Какво се случва с (и във) фантастичните сериали

Атанас П. Славов

Идеологически боядисани мозъци твърдят, че дефиницията „Количественото натрупване води до качествени изменения“ е измислена от марксистите, и значи невярна. Най-безочливото потвърждение на тази дефиниция обаче идва не откъде да е, а от американските фантастични сериали. Хилядите и хиляди епизоди на безконечни саги и сапунки, които отблъснаха световната интелигенция от ТВ екраните и родиха крилатата фраза „дъвка за очи“, се натрупаха като такава огромна планина от количество, че тя не можеше да не се срути в посока на качеството. Става дума предимно за драматургичното майсторство. Спомням си как преди много години, когато като повечето мои приятели считах под достойнството си да гледам сериали, случайно попаднах на късна прожекция на „Отдел убийства“. Бях поразен от автентичните персонажи, с прекрасно описан личен живот, говорещи с истинския език на живота, които много повече общуваха, отколкото да стрелят, както им се полага по жанр. Тогава си казах „А, тук става нещо качествено ново“. И последните години, когато интернет даде възможност да изгледам цели сериали като „Вавилон 5“, ми стана ясно, че нарасналото майсторство на американските сценаристи и режисьори несъмнено дава най-добри резултати в НФ сериалите, където оригиналната идея и концепция не позволява на рейтинговия конвейер да разточи епизодите до досадност.

Отначало като че ли именно това се случи. Появиха се сериали като Surface, който макар и прекратен с нареждане отгоре, показа един истински НФ роман, разположен в десетина епизода. Но той си позволи да покаже наводнена Америка, променена от фантастичния катаклизъм, с което наруши основен закон на битовото ТВ кино: всички драми да си остават в рамките на семейството – никакво посегателство над официалната социална действителност!

После се появи The 4400, който не само поддържаше прилично ниво на интелигентност, но направи и следващата крачка – узакони промените. 4400-те обикновени американци, отвлечени в бъдещето и върнати в съвремието ни, за да го променят, за да не се случи именно това бъдеще. Типичен „хроноклазъм“, познат ни още от „Краят на вечността“, но като се има предвид масовият характер на телевизионния сериал, бях направо изумен от смелостта на авторите. Никога няма да забравя табелата, показана в последните кадри на финалния епизод:

„Оттук започва бъдещето“!

Това звучеше обнадеждаващо, и то в два смисъла:

1. Че започва времето на умните сериали с наистина съдържателна идея.

2. Че американската кинофантастика започва да говори за бъдещето с интелигентност и извън двата задължителни сюжета: „Мад Макс воюва срещу корпорациите“ или „галактични войни с феодални империи“.

„Вавилон 5“ потвърди тази моя надежда. Въпреки преките политически аналогии и известен милитаризъм в някои сюжетни линии, 110-епизодният кинороман на Стражински изгради една визия за бъдеще, където Разумът е в състояние да надделее и да гради нови и нови космически пространства за човечеството. Неслучайно следващият сериал на този ТВ творец – „Джеремая“ (Jeremiah), беше практически незабелязан и премълчан, а накрая и спрян от финансиране. Защо ли? Ами в него Стражински наруши едно от най-важните правила на „посткатастрофичния сюжет“ – направи Мад Макс мислител, етически инженер, който решава проблемите не с оръжие, а с ценностно противопоставяне.

И дойдоха последните няколко години на разцвет на фантастичния сериал. Споменатото качество на драматургично майсторство даде плодове като „Джон Доу“ (John Doe, 2002-2003), невероятната етическа епопея „Мъртва зона“ (Dead Zone, 2002-2007), умната псевдорелигиозна притча „Чудеса“ (Miracles, 2003), талантливите „педагогически поеми“ за тийнейджъри „Джоан от Аркадия“ (Joan of Arcadia, 2003-2005) и „Кайл ХУ“ (Kyle XY, 2006-2009), необичайния експеримент на канадско-южноафрикански творци „Чарли Джейд“, сериозния социално-политически цикъл „Единадесетият час“ (Eleventh hour, 2008-2009).

