Прошка за грешните

Георги Христов

Събуди ме неистово мяучене. Някакси не ми се искаше да отварям очи, но тая котка... Опитах се да определя откъде точно идва звукът и мързешката протегнах ръце. Разбира се, не улучих с няколко сантиметра, ако се съди по ужасното фучащо съскане. Повдигнах глава и отворих очи. Черна котка бе опряла гръб в близкото дърво и свирепо показваше острите си като игли зъби. Посегнах да я хвана, но ръцете ми натежаха като олово. Погледнах към тях и запищях от ужас. Само главата и дланите ми се подаваха над окапалата есенна шума. Стреснато от вика ми, четириногото се изпари яко дим. Ега ти късмета, караконджулясах! С лявата си ръка започнах да отривам дясната и спомените ме връхлетяха със силата на товарен влак. Кавгата с братята Каратанас и Манол... ударът с ножа... Мръсниците ме бяха захвърлили недалеч от старата воденица и ме бяха погребали неопят! Добре поне, че скоро валя, та пръстта бе рохава... Че и шума нахвърляли отгоре, мискините му с мискини...

– Сега ми елате, уроди – ревнах силно, колкото да си чуя гласа.

Измъкнах се от пресния гроб и веднага усетих силна жажда за кръв. Огледах се от глава до пети. Дрехите ми същите, нищо им няма. Аз и приживе си бях писюр, та кой би обърнал внимание на дупката в гърба ми и мръснокафявото петно на антерийката? Само тялото ми едно таквоз, като гумено, гаче няма кокали. Колко ли дни бях лежал, та бях тъй изгладнял?

– Кой там? Вика ли някой? – чух гласа на баба Пена, жената на мливаря.

– Пено мари, ела и помогни – викнах аз.

Жената замълча, мръкваше се и я достраша.

– Пено, аз съм, Продан от Граматиково! Ела и помогни, че не мога да стана, май си счупих ногата!

– Ууу, ти ли си бре! Аз рекох да не’й некой лош чиляк. – Бабата затътрузи нозе към мен.

– Дай ръка, дай! – обадих аз и когато старицата я протегна, вложих всичките си сили и скочих връз нея. Даже не успя да извика, толкова бързо изсмуках рядката ù кръв. Не ме засити и наполовина, но по-добре от нищо. Бутнах трупа в храсталаците и тръгнах към воденицата. Стоте метра дотам изминах в тръс. Бай Гено, улисан в работа, целият бял от храната, която мелеше, дори и не чу хлопването на вратника. Изчаках го да стане и да обърше потта си с ръкав, и както бе с гръб към мен, обхванах двете му ръце и извих лактите им един към друг. След това направо го заръбах за врата. От гърлото му изскочи дрезгаво хърхорене, но аз само впих по-здраво зъби и засмуках. Як беше дядката, та се бори минута-две, но всуе. Олапах го за нула бройки. Тялото хвърлих в брашното и то потъна като във вода. След това спрях колелото и досадното скърцане на мелничния камък бавно утихна. Тогава чух магарешкия рев. Тъпото добиче ме усети и гръмогласният му рев огласяше половината гора.

– Марко, без тия, мойто момче! – изревах силно и излязох навън. Изпънало врат, добичето се мъчеше да отскубне юлара, вързан здраво на една от гредите до яслата. Когато го доближих, захвана да хвърля къчове.

– Е де, е де – рекох. – Не ти беше ред, ама като надаваш глас, кой ти е крив?

Издебнах го внимателно и когато задните му крака се спуснаха след поредния ритник, се метнах върху него. С дясната ръка бръкнах в ноздрите му и извих главата му надясно и назад. С лявата, влагайки всичката си сила във върховете на пръстите, разкъсах артерията на врата му. Наведох се, та и от него пих. Изведнъж се почувствах страшно силен. Огледах се и видях, че кожата ми не виси отникъде, а тялото ми е налято като на цирков здравеняк. Поех с бодра крачка към село, където ме чакаха бъдещите жертви и четири трудно решими проблема. Баснарката, Предачката, Грънчарят и Ковачът. Справех ли се с тях, цялата област ставаше моя.

