За оня мрачен миг, преди да съмне

Ангелина Илиева (Йоан Владимир)

Тук всичко прeходно притча остава,

непостижимото се претворява,

неизразимото дело тук става,

вечната женственост

ни извисява...

Гьоте, „Фауст“

Невинно утро...

Светлина на снопове проникваше през стъклописите на тавана, отразяваше се в огледалната повърхност на мебелите и плискаше наоколо стада от разноцветни слънчеви зайчета. Въздухът вибрираше от чистота и свежест. Чувствах се толкова лека, че някакво особено очакване да полетя ме караше да притварям очи с наслада...

– Ти си съвършена.

Обожавам комплиментите.

– Наистина ли?

– О, да! Такава те създадохме.

Наклоних леко глава, прехапах устна и му хвърлих изпитателен поглед.

– И кое ми е съвършеното?

– Ами... всичко. Структурата на костите, сърдечносъдовата система, междумускулната координация...

– Аха.

Досадник.

Пред двете меки кресла, помежду ни, имаше масичка от матово стъкло, няколко изящни чаши, украсени с цветя, и каничка, от която се разнасяше ароматна пара. Финият порцелан, издължените форми, а и уханието на чая, бяха възхитителни. Усещането да потъвам удобно в меката тъкан на креслото – също. Блажено изпънах крака, боси крака, всъщност цялата бях гола и изпитвах лек хлад. Хлад – какво приятно чувство...

– Искаш ли... да опиташ да пиеш чай?

– Гладна съм.

– Разбира се! Нали никога не си...

Той вдигна малко дистанционно и го насочи към края на просторния кабинет. Открих, че знам, че това е дистанционно за домашна кухня, знам и как работи. Две минути по-късно разбрах и че знам какво ми е поднесъл подвижният бар – сандвичи с ръжен хляб, моцарела и ябълка...

– Опитай.

Има два приемливи начина да се яде сандвич – като го взема със салфетка и отхапя или като го режа с нож и вилица. Наведох се и захапах ябълка направо от чинията – удивлението, изписано на лицето му, си струваше.

– Защо го направи?

– Кое?

– Защо ядеш от чинията като куче?

– Защото ти очакваш да направя нещо зрелищно. Или може би гледаш гърдите ми?

Той веднага отмести поглед оттам и това ме разсмя, а смехът се оказа адски готино нещо. Смях се много дълго и изпробвах различни интонации, а той явно се притесни, защото се изчервяваше.

– Спокойно, де, гледай си. Нямам нищо против.

– Наблюдавам те, защото това ми е работата. Аз съм част от екипа, който те създаде.

– А! – възкликнах с пълна уста, здраво захапала сандвича. Знаех си, че моцарелата е нещо вкусничко, но ароматът, избиващ в ноздрите ми, беше божествен. – Коя част дължа на теб?

– Аз съм ментологът. На мен дължиш личността си.

Мъж на средна възраст, среден на ръст, със средно телосложение. Погледът му не се задържа върху лицето ми за повече от секунда, през останалото време ме съзерцава някъде на равнището между раменете и пъпа, затова не мога да видя цвета на очите му, само къси, силно извити мигли. Говори неуверено и нервно чупи пръсти.

– Ти си създал интелекта ми?

– Не точно. Няколко екипа създадоха интелекта ти... всъщност няколко системи от интелект... от равнището на нервните импулси и системата на подсъзнанието...

Вече дори гърдите ми не гледаше, а блуждаеше по сложната шарка от мраморни плочки на пода. Напълно разбирах какво ми казва, обаче безумно ми беше скучно да го слушам. Оставих го да си говори, дъвчех старателно за улеснение на несвикналото си храносмилане и просто чаках да свърши.

Вградените зад стените устройства бръмчаха приспивно. Контролните им панели бяха покрити от снежнобели воали с копринени шнурчета. Стената вляво бе стайна градина – от тавана до пода бе обрасла с декоративни папрати и орхидеи, цъфтящи в бледорозово.

– ...количеството и качеството на вложена информация, от която зависят възприятията, естетическият вкус, етичният кодекс и парадигмите на поведение. Аз създадох личността, която обединява всичко това.

Отсреща бяха прозорците от дебело, напълно прозрачно стъкло. Вероятно се намирахме на някой от най-горните етажи на небостъргач, защото виждах само комуникационните кули и сиво-сините върхове на Витоша. Три питомни пеперуди с разкошни златисто-червено-огнени криле пърхаха по стъклото в глупав опит да отлетят на свобода...

– Коя съм аз?

Кафяви очи, уморени и възпалени, оплетени в мрежичка от червени жилки.

– Тоест как коя си?

– Тоест как се казвам?

Той помълча малко.

– Какво мислиш за името Виктория?

