ФS07/ФАНТАSTIKA ви препоръчва
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
ФАНТАSTIKA ви препоръчва - Атанас П. Славов
Съвсем ясно си спомням времето, когато щом по екраните се появеше фантастичен филм, си слагахме новите дрехи и отивахме като на празник. Сега ако отворим седмичната програма на един мултиплекс, ще видим седем-осем фантастични филма и между тях забутан някой трилър или любовен филм. Почти всички заглавия, завземащи първите места в класациите по приходи, са фантастика. Няма да обсъждам дали това е на добро или не, важното е, че тръгвайки от нескопосани екранизации на известни литературни произведения, фантастичното кино стана доминанта в цялата световна визуална култура.
В рубриката „СЪЗВЕЗДИЕ КИНОТАВЪР” ще ви представяме ярки ленти, които не са станали обект на масовата реклама, но за ценителя на умната фантастика са истинска находка.
Доживяхме времена, когато на човек може да му убягнат от вниманието не само интересни филми, но и цели сериали, дори и телевизионни канали.
От следващия брой ще започнат и по-обхватните обзори на направления във фантастичното кино, битката на мирогледи и ценности в националните кинофантастики.
Идиокрация (Іdiocracy)
„Идиокрация“ на режисьора Майк Джъдж (Mike Judge) на пръв поглед изглежда просто комедия. Някакъв млад военен чиновник, запратен от живота в девета глуха на военните складове, изглежда напълно доволен от съдбата си. Неговите началници преценяват, че вместо да го уволняват като пълен некадърник и глупак, по-добре да го употребят за секретен военен експеримент по дълбоко замразяване. За компания му е избрана една проститутка, също неудачник, която е продадена на военните от своя сутеньор, затънал в дългове. Двамата са замразени, както е предвидено, но се събуждат далеч не когато е предвидено, в 2500 г. Наоколо цари пълен упадък. И не си мислете за глобални катастрофи, пришълци и технологични разрушения – причина е обикновената глупост, която е завладяла света. Адвокатът на главния герой едва срича законите и говори каквото му падне. Жена му била пилот на самолет, защото владее аритметиката, а президент на САЩ е някакъв космат латиноамерикански мачо, който управлява Белия дом с калашник в ръка и като не му стигат 300-та думи, които знае, ги подчертава с автоматен ред в тавана. Никой не разбира от нещата, които управлява, състоянието на страната е плачевно, посевите масово изсъхват, защото напояването се извършва с нещо като кока-кола. Пейзажът на града е в същия дух – виждат се не само порутени сгради, фирмени надписи с печатни грешки, а и два небостъргача, които са килнати и подпрени един към друг, за да не паднат. Така че двамата изпаднали нещастници се оказват водещи интелектуалци в „прекрасния нов свят”. Нашият герой напряга гънките на мозъка и образованието му, получено от решаване на кръстословици, е достатъчно да реши проблема с напояването и да спаси страната от глад. Така де, изобретява водата, и то дори не топлата!
Всичко това би било идиотски смешно, ако не беше малко страшно!
Авторите на филма не отлагат дълго да ни съобщят причината за този „прогрес”: еволюцията на американския антиинтелектуализъм! Просто все повече хора са отказвали да четат и да се учат да мислят, докато това става безпрекословна норма на поведение! И ето нашия сержант, носен на ръце от жизнерадостната тълпа, е избран за Президент! Брадясалият мачо с радост му предава поста и се отправя да празнува, заобиколен от своя кикотещ се харем. И новоизбраният „президент” държи реч пред нацията, в която могат да се чуят думи от рода на „...И е имало времена - много отдавна, когато четенето не е било само за педерастите, нито пък писането. Хората са създавали книги и филми. Филми, които са имали сюжет, от който се разбира чий е задникът и защо пърди. И мисля, че това време ще дойде отново... така че вие, такова... четете, там, образовайте се... и ... други такива глупости!”
Парк от съветския период („Парк советского периода”)
Или „Съветски парк”: още от заглавието са нужни разяснения – трябва да знаем какъв е приетият превод на популярния филм „Джурасик парк” в Русия. Там той звучи: „Парк юрского периода”. Така замяната на „юрски” със „съветски” поражда първия анекдот във филма – става ясно, че герои са динозаврите на съветизма (по-точно сталинизма!).
