В орбита около Лем – сборно интервю с Владимир Борисов
☼ Интервю на Александър Карапанчев & компания
„За нас, поляците, една Полша, простряна от едно море до друго, е може би утопичен политически постулат; но царство на една духовна Полша – да бъде то разпространено от единия полюс на мировата душа до другия – това е нашата мисия.“ Станислав Пшибишевски
През един чудно отворен ден от септември – ден синеок и златокож – неколцина фенове изтеглихме от печатницата още топлия юбилеен сборник „Непознатите Стругацки“. Взели по екземпляр от новата рожба, ние се отбихме в капанчето на съседния плувен басейн. Посетители почти нямаше, а басейнът синееше досами нас в ликуващо, сякаш извънземно сапфирено. Притихнали в благия следобед, отпивахме по глътка мастика (която е сред любимите питиета на Аркадий Натанович!) и полека вкусвахме съдържанието на току-що излязлата книга.
Казано по-конкретно, тогава бяхме четирима – Георги Малинов с колата си плюс тримата съставители на сборника: Юрий Илков-Генерала, моя милост и руснакът Владимир Борисов, пристигнал за Булгакон 2010, след като е преодолял цели шест хиляди (!) километра по трасето Абакан–София. Яркосиня тишина... анасонов парлив аромат... и радост. Радостта да съчетаеш своя всекидневен малък свят с излъчването, тъй богато струящо от световете на братя Стругацки...
Обаче аз се отклоних като някой стар византийски хронист, оплел се в собствените си изречения. По-късно разбрах, че Владимир Иванович Борисов е не само голям специалист по тандема АБС, ами и преводач, библиограф и изследовател на Негово полско височество пан Станислав Лем. И още нещо. Заради впечатляващата му ерудиция феновете в Русия ненапразно го наричат БВИ – по инициалите му, а и като недвусмислена аналогия с Большой Всепланетный Информаторий (който пък е праобраз на Интернет в творчеството на братята)... Ето на: такъв човек реших да поканя за интервю на лемовска тематика, допълвайки своите въпроси с няколко от наши изявени почитатели на въображението.
▪ П ъ р в а ч а с т
– Владимир Иванович, вие сте гостували у Станислав Лем в Краков. С какви впечатления останахте от неговия дом, от обстановката, в която ви приеха, от външния (и, разбира се, от вътрешния!) вид на индивида Лем?
– На портичката, водеща към двора на Станислав Лем, забелязах следната табелка: „Внимание, зло куче“. Натиснах звънеца и един женски глас (на пани Барбара, съпругата на писате-ля) извика: „Влизайте!“ Аз влязох предпазливо,
оглеждайки се за това зло животно. Някъде иззад къщата изскочи малко кученце, радостно размахало опашка, и се втурна към мен. Разбрах, че съм попаднал на нужното място.
Честно казано, не успях да запомня обстановката в този дом. Без помайване пани Барбара ме заведе в стаичката, където Лем обикновено посреща гостите си, и там ние останахме час и половина. Аз не виждах и не чувах нищо освен самия домакин. А пък що се отнася до „индивида Лем“... Най-напред да ви обрисувам неговия маниер да поддържа разговор. Той веднага взе инициативата в свои ръце и започна да разказва за онова, което според него би могло да ме заинтригува. (Както после ми споделиха полски колеги и хора, идвали тук от Русия, точно такъв е стандартният му метод за събеседване. Помислих си, че това може да се дължи на факта, че през ония години той чуваше лошо, а слуховият апарат не му помагаше кой знае колко. Впрочем Лем периодично задаваше въпроси, задоволяваше се с кратки отговори на тях и продължаваше да разказва.) Бе интересен разказвач – времето летеше съвсем неусетно, ала едно чувство все пак не ме напускаше.
