Приказка за страшния звяр
Александър Бурмов
(поема)
Във гората –
съмнение.
Клони,
клони –
движение
и човекоелен
– умъртвен –
на земята
лежи...
Наближи! Наближи!
Задух, огън и пара.
Стъпки, стъпки на звяра.
Лакти с нокти забива,
разтерзава с такива
зъби – като кокили,
и ехидно се хили
със присвитите лещи
на очи като свещи
и с език от коприва
– кървав косъм облизал –
от куплети зловещи
песенчица нанизва
ожаднял
като дълг
човековълк.
Ожаднял
като дълг
човековълк.
За какво ли тъгува
кръволокът среднощен?
Малко ли е бесувал,
та жадува за още?
Звяр когато запее,
никой, никой не смее
по усои и чуки
– сред лютива мъглица –
да се скита наслуки.
Ни животно, ни птица
не пресреща вампира,
всичко живо замира.
Само малко поточе
по усои се точи
и безгрижно бълбука –
токутам, токутука,
денем, нощем си тичка,
става малка рекичка
с гладки, палави плитки –
много бистра и плитка...
Тича, тича, наднича,
урви бързо пресича
и остава така –
недълбока, немътна река.
Все остава така –
недълбока, немътна река...
Във гората – съмнение.
Клони, клони... движение.
И от лошо по-лошо:
всичко случва се в нощи
след безветрени вечери,
под дървета студени,
върху горски рогозки,
с бледина озарени
от луна като восък.
С бледина озарени
от луна като восък.
Върху пясък засенчен,
– до потока, ранено
човекоеленче
ничком тихо лежи.
Наближи! Наближи!
Задух,
огън
и пара!
Стъпки, стъпки на звяра!
Със очи като пещи
– чак до крясък облещен –
жертва-стръв отминава,
вече трета нощ право
– с лакти с нокти
полазил –
във потока нагазва,
във водата се свива
и с език от коприва
изсумтява така,
че се стряска горката река.
Изсумтява така,
че се стряска горката река.
А водата извива,
и се чуди и мести:
„Що за твар уродлива
ме погазва тъй често?“
Чак до крясък облещен
със очи като пещи,
той внезапно промълвя така
на безгрижната, малка река:
– Аз съм зъл, омагьосан,
смърт, проклятие нося...
Аз съм знак и поличба,
но... съм всичко на всичко –
нажежено предчувствие.
Взрян във бъдеще време,
виждам хаос, разруха.
Виждам сгърчено, сухо,
непоникнало семе,
виждам нищо
от нещо...
Аз съм просто от тия,
дето първи усещат:
над гората надвисва
тъмна, черна магия!
Дай ми, дай ми да пия...
Над гората надвисва
тъмна, черна магия...
А водата
се плисва
и се киска доволно:
– Ах, създание долно!
Задух, огън и пара!
Орисия на звяра!
С дъх на смрад
и омраза,
във водата нагазил,
се провлачва и плаче
ожаднял като дълг
човековълк...
– Вярвай, черна магия
над гората надвисва!
Аз съм просто от тия
бедни, първи орисани.
Станах сянка от нея.
Станах въглен от нея.
Станах срамна осанка.
Но преди да изтлея,
позволи ми
със теб
да се слея.
А водата
се киска
и се плиска и радва:
– Да не съм проста вада,
сред смрадливи целувки
в твойта тиня да страдам?!
Аз съм толкова млада!
Имам слънчеви джувки,
бистри водни плисета...
и дъги, и браслети!
Имам куп тоалети.
И обичам да тичам,
да протичам със блясък
върху златния пясък!
Даже речните камъни,
дето нося във скута,
не са просто павета,
а безценни бижута
и се чувствам превзета,
ако само – изписана –
ме обкичат със бисери!
Аз съм толкова млада...
Да не съм стара вада,
търпеливо да страдам–
оградена, обвързана,
без въртеж и без бързеи,
без от време на време
да... водопадам?
Че, какво ми предлагаш,
ти, душевно бунище?
Ти... разюздано нищо!
Ти... болезнена среща!
Пепелява интимност.
Празнота...
анонимност...
Недопечено нещо
със очи като пещи!
Нито риба, ни рак:
ни човек,
нито вълк-единак!
Ни човек...
нито вълк-единак...
Във водата
нагазил,
с лакти с нокти
полазил,
пак се влачи и плаче
ожаднял
като дълг
човековълк.
– Аз съм принц омагьосан,
в твойте нежни обятия...
Не, не искам да нося
вечно мойто проклятие!
Не предлагам...
а прося...
Дай ми, дай ми да да пия, та
да измия магията,
дето мъчи и гърчи
мойта слънчева същност.
И тогава... тогава
ще е вечно такава
твойта палава сръчност,
че ще бъдеш обичана
със любов неизтичаща
и ще бъдеш обкичена
с най-красивите бисери!