Разбираемо е, че руското фантастично кино не би могло да се мери с възможностите за специални ефекти на американското. Един от най-преките пътища за излизане от проблема е актьорското фантастично кино. По този път са тръгнали и Юлий Гусман и екипът му. Взели са външната рамка на „Джурасик парк”, вътрешния характер на „Шоуто на Труман” и са съчинили интересен и автентичен руски „римейк”. За какво става дума? Богати среди от Русия и Запада са финансирали грандиозен шоу-проект: Под гигантски купол е възстановен в пълната си пищност фрагмент от „сталинисткия рай”, по-точно картина на съветското общество от 40-те години преди войната, а още по-точно нейната пропагандна илюстрация, такава, каквато са искали да изглежда идеолозите на СССР. Всеки богат жител на планетата, заплатил скъпата такса, е в състояние да изпита ред съветски удоволствия: да играе ролята на Берия и да издава заповеди за разстрели, да замине към целинните земи и да работи в ораческа бригада под ентусиазираното ръководство на комсомолски пропагандатори, докато от изкуственото небе се сипят доста натурално изглеждащи мълнии и бури, и т.н.
Друго ценно във филма са изключителният актьорски екип от герои, легендарно известни от филмите от онова време. С очарователна ирония е възстановена атмосферата на епохата, без да е премълчано влиянието на новото време. Само колко струват сцените, когато главният герой воюва със своите комсомолски преследвачи посредством управление на метеорологичните възможности на купола и се разправя с японската операционна система на централния компютър във вид да японска ученичка. Или образа на неговата възлюбена – с морално промит мозък „образец 40 г.” :-)
Трилър или комедия? Мненията са противоположни, мнозина руснаци са подразнени от филма, но аз го намирам за един от малкото наистина интересни филми на фона на посредствените имитации на американски образци, с които се пробва напоследък руското фантастично кино.
Кашерн (Casshern)
Съвместна рецензия с Калин Ненов
Японският фантастичен филм „Кашерн” представлява екранизация на „манга”, т.е. комикс. Ще сгрешим, ако го сложим в кюпа на безкрайните сериали и самурайски кланета, които често дават облика на анимето (японската анимация) в очите на западняка. Когато в една култура се наливат много пари, на фона на платото от конвейерни изделия тя неминуемо започва да поражда и шедьоври. Такива бяха случаите с „Принцеса Мононоке”, „Отвлечена от духове” (Spirited Away), „Стиймбой” и др. Такъв е случаят и с „Кашерн“, първото „игрално аниме“: населено изцяло с живи актьори, но насред изумителна дигитална реалност, която само на моменти преминава в откровена анимация. Пиршество на визуалното въображение, близко по стил до направлението „паропънк”, тоест свят на мистифицирани парни технологии и ултрамодерни технологични цитати. Но каква игра, драматизъм, философско и социално звучене! Филмът е силно антимилитаристичен и антитоталитарен. Съчетавайки кадри от извечната война, в която покорители и покорявани са еднакво грозни сред сеитбата на смърт, с (измамно) нежната музика на Бетовен, той крещи против насилието, отвращава ни от него до повръщане, поне толкова безвъзвратно, колкото жанрови икони като „Апокалипсис сега“ и „Спасяването на редник Райън“ - ала много по-изящно. Тук японската несдържана емоция е съвсем на място. Няма как да наречем „истерия“ болката, която преживяваш, губейки семейството си. Или шока от гранатата, повита в пелените на новородено. Или ужаса да осъзнаеш, че присадките, с които е спасен животът ти, не са плод на напредналата медицина, а плът, откъсната от живите тела на победените...
Единствените образци, с които филмът би могъл да се сравни, са някои пълнометражни анимации на Ишии, като „Дух в черупка” 2 (Ghost in the Shell: Innocence), но „Кашерн“ печели силно с достоверността и реализма, постигнати чрез живото присъствие на героите.
