Бъдещето в НФ
Васил Сивов
Научната фантастика възникна и се утвърди като литература в едно от най-любопитните направления на модернизма – техноромантизма. Сред нейните основни почитатели преобладават занимаващите се с природонаучни дейности, инженерно-технически работници, студенти от техническите специалности и висококвалифицирани специалисти, значителна част от които в сферата на отбраната. И действително, традиционната тематика на този вид литература, включваща тайните на мирозданието, възникването и еволюцията на Вселената и разума, пределите на човешкото познание, пътищата на развитие на цивилизацията, метаморфозите на човешката природа и съзнание, фундаменталните научни открития и авангардни технологии, винаги е била изкушение за търсещите непроправените пътища на мисълта. Тук можем да припомним определението на американския учен и писател-фантаст Грегори Бенфорд: „Научната фантастика е литература, пронизана не толкова от научната проблематика, колкото от атмосферата и драматизма на научното търсене.“
Типичен пример за идеалите на техноромантизма е дилогията на Ярослав Веров и Игор Минаков „Десант на Сатурн“ и „Десант на Европа“. Действието се развива в далечното бъдеще, където хората живеят в симбиоза с глобалната техносфера. Производството на материални блага, транспортът и битовото обслужване се осъществяват от квазиживи механизми „механорги“, способни да се самовъзпроизвеждат и еволюират. По замисъла на авторите такова сливане на живите организми с изкуствено създадените ще доведе до появата на самостоятелно съществуваща и осъзнаваща себе си техноценоза.
Самото понятие „техноценоза“ въвежда още през 80-те години на миналия век изтъкнатият съветски учен Б.И. Кудрин, обозначавайки с него „обособено в пространството и времето единство на сложни технологически системи, елементите на които се намират в тясно взаимодействие“. В своята футуристична реконструкция авторите на дилогията отиват по-далеч с предположението, че рано или късно стремително развиващата се техноценоза или ще включи в себе си цялото човечество, или ще го отхвърли изцяло. Следвайки традицията на техноромантизма, те утвърждават малко вероятната възможност на определен етап от развитието си техноценозата да създаде хармонични условия за съвместно съществуване с биологичното човечество.
Но този идиличен подход не се изчерпва с чисто човешките проблеми. Техноценозата като мислещ, а вероятно и чувстващ организъм, също се стреми към освобождаване от всякаква зависимост. Оттук естествено възниква въпросът за смисъла и целите на едно конструирано общество от човешки и техногенни суперсъщества. Ще се намерят ли допирни точки с толкова съвършени рожби на технологиите, чийто живот за хората се свежда до техническа документация, уравнения на висшата математика и технологически характеристики? И възможно ли е формирането на такава глобална система от ценности, идеи и приоритети като основа за общото съществуване въпреки разминаването в етическите оценки между подобни суперсъщества и човешките индивиди? Преходът от днешната растяща зависимост от техносферата, през евентуално бъдещо съдбоносно противопоставяне на възможна цивилизация от технологически създадени личности срещу човечеството, към бъдещо взаимно партньорство и интегриране в единна общност със своята богата философска и социална проблематика формира едно от драматичните полета на съвременната научна фантастика.
Недостигът на въображение и знания във фантастиката породи огромен поток от произведения, в които космически кораби кръстосват просторите на галактически цивилизации. Липсата на оригинални идеи, нетипични характери, нетривиални сюжетни ходове води до банално повтарящи се светове, където Космически Щати на Америка воюват с руски директории, вселенски империи налагат своята власт с помощта на космически религии, а звездни рейнджъри в грандиозни битки спасяват света от извънземни нашественици. Но, както казва Рей Бредбъри: „Фантастите не предсказват бъдещето, те го предотвратяват“. Дори когато под грифа „научна фантастика“ попадне някаква недомислица, авторите имат възможност да отговорят, че така виждат бъдещата реалност, да пояснят, че пишат за повдигане на патриотичния дух или да припишат всичко на прословутия научно фантастичен допуск.
