Творчество на един свободен човек
Сто години от рождението на великия художник Васил Иванов
Калин Николов
Българското изкуство не предоставя леко съдбата си на онези, които искат да го проучат. През последния половин век, а и като комплекс от критиките към абсолютната му административност, приелите ролята на специалисти предпочитат да не се ровят из миналото. Замениха ги смешки и жълти пикантерии, както и едно умопомрачително желание липсата на социална смелост да се замени с „езотерични“ проникновения...
Парадоксът на подобен идиотизъм е така прозрачен, че когато днес изкуствоведът Димитър Грозданов пише увод към каталога на последната изложба на Васил Иванов, той неочаквано се спира върху следния фрагмент: „Посмъртно попада и под тежестта на незнанието. На негово име бе наречен клуб „Фантасти“. Но за каква фантазия става дума, ако не за такава, чиято ипостаза е човечността.“ За нас, приятелите на фантастиката, това е нещо като хвърляне на умрелия пор в нашата градина. Защото ние сме кръстили клуб на името на големия художник, чиято памет се преследваше последователно и делото му бе заличено с чисто политическо клеймо.
Нека обясним на пишещия: Васил Иванов умира и с това се слага началото на един легендарен мит, но и край на неговите изяви. Твърдо решили, че става дума за ЧУЖД по възгледи и метод художник, той е предаден на боклука на историята и тръгват няколко „здрави“ мнения: едното е, че е невъзвращенец, а другото, че си служи с несъвместими със социалистическия реализъм пластични средства. Изложен е с малка картина на ретроспекцията и тържественото честване на Дружеството на новите художници, а при дарението на семейство Делчеви от Франция, участието му сред художниците е отбелязано „и др.“, макар само той да не е изобразен поименно в плаката.
Ако въпросният ни критик бе направил анализ на това, той едва ли щеше да има повод да обвини движението на българските фантасти в „незнание“. Напротив. В наложеното незнание за стойността на художника и на забрава начина му на живот, именно българските фантасти направиха крачката против това. През 1982 година те правят първата посмъртна изложба на твореца. Превръщат я в обсъждане и на него идват дори хора от кръга на Иванов, колеги (освен дъновисти, там бяха Елза Гоева, Ирина Михалчева, Борис Димовски, Димитър Аврамов, Николай Майсторов, Атанас Пацев...). След това същата изложба с лекции за твореца тръгва из България: Пловдив, Варна, Девня, Аспарухово, Мадара, Плиска, Преслав, Стежерово... Срещнахме се с редица от живите творци, които го познаваха и имаха спомени за него – Величко Минеков, Михаил Руев, Георги Павлов, Васил Стоилов, Здравко Александров и много други, а паралелно на тях и други интелектуалци като Кирил Кръстев, Борис Делчев, Александър Миланов, Кольо Николов и Панайот Гелев, Димитър Аврамов, Стефан Продев, Радой Ралин, Юри Буков, Иван Коларов, Владимир Свинтила... Александър Нацев като директор на киното за архивни и филмотечни филми постоянно бе включил в програмата „Пътуване из плеядите“ – филм с рисунки на Васил Иванов и танцуващата му съпруга, балерината Елка Йосифова.
Тогава активно върви линията на прослава на Рьорих. Е, а ние имаме не по-малко адекватен на Космоса и човешката „ипостаза“ творец. Клубовете за фантастика, прогностика и евристика решават да създадат своя секция, която да обедини тъй наречените художници фантасти от страната. Първият неформален творчески кръг, обявил се официално като неформален, посочил своя програма и цел. И незабавно попаднал под ударите на Държавна сигурност...
Някой любопитен ще попита с какво и как ни посегнаха пък те – ние не преставахме да говорим за свалената и забранената му изложба, именно със серията рисунки от космоса...
