Съкровищата на крал Бискалар

Станислав Лем

Приказки на роботите

Крал Бискалар от Ципрозия се славел с неизмеримите богатства, които били струпани в двореца му. Имал той в съкровищницата си всичко, което може да се направи от бяло и жълто злато, от уран и платина, от амфиболи, рубини, оникси и аметистови кристали. Обичал да ходи до колене в скъпоценности и драгоценности и казвал, че няма такава скъпа вещ, която да не притежава.

Вестта за кралското самохвалство достигнала до един забележителен конструктор, който известно време бил главен монтажник и крояч на Висмодар – господар на Диад и Триад, звездни кълбовидни грамади. Отишъл конструкторът в двореца на Бискалар и там пожелал да го заведат при него. Щом се озовал в тронната зала, където кралят седял на трон, изсечен от два огромни диаманта, без да погледне златните плочи на пода, инкрустирани с черни ахати, му казал направо, че ако му представи списък на съкровищата си, той, конструкторът Креаций, веднага ще му покаже такава скъпоценност, каквато няма в съкровищницата му.

Графика: Атанас Стоянов

– Добре – отвърнал Бискалар, – но ако не направиш това, ще те влача с магнити по сребърния си двор, със златни гвоздеи ще те накова, а пък после ще окача главата ти, обкована с иридий, на слънчевата врата за страх на самохвалците!

Веднага донесли списък на кралските богатства, които сто и четиридесет електронни писци били съставили по най-бърз начин за шест години.

Креаций наредил да занесат фолиантите в черната кула, която кралят му дал за три дена да живее в нея, и се затворил там, а на другия ден застанал пред Бискалар. За идването му кралят се заобиколил с такива съкровища, че златобяло сияние направо режело очите; но без да обръща внимание на това, Креаций помолил да му дадат кошница с обикновен пясък, пръст или дори смет. Когато туй било сторено, изсипал сиво-кафявата смес върху златото на пода и боднал в нея нещо, което държал в двата си пръста, толкова дребно, че приличало на негаснеща искрица. Искрата веднага се впила в сивия куп и пред удивените очи на Бискалар се превърнала в движеща се драгоценност. Тя растяла, пулсирайки светлисто и бръмчейки, все по-голяма и по-хубава, така че помрачила мъртвата красота на съкровищата, а всички присъстващи трябвало да си затворят очите, заслепени от красотата ù, чиято свръхмерност не можели да понесат, защото ставала все по-силна. Самият крал заслонил лицето си и извикал: „Стига!“ Ето че конструкторът Креаций се навел и поставил друга, черна искрица върху разцъфналия самодвиг, а той тутакси се преобразил наново в сиво-кафява купчина спекла се земя.

Страшен гняв и завист обхванали тогава краля.

– За това, че ме посрами, те чака смърт – продумал той. – Но за да не рекат, че съм те затворил вероломно и въпреки кралската си дума съм наредил да те влачат и коват, ще ти дам три задачи. Ала ако не се справиш с тях, горко ти, чужди пришълецо!

Креаций не казал нищо, стоейки спокойно, а Бискалар продължавал:

– Ето я първата задача: ако, както се хвалеше, можеш да направиш всичко, влез в подземната ми съкровищница още тази нощ. За да ми докажеш, че си влязъл вътре, ще уточня, че в нея има четири стаи. Последната от тях е бяла като сняг и е празна; там се намира само едно брилянтено яйце, а в него – метално кълбо. Утре, точно на обяд, трябва да дойдеш в двореца и да ми го покажеш. Е, сега можеш да си вървиш.

Креаций се поклонил и си тръгнал. Обаче Бискалар, извергът, му поставил клопка: дори конструкторът да влезел в съкровищницата, нямало начин да изнесе цялото метално кълбо, защото било изваяно от чист радий и жарело стените със страховитата си радиация, а всеки разум помътнявало на разстояние от сто крачки.

Когато паднала нощта, Креаций излязъл от своята кула, тръгнал към двореца и далече от веригата на стражите, които си подвиквали от зъбчатите стени, бръкнал в пазвата си, извадил малка кутийка, сложил на дланта си три млечни искри и духнал. Те се разгърнали в светлобисерна белота, обвили с облаци въоръжените пазачи и се образувала такава мъгла, че на една крачка не се виждало нищо. Минал между стражите Креаций и слязъл по стълбите надолу, докато в някаква зала, чийто таван бил от халцедон, стените от хризоберил, а пък подът от смарагди, от което приличал на зелено езеро сред благородни скали, не зърнал вратата на съкровищницата. Пред нея стояла черна членестонога машина, над която въздухът се огъвал на гърбица като лист разтапящо се стъкло.