Разтегнатото настояще
Основната причина за подобна ограниченост на фантастиката за бъдещето е посочвана нееднократно. Тя се състои в това, че значителна част от авторите е неспособна да излезе извън рамките на линейното въображение, на линейната екстраполация, на линейното прогнозиране. В подобни случаи линейността е проектиране на настоящето с ескалация в бъдещето. Такова хиперболизирано, разтегнато до безкрайност, настояще е неособено трудно за пресъздаване. Вземаме сегашния антагонизъм между формиращия се благоденстващ „златен милиард“ и останалото заплашено от недостиг на ресурси човечество и издигаме огромна стена, за да ги разделим. Свидетели сме на агресията на фундаменталния ислям срещу западната цивилизация и демонизираме исляма, описваме как арабите вземат на мушка всички живи християни и превръщат в джамия Парижката Света Богородица. Превръщаме военните академии в космически, възпитаващи храбри десантчици на нови звездни системи, навигатори и стрелци. Космическите совалки израстват до армади от звездолети с размерите на небостъргачи, понесли хиляди звездопроходци с психология от епохата на усвояване на Дивия Запад. И накрая – живели сме под крилото на бивша империя, тогава ще измислим, че тя е възстановена в бъдещето и за да се откъснем от сегашните трудности на прехода като психологическа компенсация я простираме из цялата Слънчева система, или още по-добре – из цялата галактика Млечен път, а може и в цялата Вселена. В такива книги бъдещето – това е сегашната реалност, но раздута и оголена до безкрайност.
Пренасянето на съвременни социални отношения в бъдещето, разкрасяването им с екзотични детайли, довеждането на днешните антагонизми до крайност, а обхвата им до междузвездни мащаби обаче не може да доведе до откриването на общество, различно по същността си от това, в което живеем. За да си спестят умствени усилия автори от подобен род използват елементарни аналогии и макар формално да изпълняват изискването за съществено различие, предсказващата функция на подобни описания е равна на нула, психиката на изобразяваните герои е инфантилна, обсебена от постоянните игри на война. Създаващите трилогии и цикли в началото на ХХІ век за войни на космически десантчици с междузвездни нашественици оставят впечатление за индивиди с мъка достигнали до пубертета и страдащи от рецидиви за връщане в по-ранна възраст.
Художествената литература изследва реалността, като създава модели на света. Конструираните от фантастите модели са априори условни – авторите подсъзнателно или напълно съзнателно изменят дадени параметри на окръжаващата ни действителност, за да оголят и контрастно да отделят интересуващите ги аспекти. Подобни изкривявания се прилагат и в другите видове литература, но само във фантастиката те влизат в базисните правила на играта. Фентъзи, като едно от направленията, създава най-отдалечените от реалността модели, в които отраженията могат без каквото и да е логическо обяснение да променят всички физически константи, а единственото, което не подлежи на преоценка и девалвация са законите на човешката психология. Жизнеспособността и правдоподобността на образите на героите са тази тънка нишка, която свързва вселената на фентъзито с окръжаващия ни свят. И не е необходим изключителен талант, за да се скъса тази нишка, превръщайки героя в мускулеста марионетка в ръцете на непридирчивите при подбора на средствата автори. Такъв е масовият поток на войнстващото фентъзи.
Днешният интерес към фентъзи-литературата съдържа рефлекс на психическа неудовлетвореност и физическа употребеност в едно опазаряване на бита – всекидневие, пропито с висока степен на тревожност. Чрез тази литература могат, при това напълно безопасно, да се изживеят страховете на човека – от осъзнатите до несъзнаваните. Особено ако тя е „Черна фантастика“ (заглавие на сборник от Георги Христов). Става дума за популярно назовавания жанр „хорър“ или добре познатата от готическия роман литература на ужасите, наричана още диаболична литература, макабърна проза. Но сякаш заплахата и катастрофичността в днешния „хорър“ нарастват няколкократно по степен, може би заедно с нарастването на инстинктивното усещане за заплаха и несигурност в реалността. При това обяснение, ужасът във фикционалния свят трябва да надмине ужаса в реалния, за да може да го канализира. Такова е усещането и на една от тийнейджърките, изразено във фентъзи-форум: „...реалността обикновено е плашеща, ако се позамислиш... Изходът е може би в това да мислим и очакваме възможно най-лошото, та ако по някаква случайност не се сбъдне, да останем приятно изненадани“.