В противовес на последната и мястото, от където идваха тези неща, ние се срещнахме с тогавашния председател на Съюза на художниците в България, н.х. проф. Светлин Русев, и той прие да се направи изложба на Васил Иванов в галерия та на ул. „Шипка“ 6. Бих искал да припомня, че през цялото време на изложбата идваха квартети от най-добрите инструменталисти на страната, обикновено свързани с дъновистите и техните кръгове, и свиреха безплатно в залата.
Започнахме редица публикации и предавания, много преди тази изложба – да я наречем изложбата по официализирането. Заредиха се такива във вестник „Антени“ (втората статия бе спряна лично от главния им редактор Веселин Йосифов, като навсякъде, освен отрицателното становище, бе зачертал думата „голям“). Посветихме първия брой на вестник „ФЕП“ на Иванов, а след това и първия брой на списание „ФЕП“. Издадохме голяма подборка на писмата на художника до съпругата му, разширихме представата за него чрез публикации за неговата живопис и миниатюрните му рисунки... Издирвахме творческия му кръг и връзката му с Бараците, с Рафаел Михайлов, с рода Йосифови (Мара Йосифова, Дечко Узунов ...).
Неприятностите понасяхме на крак – например на мен в културно-информационния център в Будапеща бе насрочена изложба. Питат Димитър Остоич за мнение (фактически питат го как да ме намерят, а той дава мнение) и той ме характеризира с неговите „ипостази“ за човечност: липсвала ми партийна оценка и съм развявал творчествата на разложени абстракционисти... Журналистката от международна редакция на БНР Юлиана Недева (сега Вегенер) била на мястото на събитието и разказа за случката.
Разбира се, ако от направеното, стартирало през зимата на 1982 г., когато с Наско Славов отидохме при вдовицата на Васил Иванов, до по-късните години след това, но още много преди промяната, изброя посветените неща пред паметта на този забележителен художник, то ще бъде няколко листа информация... Финално ще посоча обаче следното: когато списание „Орфия“ се появи и представи акценти от славянската фантастика, там бяха и творбите на Васил Иванов. Пази се оценката на Артър Кларк, че „стоя прав пред това издание“, което едва ли превръща жанра в непълноценен, а и не вярвам да опростачва художника... Още повече, че легална възможност да бъде показван Васил Иванов наяве, бе да се постави акцент над фантазното чрез цикъла му „Космос“. Пак факт: скоро писателят Александър Карапанчев публикува едно писмо на големия фантаст Любен Дилов до варненския художник и математик Стефан Лефтеров, което поощрява опитите му в изкуството „защото след бягството на Васил Иванов във Франция, вие оставате единствен художник-фантаст у нас...“.
След 10 ноември, когато пред показването на творби на Васил Иванов вече нямаше формални пречки, именно ние се превърнахме във фактор да подарим направеното да този момента на заинтересуваните. Съдействахме на Съюза на архитектите за изложба, на Министерство на културата за юбилеен вестник, на няколко още изложби, включително последната на „Шипка“ 6, най-добрата... И това може да се докаже – вестник „Литературен вестник“ стартира своя първи брой със статия за Васил Иванов. За съжаление това бе един преписан от наши материали текст, включително преписал и цитатите на Сезан и Леонардо, които онагледяваха определени акценти...
Не знаех, че любовта към творец като Васил Иванов може да бъде доведена до клеветата или да го кажем по-меко, до обвинението за „незнание“, но и това стана преди няколко месеца. В зората на промените, когато мой текст за художника се появи в „Дума“ – исках да докажа на Продев, че космическите рисунки, които отричаше, изгряват с необикновената си философия, а и защо не там: нали Ненко Сейменлийски, кореспондент на вестника в Лондон създаде ценното списание „ФЕП“, писало неведнъж за Васил Иванов. Журналистка, а не нормално подготвена по въпросната конкретика човек, някоя си Олга Бузина избълва срещу мен в противостоящата „Демокрация“ – че било безсрамие вестникът на онези, които забранявали художника, да слагат името му на страниците си. Че точно ние носехме горещите и скъпоценните камъни на паметта му, когато други нямаше (в същото време аз бях член на Националния съвет на Клубовете за демокрация, най-добрата форма в работата на СДС, 20 души с президентите, вицепрезидентката, Радой Ралин и т.н., но и днес се срамувам най-много от непрофесионалното разделение на онакива и такива)...