– Кажи ми – рекла машината – кое е това място, което няма нито стени, нито зидове, нито решетки, но никой никога не го е напускал и няма да го напусне?

– Това място е Космосът – отвърнал конструкторът.

Залюляла се машината на осемте си крака и паднала върху смарагдовите плочи с такъв грохот, какъвто би се получил, ако някой среже веригите на часовник и тежестите му се търкулнат по кристал. Креаций я прекрачил, извадил една пурпурна искра и се доближил до вратата на съкровищницата, направена от монолитен титанов блок. Там пуснал искрата, тя закръжила светлисто и се вмък-нала в дупката на ключалката. След минута отвътре се показал бял израстък. Креаций го хванал леко, дръпнал го и измъкнал снопче нито от стъбълца, нито от струни, които се образували от искрата. Погледнал ги и прочел написаното върху тях.

„Със знаменит майстор трябва да е разполагал Бискалар – помислил си той, – щом е могъл да сложи на съкровищницата атомна ключалка.“

Защото тя наистина имала ключ от атомно облаче и това е; налагало се газовият ключ да бъде духнат в отвора, при което атоми на най-редките елементи – хафний, технеций, ниобий и цирконий – въртели в определена последователност езичетата, за да се дръпнат от леглата си огромните резета, задвижвани от електрически ток. Излязъл конструкторът незабелязано от преддверието на съкровищницата, напуснал града и под звездите започнал да събира в планините на планетата атомите, необходими му за делото.

– Ето че имам шестдесет милиона ниобиеви – казал си той един час преди разсъмване, – ето милиард и седем циркониеви, а това са сто и шестнадесет хафниеви, но откъде да взема технеций, от който на планетата няма и едничък атом?

Обърнал конструкторът поглед към небето, в него вече се разгаряли първите зари на утрото, възвестявайки изгрева на слънцето, и изведнъж се усмихнал, защото разбрал, че въпросните атоми ще се намерят там. Хитрият Бискалар скрил ключа от своята съкровищница в слънчевата звезда! Креаций извадил от малката кутийка една невидима искра (понеже била от най-твърдо лъчение) и я пуснал от отворената си длан към бяло изгряващото слънце. Тя изсвистяла и изчезнала. Не минали петнадесет минути и въздухът в небето затрептял, защото атомите на технеция, донесени от слънцето, още криели в себе си слънчевия жар. Конструкторът ги изловил като бръмчащи насекоми, затворил ги заедно с другите в кутийката и тръгнал към двореца, тъй като времето вече наближавало. Мъглата си стояла все така, ето защо стражите не го видели как изтичал в подземието и духнал газовия ключ в ключалката. Слушал наведен как щракат едно след друго езичетата, но вратата даже и не мръднала.

– Нима си се излъгала, искрице? Това може да ми струва главата! – казал Креаций, ударил гневно с юмрук по преградата и тогава последният атом технеций, донесен от слънцето, който още не бил съвсем изстинал и затуй сбъркал пътя, обърнал упоритото езичe – вратата на съкровищницата, толкова дебела, колкото и широка, се отворила тихо.

Креаций изтичал вътре, минал през стаята, зелена от смарагди, подобна на солен океан, и през втората, сякаш божествена, от сапфири, и през третата, диа-мантената, която бодяла очите с дъгоцветни игли, докато не застанал в бялата като сняг стая и не видял скъпоценното яйце. Но силата на излъчването веднага размътила разума му, така че приклекнал и се свил на прага, едва сега разбирайки каква е кралската уловка.

Разпръснал той от кутийката слепешком сиви и черни като нощта искри, а те се разгърнали в пухкава стена, обвили го и тъй вървял към брилянтеното яйце. И се върнал, обвит като в кълбест облак, носейки радиевото кълбо, затворил вратата на съкровищницата и отишъл в двореца, защото големият градски часовник тъкмо започнал да бие дванадесет часа и Бискалар потривал ръце при мисълта как най-сетне ще влачи с магнити конструктора присмехулник.

Разнесли се звънки стъпки и блеснала светлина, понеже Креаций влязъл в залата и пуснал радиевото кълбо на пода така, че то се търкулнало до подножието на кралския трон, а по пътя му гаснели светлините на скъпоценностите и стените потъмнявали от безмълвното излъчване. Затреперил кралят, скочил на крака и се скрил зад трона. Четиридесет най-тежки електрицари, прикривайки се зад оловни щитове, трябвало да се приближат пълзешком до кълбото, жарещо ужасно, и да го побутват с копията си, докато не го изтласкат от залата.

Тогава крал Бискалар бил принуден да признае, че Креаций е изпълнил първата задача, и гневът, който бликнал в сърцето му, нямал равен на себе си.

– Ще видим дали ще се справиш с втората задача – казал той.

