„Слънцеград“

(анонс към пета книга от романния цикъл на Николай Теллалов „Да пробудиш драконче“)

Изгревът пламна върху иглените върхове на кулите, като малко преди това беше залял с аленина платната на няколкото прелитащи небохода, повечето ладии и едва две-три тежки гемии, сред които се стрелкаха подобни на лястовици стражеви бързолети. Но те бяха твърде малобройни, ветроездачите обикновено предпочитаха да се издигат над земята, когато бе достатъчно светло, за да не хабят магия за полета.

Отраженията от златните кръгли щитове по високите крепостни зъбци на Вътрешния град затанцуваха като палави рибки по напоените с предутринна тъмнина вълни на Дунава и отклонения от него канал, опасващ идеалната окръжност на столицата. Над покривите на околните предградия, пръснати в живописно безредие чак до крепостта Бдин, се заиздигаха хвърчила с нарисувани върху тях слънца – гражданите приветстваха събуждането на своя небесен закрилник за радост на децата. Поглеждащите на запад стражници можеха да съзрат отстъпващата нощ, която се укриваше в дъбравите на Великата гора Бълг, населявана от нечовешките племена от Третия кръг, макар сред тях да имаше пещерни и горски селища на граждани на Саракта измежду самодиви, таласъми и други вурмешки раси. Тъмната ивица на гората се простираше далеч на юг и полазваше гърбиците на планините. Отвъд наричаната бяла широка река езерата приемаха ята ранобудни диви патици.

Слънцеград се разсънваше, но засега още не беше се разшавал, по улиците бе пусто, лодки и шлепове неподвижно се клатушкаха по Дунава и в Канала, само вятърните мелници в предградията почваха да скърцат с крилете си и воденичните колела зашляпваха лениво, за да се подготвят да задвижат машините в многобройните работилници. Слънчевите колела още чакаха лъчите на своя господар да ги докоснат и влеят в тях магия и мощ на десетки коне и волове.

Най-сетне изгревът освети и кулата на Онгъла и тогава над града проехтя неподражаемия звук на рог. Веднага, още всред незаглъхналия му зов, удари Часовата камбана. Денят бе започнал, потече първият му час.

Малко след това забиха камбани на черкви и удариха гонгове на храмове, призоваващи онези свои граждани, които бяха религиозни, да се съберат за сутрешна молитва. Но поне половината граждани на столицата и околностите предпочетоха само да поздравят мълком и с усмивка изгряващото слънце и да се запътят да си вършат всекидневната работа.

И тъкмо се заточиха човешки реки по арки и надлези, заскърцаха впрягове по друмища и павирани улици, застъпи дневната стража, а работилници, сергии и магазини вдигнаха кепенците, за да изложат стоки за продан, домакините и ратаите се занадпреварваха с празни кошници към пазарите, а децата се запътиха към граматиконите, когато внезапно всичко замръзна, защото от небето блесна светкавица.

Нямаше облаци, освен далеч на юг и северозапад по хоризонта, но мълнията се протегна като опъната тетива на лък и с боботене се превърна в пъстроцветна дъга – сякаш самото блестящо слънце хвърли един от лъчите си, който описа дъга и се заби докъдето стигаше погледът на запад. След няколко мига чудната светкавица изчезна. Но вместо нея откъм сиянието на издигащото се слънце с тържествен вой на разсичан въздух, оставяйки тънки облачни дири, дофучаха три силуета.

Донякъде приличаха на стражеви бързолети, но не бяха построени от човешка ръка кораби – никоя ладия или бързолет не умееше още да танцува така сред небесата!

Наблюдаващите отдолу се окопитиха и нададоха приветствени възгласи към стремителните вихрени същества, които запалиха една кратка дъга, извита като усмивка, и кацнаха в Онгъла.

Хора и други граждани на Саракта, станали свидетели на долитането на Мъдреците, на висок глас заобсъждаха събитието, по-възрастните вметнаха свои спомени за предишни Пратеничества. Градът заклокочи като на празник. Всъщност празникът предстоеше и пристигналите Мъдреци възвестяваха за него.

Когато Часовата камбана отбеляза втория час на деня, по площадите на Слънцеград се появиха глашатаи с бели знамена, на които бе изписана една-единствена дума: КНРДМЛ. По някои от конопените платнища същото бе красиво изрисувано на ромейски, гречески или с галски руни – всичките официални езици и писмена на Саракта. Глашатаите развяваха стяговете си и се провикваха колкото им глас държи:

– Девет дни! Девет дни!

И така щяха да правят всяка сутрин, обявявайки колко време остава до Избора на кан на Слънцеград.

Тозчас от ветропристанищата излетяха като ветрило ята бързолети, за да разнесат вестта из сарактите на Слънцеград, колобрите пратиха на банове и бору-таркани видения, кавханът заръча на джамачите си да уведомят официално посолствата на близки и далечни държави.

Все още младите, но вече зрели мъже от боилските родове усетиха как трепват сърцата им. Следващият владетел можеше да е кой да е от тях – ако преминеше и издържеше Изпитанието.

Хората одобрително кимаха и обсъждаха новината. Да, време беше. Не че боилът кавхан Вананд управляваше държавата лошо, все пак не ставаше дума за кой да е, за самия боила колобър на Саракта, прочут юнак, велик воин и мъдър човек, но според Законника Слънцеград трябваше да има върховен владетел. Липсата му досега, вече трета година, смущаваше гражданите, макар че добруването на държавата не бе накърнено от този факт. Ала, смятаха гражданите, редното си е редно и че на боила кавханът му се бе наложило да поеме бремето на властта за толкова дълго, представляваше едно досадно отклонение в традицията. Кавхан Вананд може да е велик и безукорен, но никога не е много добре, да не кажем горко, когато изведнъж проима нужда от герои, спасители и закрилници. Слава на слънцето, хвала Тебе, Боже, Ан уакх, аве Домини, Аллах акбар, че нищо лошо не стана през тези някак ощетени откъм завършеност на управлението години.

Наистина, клатеха глави търговци по сергии и дюкянчета, кимаха занаятчии, съгласяваха се стражници и войници, шепнеха си млади булки и възрастни домакини, вдигаха пръст кутугери и колобри, свещеници и жреци, селяни – земеделци и пастири, – люд, багаини и боили, – някак неудобно беше без Канасубиг. Слънцеград без владетел стоеше като напет, ала разпасан левент насред мегдана. Като гиздава мома, пък несресана. Хубаво гърне, пък неглеждосано. Здрав кораб, а без знаме. Юнак без орлово перо на тулша. Хляб без сол. Пари без работа. Песен без музика. Недовършено нещо, неизпипано. Не беше редно, ала нямаше как другояче и ако не беше кавхан Вананд... И ето, сега всичко се връща в естествените си коловози на слава и достойнство, на блясък и възможност да намериш предвидената за теб от Твореца шепа щастие.

А децата тичаха със звънки викове и захващаха да играят на канартикини.