Духът на науката
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
Духът на науката - Иван Пунчев
“Виж този човек, той е Времето!…”
“ЧОВЕК МОЖЕ ДА СТАНЕ РАВЕН С БОГА”
Ж. Верн, “Майстор Захариус”
“И все пак Земята се върти!…”
Галилео Галилей
“Ха-ха! Ха-ха!…”
Ш. Петьофи, “Лудият”
Аз съм оста!
Аз съм оста, забита здраво във гранита на гърдите земни!
Слънцето блестящо запокитих право във зенита, със златни нитове към небосвода бледите звезди занитих!
Моята дръзка мисъл е съскаща бясна трансмисия, шеметно въртяща ротора на земната орбита.
Аз съм оста!
Сърцето ми тътне със тон на моторния ропот на “Deux ex machina” (“бог от машината”), бог, окован със стоманени шини
в машината на Вселената,
стон на пружина, навита като апо-калип-тичен свитък в часовника, който нервно отмерва размерния ход на вековете:
Тик-так! Тик-так!…
Набат на кръвта, която бие във вените така, както в такт се клати махалото не спряло нито за миг
от началото на вечността:
Тик-так! Тик-так!…
Вечно в крак с ритъма на вечността бързотечна – така, както текат вековете като водите на неспокойна река!
Моята ръка, протегната като стрелка по циферблата на светилата, пробягва по числата на съдбата, брои на пръсти
звездните мигове на света:
Тик-так! Тик-так!… Така!
Екот на камбани, глас на метал, който вика – блик от искри изпод чука челичен чупещ с пукот ключалката на верига,
железен глас на бездната, смразена от злобна прокоба, беззрачна, опразнена от звездите изронени наземи,
зееща като безплодна утроба,
глух вопъл от гроба на живо погребани роби, спазъм за въздух не стигащ,
писък на истина на кол набита, зарита в подземни зандани, зазидана зад зъбите, разбити от свити пестници,
съвест сто пъти разпъната, на сто кръстопътя без жал,
стенание на мирозданието, оковано в ръждивата броня на лъжата…
Набат на камбани – Великден!… Воскресе!
Боен вик на титан, който иде и влачи с гръм свойта разбита верига по стръмните друмища на безумието,
зов за дързост, възкръснала от пръстта на безкръстни гробове в часа на Тръбата!
Бягайте от този друм! Диска на Земята тук търкалят!
Раз-два! Раз-два!…
Ах, тия слагат в колелото прът!… Не ще успеят! Няма да ме спрат! Познавам замисъла им коварен!
Раз-два! Раз-два!…
Ей, ред ще сложа в този свят, че сигурно пиян е бил Създателят бездарен, когато е творил!
Те идат пак! Не ще успеят! Няма да ме спрат!
(Дори да могат… не! Тогаз и Бог да им помогне – не ще да смогне!)
Ще заредя Вселената с уран, Вселената в един вулкан клокочещ ще изригна, и миг след туй
над хаоса десница ще повдигна,
света отново да създам!) Ха-ха! Ха-ха!…
Аз съм оста!
Аз съм оста, забита здраво във гранита на гърдите земни!
Слънцето блестящо запокитих право във зенита, със златни нитове към небосвода бледите звезди занитих!
Моята дръзка мисъл е съскаща бясна трансмисия, шеметно въртяща ротора на земната орбита.
Аз съм оста,
във Слънцето забита!
Иван Пунчев