По потайна доба наближих последните къщи. Тихо се запромъквах, да не ме усетят местните псета, че тогаз край на отмъщението. Стобора на Каратанас преодолях леко и тихо, като сянката на пиян калугер. Зяносах вълкодава му и се приближих до неговата гордост – черноглавия коч. Чак от другите села идваха да го цанят за разплод. Каквато и история да захванеше в кръчмата, винаги стигаше до подвизите на вълнясалия четириног самоходен полов орган.

– Мъст – прошепнах и отхапах гръцмуля на добитъка. Стиснах муцуната му с ръце и го тръшнах ловко на земята. Не бях гладен, но пийнах от тръпчивата кръв. Странно, неприятната миризма не ме подразни. Къде с нокти, къде със зъби, отделих главата от торса и я занесох до входната врата. Още вдигаше пара, когато я посадих на постланото отпред чердже. Клепачите вдигнах и ги подържах, та да останат очите отворени.

Час по-късно се чудех каква злина да сторя на Манол – предателя, който тъй сръчно ме набучи на ножа... По-бедният брат нямаше много дамазлък. Най-голямата му гордост беше ракийката, която вареше, но тя сега не ме интересуваше никак. Тогава чух дрънченето на веригата. Ами да! Сибирската лайка – любимото им куче! Добре че промърда, та да се сетя. Кучката беше едра, та и вратата на колибката достатъчно широка и успях да се намъкна до кръста в нея. Усетило непривичната миризма, псето скокна веднага, но докато изръмжи, му прекърших врата като на пиле. Измъкнах се без трудности от бърлогата, а лайката оставих вътре.

Реших, че представителите на Градивната сила във Вселената ще представляват по-малка опасност, ако ги утрепя един по един. Насочих се към къщата на баба Неда, единствената жена в селото, която още предеше лен. Когато се запровирах през желязната решетка на прозореца, видях, че Луната се е наклонила силно към хоризонта. Наближават първи петли! Потиснах паниката и се замислих. Трябва да не се издавам, не и от първата нощ. Значи? Не трябва да прилича на убийство, заповтарях си на ум и се огледах. Прела беше, разбира се. Взех старото вретено, оставено до огнището, и тихо се приближих към леглото. Спеше дълбоко. Тъй си и умря, спейки. Прицелих се внимателно и забодох острия край на дървения примитивен уред право в сърцето ù. Сключих ръцете ù около вретеното и я положих на пода. Преместих менчето с вода недалеч от краката, уж че се е спънала, отивайки към леглото. Тъкмо навреме – селските петли се обадиха. Време беше да се махам.

На следващата нощ, като разбунен пчелен кошер, селото дълго не утихна. Усетиха, че нещо става, ама още не разбираха кой съм. Мъжете по-дълго се задържаха в кръчмата, а жените стояха будни до късно по къщята, та не ми остана много време за действие. Ама бай Пано, ковачът, се оказа лесна плячка. То какъв ли ти ковач през двадесет и първи век, ама поназнайваше туй-онуй. Кое подкова да изкове, кое клинци, или сърп, вила... Биваше го, биваше го. Само дето бая попийваше. Хванах го пред вратника на неговия двор. Докато се назлъндисваше с портика, го сграбих изотзад. Изядох го половината, та да остане малко кръвчица и да се поразлее, наръфах го тук-там, сякаш псета са го дъвкали, и го проснах на земята. Не знам с каква скоросмъртница се беше налюскал, ама чак мене хвана!