Последният гост от бъдещето (The Last Mimzy)
Това е необикновено изключение от практиката на Холивуд да екранизира „по своему” класически НФ произведения. Преди всичко имаме изключително интересен оригинал – новелата на съпрузите Хенри Катнър и Кетрин Мур „И одма равапсатваха прасурси” (по стихчето от „Алиса в огледалния свят“), писана през 70-те години, когато за американската фантастика е естествена идеята, че бъдещето, породено от развитието на разума и духа, ще е по-висше и по-богато от съвременността. Това и става в разказа. Деца намират странен артефакт, който се оказва педагогическа играчка, формираща детското мислене във възприемане на по-високи измерения на реалността. Децата тайно от мама и татко започват да играят и да се обучават, докато в един момент извършват качествен скок и стават жители на бъдещето.
Продуцентите на филма, в контекста на днешната политическа конюнктура, където всички усилия са хвърлени, за да се абсолютизира съвременната американска реалност като най-висше постижение на битието „с много проблеми, но най-доброто възможно”, не биха могли да си позволят такъв финал. И са наизмислили, че тази играчка е изпратил „гост” от бъдещето, за да запише с нея информационния модел на детската чистота и така да помогне на своя свят да излезе от кризата!
Въпреки това явно насилие над оригинала се е получил талантлив и интересен филм, който ни изумява в няколко посоки: Играта на децата, развиващи се под влиянието на играчката. Ограничеността на света на възрастните. Красотата на визията. Топлината на отношенията между героите.
Много рядко педагогиката е обект на фантастичното кино. Заслужава си да се види!
Човекът от Земята (The Man from Earth)
За тези, които определят стойността на един фантастичен филм по бюджета, ще кажа направо: Този филм навярно има разходи само за хонорарите на актьорите. Декорът се изчерпва с една малка и бедна крайпътна вила, в която героите се събират да изпратят своя колега – университетски преподавател. И през целите два часа си говорят, спорят и няколко пъти излизат на двора. Защо тогава ви занимавам с него?
Ами защото смятам, че това е една от НАЙ-ФАНТАСТИЧНИТЕ ИСТОРИИ, които съм гледал досега. А съм гледал почти 95 % процента от филмите в нашия жанр!
Цялата красота на тази екранизирана пиеса е какво и как си говорят участниците. По-късно научих, че писателят Джеръм Биксби (Jerome Bixby) е писал този текст от 70-те години до края на живота си (1989). И е имало защо! Това е историята на един вечен човек. Роден преди 14000 години като кроманьонец в някакво племе по земите на бъдеща Европа, той открива, че не остарява и не умира. Така, сменяйки си всеки тридесетина години самоличността, той става свидетел на цялата история на човечеството. Какво разказва на своите слушатели и как реагират те? Не бих могъл да възпроизведа това, но ще ви кажа, че отдавна не съм следил с такова наслаждение и напрежение на духа нечий разговор...
И да ви успокоя – диалогът не е интелектуален и академично професорски! Той е като един изящен танц между недоверието и потребността от вяра, между възторга и ужаса на слушателите, кризите на ценностите и илюзиите им.
Ще започна с три сериала, в които главните герои добиват свръхспособности и се учат да правят нравствени избори, за каквито масовият човек не си е и помислял. В края ще си позволя някои неортодоксални обобщения, които според мен са видими зад парадните „юначества” на любимите американски „хироус”.
Смолвил (Smallville)
Има поне три причини да не гледам този сериал. Първо, той е за младежките години на Супермен, а моята възраст сериозно се е отдалечила от тийнейджърската. Второ, комиксът от средата на миналия век за летящия стоманен красавец винаги ми е стоял прекалено инфантилен и примитивен. Трето – предишните екранизации потвърдиха кретенската лековатост, с която се трактуват проблемите на света ни в тази измислена реалност. Но поради закоравелия си интерес към проблема за изборите на човек, който има възможности да въздейства на цялата планетарна действителност, винаги преглеждам новите екранизации по темата. По тази причина пуснах първия филм от сериала, когато вече се бяха извъртели пет сезона.