Аз го гледах и ясно усещах, че зад високото чело на този невисок човек постоянно върви някаква вътрешна работа, че паралелно той обмисля нещо и въпреки туй говори с мен. Знаете ли как компютър в многопрограмен режим разпределя оперативната си памет и мощността на процесора за различни задачи? Ето, аз бях просто уверен, че лъвският дял от мощността на Лемовия разум е насочен към вътрешни занимания. Забележителното е, че това не беше в ущърб на нашето събеседване!
– Какво от обширното творчество на пан Станислав ще прескочи успешно в ХХІ век? А какво от него със сигурност ще потъне назад, в аналите на отминалото столетие?
– Убеден съм, че още доста дълго ще се търсят практически всички истории на Ийон Тихи (и звездните му дневници, и спомените), както и голяма част от „Кибериада“; актуални ще останат „Summa tehnologiae“ и множество апокрифи, особено „Голем ХІV“. И, разбира се, класическите романи на маестрото – „Соларис“, „Едем“, „Завръщане от звездите“, „Гласът на Бога“...
Ех, навярно все пак ще остареят „Астронавти“ и някои от ранните му разкази. Но, знаете ли, неотдавна двамата с Виктор Язневич предадохме за печат преводи на най-ранния Лем – негови произведения от 40-те години на миналия век. Даже сред тях има твърде пронизителни епизоди, например във втората част от трилогията „Незагубеното време“, където се разказва за окупацията на Полша и преследването на евреите.
– Как смятате: могат ли днес вампирите, вещерите и другите конвейерни фентъзи персонажи „да видят сметката“ на Лемовите книги? (В случая имам предвид младите и най-младите читатели на фантастика.)
– Колкото и да е тъжно, да, могат. Най-вече защото болшинството конвейерни герои от конвейерните книги не изискват никакви умствени усилия от страна на читателя. Ала така е било винаги. Картонените персонажи с картонени мечове са обикновени и непретенциозни. Но ако човек расте от книга на книга, ако си изработва вкус и поумнява, той задължително ще стигне до такива произведения, които наистина ще го накарат да мисли и да съпреживява. И... и тогава опусите на Лем ще му допаднат.
– Георги Малинов: Има ли при новите руски фантасти нещо, което да е близо до Станислав Лем? И още един въпрос: Владимир Иванович, ако някоя фея ви предложи спонсорство, какво от творчеството на Лем бихте филмирали?
– За съжаление Станислав Лем си остава на практика недосегаем връх. На нашите нови фантасти не им достигат ерудицията, широтата на мисленето, логическата последователност и мащабът на въпросите, с които си служеше полякът. Аз смятам, че сега човечеството стои пред прага на нови технологични пробиви, способни да променят из основи целия ни живот. Ще се видоизменят обществените отношения; ще възникнат и по-други проблеми, каквито днес ние просто не можем да си представим...
На мен много ми се иска да прочета книги, чиито автори поне се опит-ват да отбележат тези изменения. Най-интересни в това отношение са произведенията на сибиряка Генадий Прашкевич – говоря за неговите повести и романи „Божествена комедия“, „Книга на кормчията“, „Златният милиард“ и „Руски стрълдбръг“. [Описани най-напред в Суифтовите „Пътешествия на Гъливер“, стрълдбръгите са безсмъртни хора. Уви, макар и безсмъртни, те остаряват и погрозняват. – Б. ред.]
Що се отнася до екранизациите по Лем, аз бих се захванал с моите любими истории за Ийон Тихи: „Конгрес по футурология“ и „Професор А. Донда“. Ах, какви интерференции мога да покажа там! Също на драго сърце бих се заел с документалния филм „Соларис“ – лента само и единствено за образуванията на Океана, разбира се, във формат 3D.
– Георги Недялков: „Понеже всесилието е най-всесилно само тогава, когато абсолютно нищо не прави!... На върха може да се изкачиш, но всички пътища от върха водят надолу!“ Това научава роботът Добрица от съществото, достигнало най-висшата фаза на развитие (в разказа Алтруизин). Съгласни ли сте, че тази – волно или неволно формулирана от Лем – теза се декларира под една или друга форма в повечето му произведения, и то като нещо, което не се нуждае от доказателства? Ако отговорът ви е „Не“, би било интересно да узнаем накъде според вас ще сочи пътят на такава цивилизация?
