Представяне на форум „Рагика“

От Алманах "ФантАstika"
Версия от 13:22, 20 септември 2015 на Sastavitel (беседа | приноси) (Подбрани стихове:)
(разл) ← По-стара версия | Текуща версия (разл) | По-нова версия → (разл)
Направо към: навигация, търсене

Рагика: forums.ragika.net

екип на форума


Рагика започна като търсене на място. Своего рода творчески проект. Събирахме се на по кафе и бира и обсъждахме литературните си подвизи – четения, писания, възприемания. А покрай тях – пребиваванията си по форуми, сайтове.

Вероятно сме били твърде придирчиви или неспокойни или просто твърде творчески настроени, но в крайна сметка винаги стигахме до „Ами там е добре, но има...“ и „Щеше да е добро място, стига да имаше...“ и „Хареса ми идеята, само да...“.

От това положение имаше само един изход. Мина малко време, защото никой от нас не беше стоял „от другата страна“ на форум, после изведнъж disketko (който сега ни е и технически администратор) плесна с ръце „защо не споменахте по-рано!“.

И ето вече пета година съществуваме.

Започнахме изпълнени с плаха амбиция – първите обитатели на форума бяха създателите му (странно и пусто място беше Рагика в началото), после се завключваха познати и приятели и т.н....

Всеки, който иска да си намери място някъде. Или най-добре – да си го направи.

Оставихме Рагика във възможно най-нерамкиран вид. Отвъд/зад имената на секции/раздели/подфоруми искахме всичко да се движи и развива... само.

Това и стана. Думите, с които посрещахме хората в Рагика навремето, завършваха така:

„Рагика е форум не за вече написаното, а за това, което предстои да се създаде.“

Донякъде се получи. Рагика е форум, който не поставя граници и не определя посоки. Занимаваме се с... ами всеки със своето. И атмосферата идва от само себе си.

Издадохме сборник (и си оставихме гъделичкащата любопитството идея за следващ). Срещахме се и... се срещнахме. Освен че ни събра, Рагика ни и свърза.

Затова и продължаваме да се чувстваме толкова отворени към света и другите, колкото в началото. Няма приемен изпит, няма условия за кандидатстване. Трябва просто да искаш.

Във форума има стандартните раздели за лично творчество – „Поезия“ и „Проза“ и тук представяме някои любими неща, които се радваме да са част от фонда на Рагика. Започваме с поезията, която като цяло е по-застъпена във форума. Някои наистина страхотни неща се появиха там (по мое лично мнение) и неведнъж съм ровил из старите постове, за да препрочитам любими стихове. Ето част от тях:



Подбрани стихове:[редактиране]

winter

Не знам защо забравих да сънувам,

но вече късно е да търся теб.

И твоите пръсти, впити жадно

в моята ръка,

сега рисуват нея.

Извайват образа

и пишат нежността ù.

Така ми липсва твоят поглед,

онзи странен поглед на разбиране

и тихото присъствие,

което днес делиш със друга.

Виновна съм, мълчанието е отрова,

а думите са трудни за преглъщане.

И времето тече неумолимо

и няма път за връщане.


him

Тигър


Реката

която обичам –

с библейски

коси разпилени

(как само бреговете жадуват

един за друг)


течаща

гореща

надолу

надолу

надолу

към лоното

морето

животът

неизбежно във нея потъвам

за да се възродя


реката

която изкъпва ме

с най-нежните

пръсти

неочаквано

се разплака

за мен


foxe

сама в устата на звяра

той спи

чудовищно сладък сън

водопади горена захар

соковете на плячката


денем излизам

гледам в ниското

и ти гледаш мен

в подножието

различавам дрехата ти

по крайчеца

който си забравил да скриеш

не знаех че ти ще забравиш

не знаех че вече не се криеш от мен

нито към мен гледаш

нито към мен се обръщаш

нито звярът ревнува

нито ти


липсва ми ревността

скапаната ти тежест


да я изпитам в мускулите

когато се опитам да стегна

да получа бебешки колики

да ревна

изобилният плач

причинен плач

стерилен бебешки плач


чакам нощта да ме повие

да ме нахрани

да ми даде гърдите си

да заспя

както никога

и да се събудя пак

в корема на звяра

в топлите черва

на нещо по-голямо от мен

което не разбирам

и няма как да видя отвътре


смъртта на малкия мащаб който съм

смъртта на един символ

в легенда

от карта на древен език


enso

Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.


