Стихове от Рей Бредбъри, Александър Карапанчев, Агоп Мелконян
- Тази поема е изпратена като приветствие на Първия световен симпозиум по научна фантастика в Токио (31 август – 3 септември 1970 година), на който Бредбъри не е успял да присъства. Поставена е на японска сцена. – Б. пр.
Рей Бредбъри
ПЛУВАЙ, ЧОВЕК!
Едва настава нощ и той изплува*
от бездната на спомени мъгливи
и плиска се във вълните на съня.
Като разцъфващо дърво изригва
фонтанът му искрящ.
Бял кит, потънал в забрава,
Моби Дик Велики!
Аз плувам с него, гмуркам се,
откривам подводните течения.
Аз бродя сред грохота
на буреносни проливи,
на приливи и отливи,
в непознатите течения
сред смерчове, водовъртежи диви
и бавно на разсъмване
след мен се носи Моби Дик,
с бледни и печални очи се взира,
сякаш иска да ми каже:
„Твоята душа вовеки вкопчена е
в битка с плътта,
а твоята плът е във вечна съпротива
на океанската стихия.
Със железните вериги на вълните
е прикован към сушата
бушуващият океан.
Той цял е моето владение,
Земята принадлежи на тебе.
Противоборство на земята и морето,
вълни и брегове в безкраен спор.
От древността,
от най-далечни времена изниква
вълшебната картина на творението –
триумфът на вселенската хармония.
Тъй дълго беше немощен, нищожен,
ти беше морска твар – тритон и риба,
но следвайки неведомия зов,
напусна лоното на океана,
заплува във въздуха
между дървета, хълмове и снегове,
сияния небесни.
О, чудеса!
Нарече се на сушата Човек –
Потомък на кита бял.
Аз – Моби Дик Велики,
завършвам кръговрата на битието,
аз съм ехо,
последно издихание на тленна плът.
Ти – първо вдишване,
началото на всички начала,
безкрайното цъфтене на живота.
Аз – връстник на океана,
и браздите на съдбата
дълбани са на моето чело
отдавна от безпаметната вечност.
Аз впримчен съм във морския сумрак,
обречен съм на странстване
през проливи и приливи, и отливи.
Ти си свободен.
Ти можеш да се възвисиш
като птица, облак или лъч,
да се рееш над цялата земя.
Раздухваш пламък син в огнището
и в миг железен звяр издига те в небето,
запраща те във вселенските обятия.
Ти дишаш в простори бездиханни,
космически
сред пустотата на пространството,
през бездни, бездни
ти летиш с ракета,
приел подобен образ на кита бял.
Ти, звезден Моби Дик
и въплъщение на пламъка и волята
в металическата кожа,
фосфоресцираш дивно
в тъмните недра.
Приел лика на океан пред буря,
отплувай, човече звезден!
Плувай,
докато далеч Земята замъждука
като звезда от ръкописа на творението,
започнато далеч преди да се разстелят
океанските вълни,
далеч преди лъчите на първичното светило
да сгреят невидими ръце.
Ти плувай!
Аз оставам.
Плувай и помни
стария мъдър Ной,
мой брат, мой ближен, едноверец!
(И забрави сплетните за ковчега!)
Засявай семето на звездния живот,
стани създател негов,
създай за странстване
фосфоресциращия кит.
Проплувай четиридесет дни,
четиридесет години
или четиридесет хиляди години
със звезден Моби Дик
(нарекъл го Левиатан)!
И ще просветне в непрогледната тъма
мечтаният и обетован остров.
Слез на брега
и оплоди непипнатата почва,
напой я с кръв и сълзи,
засей я със земни семена
и наесен събирай класове
във златни ниви.
Живей!
Отглеждай
силни синове и дъщери,
заченати в нетленните води
на майката Земя.
Плувай,
въплъти,
очовечи
безчувственото,
мъртвото,
незрящото!
Слез на брега
и оплоди скалите и пустините!
Рано или късно
Стихията, пробудена от тебе,
ражда героя,
странника
и скитника.
Сред звездните обители безкрайни
ще израсте братът на Белия кит.
Плувай, човек!
И помни Моби Дик,
тъгата му, мечтите, любовта изстрадани
– светило на първичните лъчи
във древното огнище.
Аз умирам.
На моите кости ще израснат
цветята на невиждани мечтания
и думите ми ще забляскат
– фосфоресциращи зърна,
захвърлени в сребристите потоци
от вселенската пъстърва.
Плувай!
И наречи планетите без име
със земни имена.
Плоди се и отглеждай
силни синове и дъщери,
заченати в нетленните води
на майката Земя.
Младежки викове да огласят
безчет, стотици, хиляди парсеци.