Съпругата на художника, която ми каза за горния случай с обида и гняв, често подчертава следното: „Двама души направиха много, за да може Васил Иванов да го има – Дечко Узунов и Калин Николов...“ Тя е жива и всеки може да провери достоверността на цитираното. Но пък мое право е да не съм съгласен и с това: а къде е незабравимия, така скъп до сърцето ми Кирил Кръстев! Ако не бе този рицар на модерното изкуство и на неговото утвърждаване у нас, аз самият пък никога нямаше да науча повече за Васил Иванов, а това стана след като майка ми ми донесе изрязана от него статия във вестник „Отечествен фронт“. Пазех я много, но във времето на казармата се е изгубила някъде из къщи... Все пак точно тази статия за Иванов свърши работа... Случилото се с нищо не се различава от онова, което става и при други хора – художникът Любен Генов (комисар на последната изложба) пише: „Спомням си как в детско-юношеските си години често и продължително разлиствах една книга, която и до ден днешен пазя, но така и не прочетох. Всъщност бях захласнат от илюстрациите ù. Тогава не запомних името на художника. Бяха необикновени – изглеждаха ми неръкотворни. Имах чувството, че са създадени чрез някаква непонятна за мен фотографска технология. Сякаш светлинни лъчи рисуваха фигурите и пространствата, които населяваха. Искаше ми се да потъна в тази необятност, разположена само върху една страница на книга.“
Казано с две думи, излишно ми се струва да бъда обиждан на „фантаст“.
Васил Иванов се ражда в зората на ХХ век, в София през 1909 г. Като младеж живее в Казанлък, учи при Чудомир (Чудомир го споменава в дневника си така: „Васил Иванов – художник, мой ученик от гимназията, направил си една колиба при дъновистите и там живее, а жена му, балерина, си живее в столицата. Чудни, лирични работи, които си рисува по памет. Купих 2 за музея. Той подари още една и на мене отделно 2 мънички. Сюжетите си черпи от околността, виждаш пейзажите край колибата му и из градината наоколо.“), свири на цигулка. Още в ранните си години опознава учението на Петър Дънов и се приобщава към него.
През 1939 г. завършва Художествената академия в София в класа по живопис, воден от проф. Никола Ганушев. Тогава участията в творческото общество на художниците минава под егидата на няколко дружества. Възникнали в различно време, те имат различни творчески платформи. Васил Иванов се записва към Дружеството но новите художници – там са Александър Жендов, Александър Стаменов, Бенчо Обрешков, Борис Елисеев, Борис Иванов, Боян Петров, Васил Бараков, Васка Емануилова, Вера Недкова, Веселин Стайков, Давид Перец, Донка Константинова, Екатерина Савова - Ненова, Иван Ненов, Иван Фунев, Кирил Петров, Кирил Цонев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Мара Цончева, Марко Бехар, Никола Шмиргела, Пенчо Георгиев, Петър Младенов, Петър Кършовски, Стоян Венев и Стоян Сотиров и др.
