Самоубийството на катастрофата

Атанас П. Славов, Алексей Звонарев

Не блей, приятелче, краят наближава

Много скоро всички ще сме прецакани. Повишената слънчева активност ще катализира тектонични процеси, които ще разместят континентите. Безпрецедентни земетръси по цял свят и страховити разломи ще разрушат човешката цивилизация, а гигантски цунами ще отмият останките. Всичко отива по дяволите. Правителствата, научавайки за предстоящата катастрофа две-три години преди началото й, спешно ще построят няколко ковчега. Но ако първоконструкторът на тези съоръжения, библейският Ной, се е ръководел от простия и суров принцип – от всяка твар по чифт, то в сегашния случай нещата стоят далеч по-претенциозно и цинично. В модерните ноеви ковчези, освен разни зверчета, ще бъдат натоварени важните ценности на цивилизацията, към които, покрай произведенията на великите художници, спадат и държавниците, а също така и всички люде, способни да заплатят по един милиард евро за пътуването си към бъдещето. Билетите вече са в продажба.

И само едно случайно семейство, благодарение на авантюристичния дух, наследен от епохата на Дивия запад, неизтребим в сърцата на истинските холивудски герои, ще успее да се промъкне нелегално в един от ковчезите. Неизвестен писател (изигран от Джон Кюсак), който се изхранва, работейки като шофьор на руски олигарх, води своите близки към спасението, право през възхитителните апокалиптични сцени на пълно разрушение.

Пали, дави, троши

Режисьорът Роланд Емерих закри темата. След „2012“ катастрофичният жанр, за който той толкова милее, е изчерпан. Стремейки се веднъж завинаги да сложи кръст на съвременната цивилизация, той реши да я подложи на най-тоталното, мащабно и последователно разрушение. Във великата, вече екранизирана книга „Пътеводител на галактическия стопаджия“ действието започва с това, че Земята е взривена за секунди от вогонския строителен флот, понеже пречела на изграждането на галактическа магистрала. В „2012“ обаче процесът на унищожение е разгледан подробно.

Тук са събрани всякакви видове бедствия. Емерих е преминал солидна деструктивна подготовка („Годзила“, „Денят на независимостта“, „Денят след утре“) и създава своеобразен дайджест: земетресение, изригване на супервулкан, чиито хвърчащи нажежени камънаци напомнят на метеоритен дъжд. За десерт – гигантско цунами. По маршрута на писателя и неговото семейство по посока на заветните ковчези, които между другото се намират някъде в Тибет, зрителя го очаква цял парад от крушения: автомобилни, морски, авиационни. Емерих се наслаждава на всяко разбито прозорче, дребнаво подробно рисува трошащи се мостове, превръща рухващите небостъргачи в увлекателно зрелище. Режисьорът с удивителна лекота и непринуденост харчи милиони човешки животи, същински холивудски ас, който добре разбира, че призивът да се води борба за спасяването на всеки земен обитател е демагогия. И не се въздържа от лукавство, след като влага в устата на единия от персонажите, хуманния геолог-идеалист, различни правилни приказки. Заличавайки милионите, Емерих само подчертава ценността на онези, които умеят да оцеляват.

Порадвай се, синко

Редовно повтарящата се в киното картина на тотално световно разрушение очевидно има напълно хуманистична мотивация. В смисъл че ето, човекът е длъжен да осъзнае цялата крехкост и несигурност на създадения от него свят, затова нека го цени, обгрижва и пази. Ала колкото повече филми за катастрофи излизат на екрана, толкова по-ясно става, че същинското удоволствие на публиката иде не от тръпнещото съчувствие към изгубваните гори, Айфелови кули, пасторални пейзажи или прочути църкви в Рим и другаде. Дори напротив — в тъмата на кинозалата по лицата на зрителите блуждае злорада усмивка, те са уморени от бремето на глобалната цивилизация и жадуват, навярно подсъзнателно, нова епоха на варварство. Но Емерих се е изхитрил да се проплъзне между Сцилата и Харибдата на жалостта и злорадството. В „2012“ той се разделя със супермаркети, с паметници на културата, с велики градове, страни, континенти и безчет животи със светла иронична усмивка. Накрая се смилява над планетата ни: след като я е поизпекъл с жарки вулкани и умил с разлюлени океани, оставя я за светлото бъдеще.

