Последният еднорог
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
Последният еднорог - Питър С. Бийгъл (откъс)
Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ù се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ù още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.
Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази най-древна, най-дива грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите – танцуваща карикатура. Шията ù бе дълга и стройна, затова главата ù изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ù, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ù бяха заострени, краката – тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ù сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за мечетата.
Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, достатъчно бистро да се оглеждат в него – понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги беше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.
Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората ù на лов за сърни. Еднорогата ги последва, стъпвайки тъй предпазливо, че дори конете не усетиха близостта ù. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.
– Не ми харесва усещането в тази гора – промърмори по-възрастният ловец. – Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето прихващат по малко магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.
– Отдавна няма еднорози – рече другият. – Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.
– Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог – желая късмет на самотната стара твар – и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.
– От книгите – отвърна другият. – Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.
Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:
– Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.
– Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?
– Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.
...
Дългият път не бързаше за никъде и нямаше край. Минаваше през селца и градчета, равнини и планини, камениста пустош и ливади, поникнали от камъните, но не принадлежеше на никое от тях и не спираше никъде. Теглеше я напред, дърпаше краката ù като прилива, тревожеше я, не ù позволяваше нито за миг да застине и да се вслуша във въздуха, както бе свикнала. Очите ù бяха пълни с прах, а гривата ù беше сплъстена и натежала от мръсотия.
В нейната гора времето винаги я бе подминавало; а сега тя бе тази, която минаваше през времето, докато пътуваше. Цветовете на дърветата се променяха, а козината на животните израстваше и отново опадаше; облаците пълзяха или бързаха пред променящите се ветрове, розови и златисти на слънце или оловносиви от бури. Навсякъде, откъдето минеше, търсеше своя род, ала не откри и следа от него; и във всички езици, които чу по пътя, вече дори не бе останала дума за „еднорог“.
В една ранна утрин, тъкмо когато се канеше да свърне от пътя, за да поспи, тя видя един човек, който копаеше в градината си. Знаеше, че трябва да се скрие, но вместо това замръзна на място и го загледа как работи, докато накрая той се изправи и я видя. Беше дебел и бузите му подскачаха на всяка крачка.
– Ах – възкликна той. – Ах, красавицe.
Когато откопча колана си, направи примка от него и тромаво се затътри към нея, тя по-скоро се зарадва, отколкото се уплаши. Мъжът знаеше коя е тя и какво му е писано: да копае репи и да преследва създание, което сияе и може да тича по-бързо от него. Тя избегна първия му замах толкова леко, сякаш полъхът я отвя извън обсега му.
– Навремето ме преследваха със звънчета и знамена – рече му. – Хората знаеха, че единственият начин да ме преследват бе да направят гонитбата толкова дивна, та да се приближа да ги видя. И дори тъй не ме уловиха нито веднъж.
– Трябва да съм се хлъзнал – измърмори мъжът. – Стой мирно, хубавелке.
– Никога не съм разбирала истински – размишляваше еднорогата, докато той се изправяше – какво си мечтаете да направите с мен, като ме уловите. – Мъжът отново скочи и тя се изплъзна от него като дъжд. – Не мисля, че и самите вие знаете.
– Ох, стой, стой, кротко. – Потното лице на мъжа бе окаляно на ивици и той с мъка си поемаше въздух. – Хубава – изпъшка. – Хубава малка кобилка.
– Кобила? – Еднорогата изтръби думата тъй пронизително, че мъжът спря да я гони и запуши ушите си с ръце.
– Кобила? – попита тя. – За това ли ме вземаш? Това ли виждаш?
– Добро конче – изпъхтя дебелакът. Подпря се на оградата и избърса лицето си. – Ще те изчеша, ще те почистя, ще бъдеш най-хубавата кобилка на света. – И отново посегна с колана. – Ще те закарам на панаира – добави. – Хайде, конче.
– Кон – рече еднорогата. – Ето какво си се опитвал да хванеш. Бяла кобила с грива, осеяна с бодили.
Когато мъжът я приближи, тя закачи колана с рога си, изтръгна го от ръцете му и го запрати от другата страна на пътя в една леха с маргаритки.
– Кон, а? – изпръхтя. – Ето ти кон!
За миг мъжът бе много близо до нея и огромните ù очи се взираха в неговите, които бяха мънички, уморени и слисани. После тя се обърна и се втурна по пътя, препускайки толкова вихрено, че онези, които я виждаха, възкликваха:
– Ето това е кон! Това е истински кон!
Един старец рече на жена си:
– Това е айрабски кон. Веднъж пътувах на един кораб с айрабски кон.
Оттогава насетне еднорогата отбягваше селищата, даже нощем, освен ако нямаше никакъв начин да ги заобиколи. Дори и тъй, неколцина мъже я подгониха, само че те винаги преследваха изгубена бяла кобила, без веселото благоговение, което приляга на гонитба на еднорог. Идваха с въжета и мрежи, и бучки захар като примамка, и подсвирваха, и я наричаха Бес или Нели. Понякога тя забавяше ход достатъчно, за да остави конете им да доловят мириса ù, а после ги гледаше как се изправят на задните си крака, завъртат се и хукват назад с ужасените си ездачи. Конете винаги я познаваха.
„Как е възможно? – чудеше се тя. – Предполагам, че бих проумяла, ако хората просто бяха забравили за еднорозите или се бяха променили толкова, че сега ги мразеха и се опитваха да ги убият, когато ги видят. Но да не ги виждат изобщо, да ги гледат и да виждат нещо друго – как изглеждат тогава в очите на другите хора? Как изглеждат за тях дърветата или къщите, или истинските коне, или собствените им деца?“
.........
Романът "Последният еднорог" е дебютната книга от поредицата "Човешката библиотека", за която ви разказваме тук. Повече (много повече :) за него може да научите във виртуалния дом на поредицата.
Превод: Калин Ненов, Владимир Полеганов, Желяна Пеева, 2006