Налага се бързо. В участията му се представят понякога повече от на останалите картини и дори включва в експозициите свои рисунки, един жанр, на който не се гледа като на най-представителния. Още след първите опознавания творбите на Иванов, през 1982 г. съм написал така: „Това се реалистични творби, направени бързо, скрепили настроението на природата пред статива без да се дава сметка за тъй наречената „завършеност“, напротив... Художникът остава на нивото на постигнатото чувство от видимото, от нюансите му, от характеристиката на секундите и виртуозността му е не да имитира, а да възпроизведе. Като остава верен на окото си, нека припомним думите на Сезан: „Изкуството – това е израз на превъзходна възприемчивост“. Това, което знаехме от водата на философа Демокрит, че не е същата, се отнася именно за характера на постоянната изменчивост на нещата, която превръща твореца на трансмисия да предаде най-краткия момент от едно съвършенство... „Художникът преди всичко трябва да има собствено виждане, своя „оптика“, която се придобива само в процеса на неотстъпно общуване с видимия свят“ – е друг придобил значение за Васил Иванов завет на Сезан, в който съществува и на пръв поглед непредвестената еволюция, а именно космическите рисунки...
Собствената схема за артистична непринуденост е без реторика и е изведена без каквито и да е дирижирани контрасти – композициите му са късове откъснати съзерцания, поели артистичните импулси чрез почти невидими, обективни отношения към видимото. Даже не съм могъл да си дам сметка кой е неговият източник за пример: английските пейзажисти ли, Йожен Буден, или импресионистите... Така или иначе, естетиката на Васил Иванов е много здраво свързана и обвързана с определени концепти на творчески актове с огромна стойност за предмета на живописването като такова. „Особеностите, които носят творбите на Васил Иванов, сочат една живопис, която с чувствителност, сдържаност и мярка се обръща към природата, фигурата и предметите, една живопис, която поради това е и широко понятна. Понятността обаче крие редица опасности, които трябва да се преодоляват. Поставена е една проблема, колкото лична, толкова и обща, за най-новата ни живопис – да се постави опасността от натурализма и академизма, които със своята безличност, баналност и своеобразен формализъм застрашават всяко понятие за изкуството.
Васил Иванов решава тази проблема по един спонтанен начин, без да подражава и без да служи на каквато и да било формули. Като поддържа чувствителността си към големите майстори на модерното изкуство, които революционно пречупиха формата, за да открият най-тънките образни съотношения, той твори една живопис, която се връща към природата и предметите обогатена с по-голям усет към римуването и съотношенията, живопис, която не се задоволява с импресията, но отстранявайки подробностите, се издига до общото, типичното.
„Средствата са прости, без външен блясък, без виртуозност и рутина – четката не изпреварва чувството и мисълта, но затова пък творбите са напоени с интимност.“ – това пише Йосиф Йосифов в каталога за изложбата на художника в галерия „Форум“ през 1946 г.
Ефектът на тези напоени с интимност картини е такъв, че като се подпрем на писаното от Петър Увалиев „пейзажи от Васил Иванов се намират в някои известни западни колекции, като тази на именития френски писател Ромен Гари. Но те са отдавнашни картини...“ Отдавнашни означава преди Петър Увалиев да напусне България. За своя изненада, години по-късно като си спомня горното, Увалиев ще възкликне: „И днес Васил Иванов се явява в Лондон с нова зрялост и неочаквана задълбоченост.“ Дар макар и отхвърлен, художникът намира начини и бива показван в различни страни на света, къде официално, къде – не. Тази му лондонска експозиция е от рисунки – лесно се изнасят, в митниците не ги откриват – и респектират двама от най-авторитетните световни специалисти – бившия професор по история на изкуството в Университета в Оксфорд, Ерик Нютон и критика от известното списание „Артс Ревю“ Чарлз Спенсер.
Ние не знаем нищо за редица фрагменти от проявите на Васил Иванов. Кой например е Ерик Нютон. Британският изкуствовед, роден през 1893 г. и починал през 1965 г., е завършил университет в Манчестър. Отначало работи като художник, в областта на мозайката и пример за неговата класа е мозайката от Кралското медицинско училище, представляваща светото семейство. Изкуствоведските му книги включват на няколко пъти преработваното и преиздаваното му изследване на войната през очите на британските художници, британската скулптура, колекцията му есета, бунтът на романтичната школа, монографиите му върху Кристофър Ууд, Стенли Спенсър, Уиндхам Левис, един от първите лектори по телевизията, професор в Оксфорд, а след това в едно авторитетно художествено училище в Лондон.