Много често ужасът се глобализира в заплаха за цялото човечество, за планетата изобщо (както в разказа „Да спасим света“ на Юлиана Манова), като всякакви свръхчудовища от типа на Дракула и Франкенщайн бродят в тази литература. Преводите на класика в жанра Стивън Кинг запълват цели рафтове на читателите му у нас, а и българският „хорър“ съставлява внушителна листа от започващи да се налагат имена – Ивайло Николов, Адриан Лазаровски, Мирослав Пенков... с обещаващо „кърваво бъдеще“ –- казва го Елена Павлова, една от най-тачените сред тийнейджърите авторки. Излизалото преди години списание „Върколак“ („Зона F“) направи жанра още по-горещ. Едва ли е случайно, че почти няма наш опит във фантастиката без опит в „хоръра“, както не може да е просто съвпадение и това, че дебютът на Юлиана Манова на тийнейджърска възраст е отново „хорър“; нито е случайно, че хумористично българско фентъзи като противовес не можем да посочим. Българският „хорър“ е предпочитан от читателите в пълна хармония с може би оправданото черногледство на българския народ.народ. Нека си припомним оповестените наскоро от медиите резултати на една холандска анкета, според която българинът е най-песимистичният човек на планетата. А българските тийнейджъри цитират думите на един от техните идоли – Алфред ван Вогт: „тъкмо масовото позитивно мислене води до разочарования и неврози“ (фентъзи-форум), и явно не се досещат, че масовото негативно мислене пък е израз на по-страшна обществена невроза.
Чувството за страх е изведено във философия на живота: „Страхувам се, следователно живея“ (Манова). Ето как твърде разбираемо светът на чудесното се съчетава с деформациите на зловещото. А това, че не всички „хорър“ истории могат да се справят със страховете, които рисуват, а само им нахлузват фантастични маски, е твърде очевидно. Перифразирайки последователя на Фройд – Бруно Бетелхайм, техните автори не са се справили с общото за всички ни фантастично наследство, т.е. не са им четени достатъчно вълшебни приказки, когато са били малки.
Конвергенцията НБИК: нано, био, когнитив
Бъдещето се ражда от преплитането на различни тенденции. Може да се предскаже развитието на компютърните технологии за близките години. Сравнително точно може да се опише до какво ще доведе в скоро време генната инженерия. Проблемът е в това, че впоследствие тези две тенденции се преплитат, пораждайки трета, още съвсем неявна, като изпитват влиянието и на други фактори, и всичко това ще промени социалните отношения, икономиката, психологията, етиката и накрая цялата култура. Да се предскаже това е почти невъзможно, тъй като има много случайни елементи.
Проектът на бъдещето, представян от звездноимперската фантастика е несъстоятелен и по-детски наивен. Но какво може да се предложи в замяна? За да се отговори на този въпрос, следва преди това да се разбере какви елементи включва един по-адекватен правдоподобен проект. В своя труд „Механика на цивилизациите“ руският прогностик Сергей Переслегин описва т.нар. „локуси на бъдещето“, т.е. първите зародиши на бъдещето в настоящето, които имат потенциал за неограничено развитие и могат съществено да преобразят света. Локусите са преди всичко това качествено ново, което принципно променя системата, пораждайки т.нар. „цивилизационни трендове“ или определящите тенденции на настоящето. В днешно време се налагат четири такива основни пътища на развитието – нано-, био-, информационни технологии и когнитивната наука като междудисциплинарно направление, включващо невролингвистичното програмиране, алгоритмите за решаване на изобретателски задачи и цяла съвкупност от технологически и психологически аспекти, които разширяват интелектуалните и познавателни възможности на човека и ускоряват научно-техническия прогрес. Такова комплексно взаимно обвързано развитие се нарича конвергенция на технологиите и формира ядрото на реално очертаващия се проект на бъдещето.