И попаднах в капана. Очарова ме странният свърхфантастичен реализъм на историята. Нищо общо със скъпите екранни постановки. Младият артист Том Уелинг прави образ на топъл, чувствителен млад мъж, който е разпъван от тайната си, невъзможността да я сподели с любимите си хора и непрекъснато изникващите нравствени задачи, никоя от които не може да се реши със сила. Сценаристите на сериала Гоуг и Милър (не знам до каква степен съзнателно) са изградили такова достоверно социално съзряване на героя, че от него в никой случай не би могъл да се получи оня картонен „хироу”, който знаем от комикса, а и от предишните екранизации. Направили са изключително оригинални трактовки на второстепенните герои. Злодеят Лекс Лутър е младеж, който расте със Супермен и формира своя характер под негово влияние. Виждаме как неестественото присъствие на такова могъщо същество, което се опитва да бъде обикновен човек, неизбежно изкривява житейските линии на всички около себе си. И всъщност генерира зло.
С особено злорадство очаквах „Супермен се завръща” и гадаех как ще се справи Сингър с натрупаната в сериала мъдрост и достоверност на младия герой. Случи се това, което е най-лесно – екранизаторът просто игнорира сериала! С което спечели пълното ми презрение. Неслучайно пищната екранизация бе подмината с полуравнодушие.
Препоръчвам този сериал на всеки, който не е загубил чувствителността си, независимо от възрастта.
Герои (Heroes)
Това е съвсем нов и модерен сериал, започнал от миналата година. Никакви пришълци от други планети, никакви морални усещания за мисия, персонажите, въведени в екранното пространство, са мъченически вписани в градското си битие: млада майка с дете, чийто мъж е в затвора; млад богаташ бунтар, който обича големия си брат, но не приема неговия кандидатсенаторски кариеризъм и избирателно лицемерие, макар и двамата да могат да летят като птици; полицай със семейни проблеми, който ненадейно става телепат; инфантилен японец, управляващ времето и пространството; бедняк-младоженец, който е избухлив в съвсем буквалния смисъл на думата; тийнейджърка мажоретка, която е ужасена от факта, че не може да бъде наранена; привидно кротък часовникар, който щом разбира на какво е способен, се превръща в маниакален убиец.... Всички тези прекрасно обрисувани характери са завъртени в мелницата на грандиозни отговорности, за които не е готов никой от тях. Омръзналата вече тема за „спасяване на света” има съвсем конкретни измерения – един от тях има бъдещето да се превърне в атомна бомба и да унищожи Ню Йорк. Постепенно формиращата се „група за вземане на глобални решения” трябва да се измъкне от батака на предразсъдъците си и да предотврати ужасното. В края на първия сезон те наистина успяват да направят това, но във втория разбират, че реалността има съвсем друг пласт – всички те са деца на Първото поколение генетични мутанти – старци, вградени във властта, разочаровани, предали се един друг... И започва втори кръг на спиралата. За разлика от много други подобни истории, сценаристите са придали на ставащото прилична научнофантастична мотивация, представена в образа на индийски учен, активно изследващ феномена.
Стегнат и динамичен сериал с умни диалози и социална достоверност. Единственият недостатък според мен е прекаляването с натуралистични хорър сцени. Но това може би е цената на реализма му.
4400-те (4400)
Още по-голяма реалистичност на началото. Сиатъл, наши дни. Двамата главни герои, партньори – полицейски инспектори, мъж и жена, са извикани край едно езеро, където от космоса се приземява огромно светещо кълбо. Без никакви катастрофични ефекти то се превръща в тълпа от хора – на различни възрасти, изчезнали от Земята през различни години. Прави се пропусквателен лагер за новодошлите и опити да бъдат социализирани обратно в обществото. Сериалът вече тече по наша телевизионна програма, така че ще се спра на най-важните смислови детайли:
Това е един от най-интелигентните научнофантастични сериали, правени от американска телевизия. В него са нарушени основни правила на семейното зрелище – поставена е под съмнение самата социална реалност като най-добрата възможна. На финала на третия сезон хората, добили нови възможности, отцепват своя територия от Сиатъл и обявяват автономия и правителството не е в състояние да им направи нищо. И най-неочакваното е, че общественото устройство на тази територия не е непременната антиутопия, която трябва да бъде заклеймена, даже точно обратното...