– Аз ще се съглася с вас, че за споменатата теза не са нужни доказателства и че тая тема присъства в редица произведения на маестро Лем. Но, честно казано, не съм убеден, че да се размишлява над въпроса с какво ще се занимават всемогъщите, е интересно. По-скоро те биха свили прос-транството и биха се превърнали в пашкул, без да вършат нищо.
Много по-важен за мен е един друг проблем, на който краковският пан също е посветил доста свои книги: как да се ощастливи разумната цивилизация? Според него излиза, че това надали е възможно по принцип. Практическата фелицитология (тоест науката за щастието) е онази задача без решение, с която всъщност има смисъл да се занимава човек!
▪ В т о р а ч а с т
„Понякога изглежда много лесно да се разбере научната фантастика: мечти за бъдещето и разкази за приключения. Съвсем просто. Но там горе, в левия ъгъл, забелязваме Станислав Лем, който ни наблюдава: набит, навъсен, свирепо интелигентен… „Вие всички говорите глупости – казва той (на полски), – дайте да ви обясня как се правят нещата.“ Джон Клът
– Сега, Владимир Иванович, да ви питам друго. Как се е отнасял Станислав Лем към руската фантастикa – към онази от миналото и към тази от неговото време?
– Вижте, на практика Лем не е казал почти нищо за отношението си към нашата фантастика. Както впрочем и към полската. Може би не е искал да обижда никого. В двутомника му „Фантастика и футурология“ се анализира най-вече американската литература на въображението, макар че там могат да се намерят и сериозни размишления за Борхес, за немците или австрийците. А ето нà, за руските фантасти – нито думичка.
Единственото изключение от това правило са братя Стругацки. Пан Лем постоянно се е интересувал от техните книги, четял ги е внимателно, понякога доста критично. Чуйте какво говори той за съветската НФ в беседа с журналиста Станислав Берес: „Всъщност освен няколко заг-лавия (такива като „Пикник край пътя“) аз не открих в нея нищо, което да ме възхити. Тази книга на Стругацки предизвиква у мене своеобразна завист, сякаш аз бях длъжен да я напиша. От повествователна гледна точка тя е безумно увлекателна, макар авторите малко да са попрекалили. Въпросното произведение е толкова добро, защото предлага оригинален, нов подход към класическата тема, развита по-рано от Уелс във „Война на световете“ – тоест темата за нашествие на Земята. Безспорно това е тяхната най-сполучлива книга, въпреки че не бива да се отричат белет-ристичните достойнства и на романа им „Трудно е да бъдеш бог“. В него лично мен особено ме затруднява предпоставката за пълното подобие между ония неизвестни същества и хората. Чисто и просто не мога да повярвам в такова нещо! Или туй е, да речем, приказка, но тогава тя съвсем ме обърква. Братята имат още една книжовна рожба, наречена „Малчугана“. Там те разглеждат причудливо проблема за невъзможния контакт с цивилизация, която се е затворила в черупката си и не търси никакво общуване.“
Когато Берес го пита за Николай Амосов например, полякът се ограничава със следния кратък отговор: „Той е преди всичко хирург, неговите научни концепции са слабовати, а като писател фантаст е посредствен.“
Затова пък Станислав Лем много е обичал и ценял руската класика – Пушкин и Достоевски.
– Известно е, че Лем съвсем не е галил с пауново перо американските фантасти, за което бива и изключен от тяхната SF асоциация. Вие самият споделяте ли неговото негативно отношение към задокеанските писатели на въображението?
