Онова нещо, отлетяло с птиците

Продължаваме представянето на старите фензини, издавани от клубовете по фантастика. Ето ви разказ от фензина „Модели 3“, издаден на циклостил от клуб „И. Ефремов“ през 1990 г. По-късно разказът бе включен в авторския сборник „Иркала, страната на мъртвите“. ФS

Вал Тодоров

ОНОВА НЕЩО, ОТЛЕТЯЛО С ПТИЦИТЕ

АЗ ГО ВИДЯХ, НО НЕ ЗНАЕХ КАКВО Е

Всяка плочка, под слънцето на ранната есен и мекия вятър от невидимите крила на колите, прелитащи рядко по тази тясна улица на този краен квартал, далече от сърцето на града, блестеше хладно, запазила влагата от сутрешното измиване в лъскавата си чистота на избърсана от прах капачка на буркан малинов компот, току-що изваден от зимника. Всяка плочка по гърба на тротоара като квадратно огледалце, разделено на блокчета, или парче бетонен станиол отразяваше небето, памучните бели облаци и подметките на минувачите, винаги бързащи нанякъде, а също и тези на Моника – тънките подметки на сандалите ù с по три кожени ленти върху очите на улицата. Връщаше се от павилиона на ъгъла, където имаше навика всяка сутрин да се отбива, от малката, кибритена кутийка на ъгъла, претъпкана от книги и продавачката Видра с кръгли очила, наричана така тайно в душата на Моника, макар че вместо пригладената лъскава козина на рибояден хищник носеше вечната си басмена рокля на копривени листа и името Вера. Какъв отвратителен десен – би сбърчила устни г-жа Ш.

Обаче тази сутрин Моника все още не подозираше за съществуването на г-жа Ш., а освен това и самата Видра я нямаше в кутийката на ъгъла и нещо, което правеше почти всеки ден – да се пошегува с нея, да прегледа новите издания и да си купи някоя книга с объркани разкази или приказки – не можа да се случи, и може би затова сега я наболяваше десният глезен. Днес нямаше кой да избоботи синузитно и късогледо: „В нашата книжарница има всичко за старите клиенти“ и да извади изпод купчината застояли, прашни речници точно каквото ти търсиш, нещо със заглавие като „Някой, който се шляе“, или пък „Устата ми хубава, очите ми зелени“, само за старите приятели, разбира се; а ти си от тях, нали, Моника. Днес нямаше кой, и малкото прозорче беше закрито от къс амбалажна хартия, върху която пишеше с разкривени букви, заради грапавостта на хартията: НЕ РАБОТИ – ОТПУСКА ПО БОЛЕСТ, и Моника щеше да се прибере в къщи с празни ръце.

Къщата беше алпийски тип, захлупена от силно наклонен покрив, но беше и доста занемарена като ръка на дългогодишна перачка. Такава я купи баща ù от един възрастен саксофонист, който смяташе, че скоро ще умре, и предпочете да се запилее някъде на юг, където имаше повече кислород за астматичните му дробове. Такава я купи баща ù с доброто намерение да я потегне и подмлади, но той самият скоро замина за Индия, откъдето се завърнаха само лаконичните му картички с мъдри слонове и каменни фризове. Единственото, с което успя баща ù, беше пътеката от бели и гладки речни камъчета, лъкатушеща през градината, обрасла с висока трева, оплетени малинови храсти и отдавна прецъфтял люляк, а сега на десетина крачки преди това, връщайки се на рязката си птича походка, Моника настъпи едно паднало по лице, бяло и хлъзгаво картонче. Когато го вдигна и погледна от другата страна, прочете:

    Корпорация ТЮГО
       *г-н Ш.
   *зам. директор на отдел „Реклама“ 
   *служ. тел..........  дом. тел...........