Кимнах.

– Не е лошо име. Като британската кралица... Харесва ми. Можеш да ме наричаш Вики. А ти си?

– Професор Александър Цветков, на твоите услуги. За приятели съм Алек.

– Аз приятели ли съм?

– Разбира се, че си, дори си много повече...

– Какво съм?

– В смисъл?

– Какво съм за теб?

– Трудно е да се определи. Най-просто казано, ти си една сбъдната мечта.

Това никак не ми хареса. Пошло, особено ако беше истина.

– Какво ще правиш с мечтата си, професоре?

– За начало – предстои ни да прекараме заедно само двамата, аз и ти, 24 часа в различни тестови ситуации. После ще видим.

– Добре.

– Други въпроси, Вики?

– На колко съм години?

– Личността ти се роди преди 47 минути. Иначе си на 33.

– Имам ли роднини?

– Не бих казал. За създаването ти беше използвана прекалено голяма банка с биоматериал. Имаш милиони биологични сродници.

– Какво очаквате да правя?

– Разполагаш с десетки възможности! Заложили сме ти основни познания по точните и хуманитарните науки, с докторска степен, владееш шестте най-разпространени живи езика, умееш да си служиш с всички уреди и технологии от ежедневието, имаш развити двигателни и спортни рефлекси...

– Знам какво знам. По-скоро исках да разбера с каква цел ме създадохте.

– А, да. Очаквах да попиташ това... Ти си много мащабен проект, Вики. Ти си напълно зрял и завършен индивид, без нито един недостатък. Създадохме те съвършена, за да бъдеш безсмъртна.

Тези сандвичи можели много зле да присядат.

– Налей ми чай, Алек, моля те.

Слънчев предобед...

Слънцето светеше точно над хълма с глетчерите и караше леда да искри. В подножието му бяхме оставили хрономашината. Стъпвах внимателно, защото долу гъмжеше от непознати за мен инсекти.

Въздухът бе тежък и влажен, миришеше странно, наситено. На тор... Така ли мирише истинската природа? Слънцето пълзеше нагоре и жулеше по лицето ми, сякаш разярено от това, че за пръв път предлагам кожата си на жарките му ласки. Хълмовете, гората отсреща, небето и тревата крещяха, бръмчаха и писукаха неистово в ужасяваща какофония.

– ...до праисторическата си същност – дрънкаше Алек. – Да почувстваш онова единение с природата и стихиите, което определя инстинктите ни. Ти имаш познанието за природата, но нямаш усещането за нея...

Усещах жегата и това е. И колкото и да се вслушвах в себе си, не можех да определя дали раздразнението и досадата ми са резултат от събудените инстинкти. Тетивата на лъка, който носех на рамото си, се впиваше неприятно в плътта ми, въпреки кожените дрехи. Какво щеше да навреди на инстинктите ми, ако ми бяха дали едно мъничко неутронно или поне огнестрелно оръжийце? И слънчеви очила, ах, как копнеех за слънчеви очила...

– Вики, погледни!

Погледнах и видях стадо диви козички да припкат надолу по склона, навярно примамени от избуялата трева.

– Хайде да ловуваме! – прошепна възбудено Алек.

– Защо?

– Как защо? Защото човекът е ловец по природа, хайде!

Едно едро насекомо се завъртя около мен, блъсна се във врата ми и тежко тупна. Високо горе заплашително изкряка птица и накара сърцето ми да подскочи. Изведнъж ужасно ми писна.

– Не искам, мързи ме – заявих и седнах в тревата.

Козичките пробягаха покрай нас и отпрашиха към недалечния храсталак. Алек стоеше с ръце на хълбоците и ме гледаше укорително. Кипнах:

– Виж какво, драги професоре, целта ти е да ме наблюдаваш, нали така? Значи спокойно можеш да отчетеш – „Обектът не беше гладен, обекта здраво го беше напекло, затова обектът отказа да прояви ловни инстинкти“, и готово.

Той приклекна до мен:

– Ти не си обект, Вики.

– А какво съм?

– Ти си прекалено интелигентна и тези тестове са ти унизителни, разбирам го. Но и ти се опитай да разбереш – трябва да те опозная.

– Би следвало да ме познаваш достатъчно, нали си ме създал.

– Не. Създадох те прекалено сложна...

Усмихваше се. Усмивката му беше по момчешки чаровна. Променяше лицето му и го правеше симпатично, а в зениците му проблясваха цветни нюанси. В ъгълчетата на очите и устните играеха бръчици, а от средата на брадичката закачливо намигаше трапчинка...

Скочих, за части от секундата грабнах лъка и колчана и много бързо стрелях шест пъти. Убих всичките шестима грозни неандерталци, които търсеха козите, а бяха намерили нас.