Комай светът още не беше виждал сцени на толкова грандиозно разрушение, съвместени с толкова веселба по този повод. Едва ли не във всеки кадър, каквито и страшни неща да се разразяват, се намира време за майтап, духовита забележка или чиста палячовщина. На моменти катастрофичният филм се пропуква и рухва в резултат на мощно изригване на заряд от ексцентрична комедия. Уди Харелсън, в ролята на смахнатия радиоводещ, който мечтае пръв да възвести на света, че иде краят, прави на екрана едва ли не стенд-ъп-комеди. А пък бягството с лимузината през продънващия се в ада град е заснето така, сякаш Емерих е бил обладан от духа на Луи дьо Финес.

Не съжалявай, не зови и не плачи

Нещата не се ограничават само с шегички, които облекчават и разнообразяват екшъна. Трудно е да се каже каква бълха е ухапала режисьора, за да го накара да нарисува един доста язвителен портрет на загиващото човечество (сълзливост има, но сякаш колкото да се отбие номерът). Емерих започва с това, че много точно забелязва: хората са толкова късогледи, ограничени и дребнави същества, че дори на ръба на пропастта не са способни да прогледнат, а продължават да се занимават със суетливите си щуротии – да пият портокалов сок, да се тревожат за кученца, маникюр, футболен мач, да косят тревата пред дома си и да кроят планове за уикенда.

И това не е всичко. Режисьорът с няколко щриха скицира ироничната картина на клишетата на световния ред и манталитет. Кой друг, ако не китайците могат да построят за три години гигантските ковчези! Тибетците през това време ще пият чай и съзерцателно ще чакат вълната. Французите ще се захванат да спасяват Джокондата. Италианците са покорно паство, което ще се събере на площада пред базиликата „Свети Петър“ в очакване на края. Американецът пък, освен ако не е откачен, ще постъпи като героя на Кюсак – като плъх, като мишка, като хлебарка ще се набута през всяка цепнатина и дупка, за да спаси себе си и всички други. От времената на пионерите на Дивия запад не е измислен по-устойчив национален мит.

Всъщност, има още един образ на американеца – благосърдечният чернокож президент на САЩ, последният президент, който отпраща дъщеря си в светлото бъдеще, а сам остава в Белия дом, където се оставя да го смаже запокитен от цунамито самолетоносач. Без да се плаши, че ще го заподозрат в претенции да е пророк, Емерих разрушава последната велика империя с разкошен двоен удар – първо затрупва Вашингтон с вулканична пепел, а после стоварва планини океанска вода, пресъздавайки по този начин най-страшната антична катастрофа.

И разбира се, както винаги старомодната и изостанала руска техника дава рамо в трудна минута. За руснаците Емерих е заделил немалко място във филма. Може да не се съмняваме, че в Русия филмът ще е доста популярен. Заради президента Макаренко, който е зле с английския, заради карикатурния руски милиардер, бивш боксьор, с когото режисьорът се подиграва до насита. Присъстват още грамадният самолет „Антонов“, храбрият пилот Саша, силиконовата блондинка и широката руска душа.

Учи се да летиш и да плуваш

С една дума, Емерих е спретнал неочаквано богато, във всякакъв смисъл, и увлекателно кино, което ни обещава, че когато светът се срине, това ще е голямо приключение. След като изгледате филма, струва си хубавичко да запомните следното: не живейте на тектоничен разлом, изкарайте курсове по пилотиране на самолет. И започвайте да строите ноеви ковчези, скъпи земни жители. Защото ако слънцето ни пощади, току-виж довтасат звездолетите на вогонския строителен флот. А от тях милост не чакай.

Какво всъщност е искал да направи Емерих с този филм, може много да се спори. Но е сигурно какво е направил – тържествено самоубийство на жанра „филмова катастрофа“! Вече никой не би могъл да потроши планетата и цивилизацията по-пищно. Следващото ниво е взривяването на Слънцето, но това вече не е човешки мащаб и неслучайно „Пророчеството“ (Knowing) мина почти незабелязано...