За идентифициране на второто име срещнах трудност (има няколко съвпадащи имена) и се обърнах към писателката Бригита Темпес, близка на Увалиев, автор на книга за него. „Що се касае до критика Чарлс Спенсер (те са няколко с това име!), но навярно става дума за авторът на прекрасни книги по Art Deco. Написал е и книга за Леон Бакст и за връзката му с древна Гърция (за необикновените цветове на костюмите му за Руския балет на Дягилев и каква е връзката им с Гърция). Бил е дълги години главен редактор на списанието “Арт енд артистс“. Голямо име в Англия.
Съществено е какво показва Васил Иванов в тази си експозиция – това са въображаеми, абстрактни градове. „А навярно отзивите им биха били още по-похвални, ако можеха да си дадат сметка за мястото на Васил Иванов в развоя на българската живопис. Тогава би проличало още повече самобитното в тези пейзажи от въображаеми градове, изпълнени с огромни сгради, които приличат повече на древни храмове, отколкото на днешни небостъргачи, изваяни в странната светлина на някакъв друг свят, в който времето не тече в налудничава бързина, а сякаш струи с тържествената внушителност на бавните жестове на жреци и гадатели.“ И също: „Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори и в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на Духа.“
Малкото, което Лондон е видял от творчеството на Васил Иванов, е достатъчно, за да му извоюва почитта на онези, които не са безчувствени към етичния ръст на художника. Днес българското изкуство се представлява в Лондон от един-единствен посланик – Васил Иванов. И той наистина добре го представлява, принудително мерен със световен мерник от зрители и критици, които нямат никаква представа за възходите и паденията на българското изкуство в България. Той ги привлича и покорява с дълбочината и изяществото си, с изтънчената си сетивност и с непресторената си духовност и затова той е винаги добре дошъл в Лондон.
Очевидно вече рисунките му са били явлението на едно актуално родно творческо присъствие в световното изкуство. В тях хаотичните петна на кредата или въглена се като система от необичаен, но не хаотичен избор динамични петна, с подчинено решение на целия формат и композиция. Наистина е феноменално как те напомнят за природата и отражават ако не реални, то явно добре балансирани математически хармонии, приканващи за медитация. Те са внимателна игра, чиито последици поставят акцент върху философската симетрия на разумно построени невидимости, дело на Бог или на неговите земни посредници... Васил Иванов е изобретателен и перфектен в различните аспекти на своето изкуство.
Споменаването на Ромен Гари от Петър Увалиев като притежател на картини от Васил Иванов. Великият писател, който два пъти взема наградата „Гонкур“. Прави го под две имена – единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда „Гонкур“: веднъж през 1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.
Започнал с пейзажи и композиции, в които прозира добре овладяната чувственост на късния умерен френски стил, когато художниците се отдръпват малко от експериментите и концепциите на Сезан (но запазвайки респекта си към него или Пикасо например, към няколкото години на необуздани експерименти), Васил Иванов преминава постепенно – следвайки единствено своята творческа еволюция – към абстрактния символ и неговата асоциативност. И го прави успоредно с епохата, на която му е отредено да бъде участник. Той е роден, както писахме, през 1909 година. но погледнете: Аршил Горки е роден през 1904, Джексън Полак – през 1912, Дейвид Смит – 1906, Уилям ди Конинг – 1904, Херберт Фербер – 1906, Франц Клайн – 1910, Филип Гъстън през 1913 г. Тоест, активната група от американски абстракционисти, художниците на действието, са негови връстници...