Сиво пладне...

– Невъзможно е! Не е възможно да съм създал убийца!

Мълчах, защото нямаше какво да възразя на подобно идиотско твърдение.

– Шестима души за по-малко от десет секунди...

– Ти беше този, който ме заведе на лов, да разбудим инстинктите! Каза ми, че тези ситуации във времето са внимателно подбрани и контролирани. Не знаеше ли, че неандерталците ще са там?

– Знаех.

– А не ме предупреди?!

– Вики... Това беше тест за инстинктивна реакция...

– И как се очакваше да реагирам?

Той издиша шумно и продължително, издувайки бузи.

– Очакваше се да осъществиш контакт.

– С неандерталци? Аз съм хиляда равнища над тях!

– Именно затова.

Стиснах устни и се зазяпах през прозореца на колата. Той караше много бавно и напрегнато се взираше в купчините бетонни отломки и отпадъци по пътя. Слънчевата светлина едва пробиваше през облаците прах. В полумрака на смога дори лицето на Алек изглеждаше мръсносиво на цвят.

– Какво е това сметище? – попитах, без да се обръщам.

– София през 2096-а.

– Аха. Какво ще тестваме тук?

– Ще видиш. Само имай предвид, че всяка следваща ситуация се определя според поведението ти в предходната.

Някъде близо пред нас се чу гръм и Алек рязко зави. Път нямаше, само мозайка от масивни сгради и широки тунели между тях, проправяни от бронирани машини. Въпреки шумоизолацията, чувах как градът тътне. Бетонена мазилка се сипеше отгоре като ситен, мръсен сняг. Следваше ни черен облак прах, подобен на грозно и безформено влечуго.

– Интересно ли ти е времето на постпънка?

Май се опитваше да изглади спречкването.

– Не.

– Един от акцентите в доктората ти е именно изкуството на деструкцията...

– Което доказва само, че на теб ти е било интересно.

– Да, права си...

И смехът, като усмивката му, бе много приятен.

Спря до едноетажна, почти необятно широка постройка. Погледна часовника си:

– Навреме. Вики...

– Да?

– Моля те предварително да ми простиш за това, което ще се случи...

– Не се притеснявай.

Слязохме и закрачихме забързано към гротескната сграда. Наоколо изглеждаше така зловещо пусто, че несъзнателно опипвах малкия пистолет в джоба на якето си. Вратата на сградата бе заседнала полуотворена и разядена от ръжда. Внимателно се промъкнах през отвора, сякаш докосването до корозиралия метал бе заразно.

– Алек, защо правиш тестовете във времето?

– Защото са ми нужни чисти и автентични ситуации. Защото ти липсва истински емпиричен опит.

– Точно тук е ад. Не е ли опасно?

– Е, как, нали си с мене! – усмивката не направи самодоволството му по-малко дразнещо. – Страх ли те е?

Не е в ред, ако си мисли, че ще му кажа.

Прекосихме кънтящо помещение с трепкащи лампи. После сумрачен коридор. Смрадта наоколо беше смесица от синтетични аромати и екскременти. Бях настръхнала от отвращение. А когато Алек ме натика в малката стаичка с процеп, гледащ към задно дворче, вече бях сигурна, че ми предстои да наблюдавам вивисекция.

Постояхме малко, после чухме викове на мъже и писъци на жена. Явно щеше да има и изнасилване преди, по време на или след вивисекцията. Групичката се появи с крясъци и подскоци в дворчето. Един, двама, петима мъже. Жената бе на видима възраст около четиридесет, кльощава, с бръсната глава.

Алек хвана ръката ми в тъмното. Не помръднах.

– Какво ще направиш сега, Вики?

Забръмчаха малките електрически ножове, а писъците на жената, докато късаха дрехите ù, заприличаха на кучешки вой.

– Въоръжена си – напомни ми Алек.

Вивисекцията е била често и много изтънчено развлечение. Увековечена в поезията на Мекон и платната на Буков. Контрастът на черно-сивите сенки с червените нюанси в „Разполовена Мадона“ например създава изумително внушение за потръпваща плът.

– Вики!

Нямаше начин да ни чуят, защото забавлението беше започнало – четиримата държаха жената разчекната, а петият увиваше покрай врата, подмишниците и хълбоците ù кожени ленти с остри шипове.

Струйките кръв се стичаха по гънките на кожата ù, очертавайки бръчките. Можех ясно да проследя къде времето и гладът я бяха белязали. Вените по корема и бедрата бяха изпъкнали и тъмносини, късаха се с плисък.