На другия ден, малко преди обяд ме събуди воят на оплаквачките. Ужасно раздразнен се надигнах да се порадвам на моето дело, щото погребваха Неда. Като се изправих, ми се зави свят. Мама му стара, и в отвъдното махмурлукът си е махмурлук! Закътан, видях как процесията стигна досами края на селото. Откъм дерето, явно от чешмата, идваше жена с два бакъра вода. Веднага вдянах. Мъртва вода! Пийна ли от нея ... ела, че ми трябваш! Добре че завърших Строителния техникум в Бургас. Веднага с точния си окомер определих курса им на пресрещане. Денивелацията не им позволяваше да установят визуален контакт, преди момата да се качи на шосето и траурящите да излязат от селото. Полуприведен се затичах към канавката, тъй услужливо направена отстрани на частично асфалтирания път. Като стигнах дотам, грабнах първата ръждясала консерва (предимствата на цивилизацията), която ми попадна, и я закопах под наклон. Колкото сбере – толкова, рекох си и плонжирах в близкия храсталак. Когато се срещнаха, жената се прекръсти и изля водата в канавката. Мислено се потупах по рамото за хитростта и стиснах челюсти да не завия от болка по похабената течност, която попиваше в пръстта. След малко вече нямаше никой и хукнах към ръждясалия отпадък. Екстра! Имаше не по-малко от три-четири едри глътки. Да живее леката промишленост, казах си вместо тост и глътнах съдържанието ведно с ръждата. Веднага силно ми прилоша и едвам се довлякох до храсталака, където моментално изпаднах в несвяст.

Късно същата нощ се събудих преливащ от енергия. Усетих в себе си небивала мощ и... ужасяващ глад! В селото ме чакаше изненада – бай Петър го нямаше вкъщи. Помаях се малко и се сетих, че ако е правил през деня грънци, ще ги пече в сламата отзад. Ръмеше досаден късноесенен дъждец и не можех да видя пушек. Почуках на вратнята.

– Бай Пешо, аз съм бе, Продан! Отвори, че се оквасих! – викнах.

– А! Продане! Що щеш тука, бря? – отвърна старецът и отвори. – Я, какъв си блед! Май бая си се намръзнал. Влизай, влизай!

Намъкнах се вътре и се приближих до огнището (но не много близо, щото...). Мъжът сипа от бутилка половин водна чаша жълта течност и каза:

– Я пийни малко ракийчок да се сгрееш!

Дядото протегна ръка към мен, подавайки стакана. Пази се от изцапаните му с глина ръце, повторих си наум, че горят кат’ огън! Хванах дясната му ръка до лакътя с моята лява, стиснах силно и рязко го дръпнах към мен. Скоросмъртницата се разплиска във всички посоки. Възрастният човек загуби равновесие и политна напред. Улових протегнатата му напред лява китка и рязко я завъртях по посока на часовниковата стрелка. Със сух пукот костта му се счупи още преди да се сблъскаме.

– Оууу – свари да извика старикът и аз впих зъби в шията му.

Немощните му опити да извика скоро секнаха. Като приключих, го вдигнах за проба с една ръка. Няма съмнение, ставам по-силен и по-силен. Захвърлих трупа сред неизсъхналите грънци и тръгнах към дома на баба Маруля, баснарката.

Още щом влязох през незаключената ù врата, разбрах, че нещо не е в ред. Точно срещу ми, бабата ме бе загърбила, мрънкаше нещо под носа си и хвърляше билки в медно котле, окачено над жаравата. Съвсем внимателно и предпазливо направих две крачки напред. Стресна ме хърхорещо съскане. Погледнах наляво и видях Мъроко, черния ù котарак. Този път, незнайно защо, се уплаших аз. Може би защото которът не избяга от мен, а само се наежи и зафуча. Чух свистене и отново погледнах напред. Врачката беше хвърлила през рамо камък. Когато ме доближи, той изведнъж лумна в ярък оранжев пламък. Нямах време даже да извикам, камо ли да се наведа. Тъкмо извивах устни да се изсмея, когато безобидното камъче ме удари в дясното рамо и отскочи. Сякаш ме блъсна булдозер. От мощта на удара се завъртях около оста си и сигурно щях да усуча смешно крака, ако не бях отлетял като брулен орех. Сварих да затворя клепачи миг преди да се стоваря върху входника. Вратата се разпадна на трески, а аз се прекатурих още веднъж през глава.

– Уааа – заревах от ужас и болка. Скокнах и хукнах към гората. И тъкмо навреме – два-три камъка просвистяха край мен. Старата баячка ме беше чакала!

Като дотичах до горичката, задълбах навътре до „самодивската трапеза“. Пльоснах се без дъх на тревата на неголямата полянка и задишах на пресекулки. Ако не бях пил мъртвата вода, камъкът щеше да ме пробие като куршум. Лека-полека болката отшумя. Дойдох на мене си, но бях страшно отмалял. Утре ще им дам да разберат, помислих си и изпаднах в безпаметност.

