Разпятие

Антон Фотев

Разпятие

В памет на всяка погубена войнишка душа.

Момчета - чий пръст натиска спусъка?

Божият, дяволският или вашият собствен...

Колко е тежък мерникът на снайпера - спирам дъха си, за да го удържа неподвижен. Мишената се подава иззад разрушена къща и тръгва през поломения мост.

Дете с бомба.

Проследявам с кръстчето мъничките гърди и обирам мекия спусък.

Грохот далече зад гърба ми. Ярка светлина изрязва черно-бели сенки в света. Филтрите на маската предпазват очите ми. Хлапето вдига лице и примижава.

Поглежда с омраза и копнеж към излитащия космически кораб.

Бавя се единствено заради сигурността на изстрела. Изчаквам сърцето си – то бие и замира за миг.

В този миг... детето с бомбата пада. Ръката ми е прецизна, очите ми са точни. Аз съм жив, то е мъртво. Не чувствам вина, нито триумф - само гърлото ми пресъхва.

Винаги пресъхва, когато си правя “сефтето” за деня.

Земята се разтърсва. Тътенът се превръща в звук от разкъсване. Зад мен някакъв великан раздира небето на две. Скърцам със зъби - подлеците излитат с ядрена тяга. Не им пука за нещастната омърсена Майка Земя. Те си тръгват завинаги. Аз ги охранявам и за награда оставам тук.

Тихо Те псувам на майка - пуши ми се до смърт.

Пафка ми се, но искам да живея. Димът ще ме издаде на “колегите” отсреща. В тази студена предутрин цигарените колелца се виждат от километър. Не ща да ставам нечие снайперско утринно “сефте”.

Мисля да си купя лула, щом свърши касапницата. Когато и последните богаташи отлетят за Марс, ще разрушим космодрумите след тях. Тогава бедните, болните и мутантите ще се отчаят и ще сложат оръжие.

Успеем ли, ще пуша непрекъснато - докато лекарите ми забранят. Ще „мачкам” по кесия скъп тютюн на ден. От парите за кафе ще спестявам. Вече не понасям кафе!

Особено безвкусната помия, която ни носят тиловаците.

Отсреща хоризонтът изтънява в оловносива ивица. Слънцето изгрява някъде над киселинните облаци. Те имат мъхнат вид и неволно се загръщам в полимерната си мушама. Моля Ти Се да ми спестиш поредния разяждащ дъжд. Шепна вечните Ти имена, надраскани в заветите на забравени религии.

Изругавам, защото отсреща иде бащата на хлапето. Притичва на зиг-заг, прикрива се. Вижда трупа на момчето и се разплаква. По това разбирам, че е таткото.

Застрелвам го в темето, докато посяга към трупчето на детето.

... Отдавна не съм атеист. Мразя Те прекалено силно...

- Хубав изстрел! - процежда през зъби картечарят на отделението. Някой ден трябва да застрелям и него. Само това ще го излекува. Гражданската война го е пристрастила... колкото мен.

Щото убиването е най-лесното нещо на света. Първо е трудно и плачеш. Лицата, видени през окуляра на мерника, ти идват на гости в кошмарите. После душата ти умира и претръпваш. Тогава става най-лесното нещо на света. По-лесно, отколкото да се изпикаеш.

Да! Някой ден трябва да застрелям картечаря на отделението. Той го заслужава.

Как мислиш, Господи, че се запълва масов гроб?

Дадоха му орден за прочистването на онова гето с мутанти...

Да! Някой ден трябва да се изправя насред поредната престрелка и да затворя очи... но няма да го направя. Защото умирането е по-лесно и от убиването.

Убиване и умиране.

Спя, ям, стрелям и се прикривам.

Кръстчето на мерника ме изравнява с Теб.

Ти, стари цинико, дето седиш по краищата на серните облаци и ме гледаш как убивам.

Седиш, клатиш гъбясалите Си крака и ни зяпаш. Всички нас...

Отгоре...

Не издържам. Поглеждам нагоре и през рамо.

Съзирам блестяща игла в сърцето на мътното небе. Сияе все по-ярко през облачната пелена. Върхът й е ярка звезда. Върхът й е блестящ, сребрист космолет. В него има красиви жени и богати мъже. Отиват на Марс – ала ми се струва, че се възнасят като ангели. Че отиват на гости при Теб. При самия Господ Бог.

Завалява.

Пръстта кипи от мазните капки. Миризливите струйки се стичат в речното корито пред мен. Изгарят жълтата трева, поникнала след предишния порой. Двата трупа на поломения мост са без защитни костюми. От тях се издига дим. Уплашено прибирам нозе под полимерната мушама. Сега едничката ми връзка с околния свят е окулярът на пушката.

Вътре в него има мерник. Вътре в мен има гняв към Теб.

Господи...

Цинично, безсмъртно копеле! Ти, който допускаш Всичко Това! Ти, който с нетрепващо сърце слушаш писъците на чедата си!

Ти, който не заслужаваш сълзите на омразата ми!

Я слез от небето и застани пред мушката на снайпера - да те разпъна на нейното малко, черно кръстче...

... И този път да не си посмял да пратиш своя син вместо себе си!