– Можеш да ги разстреляш оттук! Те са изроди, Вики, това ще е справедлива екзекуция. А можеш и да се отдадеш на гнева, да излезеш и да ги пребиеш. Заложили сме ти най-доброто от познатите бойни изкуства и съвършена нервно-мускулна координация... Хей! Вики, слушаш ли ме?

Разбира се, че го слушах, жената беше припаднала и отвън бе погнусяващо тихо. Главата ù беше отметната назад, лицето ù беше издължено, гръбнакът изопнат, беше цялата един кървав щрих, нарисуван в сивия прах. Нараненото ù тяло трепереше конвулсивно, като в пулсиращ екзотичен танц.

– Страх ли те е, мило? Кажи ми... Вики? Ние сме само свидетели във времето и не сме сами тук, целият район гъмжи от хронополиция, това е просто тест, мила...

Мъжете започнаха да дялкат месото от дланите и ходилата на нещастницата, тя дойде в съзнание и издаде вик, който не приличаше на нищо познато от човешкия или животинския свят и това ме прониза до основата на гръбнака. Въпреки усилията ми да се овладея, лицето ми се разтягаше в широка усмивка. Не можех да откъсна поглед от ставащото, очите ми попиваха гледката на болка и безумие по-ненаситно, отколкото мръсната настилка попиваше кръвта, урината и фекалиите. Парчетата кожа и плът отхвърчаваха и се търкулваха надалече, едно създание се разпадаше на безформена купчинка нечистотии, а чувството за погнуса бе толкова остро, че граничеше с удоволствие. Естетика на деструкцията...

– Ще направиш ли нещо? – Алек ме сграбчи и ме разтръска. – По дяволите, нещо, каквото и да е!

– Да – казах. – Това.

Вдигнах ръка и със съвършената си нервно-мускулна координация му зашлевих една яка плесница.

Дъждовен следобед...

– Ти просто не искаш да те опозная.

– Така е.

– Защо?

– Защото ще съм предвидима.

– Какво лошо има в това?

– Да съм предвидима, значи да ме контролираш.

– Не... Само искам да знам какво съм създал.

– И какво щеше да ти помогне да разбереш? Каква реакция очакваше? Емпатия? Гняв? Любопитство? Да повърна?

– Очаквах да защитиш жената.

– Е, това е! Хайде да решиш най-после какво искаш от мен? Когато нападам – лошо. Когато не нападам – още по-лошо.

– Ситуациите бяха различни... Сърдиш ли ми се сега?

– Не.

Завих се добре в наметалото и се накокошиних, за да добия по-сърдит вид. Той се пресегна и ме прегърна неуверено през раменете:

– Добре ли си?

– Май ме хваща морска болест...

– Невъзможно е, имаш отличен вестибуларен апарат.

– Щом казваш...

Бяха разпилели косата ми по гърба в някаква ненормална прическа с плитки и къдрици. Вятърът хвърляше пръски и я мокреше, няколкото слоя поли на глупавата ми рокля също бяха подгизнали. Лодката уж имаше стабилизатори, а се клатушкаше като пияна.

– Алек, ако ми кажеш какво ме очаква сега, може би ще реагирам както трябва.

– Не мога да ти кажа.

– Защо? Сами сме и никой няма да разбере.

Той се извърна към мен и за няколко секунди ме гледа в очите, после пак сведе клепачи, както обикновено:

– Стоим на пътя на роботърговски кораб.

Ясно...

– Ако ще трябва да пребия лошите с карате, да знаеш, че няма да мога с тая откачена рокля.

Той се изсмя тихичко и някак по детски радостно:

– Не е рокля, а кимоно. И точно в случая не те съветвам да използваш карате.

Вятърът се усилваше и от изток небето заплашително потъмняваше. А корабът дойде от юг. Огромен трансконтинентален плъзгач без никакви обозначителни знаци. Явно бе доста натоварен и се плъзгаше на метър под повърхността на водата.

Насочи се право към нас, защото Алек бе включил червените сигнални лампи на носа, за да извести, че сме в беда. Извъртя към нас кърмата, отвори товарния шлюз и бавно засмука лодката ни. Никой не ни заговори, нито пък се показа, дори не ни повикаха по радиотелефона.

В товарното също нямаше никого или поне не се виждаше на фона на мътното неоново осветление. Слязохме от лодчицата и се запътихме към асансьорната шахта в дъното.

– Сигурен ли си, че корабът не се управлява от автопилоти? – заядох се, докато влачех полите си и оставях след себе си ручейче.

– Мълчи, моля те – прошепна Алек, а лицето му бе сурово изопнато.

Откритият асансьор ни издигна към долната палуба плавно и без скрибуцане, да му се не надяваш. Там най-после ни посрещнаха четирима дребни мъже, азиатски тип, в стегнати черни униформи, отново без обозначителни знаци. Дори не погледнаха Алек, обкръжиха ме като ястреби, а единият излая:

– Are you Australian?