Дай ми,
дай ми да пия, та
да измия магията...
да живея спокойно –
без душевни окови!
Капка бяла вода...
Свобода.
Капка бяла вода...
Свобода!
А реката
се плисва
и се киска доволно:
– Ах, създание долно!
Няма черна магия!
Няма сухо разсаждане!
Ти си просто от тия...
дето вечно се мръщят
и се правят на важни, те!
А в гората е всъщност...
все по-мокро и влажно!
Все по-стройни, напети,
разклонени дървета...
и едни силуети...
на такива страхотни
елегантни животни!
Все по-нови и сладки,
чудни бисерни капки!
Тук е моята влага.
А какво ми предлагаш?
Накъде ще ме водиш?
С теб ли трябва да бродя
там... от вечер на вечер...
тъй далече... далече...
че да стана така
помътняла,д ъ л б о к а
река?
Че да стана така
потъмняла,
д ъ л б о к а
река?
Задух, огън и пара,
нека жаден да ходиш!
Орисия на звяра!
Във вода си нагазил –
няма капка да пийнеш!
Щом живееш с омраза,
пий заразна помия!!
Гълтай, сгърчвай се кръшно!
Некас а мда се тръшкаш,
щом така ме ядосваш!!
Бил ми принц омагьосан?
Бил ми... цар с потекло!
Проскубан нескопосан!
Нямаш даже... легло!
С лакти
с нокти
полазил
– чак до гуша нагазил –
саби-зъби оголил,
за последен път моли
ожаднял
като дълг
човековълк.
– Дай ми,
дай ми да пия...
с а м от име насищаш...
Не предлагам... да бягаш
тъй далеч от леса,
но, не мога да скрия...
виж, наоколо нищо
няма цвят на роса!
Виж, магия витае!
Нямам нищо... така е...
но разбирам и зная.
Затова съм навъсен.
И... преди да е късно...
я облей със промени
тая сянка във мене –
ти и азс м ер о д е н и
да спасиме гората!
Но... преди да съм въглен
и... преди да си блато.
А водата
се кълчи
и клокоти, и пъчи,
и, макар не дълбока...
тя жестоко го хока:
– Ти бе,
грижа последна!!
Ти, бе,
сбутана бедност!!
Захабена бродерия!
Ти! Духовна мизерия!!
Ти! Измама за двама!
Ни костюм, ни пижама!
Нито риба, ни рак!
Ни човек,
нито вълк-единак!
Ни човек...
нито
вълк-единак.
Все по-звучно
бълбука
токутам, токутука,
истерично се плиска,
на моменти прелива...
и внезапно завива
тя по н о в о трасе:
на 180.
На 180...
И му казва задавено
тя, така на прощаване:
– Проскубан си... не – бебе!
Нямам време за тебе.
Не ме гледай тъй втренчено,
като... зайче в беда!
Искам новип р о м е н и!
Ами... колко елени,
колко малки еленчета
чакат мойта вода?
Колко
малки еленчета
чакат мойта вода...
...Във гората –
съмнение.
Клони, клони –
Клони, клони –
движение.
Задух,
пара,
вонило.
Озверено гъмжило.
Не помислят, не спират.
Локат, локат, одират.
Стръвно, кръвно се радват
и потока
отбягват.
По блата и по вади
Всичко живо
затъва.
Никнатн о в и огради,
във които се спъва не една
човекосърна.
Във които се спъва не една
човекосърна...
А луна като восък
на небето се просва.
...Във гората –
лишения.
Няма, няма движение.
Стрък до стрък залинява.
Есента наближава.
Но не някаква есен,
ами
мъх,
ами
плесен!
Влага. Влага. Разлага.
Влага. Влага. Дотяга.
Не е
капки по гъби.
Не е
утринен дъх.
Ами
гнилоч от зъби,
ами
пещерен мъх.
И, от лошо по-лошо,
нито ден, нито нощ е...
По зори се сдрачава.
Сладост в плод
не узрява.
Влага. Влага. Разлага.
Влага. Влага. Дотяга.
И от
гнилото нещо
става все по-горещо –
тръпне,
жили
и пари
в загнояли
закани.
Избуяват пожари
като жар под духало,
като лумнали рани
върху болното тяло.
Вие, вие
магия...
и дори не се крие.
Жежък
вятър полъхва.
Сухи
клони настръхват
над
животните, клетите.
Тръгват,
тръгват... дърветата!
Никой
нищо не знае,
за къде... за кога е?
Мъртво живото ражда.
Стари
дъбове хленчат.
...И човекоеленче в беда,
върху пясък изпръхнал
се задъхва от жажда,
но...
в потока, без блясък
изсъхнал,
няма капка вода...
свобода.
Няма капка вода...
свобода,
в тази пясъчна рана.
Ей това е
п р о м я н а!
