Копнеж за български фантастични разкази за чудо и показ 2008

Копнежът (нещо като конкурс, ама в духа на Човешката ;) беше съвместна инициатива на Човешката библиотека, Фантазийската преводаческа школа и българските електронни фензини за фантастика. Той започна да приема разкази на 1 януари 2008 г. и приключи на 13 юли. Отличените (По-желани) разкази вече се превеждат на английски, а догодина ще започнем активно да им търсим (платено) публикуване в англоезични издания.

Резултатите в цифри:

Получени разкази: 65 Участвали автори: 42 Одобрени (По-желани) разкази: 5

Резултатите в заглавия:

„Цветостремително (обичам те)“ – Елица Бонева

„Драконът и портокаловия сок“ – Геновева Димова

„В началото бе метрото“ – Любомир П. Николов

„Истории за града с много вятър“ – Любомир П. Николов

„И попита войникът: – Кой ме повика?“ – Янчо Чолаков

Резултатите в думи:

Два от отличените разкази може да прочетете в настоящия алманах. Думите даваме на членове на журито, които споделят кои текстове са ги впечатлили най-дълбоко.

Искра Христова:

В този Копнеж най-силно впечатление ми направи (за кой ли път?!) фактът колко се различаваме хората по вкус и предпочитание. Разкази, които на мен много ми харесаха, от други бяха оценени ниско, а такива, които бяха високо оценени от някои, аз изобщо не приемам... „Свят като цвят!“ – знам от баща си.

Измежду всички разкази за мен се открояват три, които, както се казва, „бих чела много пъти“. Те са така различни по тематика и стил, но и в трите има човеколюбие, вещина и вълшебство, проникващо в объркания ни свят, за да сътвори от него по-добри бъднини за хората.

„В началото бе метрото“ на Любомир Николов е духовито и забавно представяне на възможността ни за духовно израстване, получавайки по един или друг начин помощ „свише“. Авторът предлага интересна идея как в този технократски свят, който сме си създали, да използваме условията, в момента действащи пагубно, за нещо полезно – за хармонизирането ни с Всемирната симфония. Така звучи много прозаично, но разказът е увлекателно и умело написан. При него дори обикновен варел, когато човек пожелае, може да се превърне в удобно място за свързване с неговото висше Аз, а станцията на метрото да дари хората с това, което медицината ни не съумява да постигне.

Вторият разказ, който ме грабна, е „Вселенският клошар“ на Диана Янкулова-Павлова. Думата „грабна“ е съвсем точна. Омайваща звездна приказка за преживяванията на един земен човек, който броди през Вселената като всеки от нас, в търсене на красота и зрънца безценности, които осмислят пътя. Една творба, изпълнена с алегории и живи образи, написана майсторски с любов и разбиране, с вяра в доброто, и даряваща надежда, че дори когато умира звезда, то е, за да се прероди в множество нови – както на небето, така и в сърцето човешко.

Третият е Ab ovo на Ценка Бакърджиева. Тайнственото, необяснимото в света ни винаги е вълнувало хората, разпалвало е въображението, пришпорвало ги е да се впускат в пътешествие, за да разгадаят тайната. Загадката на езерото Неси може би наистина е осветлена от Ценка? Спускайки се през един пролом на времето в бездната на историята ни (къде ли ни няма, защо не и в загадката Неси с нашите змейови легенди...), преплитайки пътищата на хората, боговете и другите създания, с тънък усет за древните ни обичаи и изразните средства, авторката ни води по пътеката на своята мисъл до далечното езеро.

Благодаря на авторите за подареното преживяване. До нови срещи!

Ангел Петров:

Час по история (A History Class): Симпатично разказче за убедеността на науката в истинността и пълнотата на информацията, с която работи, и погрешните постулати, които формулира поради това. Става дума за урок по история, в който учителката разказва на хлапетата за човешкия род хомо сапиенс, изчезнал вследствие на голям потоп. Отгатнахте – нов вид е наследил човечеството... Историята би могла да се разшири още малко, но и така е сладка.

Зелените мисли на Уторпия: В света на Уторпия има четири основни цвята: бял, жълт, зелен и червен. А работата на Главата на Уторпия е да следи за тях от Дома на Истината посредством Търсача. Бяло за чистото – състрадание, помощ за изпаднал в беда... Светлите мечти и постъпки. Жълто за жизнерадостни мисли и емоции, предимно детски. Зеленото е цветът на умереното, възрастно население. Червеното отразява престъпленията. Лоша мисъл, обида, кражба, насилие, убийство. За последните две в Уторпия се знае само теория, запазена в исторически документи от далечното минало. За обида или предизвикване към кавга в Домовете за размисъл лежат по няколко души годишно. Денят там винаги е един и същ. Нито добър, нито лош... Зелен уторпянски ден. Какво се случва обаче, ако синята точка върху Търсача, представляваща едно 15-годишно момиче, е обвита в плътна червена мрежа? Ще успее ли дама Грейгел – Главата на Уторпия, да промени цветовете на мислите ù? А когато е замесено и момче? Може ли да се манипулира Търсачът? Има ли свобода отвъд свръхуредената Уторпия?

Пеперуда: Народната митология привлича с особена магия, както боляринът Радомир бил привлечен от знахарската щерка Деница. С характерната трагичност на народното повествование, „Пеперуда“ е приказка, която старите баби баячки разправят на селските деца по Еньовден, за да не ходят навън по тъмно и да се пазят от нечисти сили. Легенда за съзряването на едно различно момиче и приспособяването ù към чужд за нея свят, в който разбиранията рядко излизат от обръча на закостенелостта. Баладично тъжна история за това как същността на човек определя пътя му и за необходимите жертви, за да бъде извървян този път.

zlat thorn:

Разказите, на които дадох високи оценки, са пет – „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Вселенският клошар“, „Да обичаш Сам Сама“, „Цветостремително“ и „Три истории за град с много вятър“.

Когато говорим за качествено писане, има няколко задължителни критерия – стил, структура, логика, които биха могли да претендират за обективност. Без тях текстът е далеч от професионален. Немалко разкази с по-ниска оценка ги изпълняват, мога да се сетя за десетина, които са далеч от посредствени. Затова в един момент оценката зависи от по-субективните критерии като емоционалност, оригиналност и разбира се, общото впечатление, тоест харесването/нехаресването.

Тези пет разказа са текстовете, които ми допадат най-много, макар самият факт на харесване да няма претенции да е толкова солиден аргумент, колкото „обективните“ причини, изброени по-горе. Още повече че всеки от тях ме е впечатлил по различен начин – заради плъзването на фантазията в делничното, сиреч магическия реализъм в „Три истории за град с много вятър“, заради сюрреализма и лаконичността на „Цветостремително“, заради чувствеността като трансформация/еволюция в „Да обичаш Сам Сама“, заради цветната фантастична приказност на „Вселенският клошар“, заради стилистичната смелост на „И попита войникът: – Кой ме повика?“. Тук става дума за усещането от даден текст и за това доколко аз като човек с някакъв опит и нагласи се изненадвам или чувствам комфортно с него. И като се замисля, това вероятно са критериите с най-голяма тежест за един читател.

Тази година също ще се проведе Копнеж за разкази, но условията за участие в него ще са други. За подробности следете блога на Човешката библиотека: http://choveshkata.net/blog