Трите сериала, въпреки големите си разлики, доста сериозно нагнетяват едно общо усещане – измененията идват и не могат да бъдат избегнати! Навярно можем да се научим да ги разбираме? Струва ми се, че тези сериали по свой начин представляват обща терапевтична тренировка за очаквани крупни изменения в цялата планетарна действителност. И въпреки традиционния непрекъснат хленч на героите, нежелано придобили възможности, че „искат да върнат перфектния си предишен живот”, сценаристите и режисьорите интуитивно са се подчинили на усещането, че трябва да поднесат на масовия човек тази педагогическа притча за предстоящите изменения (виж „Краят на историческия човек”).
Други три съвсем различни сериала обединявам само по критерия „завършеност”. И „Под повърхността”, и „Одисей 5”, и „Джекил” не са надхвърлили един сезон и са прекратени, без да са признати за неуспех. Желаещите биха могли да ги гледат целите за няколко вечери и да проверят моите оценки.
Под повърхността (Surface)
Започва като истински семеен сериал. Дом, майка, баща, пубертетна дъщеря, мързелив по-малък тийнейджър. Живеят в крайморски град и младежът донася от морето едно непознато яйце. Отдавна мечтаещ за домашен любимец, той го излюпва и оттам излиза малко... драконче. Но не си и помисляйте за фентъзи, цялата работа е дело на секретни лаборатории, генетически конструирали тези интелигентни същества, хибрид между морски дракон и саламандър, живеещ в подводните вулкани. Постепенно историята напълно напуска семейното зрелище и се отдава на крупни правителствени заговори, дълбоководни прониквания и скандални разкрития, аутсайдерство и преследване на главните герои, задаваща се световна катастрофа, която видимо не може да бъде предотвратена. Накрая стават неща, които нарушават главните закони на семейния сериал - и СВЕТЪТ ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ СЪЩИЯТ!
(Не е трудно да си представя защо го е спряла „комисията по политкоректност” на телевизионния канал.)
Одисей 5 (Odyssey 5)
При рутинна орбитална работа по изстрелване на фирмени спътници совалката „Одисей” с петима астронавти на борда става свидетел на унищожението на Земята. Петимата – стар космически вълк и младият му син в първия си полет, опитна навигаторка, учен циник и телевизионна журналистка, се готвят да умрат, когато се появява извънземен звездолет и разумното същество в него им предлага да ги върне назад във времето да се опитат да предотвратят катастрофата. Те се съгласяват и се оказват пет години в миналото, в по-младите си тела, но с ужасяващото знание за бъдещето. 13-те серии са за техните опити да открият причинителя и да спасят планетата. Постепенно разбират, че жестокият заговор за унищожение е дело на изкуствени интелекти, зародили се в компютърната мрежа, които имат някакви свои интереси и мирогледни фикс-идеи, близки до религиозността... Оригинални научни идеи, сложни диалози, нетрадиционна камера – всичко това навярно е дошло в повече на продуцентите и епизодите са прекъснати на фаталния 13-ти.
За ценителите на научната фантастика това е наистина интересен сериал.
Джекил (Jekyll)
Смятах, че съм изхвърлил от кръга на интересите си старата притча за Джекил и Хайд. Толкова екранизации, толкова вариации на архаичния проблем как джентълменското възпитание като усмирителна риза е потиснало дивия необуздан нрав на англичанина и той може да изригне като вулкан изпод туидовия костюм в безгранична жестокост и безконтролност. Но се оказа, че съм си направил сметката без кръч... английската драматургия. Новият минисериал на BBC се гледа само за 3 часа целият и е напълно завършен. В него гениалния артист Джеймс Несбит прави невъзможни неща. Само с актьорско превъплъщение за части от секундата от традиционен англичанин се превръща в невероятния Хайд. Той е днешен наследник на оня доктор Джекил и превръщанията стават спонтанно по наследство. Но освен тези личностни проблеми той си има любеща съпруга, която се бори за него като лъвица, и могъща американска корпорация, която контролира целия му живот с надеждата да излюпи от него свръхчовека Хайд. И тази организация, олицетворение на самия корпоративен капитал, е ръководена от ... жена Хайд! Такива ми ти „психологически етюди”...
Препоръчвам „Джекил” на всеки, който иска да види нещо безподобно, различно от всичко, правено досега.
Атанас П. Славов, 2008
