Аз валя: Проблясък

Александър Карапанчев

ЯСТИЯ и вина изчезват в паметта на почвата. Бягат всички, които съм обичал и желал. Лицата им се обръщат с прощално шумолене: все по-далечни, все по-невидими. Вечна есен пъди книгите, над които дишах. Страниците валят нагоре, ограбвайки ме могъщо, монотонно. Вещи ме прецеждат на слепи капки; къщи се стичат в канали, чийто сумрак ме изпълва. Да зарежа всичко, така ли? Слаб дори насаме, да се унищожа? И вкочанясал, аз се отдръпвам, със замах се усилвам. Откога валя – не помня. Аз – замаян от сила облак, аз – мрачен ромон, аз – завеса пред всичко. Хуквам на жепе платното и хлъзвам струи по релсите. Плакна мазутни бурени, гладен за нов хоризонт. Пътник без пари, греба с пълни шепи полъха на промяната, а къпини ме измерват с меланхолните си фасетки.

ТРЕВАТА по замъглени поля се сплъстява в песъчливо-жълто примирение. Повтарям се, за да дишам. Ръся златистия плат на лески; отхапвам мармаладено-зрели шипки; после притискам с капки сиви щурци – каквото и да правят, те изострят тишината. И се чувам. Насищам с муден сок всяка земна и въздушна пора. Плющя над кантони, успоредно с мен клокочат потоци, танцувам с надежда край разни гари. Ето че ме настига влак. Лягам на покрива му, за да погледна моя облак. Докъде се простират възможностите ми; и къде ли облакът ще престане да ме ражда? Себе си да надскоча – имам толкоз крака и крила, че се омайвам: безкраен съм, безкраен съм! Аз – октомврийският дъжд. В пълните с водна сянка стаи хора немеят до печките си. Комини впръскват дим в облака ми. Нека – да натежи от влагата на човешки погледи.

СЯКАШ Е вчера, когато насред топлия залез се събуждах охладняващ – и жени стържат ябълки. Рендетата им се уголемяват трескаво, подобни на стенобойни кули. Мъже претакат вино по мазетата, а глух към собствената си утайка, аз шляпам по релсите. Сън, сън пада от моя облак. Бледнеят селища и птици. Хайде, всичко да унива, щом толкова неща избягаха от мен. Дъжд и изпарения се възкресяват взаимно. И влакът отнася без посока сънищата на пасажери, които гледах с бавни браздулици по прозорците. Пак се надбягвам сам с релсите. Локви заклинат облака да работи без умора. Вода кипва в парни котли и аз тържествувам в кръговрата си. Запенена е сбруята на сърцето и стигам – уморен, просветлен – там, където свършвам. Дотук облак – дотук дъжд. Ставам все по-тих и по-радостен. Ако прекрача границата, няма да ме има повече.

ТЕЧНАТА ми осанка напряга сетива. Къде стигнах след разглобяващ труд? Отпред ликува Градът на светлината, в който не мога да стъпя. Усещам напъни като при среща на забравили се приятели: изглежда съм сънувал този град. До мене трепка орехче, високо лакът – букет прегарящи листа, жадно да го обичаш. Да се помамя, да го прегърна приятелски. И край! Слънцето скулптира къщи и градини; махат ми хора с очи като слънчев лъч. Те ме гледат нежно; между нас пламва небесна дъга. И аз имам цветове, и аз се взирам стръвно през зениците на дъгата. Светлината долита от слънцето като огромни жребци пламък, кацва по покриви, влита в душите людски, играе си под дърветата. Не мога да приспя всичко. Нито пък да го здрача. Повтарям се, за да задържа мечтата си. И кротко се отпускам – дано се порадвам на този свят. Дано!

ПРЕЛИТАТ пеперуди с цвят на цикория или на димитровче: сякаш са избликнали отдълбоко мили спомени. Алените клонки на брези се сливат с лазура, обгръщайки гората във виолетов тюл. Брезовата кора рони кожица – най-крехък паус, през който личат жестовете на ветреца. Сияния разискрят куполи, прозорци, огради. Комични фантазии на светлината. И дъгата ми шепне в ухото, че веднъж светлината така се заиграла с един черковен кръст, че той – цял огън! – тупнал във вишнева градина. Там заместил плашилото, а по клоните задимяло пурпурно вишнево сладко. Да се вслушам в бодростта си. Да оплакна отдалеч дървета, пазени от живи лъчи. Хората късат дюлева шума за чай, слънчевите им очи я сушат с лек пукот.