– Струва ми се, че пан Станислав е бил излишно категоричен в своето възприемане на фантастиката изобщо и на американската такава в частност. (И все пак той е оценявал доволно високо разни книги на Филип Дик и Урсула Ле Гуин.)
Специално на мене, руснака, ми харесват доста много неща от американци. Бредбъри, Вонегът, Саймък, Шекли... бих могъл да изредя немалко фигури в тази посока. Сега в Съединените щати се появяват твърде интересни именно НАУЧНОфантастични произведения.
– А какво ще ни кажете за лемовския цикъл „Четири пиеси за професор Тарантога“? Гледали ли сте някоя от тях и как по-конкретно те обогатяват представата ни за писателя-океан?
– Не, аз никога не съм виждал тези пиеси поставени на театрална сцена. Пък и те най-вероятно са били предназначени от своя създател тъкмо за четене. Смятам, че тия творения на Лем са ценни преди всичко с искрометния си хумор. [Моля, не подминавайте и двете приложения, просветващи пъстролико в края на нашето интервю. – Б. авт.]
– Юрий Илков: Аз пък ще се обърна към един роман, излязъл точно преди половин век. И така, велика книга ли е „Соларис“ според вас, или не е велика?
– Виж ти каква забавна история – тези дни аз си подреждах фишове с разни цитати за Лем и попаднах на следната записка. През 1961-ва Кшищоф Теодор Тьоплиц отбелязва в едно полско списание: „И след петдесет години „Соларис“ ще може да се чете без срам или, което би било още по-лошо инак, без съчувствие спрямо убожеството на човешкото въображение.“ Колко добре е казано, мисля си днес, а ето че и тия 50 години изминаха! И Тьоплиц е бил прав!
Да, за мен този роман си остава велик. Само че преводите му на руски език не ме удовлетворяват – хубаво ще бъде човек да запретне ръкави и да го преведе отново.
– Силвана Миланова: Дали песимизмът на Лем не се дължи (както при Борис Стругацки) повече на възрастта, откoлкото на помъдряването и опита? Ние сме свикнали да го възприемаме като пророк, който вещае лошо бъдеще за човечеството, но дали туй не важи за всички хора, дочакали старостта? В такъв смисъл дали не надценяваме пан Лем в ролята му на мрачен прорицател?
– Също добър въпрос. Ама нали мрачните предвиждания на Станислав Лем са се появили много отдавна и в напреднала възраст той не е изпадал в по-голяма мизантропия? Освен това аз изобщо не го смятам за истински мизантроп. Лем е обичал хората, обаче по своему. И искрено е желаел щастие за всички. Но сам е разбирал, че тази задача е архисложна и на практика неизпълнима. Впрочем полякът е твърдял и че бъдещето не може да се предсказва. То ще бъде съвсем различно – не такова, каквото си го представя Лем или пък някой друг. Обаче забележете, със своите разсъждения за човешките бъднини пан Лем е подтиквал людете да мис-лят. И тук е неговата главна заслуга.
Накрая, под формата на бонус, ще си позволя „собственоръчно“ да си задам един въпрос и да му отговоря. Ето го:
– Какво най-вече ви поразява у Станислав Лем?
– За мен това са две обстоятелства.
Първо: неговият творчески метод. Започвайки да пише, той не си е давал сметка къде ще го отведе фантазията. И едва ли не всеки разказ, всеки роман се е превръщал за автора си в детективска история, която трябва да се разплете. Аха, Крис Келвин е долетял на станция Соларис. Там нещо не е наред. А какво именно? И пан Станислав изписва страница подир страница, за да разбере какви събития са се случили... Или Хел Брег се е завърнал от космоса и усеща, че нещо се е променило на Земята. Да, но кое по-точно? И Лем се ориентира, натъква се на думата „бетризация“, още сам не знае какво се крие зад нея, опитва се да го изяс-ни. И така – в почти всяко произведение на маестрото.
В резултат се получава интересно, дълбоко, цялостно и много логично. Удивителен резултат!