Космическите рисунки! Не всички ги харесваха – Стефан Продев ми даде картбланш да представям Васил Иванов в списание „София“, но при изрична предварителна уговорка да е без този му цикъл. Бил преднамерен, случаен, театрален... Павлето също – признаваше абсолютната артистичност на Васил Иванов до момент, когато „май някаква клечица попада под хартията му, оставя случайно следа“ и го отклонява от „правия му път“...
През 1963 година Васил Иванов подготвя своята първа изложба от космически рисунки. Дни преди официалното ù откриване мълвата, че нещо ново и неподозирано за изкуството ни ще бъде представено у нас, се разнася из София. Още при аранжирането на 70-те табла приятелят му Теньо Стоянов завежда група турски писатели, които не скриват възхищението си, че българската култура намира неординерни пътища за своето отърсване от догматизма. Разбира се реакцията не закъснява – Васил Иванов спешно е извикан в ЦК на БКП, а после и в СБХ, където с нескрита злоба искат да се отрече от търсенията си, обясняват му, че бил станал знаме на непристойна група млади хора, че има сведение за заниманията му с някакви прикрити под йогически упражнения религиозни медии...
...Ако обаче трябва по-нашироко да конкретизираме каква точно е духовната (а после и творческата) му мисия, то едва ли бихме могли да я изчерпим с Дънов, чийто познат и поклонник е самият Васил Иванов. Вярно е, че още като юноша той се приобщава към групата на дъновистите, научава се да свири на цигулка, храни се оскъдно с това, което сам засажда и отглежда, посреща слънцето (може би единствен в нашата живопис той го и рисува), приема системата йога до пределите на нейната сложност...
...Най-важното обаче е висотата на диалога, който Васил Иванов води с природата. Именно това му проникване в нея дублира богатството от „влияния“, бумът от открития, изпреварили изкуството ни с десетилетия. И определената последователност на творческото му развитие. Разбира се, сред манталитета на почти неподкрепящата го среда, усилията му (а и на група обичащи го приятели) изпращат негови творби в различни краища на света. Прави изложби в Будапеща, Лондон, Бейрут, Лайпциг, Източен и Западен Берлин, Женева, Ньой, Париж. Освен тези градове творби има и в Ню Йорк, Сидней, Дюселдорф, Токио, Триест, Мелбърн, Москва. Само в Полша са уредени 20 негови изложби, създаден е и филм от режисьора Йежи Ваулин, последван от българския филм на Димитър Грива „Пътят към плеядите“. Сред почитателите му са Генадий Рождественский, Леонид Коган, космонавтът Леонов, който в книгата за впечатления от негова изложба пише: „Той е бил Там!“ Говори се, че френски ценител е паднал на колене пред творбите му... Но все пак Васил Иванов остава непознат, в сянката на премълчаваните и забраняваните явления, без изследвания и богата литература в специализираните издания. Приятелят му Юрий Буков, подпомагал престоя на Васил Иванов от 1971 до 1974 година във Франция и Швейцария, обяснява мълчанието преследвало и там художника така: „От една страна, той имаше много голям успех сред един кръг от познавачи, хора от артистично-интелектуалния свят. А от друга – едно неразбиране и равнодушие от страна на широката публика и пресата.“ Художник на един елит от мислещи, от философстващи и обединени в прочитане на космическите знаци самотници...
Космическите рисунки на Васил Иванов са нещо като иконопис на нашия век. Сред илюстративната сухост на фантастичната живопис те са чужди. Сред наситените с драма или емоции шедьоври на световното изкуство от своето време те не се снижават в стойностите си, а действат като следваща крачка, тази, която изчиства знаците на видимото в ново лице. Лицето на космическите видения, носени от предисторията на пространството до следисторията на човешкия живот. Кирил Кръстев, който го следва, разбира и популяризира, казва следното за него при откриване на една от изложбите му, а именно първата позволена с рисунките от Космоса: „Хората, които ще осъзнават света и материята по нов начин – като математическа функция, които чрез електронния мозък ще имат стотици нови решения на логичните истини, които ще летят с пределната скорост на фотонната ракета и ще измерват времето с функционалните часовници на летящите системи или ще спират неговото течение – тези хора ще имат и една нова естетика.“
Но защо и ние, които живеем в зората на Космическата ера, да не можем да се доближим до нейната емоционалност? Това именно е сторил художникът Васил Иванов, като с удивителна творческа интуиция е надникнал в духа на настъпващата космическа действителност и с имагинерни, но пластично убедителни образи, ни кара да се вживяваме в естетиката на новото и бъдещото светопознание.