На прага на сингулярността
Следващото съществено понятие е сингулярност. За първи път в интересуващия ни аспект го използва американският учен и фантаст Върнън Уиндж, който в програмната си статия „Технологическата сингулярност“ описва критичния момент, когато графиката, отразяваща скоростта на технологическия прогрес, се превръща във вертикална. В този смисъл сингулярността е времевият праг, след който прогнозите престават да работят, тъй като системата скокообразно се променя, придобива нови неочаквани характеристики, непредвидими за живеещите в предидущото й състояние.
Можем ли да се опитаме да изобразим поне отделни аспекти от това, което се простира отвъд тази стена, интуитивно да уловим този смътен облик на бъдещето? Още повече, ако приемем, че главните технологии, от които зависи настъпването на сингулярността, и това, което ни очаква след нея, вече заемат своето място. Непредсказуемото вчера става все по-очевидно днес. Промените от първата половина на века могат да се окажат най-решаващите от времето на появата на човешката реч, защото коренно ще преобразят човека. Ясен отговор за този нов облик на цивилизацията отвъд прага на сингулярността съвременната фантастика все още не може да даде.
Общоцивилизационната система в своето преходно състояние е най-уязвима и подложена на деградация, на своеобразен откат на социално-икономическата си организация. И тази насоченост на прехода нагоре или надолу зависи от множество фактори, сред които са и очакванията като съзнавани или не стремежи на обществото. В този смисъл промилитаристичните творения на съвременната фантастика, прославящи мощта на космоимперското бъдеще, също действат в посока на пропадане на социума в ново варварско войнстващо минало.
Каква е алтернативата? Когато класическата фантастика започна да се задъхва в безсилието си пред набиращите темп компютърни технологии, когато престана да се справя с рефлексията на бъдещето и продължи да предлага проверени от времето сюжети, нарастваща част от читателите, виждайки ускорено обновяващата се реалност, престанаха да им вярват. Тогава възникна киберпънкът като критично, дори цинично, преосмисляне на бъдещето в светлината на нови технологически и породени от тях социално-културни веяния. Разбира се това течение не възниква само на тази почва и не се изчерпва само със своята опозиция. Известният изследовател и автор Майкъл Суонуик в своето емблематично произведение „Постмодернизмът във фантастиката. Ръководство за потребителя“ констатира, че киберпънкът бе интересен докато изпреварваше своето време и вече започна да остарява. И тъй като борави със злобата на утрешния ден, след настъпването му прекратява съществуването си като новаторско течение във фантастиката. За разлика от твърдата научна фантастика, този утрешен ден във фентъзито никога не може да настъпи, тъй като е основано на митове, където времето се движи в затворен кръг - в някаква неопределена вечност.
След своя завършек киберпънкът не потъва безследно в битието. Както и всяко контракултурно явление, той обогатява традиционната фантастика с нови подходи и образи и поражда рояк потомствени поджанрове:
- нанопънк (посткиберпънк) – разглежда възможностите за манипулация на материята на молекулярно и атомно равнище, създаване на вещества с програмируеми свойства „разумна материя“; показва перспективите и опасностите, свързани с използването на програмируеми молекулярни устройства – нанороботи и т.нар. „конструктори на материя“, занимаващи се с нанофабрикация на материални макрообекти;
- био(гено)пънк – посветен на социалните и психологически аспекти на генната инженерия и приложението на биологическо оръжие; създаването на вируси, способни да осигурят на човека мнимо или явно съвършенство като зомби или други форми на постчовека;
- космопънк – смес на киберпънк и космическа опера с киберпънковски антураж, отличаваща се с описвания по-жесток и циничен свят.