Усмихна се като че ли на нещо забавно, но доскоро забравено, прибра визитната картичка в задния джоб на джинсите си и влезе през скърцащата, ниска врата в дворчето. От третото стъпало пред прага на къщата тя отключи и отново влезе. Жълтеникавият полумрак – стените и рижавият мокет го правеха такъв – тихо я облепи с нагарчащия си дъх на загниваща дървесина и празнота, но това скоро щеше да изчезне с вдигането на щорите и слънцето, и небето, и мекия вятър. Отвори прозореца и те наистина влязоха, макар че нещо от старото остана, скрито в ъглите и под напукания лак по стените. Отиде до телефона, който лежеше на поставката като черно животинче, спящо тихо в топлото петно. Хвана за вратлето слушалката, зарови я в златния взрив на слънчевите лъчи и водопада на косата си, притисна я с брадичка към рамото като малка цигулка и придържайки дремещото кълбо с ръка – шайбата трудно се въртеше, все още вцепенена от дългата летаргия – започна да набира номера от последния ред на бялото картонче встрани от телефона. Когато и последната цифра изтрака между скритите му зъбки и трябваше дълго да чака по мънистения гердан от кратки писъци в слушалката, Моника я взе отново в ръка и хвърли разсеян поглед наоколо.

По стените – потъмнелите от времето дървени плоскости бяха поддали от влагата, а напуканото лаково покритие падаше на едри люспи – висяха репродукция на „Падането на Икар“, рекламен календар и увехнала снимка в рамка, покрита с прах, от сватбата на баба ù. Моника се замисли и за първи път се учуди, че не знае нищо за дядо си, нито дори къде и защо е изчезнал в смутните години след войната. Изглежда от малка беше усетила негласното горчиво табу върху далечните спомени и до днес не беше посмяла да попита баба си, а сега, дори да искаше, нямаше да може – баба ù замина вчера в провинцията за погребението на чичо Теодор, брата на дядо ù; всъщност какво ли пък толкова я засягаше четиридесет и пет години след снимката. Майка ù също я нямаше, деветнадесет години след снимката – тази другата снимка, дето скоро я свали – така че Моника беше сама: преди дванадесет дни майка ù замина за крайбрежието на почивка с Кандидата, баща ù беше някъде из Индия – отдавна, но тя още го помнеше – а сега и Видра от кутийката на ъгъла. Оставаше само лъскавият рекламен календар на ТЮГО, който блестеше под косите лъчи на деня с дванадесетте си огромни снимки на цветя. Те гордо се пъчеха на фона на неясна и размазана действителност, но в нея Моника винаги търсеше, кой знае защо, нещо по-важно от напиращите да излязат от гланцовия си свят парникови лакомници.

Хвърляйки разсеян поглед наоколо по стените, Моника усети пак същия онзи дъх, просмукал се в тях, и изведнъж отегчена реши да затвори, но точно тогава г-жа Ш. най-накрая се откъсна от огледалото, постави черния молив внимателно в кутията с гримове, пооправи червеникавата си едро ондулирана коса, вдигна слушалката на упорито звънящия телефон и изтърколи уморено своето превзето: „Ало?“ „Г-жа Ш.?“, попита Моника. „Да“, отговори г-жа Ш., навлажнявайки устни.

„Извинявайте, че ви безпокоя, но става въпрос за съпруга ви, г-н Ш. Страхувам се, че с него се е случило нещо твърде странно, и именно затова ви се обаждам. Може би ще се наложи да се вземат някои спешни мерки.“

„Какво искате да кажете?“, с едва прикрито раздразнение се осведоми г-жа Ш. Беше много обидена на това изнервящо те и изненадващо зверче, телефона. Моника го придърпа, отпусна се на оранжевия диван и го постави до себе си: „Вижте какво, уважаема госпожо, смятам да ви съобщя цялата истина директно. Така че съберете достатъчно кураж и ме изслушайте внимателно...“

Г-жа Ш. продължаваше нищо да не разбира, но вече усещаше с изтънчената си женска чувствителност как някаква тъмна и фатална сила се готви да помете безоблачното ù ежедневие. Барабанейки с изстинали пръсти по ръба на големия пепелник, тя прошепна с паяжина в гърлото: „Да?“ Отговорът беше шокиращ:

„Той се е превърнал в балон. Да, да, правилно сте ме разбрали – съпругът ви г-н Ш. В момента виси на около три-четири метра над покрива ни. Усмихва се на тополата отсреща, дори ми се струва, че разговаря с нея, но не смея да го твърдя със сигурност, тъй като... Доста високо е и не бих могла да го чуя.“

Докато говореше, Моника зяпаше през прозореца със същата странна усмивка и изражение, сякаш виждаше света за пръв път, а г-жа Ш. бързо съобрази – тя беше умна жена – че някои от пациентите на сестра ù имат доста голяма степен на свобода и спокойно могат да се доберат до телефонния автомат отвън до оградата. Това донякъде възвърна присъщата ù самоувереност и придаде на гласа ù милосърдна интонация и вкус на нощен крем за суха кожа: „Извинете много, но все пак с кого разговарям?“

„Казвам се Моника – каза Моника. – Живея сама, тъй като баба ми замина за провинцията, майка ми също, а баща ми е в Индия, отдавна. Живея в квартал „Маховиц“, улица 319, номер 3, една стара дървена къща, алпийски тип. Лесно ще я познаете – по покрива. Точно над него виси съпругът ви.“

Естествено г-жа Ш. не вярваше нито дума – а и кой ли би повярвал – но не затваряше, спирана от стъписаното учудване пред такова безочие или пък наистина безумие, както се надяваше тайно да е, тъй като имаше нещо гъделичкащо, любопитно и мистериозно във всяка лудост; така поне смяташе г-жа Ш. Точно това я задържа да продължи абсурдния разговор, който нелепо разби желязната ù представа за достоверност и доброто ù утринно настроение, а г-жа Ш. се надяваше да си възвърне поне част от него, след като си изясни цялата тази най-малкото странна история: „Това, което ми съобщихте, е безспорно твърде интересно. Но не можах да разбера откъде сте научили телефонния номер и фамилията ни.“

Човек не бива да се обезсърчава от такова не особено уместно и донякъде дребнаво начало по пътя за установяване на истината. И наистина, още в същия момент, когато произнесе тези думи, г-жа Ш. проумя колко гениално просто се разрешава загадката и обхваната от следователска страст, сама се прекъсна и забръмча като електрическа шевна машина: „Тоест да, напълно ми е ясно. Извинете за несъобразителността – това действително е абсолютно очевидно, даже не зная защо ви попитах току-що. Нека се обзаложим, че знам отговора... Ало, слушате ли?... Да, да, помислих, че са ни прекъснали. И така, вие чисто и просто сте отворили указателя наслуки и сте избрали първото име, което е попаднало пред очите ви... Защо ли? Ами, ей така, да си поговорите с някой... Какво, права съм, нали? Заради това скалъпихте и цялата тази най-малкото странна история, само за да си поговорите с някой, нали? Може би ви е – аа, как да го кажа – някак си самотно и малко тъжно, на кой ли не се случва. Но да, спомням си – одеве казахте, че живеете сама, да? Ето, значи правилно съм се ориентирала. Видяхте ли, че познах... Но моля ви се, не съм искала да ви засегна, в това няма нищо лошо. Аз имам – г-жа Ш. погледна часовника си -достатъчно време. Тази сутрин, след снощния банкет, знаете, исках да си почина, така че бихме могли да си поговорим за... За каквото и да е било.“