Второ: неговото признание, че не вижда във въображението си онова, за което пише. Той нанизва дума след дума, ръководейки се само от изискването текстът да му харесва със своята структура и да доставя естетическа наслада именно в литературен план. Но във фантазията на читателя тия редове предизвикват разкошни картинки, които е твърде трудно да се възпроизведат графически. Това е поразително. Тъкмо у Лем аз намерих най-интересните описания на фантастични ландшафти – тези на планетата Соларис и на Бърнамския лес в романа „Фиаско“. Десетки страници, където на практика липсва действие, са написани тъй, че не смогваш да се откъснеш от тях – до такава степен са наситени с вътрешна динамика.
Аз с часове съм седял над книгите на Станислав Лем и съм се опитвал да разбера КАК се ражда елементът на фантастичност. Да, полякът нерядко прибягва до изковаването на неологизми (тоест нови словца), за да обозначи явления, каквито няма в настоящето, ала които хипотетично биха могли да се появят в бъдещето. Но това е съвсем друго нещо. Много по-често необичайното явление е описано с обикновени думи и цялата тънкост се крие в начина как са разположени тия думи. Лем успява да съчетае несъчетаемото и така запалва у читателя разни нови смисли и форми.
Приложение № 1: АНАХРОНИЗМИ
(Автор Владимир Борисов) Препрочитах старата, написана през 1963-та пиеса на Станислав Лем „Пътешествието на професор Тарантога“ и забелязах явно несъответствие.
Главният герой на творбата, сиреч Тарантога, създава апарат за мигновено преместване в пространството – странствовател или перегринатор в различните преводи – и поканва за асистент един млад човек, който да присъства при епохалните проби на това откритие. Задължението на този асистент е: „Да записва всичко онуй, което се случва, и по-точно разговорите с другопланетните същества. Ето хартия и молив.“ Когато младият човек се оплаква, че няма да разбере нищо от езика на извънземните, професорът го успокоява: „Ще разберете, ще разберете. Ей тоя апарат (показва приспособлението под масата) е нашият преводач – специален електронен мозък.“
Всъщност мен ме удиви въпиещото несъответствие: премествания на гигантски разстояния в пространството, електронен мозък преводач и въпреки това архаичен начин за фиксация на събитията – помощникът трябва да записва всичко с молив върху хартия.
Аз не бих рискувал да обвиня Лем, че не му е достигнала фантазия да употреби някакви по-прогресивни средства: фотоапарат, магнетофон, кинокамера... В разказа си „Човекът от Хирошима“ (създаден още през 1947-а) той описва как в Лондон наблюдават атомния взрив над Хирошима с помощта на телевизионен предавaтeл, и то в цвят. Не съм сигурен, че в реалността нещо подобно е било възможно по онова време.
И все пак защо професор Тарантога не се възползва от по-надеждно „оръдие“, а не от асистент с моливче в ръката? (Въпросното моливче изглежда особено нелепо днес, когато почти всеки мобифон може да зафиксира много по-качествено случващото се.)
Но, първо, разбира се, че Лем тук навярно сблъсква фантастичната техника с допотопния молив, за да поддържа хумористичната страна на повествованието си. А пък, второ, напълно е възможно, че тогава – в началото на 60-те – индивидуалната употреба на сериозни средства за запис на информация да се е струвала на пан Лем невероятна. Едно е правителствата на могъщи държави (САЩ и Великобритания), които използват телевизионен предавател за проследяването на ново мощно оръжие... и съвсем друго, щом някакъв полубезумен учен изобретател провежда налудничави експерименти у дома.
Най-забавното е, че при първия прочит на пиесата всичко това не ми се набиваше на очи. Защото през 60-те години на миналия век аз даже и не подозирах, че още по мое време всеки ще може да прави цветен видеозапис...