– No – меко отговори Алек вместо мен. – Madame est Europeenne.

Злото човече кимна.

– Мадам е гост на добра воля в дома на императора.

Ха! Ето защо са били ужасната рокля и прическа...

Четиримата се поклониха леко и разговорът продължи на протоколен френски. Беше страшно забавен разговор – те говореха на мен, а им отговаряше Алек, което напълно ме устройваше, защото въпреки че знаех френски, не бях никак сигурна дали ще мога да го говоря.

Ще има ли мадам нещо против да се провери самоличността ù? Разбира се, че не. Миниатюрно устройство с формата на писалка изщрака пред лявото ми око. Няколко минути мъжете стояха с непроницаеми физиономии. После получиха потвърждение, удостоиха ме с широки усмивки и още един поклон.

Мадам се оказа крайно лекомислена, според това, което междувременно дрънкаше Алек. Гостувала на остров с непроизносимо име, излязла на разходка и забравила да вземе каквото и да е комуникационно средство. Нощес се загубила, а ето че сега е спасена.

Досетих се, че и аз трябва да се поклоня.

Дребният мъж пък се оказа помощник-капитан и бе така любезен да се поинтересува дали съм гладна. От мое име Алек прие поканата за късен обяд, обаче я прие със страшно притеснен вид.

Корабът бе съвсем обикновен старинен плъзгач. С плоска елипсовидна палуба и тясна пирамида в средната част. Представиха ме на капитана – възпълен сърдит японец – и още трима офицери, всичките бяха моя почетна компания за обяда. Угощението трябваше да се състои на открито, покрай удобни барплотове, покрити с прозрачна тента, и това беше добре, защото тъкмо започваше да вали.

Поднесоха ни сочно и уханно месо върху канапе от зелени подправки и тъмночервено вино. Едри капки дъжд падаха ритмично върху тентата и създаваха усещане за уют. Лицето на Алек бе по-мрачно от небето.

Орязах си мъничка хапка, натопена в сос.

– Вики – прошепна Алек с побелели устни, – намираме се в най-западните части на Тихия океан, през 2117 година, на трапезата на японски роботърговски кораб...

Сякаш мъничък ядрен взрив избухна в мозъка ми.

– Любезни ми капитане – казах с най-мила усмивка и на съвсем приличен френски. – От какво месо са приготвени тези превъзходни блюда?

– От 16-годишна австралийка – гордо избуботи капитанът и също ми се усмихна над чашата си с вино.

Сложих месото в устата си и задъвках бавно, оценявайки вкуса му.

– Истински деликатес! – преглътнах. – Моля, предайте моите благодарности на готвача си.

– Мадам е твърде любезна. И ако пожелае, може сама да избере вечерята си. Трюмовете ми са пълни с жива стока. Подбрано първокласно месо.

Вдигнах чаша в знак на съгласие. Продължих да се храня, да се усмихвам и да упражнявам протоколния си френски с часове, а морето и небето около нас ни обгръщаха в мокра утроба...

Тихо е, когато пада мрак...

– Не мога да повярвам, че яде това...

Малките бръчици покрай очите на Алек бяха мокри.

– Да – казах, разсеяно загледана през прозореца към спускащата се над Витоша вечер. – Ядох го.

– А след това просто си тръгна!

– Да, просто си тръгнах.

Трите питомни пеперуди бяха прибрали пламтящите си криле и заспиваха в ъгъла на прозореца. Какво ли е да си насекомо, прекарващо целия си живот в пърхане по прозореца? Един цял живот в копнеж да летиш. С представата за това какво е един живот аз никога няма да се сдобия, защото съм безсмъртна. Или то ще е същото обречено блъскане, само че безкрайно дълго?

– Ти изобщо не си като нея.

– Като кого?

– Като Вики.

Ооо...

– Мили професоре! Моля те, кажи ми, кажи ми, че не говорим за жена ти!

– Не – подсмръкна Алек. – Тя не пожела да се омъжи за мен.

Беше ужасно уязвим точно сега, затова реших да не ставам зла. Приближих се до него и сложих ръка над лакътя му.

– Умряла ли е?

Той сведе глава.

– Доколкото знам, не. Живее с мъжа си и децата си във Виена.

– Разбирам.

Алек вдигна очи към лицето ми, сви рамене и поклати глава, размърда устни, сякаш ми говореше безмълвно. Накрая пак заби поглед в пода:

– Вики... Да останеш безучастен свидетел на нещо чудовищно, би могло да се обясни и да се приеме... Но да вземеш активно участие в нещо още по-зловещо... Не. Подозирам, че на екипа ми и най-вече на аргентите това изобщо няма да се хареса.