Г-жа Ш. се беше задъхала: „Един момент, моля.“ Стана и нервно притича до хола, където взе от масата, отрупана с нахапани сандвичи, засъхнали сладкиши, пълни с угарки пепелници и изцапани с червило чаши, една полупразна бутилка уиски, сипа си три пръста, сложи си лед от хладилника и се върна обратно при телефона, а в същото време Моника слушаше пукането на мембраната, което сигурно беше от слънчевия вятър. „Извинете, че ви накарах да чакате, но трябваше да проверя нещо оттатък... Да ви кажа честно, и на мене понякога ми става страшно самотно в този проклет апартамент и ми се иска да завъртя първите цифри, които ми дойдат наум, само и само да си побъбря с някого... Но естествено никога не го правя, неудобно е някак си, нали разбирате. Казвам ви всички тези неща, за да разберете, че напълно ви разбирам. Но все пак неразумно беше от ваша страна да постъпвате точно по този начин, нали? Всеки порядъчен човек би помислил, че има работа с луд или, още по-лошо, че е жертва на непонятно хулиганство – даже се сетих за един съвсем подходящ пример.“ Г-жа Ш. не подозираше, че точно в този момент по белия крак на масата в хола пълзи бавно голяма черна хлебарка, нито какво е нивото на холестерина в кръвта ù, нито че може би Моника слабо я интересуваше всичко това, нито за грозните петна по лицето на слънцето и че вероятно на тях се дължеше обхваналата я възбуда. Тя отпи припряно от чашата и продължи в скоропоговорка:

„Става въпрос за сестра ми – тя е лекарка между другото – та именно тя наскоро ми се оплакваше, че и се е случило нещо подобно. В продължение на три дни някой непрестанно ù звънял но телефона, за да я попита дали е поръчала два тона шоколад, който след половин час щял да бъде доставен, макар че, извинявайте много, ама била станала грешка по вина на дружеството за защита на шоколадовите дървета и са го сменили с два тона асфалт, но вие не се притеснявайте, в това няма нищо страшно, можете да асфалтирате стените си и да карате летни кънки по тях, нали сама казвате, че спортът е здраве... Представяте ли си каква дивотия, а? На вас може да ви звучи като виц, обаче сестра ми, горката, съвсем се беше подлудила. Мислеше, че някой от пациентите ù – забравих да ви кажа, че работи в психиатричен диспансер, тоест лудница де, нали разбирате – мислеше си, че някой от тях, всъщност от тези, които имат по-голяма степен на свобода и са способни да се доберат до телефонния автомат отвън до оградата – и аз съм го виждала къде е – мислеше си, че някой от тях ù отмъщава. А после така и не се разбра кой е бил – обажданията неочаквано се прекратиха. Обаче Ана, сестра ми, най-много се съмняваше в бившия си съпруг... Какво да ви кажа за него – той беше голям пияница наистина и откачаше от време на време – тя все такива ги намира – ама от друга страна, като се вземе предвид, че от осем години са разведени и не са се срещали, не ми се вижда много достоверно да е бил той. Е, вярно е, че гласовете се помнят страшно дълго, както казваше горката, много повече, отколкото човек би предположил, вярно е – съгласявам се и аз – това може би е така, но ти, миличка, прекалено се измъчваш за такива глупости; успокой се, не е кой знае каква неприятност, нали? Още повече, че и така не се разбра кой е бил.“

Хлебарката проскърцваше с мъхнати крачка по розовия порцелан на масата в хола, челото на г-жа Ш. се беше покрило с бисерни капчици пот, Моника се опитваше да откъсне със зъби една кожичка от долната си устна. Макар че ледът в чашата се беше стопил, г-жа Ш. отпи голяма глътка и се сети да попита:

„Вие сигурно се чудите за какво ви ги разправям тия работи, но аз точно това исках да ви кажа, тоест че човек може да си помисли какво ли не. Даже, да ви кажа честно, по едно време си помислих дали пък наистина не се е превърнал в балон. Не в буквалния смисъл на думата естествено, да не ме вземате за куку. Става въпрос за друго – мъжът ми е шеф на отдел „Реклама“ към корпорация ТЮГО... Как да ви обясня – една голяма фирма, не може да не я знаете, сградата ù се намира в квартал „Маховиц“, дванайсететажна, супермодерна, виждали сте я стопроцентово... Точно така, мъжът ми работи там, на деветия етаж. Целият е само за неговия отдел, в който се изработват какви ли не макети за налудничави реклами. Точно във връзка с това ми хрумна, че може да са си направили шега момчетата и да са пуснали някой рекламен балон, оформен като шефа им. На шега просто, нали разбирате, по случай юбилея му – нали вчера навърши петдесетте.“

Моника изучаваше внимателно с поглед „Падането на Икар“, сякаш го виждаше за пръв път, и оставяше думите да падат като оризови зрънца от устата на черната слушалка.