Ще вдигна оръжие,

за да защитя очите,

които гледат,

и вярата

в дъжда измиващ

ярост и суша

от нара в тялото.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.


Някой ще опрости

греховете на бъдещи

деца,

счупили играчки

от плът и кост

с невинност,

кършейки стръкове

сурова мощ.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.

Сърцето ми ще затихне,

като часовник,

разпилян на прешлени

по различни брегове,

за да пея с

чайките възхвала

на вълните и вятъра,

усамотени в

своята посока.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.


Светът ще има

зора от бисери

и сълзи от кръв,

пламтящи в дъжд

от лимфа и сокове

от Смъртта,

поглъщаща

Ентропия.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.


Ти ще ме разбереш,

презирайки небето,

ще прегърнеш

костта

и тухлата

ще се върне

към пръстта,

от която ще

стане и от която

беше.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.

Кожата ще надмогне

своята преграда от

плът,

чувството ще

прелее

във покоя

на

водата.


И ще видя

твоята красота,

(непозната)

без очи.


Не днес.

Не и днес.

Но може би утре.


helena

-Urban Dictionary– Носталгия


кратък сборник определения

и препоръки за пoлзуване


  • Носталгията е несподелената любов по едно небе,

което си мечтал за свое

(мислиш, че имаш право да лекуваш звездите му,

само защото са умирали толкова пъти

в очите ти)


  • Носталгията е да виждаш с върховете на пръстите си,

сричайки брайловите писма на любимите хора

(призраци от един свят,

който уж можеше само да взема,

а ти даде толкова много, че цял живот ще си му длъжен)


  • Носталгията са моретата, в които искаш да се удавиш,

защото не можеш да плуваш в никои други

(ще го крещиш в очите на всеки капитан,

опитал се да те примами с чужди океани)

  • Носталгията са нещата от тавана,

(не онзи на втория етаж в къщата на дядо ти,

а онзи в малкия мозък),

които никога няма да изхвърлиш,

въпреки слоевете прах,

защото в четири след полунощ

новите придобивки нямат абсолютно никакво значение


  • Носталгията е смъртоносна болест,

от която никой не иска да се лекува

(защото никой не иска да е никой,

а е научно доказано,

че ако спре да ти пука, ти става все тая

и тънка граница между двете няма)


  • Носталгията е непозната жена по Пето Авеню,

която държи в ръце очите на майка ти

и те пита кога ще се прибереш

(за вечеря)


  • Носталгията е купчина снимки,

които можеш да поставиш в рамка едва когато ги изрежеш от себе си

(кървави малки парченца tissue,

които имат цветове само за теб),

а тогава вече са просто мъртва хартия


  • Носталгия е да знаеш къде искаш да умреш

(когато няма нищо общо със семейната гробница

и цената на ковчезите)


  • Носталгията – това си ти

(научи се да живeeш със себе си

по всяко време на денонощието

и ще спре да боли...

вероятно)


amduat

Безконечно


Вали мъгла безшумно,

покрива кървавите дири

на края на света...


Боли от студ – замръзвам.


Строши се нещо,

но безсрамно, не умря,

остана цяло на парчета

и спомени за чужди начала...


В края на пътека

започват две, но...

тръгваш по една,

а другата е пронизващото,

неизживяното,

вечно и самотно

друго Аз или Тя?


brokentool

аз съм груб

и първичен,

циничен

по краищата.

друго

какво?