– Аргенти?

– Да, аргенти.

Очите му бяха влажни и блестяха в полумрака.

– Чух те добре още първия път. Само че с нищо не мога да го свържа.

– Така е. Няма как. Не ти вложихме никаква информация за тях, условието беше такова.

– Условието?

– Условието, за да бъдеш създадена.

Покъртително точен отговор.

– Алек, миличък... Ще е по-умно да не си играеш с нервите на някой, който току-що е обядвал човешко.

– Аргентите са учители. Аргентите измъкнаха човечеството от блатата на хаоса и му помогнаха да преоткрие моралните си устои. На тях дължим здравето и дълголетието си, стабилния социален ред, овладяването на времето и най-вече оцеляването си като вид.

Ама че работа...

– Огромната част от научните проекти се осъществяват под тяхното ръководство. Включително и ти.

– Дължа съществуването си на тези хора?

– Съвсем пряко – да.

– И сега трябва те да одобрят всички резултати от тестовете?

– Именно.

– Какво ще ми направят, ако не ги харесат?

– Не знам, Вики. Досега не се е случвало ангелът да не реагира адекватно на тестовите ситуации.

– Ангелът...

Нещо в главата ми здраво се разфокусираше и се напрягаше да си намери крайна точка. Алек се усмихваше:

– Ти не си единствена. По проекта се работеше в много лаборатории. А наричаме създадените хора “ангели“, защото са съвършени. Разбираш?

– Чакай да видим: имаме няколко лаборатории, в които се създават хора като мен. Създават се съвършени и после се тестват реакциите им. Всички правят каквото се очаква, само аз по някаква смотана случайност реагирам неадекватно и затова шефовете ти няма да ме харесат. Правилно ли схващам?

– Напълно. Обаче не е случайност.

– Не е ли?

– Аз мъничко... промених програмата. Личността ти трябваше да има точно зададени характеристики. Аз ги промених.

– За да приличам на онази Виктория...

– Да. Опитах се да пресъздам Вики.

Навън вместо да мръкне, ставаше все по-светло и шарено от включеното осветление на града. По небето се кръстосваха насочени лъчи. Алек стоеше неподвижно с отпусната на гърдите си глава и ръце в джобовете на панталона.

– Къде мога да ги намеря?

– Кого?

– Аргентите.

– Те са навсякъде.

– Много добре. Как мога да си уредя среща с онзи от тях, който ще решава съдбата ми?

– Няма да решава един. Всичките ще решат.

– Алек! Колко началници имаш всъщност?

– Аргентите не са ми началници.

– Добре, де. У-у-уч-и-ители. Какво значение има как ще ги наричаш, щом те командват? Интелектуална олигархия, социална каста... Какво ти е толкова смешно?

– Вики... Аргентите са чуждопланетна раса.

Сияйна нощ...

Дворецът беше обвит в ефирни сребристи кръгове – трептящи полусфери, които се пресичаха под различен ъгъл. Високото здание и целият площад около него сияеха в сребърно. Фонтаните разпръскаха сребриста течност с озонов аромат. В небето горе плавно кръжаха летящи лодки със сребърни платна.

Аргенти. Сребърни хора...

Вървяхме по алеята бавно, почти тържествено.

– Някога е било дворец на културата – подметна Алек. – Това е най-старата оцеляла сграда в София.

– Аха.

Затичах се с всички сили. Пробягах алеята още преди Алек да се съвземе достатъчно, за да извика. Изкачих малкото стъпала със скокове. Посрещнаха ме отворени врати.

Втурнах се в широкото фоайе, а после по следващите стъпала. Лабиринт от зали и коридори с чисто бели стени – определено Алек няма да ме намери лесно. Тичах лудо нагоре и пак нагоре.

– Когато не знаят къде отиват, хората бързат най-много. Здравей, Виктория.

Безплътно, безформено, безлично създание. Трепкащ глас, цветове и искри.

– Извинявай, обаче аз знам точно къде отивам.

– Не си много сигурна.

– Мислите ми ли четеш?

– Не съвсем. Аз съм мислите ти.

Седнах по средата на стълбището, на което се намирах. По някакъв свой си начин аргентът също седна до мен.

– Да се бунтуваш срещу всичко, което ти се случва, е нормална реакция.

– Не са ли объркани всичките ми реакции?

– Ни най-малко. Реагираш като високоинтелигентен, цивилизован, емоционален индивид. Ти не трябваше да бъдеш обикновено човешко същество, а необикновено, с идеални качества. За това не си виновна ти, разбира се.

– Кажи ми – що за хора създавате в проектите си?

