сме по-самобитни от американския профдъм, ама българите да не се четат в собствената си родина?! Тогава си рекох, че щом ние, французите, се харчим като топъл хляб тук, защо и същите тия българи да не тръгнат по подобен начин? Келнер, още един мавруд!

Внезапно в далечния край на ресторанта разцъфнал синьо-зелен букет, по електрически ярък и сочен – явно някой приготвял фламбе.

– Логиката ти е желязна – кимнал Жан-Пиер, – обаче последствията могат да бъдат много тъжни. Когато напреднем с новата библиотека, феновете ще ни заринат с безчет писма, наградите – вече международни! – ще завалят досущ тропически дъжд, а медиите ще ни будят посред нощ. За издателската конкуренция въобще не ми се приказва: нищо чудно да извадят всичко от Дядо Вазов, та чак до Красимира Стоева. Само си представи какъв риск поемаме и сетне пак ще говорим.

– Ммм, то такова… – измърморил Брюсоло, пък наистина се замислил дълбоко, без да забравя чашата с пурпурно балканско питие. Дори боднал няколко лентички пастърма.

Докато той разсъждавал под пълна пара, онзи ловък папарак отишъл право в редакцията на журнала „Пари мач“. Там тутакси откупили находката му и дежурният секретар без грам колебание сложил под снимката следния текст: „Живият класик Серж Брюсоло плаче над своите успехи.“