не обичам

навалицата.


аз не съм силен,

липсва ми твърдост.

освен

това

мен всъщност

ме няма,

на повърхността.


аз съм

нещастен,

защото

не съм.

а съм

подвластен

на сън

за моето

„съм“...


[..]

о г ъ н

да го гори,

пуста апатия...


времето спи.


ИСКАМ СИ ЛЯТОТО!


В раздел „Проза“ има текстове от всякакви жанрове и междужанрови пространства, някои по-дълги, други по-къси. Тук предлагаме едно кратко фантастично разказче, което е много любимо в Рагика.

Gone with the blastwave[редактиране]

Разказ (grasshopper)


Хосе се загледа в хълмовете. Полигонът се намираше на 2 километра отвъд тях. Над равнината се понесе протяжният вой на сирената. Хосе хвърли цигарата върху препечената пръст и вдигна поглед към огромното червено слънце, което безмилостно сипеше огън върху Плазио 3. Шляпна се няколко пъти по бузите, за да се концентрира по-добре, и влезе в глайдера. Докато проверяваше предпазните колани, сирената отново зави. От радиото се чу гласът на Миранда:

– 10 минути, хора. Вече няма връщане назад. Всички ли направиха проверка на системите?

Всички от групата рапортуваха за статуса на глайдерите си един по един. Явно всичко беше наред. Не че имаше значение. Ако нечий глайдер не беше изправен на толкова късен етап, нещастникът трябваше да се оправя сам. Няма кой да се излъже да слезе толкова късно преди началото.

Хосе се отпусна назад в седалката, хвана контролните джойстици и ги раздвижи леко. Двете огромни ветрила от титан и карбон се размърдаха послушно. В глайдера му нямаше никаква електроника, освен най-необходимото – автоматичният филтър на прозореца и радиостанцията. Джойстиците и двата педала бяха свързани към водещите буйове и ветрилата на платното посредством серия от сервоусилватели. Някои от мамините дечица, които практикуваха хелглайдинг само за да се фукат, се возеха на натъпкани с електроника автоматични глайдери, които могат да работят и без пилот, но Хосе беше професионалист. А един професионалист няма да се качи на нещо такова.

Третата сирена. Две минути. Хосе усети как пулсът му се ускорява и краката му се разтрепериха. Няма как, винаги е така преди старта. Адреналинът започна да залива мозъка му като гъбен сос. Дланите му бяха подгизнали от пот и той ги изтри в панталона си. Пое си дълбоко въздух и тихо каза в микрофона на радиостанцията:

– За Кармен.

След кратка пауза останалите от групата се включиха към призива му един по един:

– За Кармен...

– За Кармен...

– За Кармен...

Хосе отново вдиша дълбоко и зачака. Последната минута винаги е най-дълга. Имаше чувството, че са минали часове, преди автоматичният филтър да затъмни стъклото. Само след миг отново можеше да вижда външния свят. Хълмовете се отразяваха в огледалото и Хосе видя как гъбата надига глава някак мудно, разбутвайки облаците по пътя си. Петнадесет мегатона. Това чудовище можеше спокойно да помете цяла колония и прилежащите ù земи.

Не мина и минута, преди тригерът, забит на два километра зад глайдера, да задейства стартерите на твърдо гориво. Ускорението залепи Хосе за креслото, докато глайдерът подскочи половин метър във въздуха и се понесе напред. 150 км/ч за 12 секунди. Въздушната възглавница държеше машината на две педи над земята. Батериите щяха да издържат само 20 секунди, трябваше да са леки. Но това не беше проблем. Пиезокристалните елементи вече се огъваха по напора на ударната вълна и произвеждаха достатъчно електричество.