На този фон като истински бисер блести „дежаву“-то на истинската научна фантастика „Еврика“ (Eureka), който подари на зрителите пълнокръвни и обаятелни образи на учени и изобретатели, творящи нови реалности, без да престават да бъдат истински хора. Тук му е мястото да поговорим

как истинската НФ изобрети „бога от машината“

в сериалите. Последвалите смели начинания – „Въпреки гравитацията“ (Defy Gravity, 2009), една истинска космическа сага за овладяване на нови възможности, и „Спомен от бъдещето“ (FlashForward) – бяха прекратени поради „липса на зрителски интерес“, въпреки че последният направи много отклонения от оригиналния роман на Робърт Сойер в посока на масовия вкус – екшън, предателства на двойни и тройни агенти, а краят бе превърнат в ребус от желанието хем да бъде завършен, хем да се запази отворена вратичка към вероятно подновяване. Сигурно подобни причини са тласнали създателите на суперуспешния епос „Бойна звезда Галактика“ (Battlestar Galactica, 2004-2009), след огромното петгодишно приключение, изпълнено с драматургична енергия, космически битки и апокалиптични звездолети, да извадят от нафталина добрия верен „божи план“. Неволно си спомням средновековната драматургия с нейния „бог от машината“ – когато след като сюжетът и героите са си омешали шапките, от горната част на сцената на въжета се спуска артистът, играещ божество, което раздава правосъдие или обяснява бъркотии.

Съвсем друг е провалът на една от най-дългоживеещите франчайзи „Старгейт“. След десетилетие неугасващ интерес към „Старгейт GS1“ и прилично представяне на „Старгейт Атлантис“, се пръкна чудовището „Старгейт Универсум“. В него няма нито очарованието на Аманда Тапинг и тримата й спътници от GS1, нито приключенската изобретателност на „Атлантис“ и въпреки космическия декор на далечно пътешествие неволно си помислих, че същите психарии можеха да се случат с тези герои и в някое мазе на супермаркет, взето назаем от зомби филм. На милиони светлинни години от Земята, на фона на чужда галактика, персонажите (не ми се ще да ги наричам „герои“) продължават да се ровят в душевното си бельо и да откриват все нови и нови кирливи ризи. Явно кризата е ударила американците не само по джоба...

Следва нещо, което не съм очаквал, че някога ще направя (като се има предвид, че съм привърженик на НФ) – ще противопоставя три НФ сериала, като провали на цялостното внушение, и три мистични сериала, като умни и успешни реализации, казващи много повече на зрителите.

Първия пакет – вече споменатите „Бойна звезда Галактика“ и „Универсум“, и V. Първите два се провалиха с финалното измъкване на „божия план“, като жестоко разочароваха заинтригуваните от научнофантастичните намеци зрители. Колкото за V, не можех да повярвам на очите си, че съвременна телевизия е започнала да реанимира трупа на най-параноичния сюжет от 80-те години (тогава е първата реализация на сериала) – за подлите пришълци, преструващи се на благи, за да крадат човешки тела за храна, сюжет, който напълно се изчерпва с древната латинска поговорка „Бой се от данайците, дарове приносящи“.

Да бъдеш човек – що е то?

От другата страна ще сложа три епоса с герои от мистичната и хорър фантастика (нещо, което никога не съм обичал) – „Лунна светлина“ (Moonlight), „Свръхественото“ (Supernatural) и „Да бъдеш човек“ (Being Human). Първият, разкриващ любовната връзка между вампир, противопоставящ се на биологическата си програма, и обикновена жена, интелектуално и морално превъзхожда последвалите вампиро-върколашки саги, които днес заливат екраните и книжните сергии и които черпят огромната си популярност само чрез тийнейджърската „ерогенна зона“ на „емо-романтичните“ илюзии. Вторият, започнал като хитър екшън за двама братя, ловящи и изтребващи демонични и други отвъдни същества, постепенно се превърна във все по-философски сериал, поставящ най-актуалните социални и духовни проблеми на съвремието.