– Ние нищичко не създаваме. Вие, човеците, избрахте да създавате образци на собствените си представи за съвършенство. Стремежът към съвършенство изрови от пепелта самата представа за човечност. А идеята за разумна човечност съвсем естествено спря самоунищожението ви. Ние сме катализатор на този процес.

– Това е хубава притча. Обаче не мога да видя поуката.

– Ще я видиш. Тук, при нас, всеки намира отговорите, които търси.

– Добре. Ето въпроса: Защо съвършенството е толкова скучно и предвидимо? В тези тестове всеки път беше приемлива една-единствена правилна и предвидима реакция. Всеки път от мен се очакваше някаква предварително определена за правилна постъпка. Нямах избор, защо? Какъв тест е това?

– Глупав.

– Аз знаех правилното решение всеки път. Тогава какво проверявахме? Проверявахме дали знам кое е добро и зло? Аз знам, че знам, и Алек също знае, че знам, какъв беше смисълът?

– Да. Представата за добро и зло в човешкия морал е прекалено скучна.

– Защо е така?

– Защото съвършенството може да бъде само просто. Сложността генерира дефекти.

– Обаче аз не искам да бъда съвършено проста или просто съвършена. Мога, но не искам. Не искам, защото Алек е променил програмата и ми е дал способността да избирам. Какво следва сега? Никога няма да знам коя съм и каква съм, защото съм създадена като обикновен човек, а пък хората сме намерили обяснение на всичко, с изключение на самите себе си...

– А какво ще кажеш за това – Алек е влюбен в теб.

– Да, знам. Тоест не в мен, а в някаква жена, която...

– Аз пък смятам, че е влюбен в теб.

– Мислиш ли?

– Предполагам. Във всеки случай това е нещо, което можеш да разбереш със сигурност.

Да, разбира се. И ще си струва... Скочих веднага и се затичах нагоре по стълбите. Спрях след няколко стъпала.

– Алек ми каза, че хората дължим на вас всичко.

– Така е.

– Когато той каза това, аз малко се обърках. Представата ми беше такава една примитивна – за свръхтехнологична и мъдра извънземна раса, дошла на Земята, за да ни научи на ум и разум. И моментално страшно ви намразих.

– Да, нормално – усмихна се аргентът, доколкото можеше да се усмихва безлично същество.

– Сгреших и те моля да ми простиш. Вече знам какви сте, а ти ми отговори на всички въпроси, благодаря ти.

– Пак заповядай.

– Сега ме извини, обаче бързам. Бях тръгнала да си крада летяща лодка.

Нощта е най-мрачна преди съмване...

– Хвани ръката ми, Алек!

– Ти си се побъркала.

– Не съм, хайде! Само трябва да се засилиш добре.

Кръжах с летяща лодка покрай прозореца на 76-ия етаж от небостъргач, смеех се, протягах ръце и го приканвах да скочи. Смеех се, защото вятърът шумолеше в косата и дрехите ми, защото градът се люлееше долу, а и защото трите декоративни пеперуди бяха отлетели нанякъде в тъмното.

– Какво се каниш да правиш, Вики?

– Още не знам. Просто заминавам и не знам дали ми се връща. А ти или идваш с мен, или оставаш тук и никога няма да разбереш какво си създал.

– Знаеш ли колко е високо?

– Няма никакво значение, приятелю. Или ще скочиш в лодката, или ще паднеш и тогава няма никакво значение точно колко е високо.

– Не можем да заминем... 24-часовият... изтича. Сутринта трябва да те представя на екипа... колегите си... инвеститорите... Вики, престани да... като пощуряла насам-натам!

За да му помогна да вземе решение насочвах малкия летателен апарат право нагоре, гмурвах се в няколкото рехави облачета, спусках се между комуникационните кули и правих лупинги над небостъргачите десетина минути. Върнах се, а той все още стоеше на прозореца и изглеждаше смутен достатъчно, за да скочи в бездната.

– Е?

Кимна и ми направи знак да се приближа. Стабилизирах движението до минимум и се прилепих към сградата. Алек скочи.

Приземи се на ръба на тапицираната палуба, залитна и падна на коляно, след което седна на пода и театрално започна да пъшка. Беше бос и с разкопчана риза. Очите му бяха по-възпалени от сутринта.

– Виж ти, някой се е тревожил за мен.

– Разбира се, че ще се тревожа! Не си представях, че ще изчезнеш така, просто като драснеш нанякъде! Знаеш ли, че отговарям с главата си за тебе?

– Досещах се. Затова дойдох да те взема.

Наведох се и го целунах леко в ъгълчето на слепоочието. Той прехапа устни. Хванах ръцете му:

– Ела да ти покажа лодката.

Той ме последва мълчаливо навсякъде, макар да не бях много сигурна дали вижда и чува ясно. Кимна разсеяно на малката уютна каюта, сви рамене, докато задавах курс в компютрите на пилотската кабина, изкриви лицето си в гримаса на усмивка, когато сребристите платна се издуха от ускорението.