Фронтът на вълната подмина кабината и удари платното. Двете ветрила се огънаха и цялата машина заскърца жално от натоварването. Джойстиците се опитваха да откъснат ръцете на Хосе, но той ги стискаше здраво. Знаеше, че загуби ли контрол сега, нямаше да остане какво да погребат после. Ускорението се опита да изкара сърцето му през гърлото и да източи мозъка през носа, но в това беше идеята, нали? Вълнението се беше изцедило от Хосе, въпреки че адреналинът все още се гавреше с нервната му система. Беше в спокойните води на шока и светът се влачеше някак мудно покрай него. Виждаше как фронтът на ударната вълна разорава пресъхналата земя и овъглява растенията по пътя си. Крилото се беше успокоило и от пилота се искаше просто да коригира ъгъла на носещите буйове, за да не изостава от фронта.

Имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди първите викове да си пробият път през радиосмущенията от експлозията. Не знаеше кой вика, нямаше и значение. Животинското удоволствие на крясъка стигна до него. Светът отново се задвижи с пълна скорост. Глайдерът летеше с 300 или 400 километра в час над опичащата се земя, а зад него се вихреше пълното унищожение. Нямаше друго такова чувство, да усещаш как смъртта ти диша във врата и да знаеш, че ще я надбягаш. Хосе отвори уста и също започна да вика.


Въпреки че властите на Плазио 3 обявиха хелглайдинга извън закона, днес около тестовия полигон на Плазио Нюклиър Инструментс се събраха стотици любители на екстремния спорт, в очакване на петнадесетмегатонната експлозия. Глайдерите прелетяха по 15 километра, яхнали гребена на ударната вълна, и въпреки че властите имаха готовност, те не успяха да заловят нито един екстремист. При днешната гонка нямаше загинали и пострадали. Някои журналисти от местния печат спекулират, че гонката е била в чест на смъртта на Кармен Хасиле, основателка на местната лига и легенда в спорта. Напомняме, че именно нейната смърт беше причината властите да обявят спорта извън закона.


Може би най-голямото богатство на Рагика е разделът „Дългият чай“. Тук всеки може да предложи някаква идея, върху която да работят заедно неограничен брой автори. Разбира се, недовършените към момента начинания в този раздел са много повече от завършените, но именно това е същността на дългият чай – той никога не свършва и всеки винаги може да си налее чаша – или да добави няколко нови листенца в чайника и да го сложи отново на котлона. Представяме един от най-дългите и амбициозни текстове, по който неуморно работят двама от авторите в Рагика:



„Ной 16:18“ (откъс)[редактиране]

проект на thehugo и grasshopper


Дръпна си за последен път от цигарата и я изстреля към тавана с два пръста. Проследи параболата ù с поглед. Една плоскост в стената се отмести безшумно встрани и отвътре изскочи малък санитарен дроид, които погълна фаса, преди да падне на пода. Два изпълнени с укор оптични сензора се насочиха към мъжа в креслото, после малкото розово творение от пластмаса и сплави се затътри към нишата си.

Мъжът се засмя, кръстоса крака и отпи. Коктейлът беше прекалено шарен за вкуса му, но не беше в положение да се оплаква, нали? Вдигна ръка пред очите си и я сви в юмрук няколко пъти. Явно доста ресурси бяха вложени в това тяло и крайният резултат беше повече от впечатляващ. Отново се облегна назад и вдигна чашата си към панорамния прозорец:

– За напредъка на високите технологии!

Тъкмо отпиваше, когато вратата зад гърба му се отвори.

– Забавляваш ли се, Санто?

Мъжът погледна усмихнат през рамо. На вратата седеше млада жена, на видима възраст около двайсетте. Средна на ръст, с изумително дълга кестенява коса и огромни зелени очи. Чертите на лицето ù, а също и формите на тялото под него, издаваха голям талант в областта на приложния дизайн.

– Виждам, че си сменила старата черупка.

– Не ти ли харесва? Доставиха го само преди два дена, заедно с твоето. Последна дума на кибернетиката. Картес Майлс лично е правил дизайна.

– Винаги си била суетна, Карол.

Жената седна в съседното кресло и се загледа през прозореца. Оживлението отвън не спираше.