„Мисля, че ви казах за банкета. Бяха всичките му колеги: и големите шефове с покровителствените си усмивки, и благовъзпитаните подчинени, и всички те бяха с жените си, които знаят само да клюкарстват, да мляскат, да пият и да се потят. – Г-жа Ш. направи гримаса на отвращение, изтри капчиците пот от челото си, изпи чашата до дъно и я остави на пода. – Господи, не мога да ги понасям! Толкова отдавна ги мразя, че понякога съвсем забравям защо – останала е само омразата и погнусата... Случва ми се – все по-рядко напоследък, слава богу – да си помисля, че съм започнала да се превръщам в една от тях, и направо се парализирам от тази мисъл. Но това е глупост, разбира се – как бих могла аз, дето на времето завърших гимназия с медал, а и по-късно съм посещавала какви ли не курсове, да стигна чак дотам. Какво от това, че съм съпруга на зам. директор и че се събирам на чай с тях от време на време, дори говоря с тях за семейни скандали и изневери, за модни списания, за новата серия по телевизията, за хороскопи и зодии... И какво от това? Вярно е, че правя всичко това с тях, дори понякога се паля и споря с тях и забравям, че не мога да ги понасям, дори се чувствам добре за момент сред тях. Но какво от това? Какво да правя сама в този проклет, прекалено луксозен и прекалено пуст апартамент?“

Г-жа Ш. изведнъж ужасно се нажали за собствената си съдба, плачливи нотки се прокраднаха в гласа ù, а хлебарката лежеше безжизнена по гръб като върху операционна маса от розов порцелан; отровена някъде из скритите и мрачни ъгли на кухнята, бе намерила сили, за първи път през дългия си живот, да изпълзи на открито и слънчево място – в чинията от розов порцелан.

„Да ви кажа честно, понякога ми става толкова самотно, че ми иде да завъртя първите цифри, които ми дойдат наум, само и само да си побъбря с някой съвсем, ама съвсем непознат... – Г-жа Ш. прокара пръсти през косата си и въздъхна. – Но и вие добре сте го измислили с този балон над къщата ви. Аз отначало не схванах веднага правилата на малката ви игра – бях твърде подозрителна – но когато се сетих за трика с указателя, изведнъж ми просветна и ми станахте страшно близка и симпатична. Най-много ми хареса решителността ви да се опитате да се свържете с някой, аз май не бих се престрашила. Вие може би сте съвсем млада, на колко, на двайсет може би? Е, и аз не съм много стара, още нямам четирийсет... А зодията? Стрелец? Така и предполагах – значи има някаква вибрация между нас... Извинявайте, че толкова се разприказвах, но много ми допаднахте. Не ви лаская, истина ви казвам. И тази чудесна ваша идея за балона – превъзходна е. Знаете ли, човек понякога има нужда да бъде шокиран, а това ми подейства точно така. По едно време даже се хванах – аз като че ли ви казах вече – помислих си дали пък неговите момчета не са си направили такава шега. Би било наистина смешно. Представям си го: пластмасов, надуваем палячо със светлокафявия му костюм – съвсем неподходящ за сезона, винаги съм му го натяквала, но така си бил свикнал – виси над покрива ви като Граф Цепелин и размахва ръце и крака, сякаш е огромна кукла на конци. Би било наистина смешно... Интересно как си го представяхте вие, когато измислихте цялата тази най-малкото странна история?“