Като всяко голямо и истинско изкуство, тези рисунки, на които би завидял всеки конструктор, инженер и геометър – са една функция на Духа, въз основа на реалните показатели на съвременния живот. Те са проекция на душевни естетически изживявания. Те са само художествени еквиваленти на духа на епохата, на нейното съдържание, динамика, търсения и постижения, на новото човешко мислене и светоусещане.
Картините му настройват нашите сетива, съзнание и чувства на регистъра на победната музика на човешките завоевания, на свръххуманизма на бъдещото ни космическо гражданство. Изкуството но Васил Иванов е сериозно и възвишено.
На първия космонавт в естетиката на новото космическо изкуство – добър старт!“
Творчеството му е едно уникално качество на зрялост и непрекъснат растеж, непрестанно развитие.
Художникът прави изложба в Западен Берлин. Той живее заедно със съпругата си в дома на родителите на Норберт Рандов, големият българист. През 1962-ра, една година след издигането на Стената, Рандов е арестуван по обвинение в „противодържавна клеветническа дейност“ и „помощ за бягство от Републиката“. По този начин той се вписва сред редицата именити хора на изкуството като Ерих Льост или Валтер Янка, лежали зад решетките. Вече на свобода, българистът приема от българската култура стремежите към освободеност и честност. Гостуват му Александър Геров, Борис Делчев… Васил Иванов чака да му се даде разрешение изложбата му в Западен Берлин да се открие с неговото лично присъствие. Нищо подобно – извиняват му се цинично от посолството ни и казват, че са изпратили свой сътрудник там. Той е извинил Иванов с неразположение и температура…
...Художникът Васил Иванов има онова удивително качество като естет да бъде верен на изкуството по един такъв начин в едно толкова сурово време, че се превръща в една от най-светлоносещите личности на тъй наречената източноевропейска интелигенция. Това за радост не са пресилени думи. Изкуството му се радва на оня верен, понякога таен, но истински и мощен интерес, какъвто само доскорошното време можеше да създаде.
И той беше свободен човек – човекът от барачката в квартал „Изгрев“, украсена с портретите на Ван Гог и Айнщайн, барачка толкова ниска, че си удрял главата в тавана ù, за да каже веднъж: „Аз го пробих с глава и видях през него небето.“ Свободен в студа, недоимъка, приятелствата, вярата, изкуството...
В непознатото за света наше изкуство Васил Иванов също носи своя кръст да бъде просто един български художник. Но малко ли щастие е да знаеш, че ако късметът ни е обърнал гръб, то духът ни е осенен с толкова богата даденост, чиито имена Алеко, Бешков, Яворов, Далчев, Златю Бояджиев и Майстора спокойно могат да се съберат с „гражданина на 21-ви век“, както изкуствоведа Кирил Кръстев нарича Васил Иванов.
А всъщност какво по-голямо забелязване от това Вселената да те дари със сетиво за самата себе си...
Мащабността на творческото дело на Васил Иванов не е в това, че като се концентрира над няколко творби, той ги прави акценти на цялостната си естетика, а обратното – в забележителната жажда да се представи извън веригите на мечтаната творба и да превърне рисуването в акт на постоянна, десетилетна независимост и свобода на мисълта си...
Всичко каквото дължим за този човек, го имаме чрез прекрасната памет и отношение на неговата съпруга, голямата балерина Елка Йосифова към него...
