На другия ден
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
На другия ден - Анри Торосов (откъс)
Събудих се и отворих очи. Точно така – не дойдох в съзнание, а се събудих. Още помнех фрагменти от сънищата си, още ми досаждаха настойчиви привидения, съзнанието ми успя да прошепне своето успокояващо “ Беше просто сън... ”, и бузата ми си лежеше на възглавницата, и не само лежеше, но и помнеше, че в продължение на няколко часа е усещала мекотата и топлината на тази възглавница.
Вчера същата тази възглавница не беше нито мека, нито топла, нито твърда, нито прохладна – беше противна. Защото вчера аз умирах. Вчера умирах, а днес съм здрав. С други думи, сега мога да разбера, че вчера съм умирал, но ако вчера се бях досетил за това, то досещането наистина щеше да ме довърши. Впрочем, струва ми се, разбрах, че умирам още вчера. Ясно си спомням как осъзнах: аз умирам... Излиза, че съм сбъркал, защото сега не само че съм жив, но съм и напълно здрав, май поне за това е невъзможно да се заблуждаваш... Пък и аз не се заблуждавам, аз вчера съм се объркал, когато ми се е сторило, че умирам. Но заради такава грешка не си струва да се разстройва човек много-много. По-добре бързо да отвори очи... Сега да разберем какво виждат очите ми.
Тъй... болнична стая. Най-обикновена болнична стая. Или по-скоро не твърде обикновена, а чиста една такава, малка и напълно самостоятелна. Лежа на леглото, скучно ми е, като съм сам... Интересно ще да ми е било състоянието, щом са ми определили самостоятелна стая! Макар че това е нова болница, кой знае, може сега не само за смъртниците да се грижат така... Както и да е, аз издрапах, а докторите по принцип умеят да предвиждат такива работи...
Хубаво, да видим какво още... Така, някакви медицински нещица, шкафчета някакви... О, и касетофон има, ще го включим, непременно ще го включим, но по-късно, има време...
А най-важното е, че е много светло. Разбираемо е – с такъв огромен прозорец. И със слънцето навън – много ярко слънце, въпреки че на прозореца е спусната бяла завеса. Вчера сутринта нямаше никакво слънце, беше мрачно. А и птици цвърчат. Да, сега зад прозореца цвърчат лястовици, а вчера беше тихо. През декември не се чуват, през декември ги няма. Има ги през май... Какво пък, вчера е било през декември, а днес е май.
И какво толкова е чудно? Ако помислиш, винаги може да се намери обяснение. Щом пък е така, то и да мислиш не е интересно. Интересно е да мислиш, ако не знаеш предварително има ли обяснение или не. Ако предварително си наясно, че има обяснение, обяснението ще се появи без каквито и да било мисли. И няма защо човек да си блъска главата. Никога не съм обичал да си блъскам главата, ако мога да се оправя и без това. Затова и не обичах да решавам задачите от учебника – за какво да ги решавам, като отговорът е даден в края на книгата? А да съставям задачи не обичах по друга причина: не че нямаше да мога, щях да мога и още как, но трябва да правиш не това, което можеш, а това, което правиш по-добре от всички останали, или това, което никой друг освен тебе няма да съумее да направи! Не винаги става така – в края на краищата, решавах все пак задачите, налагаше се... Ето защо сега ще направя само това, което никой друг не може да стори вместо мене, например ще седна на леглото.
... Да поседиш на леглото – това, оказва се, е много приятно. И решаването на задачи, в крайна сметка, също беше приятно. Много приятно е и да разгледам болничната си стая. Хубава стая, хубава болница. Човек може с удоволствие да полежи тук една седмица, особено пък ако е напълно здрав.
Охо, ясно, наблюдаван съм бил, защото тъкмо се настаних и се огледах, вратата тутакси се отвори и в стаята влезе много приятен човек. Наистина, отначало забелязах не че е приятен, а че е без бяла престилка. През това време той се приближи до леглото ми, приседна на него до краката ми, усмихна се и каза:
- Добро утро!
- Привет! – махнах му ответно с ръка. Помълчахме, усмихвахме се известно време. После аз запитах:
- Лекар ли сте?
- Абсолютно не.
- А какъв сте тогава? Фелдшер?
- Нищо подобно!
И тогава се поучудих – не защото посетителят се оказа просто посетител – учуди ме последното му възклицание – използвахме го в нашата компания. Не питайте защо не засипах госта с въпроси – знаех, че така или иначе, той всичко ще си каже, няма къде да отиде. Гостът заговори пръв.
.........
Целия разказ може да прочетете в хартиеното издание на алманаха.
Превод: Светла Йосифова, 2007