– Защо не си вземеш и ти едно? Мога да ти уредя отстъпка.

– Вече си имам. Седи в един контейнер в трюма и събира прах. Хубаво е отново да почувстваш човешка плът по себе си... от време на време.

– Но не и постоянно?

– Не и постоянно. Усещането се износва.

– Сигуро си прав.

Карол отново се загледа през прозореца. Някаква товарна композиция тъкмо се скачваше с док 18 и влекачите я бяха нападнали като ято хищни насекоми, всяко късайки парчета от нея.

– Е, каква е историята с доктор Дажни и фамилия?

– Трябваше му сигурен транспорт от Манисто Прайм до Касини, в Ядрото. Някаква местна шайка пирати му беше хвърлила око, а знаеш колко са отзивчиви планетарните правителства в Периферията.

– Особено ако са намесени пари.

– Особено тогава.

– И? Какво искаха пиратите от един учен?

– Матрични клетки.

Карол вдигна изненадано вежди.

– Матрични клетки за нанопластици? Онея, дето ги копаят из градовете на гносите?

– Същите.

– Мислех, че има само 18 комплекта и всичките са притежание на големите корпорации от Ядрото. Не вярвах, че частни лица притежават някои.

– Вече са 24, намериха 6 комплекта на Кат 12-43 миналия месец. А този комплект не е на доктора. Предоставен му е за ползване от Касинския институт по нанотехнологии. Той е един от най-изтъкнатите им кадри.

– Интересно... И за какво съм ти аз?

– Трябва да отида до Гладис Порт. Обадиха ми се преди седмица. Трябва да направим тестове на алфа-синхронизаторите и ако всичко мине както трябва, ще започват с обшивката. Ако всичко мине по план, след два месеца ще си имам крилца.

Карол изгледа ухилената му физиономия и също се усмихна.

– Все още не мога да разбера как си уреди спонсорство от Биаситите.

Санто се ухили още по-широко, но бързо стана пак сериозен.

– Искам да подбереш някакъв сигурен транспорт за доктора и семейството му до Касини. Предполагам, че веднъж стигне ли до Ядрото, няма да има проблеми.

– Заплащането?

– Можеш да се договориш с Дажни както на теб ти е удобно. Сметките му с мен са уредени.

– Така ли? И колко му струваше твоето гостоприемство?

– Три комплекта нанопластици. Изчислени и програмирани за Motus Terrae.

– И какво ще направят те?

Карол не се и опитваше да скрие любопитството си. Все пак рядко се срещаха нанопластици, изградени по поръчка, и обикновено струваха цяло състояние.

– Електронно-оптична инервация.

Санто се ухили победоносно, а жената го изгледа ядно.

– Копеле, в крайна сметка ще се уредиш преди мене!

Карол се фръцна нацупена и подчертано се зазяпа през прозореца.

– Ооо, горката! Сигурен съм, че ако подходиш правилно към Дажни, той с удоволствие ще изчисли няколко комплекта и за теб.

Мълчанието се проточи. И двамата бяха потънали в свои мисли.

– Кога тръгваш?

– Утре. Ще ми се да оставя децата да повилнеят из търговския модул, но времето ме притиска. Когато мога, ще ти погостувам за по-дълго.

Карол извърна очи към него. Тези огромни зелени очи. Защо ли винаги ги правеше зелени?

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

Последваха още няколко минути тишина. Санто вдигна чашата си и отново отпи.

– Знаеш ли, Санто... Все още не съм изпробвала всички функции на тези тела... Казват, че са като истински във всички отношения.

Последните думи Карол каза, излизайки от стаята. Остави след себе си само тънката рокля, която беше носила допреди малко. Санто я последва с изненадан поглед, после с още по-изненадано изражение погледна панталона си.

– Бог да поживи високите технологии! – гаврътна каквото беше останало от питието и я последва. Определено беше приятно от време на време пак да има човешко тяло.