Три приказки

Любомир Николов

Най-вълшебният дар

Тайландска приказка

Много, много отдавна премъдрият Буда бродел по света и веднъж на един кръстопът срещнал трима дрипави просяци. Съжалил ги и рекъл:

– Кажете ми по едно свое желание. Обещавам да го изпълня.

Първият просяк отвърнал:

– О, Буда, гладът е най-страшното нещо на този свят. Искам да ми дадеш огромен хамбар с ориз – толкова много, че до края на живота си вече да не позная глада.

Буда изпълнил молбата му. Ала скоро дошъл дъждовният сезон. Налетял страшен тайфун, разрушил хамбара и разпилял половината зърно. А каквото останало, било нападнато от скакалци, плъхове и червеи. Преди да мине и половин година, гладният просяк отново стоял на кръстопътя с празна паничка в ръцете.

Вторият просяк помолил:

– Дай ми сандък със злато, повелителю. Богатството спасява и от глад, и от всички други беди.

Буда изпълнил и неговата молба. Просякът си купил нови дрехи, голяма къща и заживял честито. Но в една тъмна нощ разбойници нахлули в дома му, пребили го почти до смърт и отнесли златото. Скоро и този просяк застанал на кръстопътя до своя събрат с празна паничка в ръцете.

Третият просяк казал:

– О, премъдри, моля те за едно: дай ми храна за ума и богатство за душата.

Тогава Буда му подарил приказките.

Просякът продължил да живее все тъй бедно, ала приказките го утешавали, когато бил гладен, топлели го в студените нощи и го учели да вярва, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Захвърлил паничката някогашният просяк, хванал се на работа и с усърден труд малко по малко се сдобил с хамбар с ориз – не огромен, но достатъчен за него и неговото семейство. А в дома му се появило и скромно ковчеже с малко злато за черни дни.

Но не ковчежето било най-скъпото наследство, което оставил на децата си, когато напуснал този свят, а дарът на Буда – приказките. Те и до ден-днешен помагат на хората, утешават ги в тежък час и ги веселят в слънчеви дни.

Как казакът измамил дявола

Украинска приказка

Живял на белия свят казак – буен перчем, луда глава. Пил, гулял, с враговете воювал, родната земя бранил.

Но минали години, поулегнал казакът, заживял мирно и дори почнал по празниците да ходи на черква.

И тъй се случило веднъж, че както се прибирал от черква след рождествената служба, насред тъмния път изскочила насреща му черна сянка. Свинска зурла, копита, криви рога – ни много, ни малко – самият дявол.

Не се уплашил казакът и викнал:

– Махай се от пътя, нечиста сило!

А дяволът се хили:

– Свиквай с мен, казаче! Скоро ще дойдеш в ада, съсед да ми станеш, за греховете си люти мъки да търпиш.

Разлютил се казакът.

– Няма да видиш ти, мутро поганска, казашка душа в пъклото!

– Аз пък ти казвам, че мястото ти е отдавна подготвено – запънал се рогатият. – Искаш ли да го видиш?

– Защо пък не? – рекъл казакът. – Винаги е интересно да види човек нови места.

Хванал го дяволът за ръката, тропнал с крак и двамата се провалили вдън земя – право в пъклото. А там – страховита гледка. Огньове горят, казани врят, пищят грешни души. И насред всичко това – стои едно празно място с грамадна купчина камъни. Посочил натам дяволът.

– Виждаш ли тая камара, казаче? Тия камъни са твоите грехове. Цял живот да се молиш, пак няма да измолиш прошка за всичките. Тъй че свиквай – мой гост ще бъдеш чак до страшния съд.

Огледал казакът каменната грамада оттук, огледал я оттам и накрая попитал:

– А не може ли от тия камъни да си построя една къща, щом ми е писано да живея тук цяла вечност?

Ухилил се дяволът:

– Видя ли, че няма къде да се дяваш? Хайде от мен да мине – построй си къща, та да ти напомня за греховете.

Плюл си казакът на ръцете и се захванал за работа. Много ли, малко ли време минало, накрая построил къща за чудо и приказ. Изкарал го тогава дяволът пак на белия свят и му казал:

– Живей си сега, но да знаеш – скоро пак ще се видим.

Поживял казакът още някоя и друга година, но накрая животът му свършил. Погребали го както е редно, а през нощта дяволът отишъл до гробището да отнесе мъртвеца. Сграбчил го за краката и почнал да дърпа, а казакът се вкопчил с две ръце в кръста над гроба и не пуска.

Дърпал дяволът, дърпал, най-сетне изтръгнал кръста от земята и двамата с покойника се провалили в пъклото – право при каменната къща.

Зарадвал се нечестивият – зер казашка душа бил спечелил. Но излязло, че рано било да се радва. Рипнал казакът, изкатерил се върху къщата, забил кръста над покрива и се провикнал:

– Измамих ли те, сило поганска? Туй не е къща, а църква ще бъде – да идват грешните души и да молят прошка за греховете си.