И заповядал веднага да го заведат на един пустоплав, който отивал за луната – пустинна сфера, гол череп, озъбил дивите си скали. Там капитанът на пустоплава хвърлил Креаций върху скалите и му рекъл:

– Измъкни се оттук, ако можеш, и застани пред краля утре на обяд! Ако не успееш, чака те смърт!

Защото и никой да не дойдел при Креаций, та да го накаже с мъчения, той не бил способен да оцелее задълго в толкова ужасната пустиня. Когато останал сам, започнал да проучва зловещото място, където бил захвърлен. Посегнал за изпробваните искрици, обаче не ги намерил. Явно докато спял, по заповед на краля претърсили дрехите му и откраднали спасителната кутийка.

– Лоша работа – казал си той, – но не е и толкова зле. Аз несъмнено бих загубил само тогава, когато ми вземат разума!

На луната имало океан, от край до край замръзнал. С парче кремък, което заострил, конструкторът изсякъл от леда много късове и издигнал от тях нещо като островърха кула. След това оформил един бляскав къс във вид на леща, събрал с нея слънчевите лъчи, за да падат върху повърхността на замръзналия океан, и най-сетне във фокуса се показала вода.

Креаций я вземал с ръце и плискал с нея ледената кула. Стичайки се, водата замръзвала, споявала ледените късове и им придавала лъскава и гладка външност. Докато конструкторът не застанал под кристална ракета, изградена от бял лед.

– Кораб вече имам – рекъл си той, – сега само ми трябва движеща сила…

Претърсил луната, но не намерил следа нито от уран, нито от други мощни елементи.

– Лошо – помислил си Креаций, – ще трябва така или иначе да използвам мозъка си…

И си отворил главата. Защото мозъкът му не бил направен от материя, а от антиматерия и съществуването му зависело единствено от един най-тънък слой магнетично отблъскване, разположен между стените на черепа и мислещите кристални полукълба. Изрязал Креаций отвор в ледената стена, влязъл в ракетата, затворил отвора зад гърба си, полял го с вода, за да замръзне, седнал на леденото дъно и като изчоплил от своята глава парченце, дребно колкото пясъчно зърно, го хвърлил на леда под себе си.

Страшен блясък моментално заслепил ледения му затвор, ракетата се затресла цялата, през пробития в дъното ù отвор блъвнал пламък и тя се понесла в пространството. Но тласъкът не продължил дълго. Креаций трябвало отново да посегне към разума в главата си – дори трети и четвърти път, вече обезпокоен, защото чувствал как мозъкът му се позамъглява и от това леко отслабва. Точно тогава обаче ракетата стигнала до атмосферата на планетата и започнала да пада, а триенето във въздуха я топяло, така че ставала все по-малка, ама и падала по-бавно, докато накрая от нея не останала обгорена ледена висулка. Но в същия този миг Креаций стъпил здраво на твърда почва, затворил си главата, оправил се и отишъл бързо в двореца, понеже времето му изтекло и часовникът се канел да удари дванадесет. Вцепенил се кралят, заблестели бузите и очите му, а пък челото му потъмняло, закалено от кипящ гняв, защото вече бил сигурен, че Креаций няма да се върне, след като го е лишил от искрите-помощнички. Той заповядал да ги затворят заедно с кутийката в съкровищницата.

– Добре! – кимнал кралят. – Така да бъде! Ето третата задача и тя е лесна, както ми се струва... Ще отворя вратите на града, за да избягаш, а след тебе ще пусна глутница ловджийски роботи, та да те хванат и да те разкъсат със стоманата си на парчета. Ако успееш да им се изплъзнеш и застанеш пред мене утре по същото време, ще бъдеш свободен!

– Хубаво – отвърнал конструкторът, – ала преди това те моля да ми дадеш една карфица…

Кралят се разсмял.

– Тъй да бъде, за да не кажеш, че съм те лишил от милостта си. Дайте му веднага една златна карфица!

– Не, милостиви господарю! – отговорил Креаций. – Моля за обикновена, желязна…

И щом я получил, хукнал от града толкова бързо, че вятър засвирил около главата му. А кралят се смеел злостно, като наблюдавал от защитната стена лудешкия му бяг, защото бил сигурен, че нищо няма да помогне на конструктора. Но той тичал, хвърляйки с петите си пясък, и през цялото време се стремял на запад. Така пресичал магнитните линии на планетата, докато карфицата му не се намагнитизирала скоростно и когато я окачил на конец, издърпан от дрехата, се завъртяла и показала север.

– Ето че си имаме и компас, това е добре – рекъл конструкторът, пък наострил уши, понеже вятърът вече донасял шум на тропащи нозе.