На сутринта ме събуди необичаен шум. Чувствах се отлично, а раната ми бе напълно заздравяла. Така е – самодивските места цена нямат за мъртъвци като мен. Пълно изцеляване и прилив на свежи сили. Станах. Бях две трети пълен, но имах нужда от още свежа кръв и реших да изследвам трясъците и тропането. Изминах има-няма стотина метра и ги видях. Мъжката част от населението напредваше в началото на гората в доста стегната редица. Някои бяха навлекли кукерските си носии и дрънкаха хлопките. Всички носеха дълги метални шишове. Водеше баснарката, която ситнеше полека, отвреме-навреме вдигаше ръцете си отпред до нивото на главата и после рязко ги спускаше надолу, сякаш плуваше бруст. Очите ù изглеждаха затворени, но аз знаех, че така вижда даже по-добре, и не се издадох.

Десетина метра пред тях и пред мен имаше поляна. Да ги атакувам челно нямаше смисъл. На по-широкото щяха да ме обградят и да ме набучат на металните пръти. Реших да ги измамя – щом навлязат в дъбравата след поляната, да ги атакувам отляво, през малката падинка. На техния десен фланг видях Манол, редно бе той да е пръв. Когато хлътнаха сред дърветата, хукнах с все сили в широка дъга. Исках да атакувам странично и да ги помета, преди още да се усетят. Стигайки падинката, неочаквано се спънах на абсолютно равното място, превъртях се във въздуха и тежко тупнах по гръб. Моментално десетки остриета ме пронизаха и изскочиха от корема и гърдите ми най-малко една педя. Странно, но не изпитах болка, а само някаква смазваща премала. Разбрах, че не аз тях, а те мен бяха измамили, и вдигнах с усилие поглед нагоре. Тънка ленена нишка свързваше две дървета на няколко пръста от земята. Всички се сбраха околовръст, вдигнаха шишовете и щяха да ме довършат, но вещицата само вдигна широко разперени ръце и те спряха. Тя чакаше нещо. Може би да проговоря? Изплюх събралата се в устата ми кръв колкото можах, изкашлях конвулсивно останалата и прохъхрих:

– Пак... ще се... срещнем ... в друг живот!

Всички стояха като вкопани, само Манол извика:

– Умри, кръвопиецо!

Пристъпи напред и вдигна здраво стиснатия с две ръце шиш над главата си. Изчаках до последния възможен миг и със свободната си лява ръка силно избих върха на желязото. Той политна напред, вкопчих се в ръцете му и го дръпнах силно към мен. Сгромоляса се отгоре ми и за да не се измъкне, сключих двете си ръце около врата му и го притиснах силно. Нечовешкият му вой се смеси с хрущенето на черепа му и отвсякъде бликнаха смесени мозък и кръв.

– Ти идваш... с мен... предателю... – прошепнах в ухото му.

Баснарката занарежда напев и хвърли камък отгоре ми:

– ... отивай си, веч отмъстен. Когат са върни тоз камен, тогаз да са върнат и мойти думи!

Изведнъж видях цялата картина някак си отгоре. Сияйна светлина ме озари и осъзнах цялата нелепост на кавгата с двамата братя за педя земя, която навлече на всички толкоз беди. Погледнах встрани и видях астралното тяло на Манол, който още се мъчеше да се върне в тленната обвивка. Препратих към него късче от вселенската обич, която бях изпитал, и мислено му прошепнах – СПРИ НЕ СЕ ИЗМЪЧВАЙ ЧОВЕЧЕ ТАМ КЪДЕТО ОТИВАМЕ НЯМА НУЖДА ОТ НИЩО ПОВЕЧЕ ОСВЕН ТОВА КОЕТО СМЕ. Изглежда ме разбра, защото престана да се инати и прие в себе си ИСТИНАТА. ПРОЩАВАЙ И ЩЕ БЪДЕШ ПРОСТЕН достигна до мен и посегнах да го прегърна. Вълната искрена любов ни обгърна и двамата излетяхме заедно към дълбините на Всемира.