Докато слушаше разсеяно буйната и пълноводна тирада на г-жа Ш., Моника се премести до прозореца, влачейки кабела на телефона през цялата стая, седна на перваза, прехвърли краката си от външната страна и постави вечно изнервящото те и изненадващо зверче, както го наричаше г-жа Ш., на коленете си:

„Как изглежда г-н Ш. в момента ли? Ами за бежовия вълнен костюм вие правилно казахте, а освен това: плоски кафяви обувки, широка тъмночервена вратовръзка, черни чорапи, които се подават изпод панталоните му – те се виждат добре поради сегашното балонно състояние на г-н Ш., който е гологлав, с къдрава, прошарена коса, леко оплешивял на темето. Въобще точна е представата ви. Само за едно ще трябва да ви разочаровам – нямаше никакъв трик с указателя. Телефонния ви номер научих по съвсем друг начин – от една визитна картичка на съпруга ви. Намерих я на тротоара на няколко крачки пред външната врата на къщата ни, когато се прибирах от павилиона на ъгъла, тъй като не работеше. Първото, което си казах, след като видях бялото картонче върху очите на улицата, беше: сигурно е паднало от небето – а когато погледнах нагоре, видях г-н Ш. да виси точно над визитната си картичка. Малко по-късно, когато ви се обаждах, за да ви предупредя – мекият вятър го свали над покрива ни, а и сега се опасявам да не би да го отвее някъде далеч, над някое недостижимо място.“

Г-жа Ш., която още не знаеше, че някой се качва по стълбите, беше възхитена. Ето това се казва истинско астрално зрение. Тази Моника – така ли се казваше всъщност? – беше стопроцентов медиум! Как безпогрешно само описа и най-малките подробности от външния вид на съпруга ù, без да са споменавани преди това – г-жа Ш. беше възхитена. Днес на чая на всяка цена щеше да подхвърли уж небрежно: „Между другото, скъпи мои, коя от вас познава астроложка или хиромантка, гледаща по телефона?“, а после щеше да ги наблюдава с присвити очи как посиняват от ревност и се надуват като обидени жаби – тя знаеше добре какво е да се насладиш на такова удоволствие.

В този миг секретът на външната врата изтрака приглушено и г-жа Ш. чу подобното на лай, ядосано покашляне на г-н Ш. „Моника, извинявайте много, но трябва да прекъснем! Мъжът ми току-що се прибра – не знам защо толкова рано – и ми се струва, че е твърде нервен...“

„Почакайте, не вярвайте, този господин не...“, извика Моника, но беше останала сама с мънистения гердан от кратки писъци в слушалката – г-жа Ш., засрамена от хлапашката си приумица да разговаря с непознати по телефона, беше побързала да затвори. Моника го сложи бавно като малко мъртво зверче на перваза до себе си. Помисли си, че моментът е наистина съвсем подходящ да се напише нещо с разкривени букви, върху парче грапава хартия. Помисли си и друго, но не го стори, а скочи във високата трева пред прозореца и погледна нагоре, над покрива на къщата, тъй като мекият вятър от крилата на ятото птици, отлитащи на юг, отново беше задухал. Г-н Ш. ù се усмихна с широката усмивка на клоуна Фернамбук от едно рисувано филмче – г-жа Ш. би казала, че това не може да бъде – бръкна във вътрешния джоб на издутото си сако, извади някаква черна, пухкава топчица и я подхвърли на Моника, а после ù изпрати въздушна целувка и махна за сбогом със смешните си балонести ръце.

Подаръкът на г-н Ш., който безшумно тупна в храстите, се оказа едно черно котенце с бели лапи и тънко гласче, същото като онова, което се отрови в двора на съседите, а може би дори съвсем същото, но когато се изправи, за да му благодари, изтърсвайки изсъхналите листенца и сухата пръст от коленете си, Моника видя, прегърнала малкото зверче, че г-н Ш. беше вече твърде далеч...

Беше отлетял с птиците.