Глутницата железни роботи изскочила от градските врати със силен лай и вой, носейки се по следата му, тъй че той видял вдигащия се на хоризонта прах.

– Ако ми бяха тука искрите – казал Креаций, – лесно щях да се справя с вас, мои бързоноги гвоздеи, но и така ще ви победя някак си – благодарение на тебе, карфичке!

И затичал по-нататък, по възможност най-бързо, следейки внимателно движението ù. Кралските кучкари насочили глутницата по дирите му толкоз добре, че тя се носела направо като хвърлен от някого метеор; поглеждайки зад себе си, конструкторът виждал, че скоро ще го догонят, защото ловджийските роботи били с високо напрежение и динамични предавки, умишлено направени за проследяване. Слънцето гледало рижо през пясъчния облак, вдигнат от техния галоп, и само се чувало как роботите яростно скърцат със зъбчатите си колелета.

– Пуст изглежда този край – помислил си конструкторът, – но ми се струва, че тук някъде наблизо трябва да има шахти за желязна руда…

Това му го показала карфицата, отклонявайки се леко от северната посока, която дотогава сочела.

Хукнал натам Креаций и скоро видял отворите на отдавна изоставен рудник. Камък не се спуска по планински склон толкова бързо, колкото той се търкулнал в един тъмен отвор, като само омотал главата си с края на своята дреха, понеже била кристална и можела да се разбие.

Роботите дотичали дотук, завили в общ железен глас, надушвайки следите му, и се търкулнали подир него.

А конструкторът скочил на крака и затичал напред през прохода, изсечен в магнетитната скала, но правел това по особен начин, защото ту ситнел, ту подскачал, сякаш му било весело, и тропал, все едно танцува, и хвърлял с подковите си искри, и удрял с размахана кърпа скалата, докато не се вдигнал ръждив прах и не изпълнил с плътен облак скалната галерия. Роботите навлезли в облака и веднага най-дребните железни прашинки се впили в членовете им, от което ставите им започнали да скърцат, проникнали в черепите им, така че в очите им заблестели светкавици, колекторите, връзките и релетата им се набили с железен прах и олюлявайки се от късите съединения като от хълцане, те тичали все по-бавно, а пък някои, съвсем оглупели, блъскали главите си в стената, докато от пукнатите им чела не наизскачали проводници. Паднел ли някой, друг го стъпквал, за да се гътне и той веднага. Останалите обаче продължавали да преследват Креаций, който не спирал да вдига желязна пушилка. След по-малко от миля подир него тичали само трима метални инвалиди, но и те се люшкали като пияни и се блъскали взаимно с такова дрънчене, каквото се получава, когато някой търкаля пред себе си празни железни бурета.

Спрял конструкторът в мрака и видял, че отзад идват тичешком двама, на които главите явно били по-херметични, отколкото на другите.

– Калпаво е направена тази глутница – казал си той, – щом само двамина не се страхуват от прах! Ама и тях трябва да ги победя…

Паднал на земята, отъркалял се в ръждивия прахоляк, изтичал срещу преследвачите и извикал:

– Спрете, в името на крал Бискалар!

– Кой си ти? – попитал първият робот и подушил въздуха със стоманените си ноздри, но усетил само желязо и нищо повече.

– Аз робот съм закаляван, отдалече направляван, нит по нит са ме ковали, жици са ми намотали, а сега се пригответе, гайките си затегнете и ме вижте, няма как, колко съм голям юнак, дух стоманен в мен се крие, пък чугунени сте вие, стягайте си железата, свърши вече със шегата и не се ли подчините, от живот ще се лишите!

– И какво все пак трябва да направим? – попитали роботите, защото думите на Креаций ги изумили напълно.

– Клекнете! – обяснил им конструкторът. И тогава те се грухнали на земята, а той, като се навел, бръкнал веднага и на двамата с карфицата в главите, така че виолетов блясък от пръскащи искри осветил галерията. Роботите се търкулнали с трясък, понеже им причинил късо съединение.

– Бискалар сигурно си мисли, че ако се върна, ще бъда сам – казал Креаций и обиколил всичките роботи.

На всекиго отварял главата и свързвал стоманените проводници, та когато всички се свестили, вече слушали единствено него. Тогава той застанал начело на отряда им и тръгнал на поход към столицата. Там заповядал на железните си слуги да хванат краля, лишил го от трона и предоставил съкровищницата на всичките поданици на изверга. След като ги ощастливил по този начин, ги посъветвал да си изберат най-достойния между тях за крал. А самият той, като взел само кутийката с искрите-помощнички, потеглил по черния път, обсипан със звезди, и до ден днешен върви по него, така че вероятно рано или късно ще дойде и при нас.

Преведе от полски: Павел Б. Николов

Графики: Атанас П. Стоянов