Градът остана назад, като рояк светулки в далечината, и вече се виждаше закачливото трепкане на съзвездията. Време беше да го събудя. Накарах го да седне на една от меките палубни пейки.

– Алек, ти се провали, провали и екипа си, разбираш ли го?

От гърлото му се изтръгна потисната въздишка.

– Рискувал си години усилия, като си променил програмата, заради глупава сантименталност. Направил си ме жена и сега не ми се сърди, че не искам да бъда „ангел“, не искам и не мога да бъда нещо неистинско.

Той подпря лакти на коленете си и зарови лице в длани.

– Иначе всичко си е наред. Целият етичен кодекс, моралните и справедливи чувства, идеалното поведение, всичко, всичко е в мен. Там си е и си е съвършено. Но човечността, която си ми дал, ме кара да го отхвърлям. Така е, човешко е да се съпротивляваш на онова, което знаеш, че е прието за правилно, за добро и морално, всички хора са го правили, винаги... Аргентът ми помогна да го осъзная. Те са страшно полезни тези аргенти, с начина, по който ти помагат да разбереш какво искаш...

Алек вдигна глава, очите му светеха – разбирах, че плаче...

– Не искаш да си съвършена, добре, това го разбрах. Каква искаш да си? Така и не ми позволи да те опозная.

– Не можеш да опознаеш никого за един ден, драги професоре по ментология.

Смеех се и се радвах колко красиво и волно звучи смехът ми тук, във високото. И колко заразно, защото и чаровната хлапашка усмивка на Алек се връщаше!

Да, така е по-добре, приятелю глупав! Ако има някаква сянка от неловкост, ще я прогоним много бързо и лесно: ще се плъзна леко пред тебе и ще те целуна бързо по края на устните, мисля, че това ще задържи задълго усмивката ти, а също и ще те накара да ме гледаш в очите, в очите! Виж ме такава, каквато винаги съм била, светла и лека като пеперуда, с хиляди искрици в зениците, аз съм кълбо меко сияние, дошло незнайно откъде, неясно защо. Уловил си ме, тук и сега, по вълните на вятъра, ще съм твоя, стига да ме искаш…

Любихме се на палубата, върху хладната кожа на тапицерията. Алек бе нежен и свенлив като момче. Тялото му бе гладко и много приятно на допир, косата му беше мека, устните му горещи, а ъгълчетата на очите му – солени и влажни. Облада ме старателно и бавно, докосване по докосване, вкусване, извивка по извивка. Любовта ни не беше страст, а запознанство.

– Трябваше да го направим още вчера сутринта – каза, докато лежах успокоена в прегръдките му и го гъделичках с клепачи по гърдите.

– И сега не е късно.

Той се подпря на лакът и ме погледна, вече ме гледаше спокойно и това беше толкова хубаво и истинско.

– Какво ще правиш с мен, Вики?

– Нищо. Аз само ти отворих прозореца и те пуснах!

– Не разбирам защо провалът ми ти е толкова забавен.

Изправих се и отидох при носа. Лодката летеше плавно, почти не усещах движението. Носехме се високо над планините, далеч от всякакви признаци на живот. Вятърът бе станал студен, звездите гаснеха, скоро щеше да съмне.

– Ние сме единствената светеща точка в тъмното – прошепна Алек.

Така беше. Усещането, че сме съвсем сами двамата, беше толкова остро, че инстинктивно се притиснах до него.

– Не искам утре да идва – каза още по-тихо. – Искам времето да спре.

– Защото се тревожиш какво ще се случи утре?

– Не. Защото така ми е хубаво. Колкото и невероятно да ти звучи, мисля, че точно в този миг съм щастлив.

– Е, поне едно благородно дело свърших за тези 24 часа...

– Не се шегувай, Вики, моля те. Напълно искрен съм.

– И аз искрено се радвам за теб.

Ставаше наистина студено, но вместо да се облечем, двамата притискахме още по-плътно телата си.

– Как го направи и защо го направи, вероятно никога няма да разбера, както и никога няма да съм сигурен какво съм създал.

Зарови нос в косата ми:

– Ти знаеш ли коя си, Вики?

О, знаех, разбира се, направих откритието тази нощ, докато Алек ми отдаваше тялото и душата си. Аз съм несбъднал се ангел. Аз съм безсмъртното отрицание на съвършенството. И всъщност защо да не му кажа, той има право да знае, моят любим и създател...

Вдигнах лице към него с най-чистата си усмивка:

– Аз съм силата, която зло желае, а все добро твори...

Редактира: Калин Ненов

Картина: Даниел Докиу