Приложение № 2: СОЛАРИЗМИ
(Автор Александър Карапанчев) А защо и аз да не се възползвам от един собствен бонус – да отговоря на въпроса дали „Соларис“ е велика книга, или напротив? Още в началото искам да подчертая: не държа особено да убеждавам другите хора във величието на този полски роман. Но наистина го смятам за шедьовър (нека употребя тук тоя приблизителен синоним), понеже в неговите страници има, дишат, пулсират отривисто:
- огромна космическа загадка, която поставя пред човечеството Негова разумна уникалност Океанът. На едно място Станислав Лем пише, че „самото съществуване на мислещия колос никога вече няма да даде мира на хората“;
- приказна поема за сладкото и за горчивото в човешката любов;
- психология и философия на ента степен, дълбоки и многосетивни, които избликват по страниците под най-различни форми;
- действително ярка и свръхфантастична пейзажистика, чиито прояви... а, да, точно за тях бих желал да кажа две-три по-подробни думи.
Макар и наблюдаван предимно от станцията, Соларис е представен с твърде релефна автентичност, с великолепно-щедро въображение и в разнообразни като звезден атлас ракурси. Ето, отначало в прозорчето се разискря с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт Океан. После долу безшумно преминават възчерни хълмове от вълни. Понякога грамадните им хребети се издигат и падат така бавно, като че ли океанският простор се втвърдява пред очите ни; понякога парцали слизеста пяна с кървав цвят се събират в дълбоките впадини между вълните или от тях сякаш се стича пурпурночервено масло.
Да, и над всичко тази ритмична, тъй омагьосваща смяна на двете слънца, синьото и аленото, в съзвездието Водолей!
Вижте, синият ден вече свършва. През дебелите стъкла лумва ослепителен блясък и вратата на лабораторията – голяма плоча от грапаво стъкло – се разжарва досущ като отвор на пещ. Ала се случва и друго: никаква зора, никаква мекота при разсъмването. Хоризонтът е обхванат от електричносиньо зарево и светлината удря всяка срещната плоскост, сякаш иска да освободи, да разшири тясното помещение. И скоро тъмнината ще ни гледа иззад прозореца: безформена, огромна, сляпа, без граници и без нито една звезда в нея.
Ами онези океански образувания, които ни поразяват със своята загадъчност, размери, изобретателност на опиянен от силата си млад бог – гений дори сред божествата! Тия „дървообразни хълмове“, „дългуни“, „гъбнища“, тези „мимоиди“ или пък „симетриади“... чийто каталог на формите обхваща около триста отделни названия.
Някъде към края на романа се появява и следният магнетичен пейзаж: „Необичайно хубав залез изпълваше високите прозорци на горния коридор. Това не беше обикновената мрачна, размазана червенина, а всички оттенъци на светлисто примъглената, сякаш посипана с най-ситно сребро розовина. Тежкият, неподвижно настръхнал черник на безкрайната океанска равнина, като в отговор на това топло сияние, искреше с мек жълто-виолетов отблясък.“
Да, Океанът, който е способен да извършва органически синтез от най-висш тип, непознат за нас... За финал мога да добавя, че този роман на пан Лем – излян сякаш на един концентриран дъх в само има-няма 200 страници! – е твърде благодатен за препрочитане. Защото бива ли някоя фантастика да ти е горещо, сакраментално любима и през годините да не посягаш да я препрочиташ?!
Сега, в унисон с мисълта за тая книга, се подсещам за двама велики французи – Антоан дьо Сент-Екзюпери и Жак-Ив Кусто, изпълнили с огромния си ръст един и същи век. Понеже Соларис явно е станал част от моя личен житейски опит, аз периодично се връщам към неговия свят и много (много!) бих искал, като някакъв скромен следовник на пилота Сент-Екзюпери, да изследвам Океана, да летя и летя над тайнствените му ширини с някой малък аеромобил. А, и също така: да се гмуркам и да пътувам с миниподводница под вълните му, в самите му плазмени дълбини – като упорит ученик и на капитан Кусто...