Разбеснял се долу дяволът. Подскача, крещи, проклина с най-грозни думи, но да се покатери горе не смее – страх го е да не падне и да си потроши ръце, крака, рога или някакви други крайници. Накрая не издържал, отворил адската порта и викнал на казака:

– Махай ми се от главата, проклетнико! Върви право в рая, там да ти берат грижата!

Казакът не чакал втора покана. Скокнал от покрива и изтичал навън през портата.

Оттогава дяволът щом чуе някой да тропа на портата, най-напред наднича да види кой стои отвън. Зърне ли казашка душа – здраво залоства с три резета и не отваря за нищо на света.

Златното бузуки

Гръцка приказка

Преди много, много години в малка къщичка край брега на Егейско море живял беден рибар със своя котарак Михалис. Всеки ден той излизал с лодката си в морето да хвърли мрежите, а когато вечер се връщал с улова, посрещала го радостна песен. Защото в къщичката, зад гърненцата със сол, мащерка и чубрица, върху високата лавица живеел един весел щурец, който по цял ден свирел на бузуки. И тъй чудесна била песента му, че дори свети Николай от иконата в близкия параклис се усмихвал, колчем я чуел.

Така минавали година подир година. Рибарят продължавал да излиза в морето, котаракът Михалис чакал на прага да го посрещне и да се отърка в краката му, а щурецът все свирел и свирел на звънкото си бузуки.

Ала подир време щурецът остарял. Попрегърбил се, честичко боледувал, кашлял задавено зад гърненцата, а песента на бузукито му се чувала все по-рядко. Понякога, когато оставали само двамата, слизал при Михалис и тихичко му се оплаквал от болежките си.

През един есенен ден над Егейско море връхлетяла страховита буря. Дъждът се леел като из ведро, вълните с рев блъскали брега, сивите облаци слезли ниско и сякаш се слели с бушуващите талази. Михалис лежал сгушен край изгасналото огнище и се ослушвал да чуе стъпките на стопанина, ала рибарят не идвал. Когато паднала нощ, котаракът въздъхнал:

– Лоша работа. Май ще останем самички, приятелю щурец. Види се, че морето е решило да погуби нашия стопанин.

Горе на лавицата щурецът се поизкашлял и попитал:

– Няма ли кой да му помогне?

– Сега само свети Николай може да го спаси – рекъл Михалис. – Чувал съм, че той помага на моряци в беда.

– Ами какво чакаме, щом е тъй? – развълнувал се щурецът. – Да вървим да го помолим за помощ!

Ала котаракът Михалис само погледнал навън през прозорчето и поклатил глава. Той никак не обичал да се мокри.

Тогава щурецът с пъшкане се надигнал от мъничкото си легло, нахлупил шапка, вързал си шал, взел бастуна и закуцукал под проливния дъжд към параклиса.

В параклиса било тихо и тъмно, само една свещичка мъждукала пред иконата на свети Николай. Щурецът се прекръстил, поклонил се и рекъл:

– Свети отче, дошъл съм при теб с молба от сърце. Помогни на нашия рибар да се завърне жив и здрав от морето.

Погледнал го свети Николай, почудил му се, а после отговорил с въздишка:

– Късно си дошъл, драги приятелю. Вече нищо не зависи от мен, а от свети Петър. Нека попитаме него.

Той погледнал нагоре и се провикнал:

– Хей, Петре! Отворил ли си райската порта?

И от небето долетял гласът на свети Петър:

– Отворена е, отворена!

Свети Николай отново въздъхнал и разперил ръце.

– Нищо не мога да сторя, драго щурче. Щом портата е отворена, някой трябва да мине през нея.

Замислил се щурецът и изведнъж предложил:

– А защо аз да не мина през нея? Вече съм стар и малко ми остава на този свят.

Като го чул, свети Петър така се смаял, че надникнал от небето. Погледнал го, намръщил се и казал строго:

– Какво ще правиш ти в рая? При нас ангелите поне знаят да пеят. А ти?

Хванал тогава щурецът старото си бузуки и засвирил така, както никога през живота си. Тъй омайна била песента, че свети Петър не издържал, усмихнал се и махнал с ръка:

– Хайде, минавай по-бързо, додето не съм размислил.

А сред мрачното море рибарят отчаяно се борел с вълните и вече си мислел, че ще загине. Но ненадейно в нощта пред него се появила лодка, огряна от неземна светлина, и на кормилото ù седял белобрад старец с бели дрехи. Прекръстил се рибарят, защото познал, че това е свети Николай. Сграбчил въжето, което му хвърлил старецът, вързал го за носа на своята лодка и усетил как мощна сила го влачи през бурните вълни към брега.

Мокър и изтощен слязъл рибарят на спасителния бряг и с бавни стъпки поел към къщичката си. А когато влязъл, много се учудил, че щурецът не го посреща както друг път с песента си.

Запитал се къде ли е изчезнал мъничкият му приятел.

Ала само котаракът Михалис знаел, че храбрият щурец вече свири на златно бузуки горе в рая.

За още заповядайте на „Книжната трапеза“ – блога на Любомир Николов: [1]