РОЗОВЕЕЩИ като кампари нарове; синева на мощен октомври, в който са узрявали личинките на безбройните ми капки. Сега те изпридат нашироко, но назад – гъст мрак, мокър и в душата. А пък небесната дъга едва озарява вътрешността ми, защото разбирам – не мога да скоча над яркия град и да го предам на стихията си. За какво съм; възможностите на моя облак стигат до преддверието на успеха, където надеждата е най-дълга и най-чиста. Да се откажа; аз? Премятащи се в светлината птици; между сух царевичак късни цветове на тиква напомнят пръски от яйчен шампоан; есента нашарва горите с лимонено, с портокалово и канелено. И хората ме викат с вярата, че ще ме присъединят към своя празник. Не, не! Дотук съм аз – дъждът, доказал мрачен октомври.

МОЯТА сила няма да ме пренесе – както и другите, над които валя – в светлинно-щедрия, мъдър октомври, който открих след толкоз пролята пот. От малък съм горчив, нека като зрял разбера радостта. Аз, капки и сумрак, танцувам нелеп леткис. Напред – към Града на светлината; назад – към бремето на природата си, за да се запазя. Няколко мои потока влязоха в града и хората бързо ги впримчиха в помпи. Сега струите ми излитат с ритъма на водна феерия. Тя изобразява с багра и звук опиянената лека кавалерия на творчеството и веселието. Виждате ли: струите налитат като митични коне, възседнати от дъгоцветни ездачи. Преплитат се смях и печал, подсилваща бега на кавалерията. О, тя препуска право към мен; тя лети да ме вземе; фанфарите ù ме теглят! Не, не. Не мога. Облакът ми е дотук – колкото да види и да запомни, че кавалерията на слънчевата душа ме вика при себе си.

ДА СЕ БЛАГОДАРЯ, че стигнах чак дотук. Че си изработих надежда. Земята диша в пестниците ми – изпаренията пак ми вдъхват плът. И аз стихвам още по-радостен. Пяната от зовящите коне каца по дърветата, ветрецът я люлее: тя мига подобно влюбени светулки. Аз мириша на гъби, аз се разсънвам; след миг въпреки всичко ще се втурна и ще възседна желаната кавалерия, за да вляза завинаги в града, изграден и обитаван от светлината. Но аз се плаша. Аз се обръщам назад! Натам, откъдето започнах – дълъг октомврийски дъжд. Горе гасне дъга от моята кръв. И отново се хлъзгам по жепе релсите, влак ме премазва, тичам все по-силен, изравнил се с облака, който не ме пусна да сменя природата си с един трепет – и затова идеално безкраен – замайваща светлина.

ИЗСИВЯВА небето, сгъват полет пеперудите на мил спомен. Ей там орехче колкото лакът, гладно да го обичаш – и нестоплено от обичта ми. Събарям фонданено-жълти листа на черница; кантони звънят музикално под ударите ми; в стеноломните кули на рендета се лутат ръждиви армии настърган плод. По гарите ме посреща моята надежда на отиване. Прибирам си я, за да ме има по-дълго. И пустите поля тръсват призрачни гърбове; в подгизнал овраг гният макове: като капки древна психология. И няма защо да бързам – разбрал облака си. Комини издишват ястия и тръпчиви вина; всички, които съм обичал, си отиват; а книгите, над които копнях, валят нагоре, ограбвайки ме монотонно. Вещите ме умъртвяват глухо, слепешката. Къщи шуртят в канали, чийто ечащ мрак обаче ме сгрява с ледена хармония.

ДА ЗАРЕЖА всичко, така ли? Но нали със същото кредо ще се върна отново от паметта на почвата, ще разтворя мантията си от вълшебни струи? Празен поглед на къпинови фасетки; редееща мазутна трева; онемели хора край печките си, където пърха пепел от далечното вече лято. Разливам навсякъде муден сок. Пътник без пари, пак всмуквам растящия, все по-уверен полъх на повторението, което раждам, за да живея, за да ме има. Откога валя – не помня. Аз – и тесен в себе си облак, и срутващ се в унес хоризонт, и нощ, в която се сгушвам и крия от очите, дори насън гледащи ме сиво. Аз – октомврийският дъжд, обиколил за един час сякаш цялата земя, а пък за един ден – побягнал от хиляди слънца.