Към тях следва да прибавим и другите странни хомункулуси на жанра:
- стиймпънк – моделиращ свят, усвоил в съвършенство технологията на парните машини. По правило тук стилизацията е в посока викторианска Англия от ХІХ век и епохата на ранния капитализъм с характерния градски пейзаж и контрастно социално разслоение. Към пънкарската компонента на стиймпънка принадлежи особеният акцент върху низостта на човешката природа, движена от долни страсти – похот, гняв, славолюбие, корист и завист. Особено внимание авторите от това направление отделят на битовите и физиологични потребности в живота на главните герои;
- дизелпънк – описващ технологически свят на равнището на 20-50-те години на ХХ век. Подобно на стиймпънка, центриран около парната машина, антуражът на дизелпънка е основан на дизеловите двигатели за дирижабли, аероплани, автомобили и подводници;
- стоунпънк – обхващащ фантастични светове на каменната епоха;
- сандалпънк – въображаеми светове на късната античност;
- клокпънк – варианти на светове от епохата на Възраждането и барока с придворни инженери, куртизанки и гвардейци.
Изброените в последната група възпроизвеждат по-скоро варианти на миналото, украсяващи ги с футуристични декори, а ориентираните към бъдещето по-скоро го разпарцелират на части според предпочитанията на авторите – космо-, био-, нано- , забравяйки за останалите аспекти или само загатвайки за тях. Впрочем дори тези дистрофични обрязани рожби на киберпънка с цялото си великолепие шестват из западната фантастика, докато в източноевропейската едва прохождат. Във всички случаи съществува рискът от профанация – описанието на поразиите на нанороботчета още не значи нанопънк роман, нито пък бягството на размразени красавици от гигантски пантеон-фризер създава представата за общество, подлъгано от съмнителните блага на криониката.
В светлината на вече очерталите се водещи технологии става възможна появата на нов фантастичен субжанр, който да включи заслужаващата внимание съдържателна част от направленията, на които се разпадна киберпънкът, и да предложи своя проекция на бъдещето. Условно може да се характеризира като ноопънк – направление, описващо бъдещето на преплитане на нано-, био-, инфо-, космо- и когнитивни технологии и в един по-съвършен вариант представляващо опит да се погледне отвъд сингулярността. Като пример за протоноопънков роман може да се посочи „Нет“ на Линор Горалик и Сергей Кузнецов. Въпреки че се основава на споменатата ескалация на настоящето – свръхразвита порноиндустрия, това се компенсира с екзотичната организация на текста и необичайната психология на персонажите. Повечето от аспектите на нано-, био-, инфо- и когнитив са отразени в популярния роман на Юрий Никитин „Трансчовек“, въпреки че в художествено отношение още много може да се желае. Допирни точки с ноопънка има и романът на Сергей Жарковски „Аз Хобо“ – традиционна космическа фантастика но с удачен опит да се покаже различната психология на хората, произтичаща от свръхразвитието на биотехнологиите и клонирането.
Едва ли зараждащото се ново направление ще бъде благосклонно прието от всички. Подобни произведения описват понякога драстични промени в човешката биология и психика, превръщащи героите в нечовеци или постчовеци, излизащи извън рамките на привичните възприятия и поглед към света. Интересът към научната фантастика е предимно онтологичен, въпреки че в интернет-форумите тийнейджърите пишат: „задача без решение - това е вселената“, но цитират и антитезата: „Фантастиката се оказа само средство за изобразяване на много силна концепция как да доближаваме повече непостижимата истина за нещата“. Независимо от бума на днешната наука, която във всяко време се провъзгласява в апогей, тя дава фрагментарни (Паул Файерабенд), а не глобални отговори за света. Осезаем е гладът по актуална космогония и космология, по обръщане на мисленето, дори и да се излезе от антропоцентристката гледна точка. Очевиден е стремежът на голяма част от авторите да се взриви антропоцентризма като структурираща визия за света. В това отношение прохождащият ноопънк има амбицията да попълни вакуума между предишната, сегашната и бъдещата немощ на научния логос и претъпканите с въображение митове.