Третият носи заглавие, което би могло да оглави раздела «Да бъдеш човек» – що е то? Там героите са трима – вампир, отрекъл се от вампиризма, върколак, опитващ се да не се превръща в звяр, и момиче-призрак, което не иска да премине в отвъдното. Обединява ги истинско приятелство и грижа един за друг по време на тежките им нравствени избори. Нямам думи да изкажа възхищението си от тези два кратки сезона, които съм гледал.

Стигаме и до острата социална фантастика:

Куклен дом

Dollhouse е истинското събитие на годината. Започнал като интригуваща история за тайно прилагана технология за презапис и форматиране на човешкия мозък и спомени, тази сбъдната мечта на всички конспирологични теории за „промиване на мозъци“, сценарият на Джос Уидън в продължение на двата сезона се превърна в истински социален модел на реалността при възникване на такава технология. Понеже много съм мислил по този въпрос, започнах гледането с очакване да видя пропуснати аспекти и последствия, недоловени от авторите. И какво беше учудването ми, когато след всяка случка си казвах „е, сега обществото би трябвало да реагира така и така, но няма да се сетят!“ – и ето ти, точно това виждам на екрана! Възхитен съм от интелигентността и гражданската смелост на Уидън да покаже какво правят силовите центрове със своя верен електорат. Само на финала, явно по изискване на ТВ шефовете, са замазали нещата с измислената възможност да се възстанови предишният статус, но само във втората половина на последната серия. Останалото е честно и безмилостно!

Накрая, но не на последно място искам да спомена

няколко други сериала,

които продължават и в момента. „Медиум“, макар и спорно фантастичен, понеже е екранизация на мемоарите на жена-медиум, разкрила за прокуратурата на Финикс над 800 престъпления, вече шеста година носи на своите зрители дълбочина и мъдрост в различаването на добро и зло. Не следя редовно „Шепот от отвъдното“, но смятам, че „Медиум“ го превъзхожда с дълбокия си реализъм и правдивост.

Продължава и превъзходният „Менталист“, който под прикритието на обикновено криминале разгръща образа на невероятно одухотворен герой. „Излъжи ме“ (Lie to Me) пресъздава модела на научен метод за разобличаване на лъжата, като не само ни показва до каква степен лъжливостта се е вградила в начина ни на живот, но и разкрива научните методологии, с които тя може да бъде „деинсталирана“.

Интересно явление представлява „Експериментът“ (Fringe), съживяващ ценната фантастична идея за паралелните светове, която след оперетното разводняване във „Плъзгащите се“ (Sliders) се нуждаеше от освежаване.

Ще си призная, в душата ми е останала глуха болка от грозното прекъсване на „Въпреки гравитацията“ – сериал, който можеше да възроди истинската космическа фантастика на откривателството на нови светове и пространства.

Като обобщение трябва да кажа, че споменатото в началото драматургическо усъвършенствуване на фантастичните сериали като че ли изиграва лоша шега на авторите им – количественото натрупване на талантливо написани и изиграни сюжети още по-болезнено разкрива философския кретенизъм на финалите, който се наблюдава при НФ сюжетите, защото те най-силно изискват действено философско обобщение. Такива са гоа-улдите от „Старгейт“, които в 30 см паразит съдържат умовете на поколения от развита цивилизация и на всичкото отгоре 10 хиляди години поддържат висока технология, без въобще да излязат от робовладелския социален строй! Или пък следващите врагове Орай – възнесли се в енерго-информационна форма същества, които поробват с религиозна цел – за да пият енергията на вярата. Това са спекулативни модели, които не издържат критиката на собствените си възможности. Това е безкрайната върволица от „изобретявани“ наново и наново фашизми, тоталитаризми, други „-изми“ и теокрации, или както е казал поетът:

„О боже, сякаш историята е повърнала след дългото препиване на гладно.“