Отплувай
на звезден Моби Дик,
о, човек!“
Превод: Васил Сивов
- * *
Александър Карапанчев
ПОЕМА СЪС СЕТИВА
(Два откъса)
І. Обонянието
ДИН-ДОН, ДИН-ДОН! Зюм-бюл, лю-ляк!
Зюм-бюл, лю-ляк, зюм-ляк, зюм-бюл, лю-ляк!
Как дъгоцветно разцъфтяват кулите на камбанариите
по цялото царство-господарство – зюм-лю-ляк, започва кръщенето!
Всяка чаша свети всред цветно венче,
мащеркови гирлянди по печеното в подносите,
торти-слънчогледи ръсят старинен ванилов аромат,
какво ли ще отреди на царската дъщеря букетът от феи?
От Роза – да бъде най-най-хубавата,
от Черешов цвят – да носи благородна душа,
от Момина сълза – да върши всичко с дивна прелест.
Да пее сладко като индрише, да танцува, да свири лунно.
От старата напукана и вкаменена Ореховка –
да се убоде и да умре, ляк-зюм, ляк-зюм, и да умре!
Пробива завесите кадифени, бликва на вълни и излиза Латинка.
Замахва със своята пръчица от злато: да се убоде, но пък да не умре!
Сто години да се рее из латинкови лехи,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и бакърени,
лека като пчела между покоите на медени килийки-легла,
а после да усети дъха покоряващ на праскови и да се пробуди!
ДУМ-ЛУМ! ЛИ-ПА, бук, ли-па, бук!
Скрийте бързо всички вретена, ли-па-бук!
И расте, зрее царкинята Теменужка, от ягоди,
напечени от слънцето и разискрени, са ú устните.
Кожата – люляк бял, превалян от дъждец,
талията ú – по-крехка и от бухлата перуника,
скача, свири и танцува тоя чуден букет навсякъде:
ягоди топли, люляк бял, синьо-атлазени дипли на перуника.
Желязо, мляко и дърво, крин и пелин –
всичко иска сама да вдъхне царкиня Теменужка.
Обикаля бащиния дворец от избите чак до паяжинния таван
– и изведнъж, във най-високата кула – мирис дивен на чубрица.
Ала какво е това? Бабичка в тъмнозелено,
с ръце, сухи и черни сякаш чубрикови пръчки,
преде, ли-па-бук, с хурка и вретеното жужи, върти
на спирали горещия задушлив дим на облачносива вълна.
Я колко интересно! Дай да опитам и аз!
Бабичката отдавна е съвсем глуха, ли-па-бук,
и щом царкинята пипва с люлякови пръсти вретеното,
буковата му пъпка мигом я убожда, изпълвайки прокобата.
Грейват из вълната няколко капки,
алени и мънички колкото напъпили латинки.
Те светкавично растат, цъфтят, леха до леха редят,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и сенчесто-пурпурни.
Тъне, потъва пчелата Теменужка
сред покоите на медени килийки-легла,
а слугата с чародейни ботуши – мента-дюля,
мента-дюля, по седем левги грабва на един разкрач.
И пристига феята Латинка, по-огнена
от змейовете, които ú теглят колесницата,
замахва със своята пръчица от злато и всички – от вола
до мишката на тавана, от вратаря до мустакатия пер – заспиват.
ЕДНО... ДВЕ... ляк-зюм... деветдесет и две.
Сгъстяват се около двореца дървета и къпинаци
и нито зверове, нито хвъркати могат да го превземат.
Но димят конски гърбове, диво ухаят соколи под сребърни шапчици.
Излиза на лов младият син на новия цар.
Очите му са виненочерни, с магьосен блясък,
просветват и тънко напомнят обли мискетови зърна.
Кожа, по-гладка от праскова. И рижа досущ тагетес брада.
Ето тайнствена вековна гора,
с дъха дълбок на невиждан от никого злак,
със стрелите въздушни на гъби-великани и ахат-къпини.
Напред, дий, без умора! Дървета и храсти самички се отдръпват.
Мярват се и се скриват на полянка
ягоди, нежно напечени от слънцето и разискрени.
Пенят се надалече люляци бели, принцът ги настига –
и те му оросяват развяната мантия с едва въздъхнал дъждец.
Най-накрая дворец, сгушен в зелен обръч.
По двора, в конюшните и кухните, в залите и покоите,
навсякъде сънят се е въплътил във хора, животни и цветя.
Хъркат стражи, дремят благородници, тишината е като букет.
Тя ухае на ягоди, на люляк и перуника:
все по-силни аромати, които го водеха из гората.
ОТВАРЯ ПРИНЦЪТ още една врата и: ляк-зюм, зюм-дум-бук,
така забива сърцето му пред заспалата тук царкиня Теменужка.
Звънливият, покоряващ мирис на праскови!
Минаха вече сто – упойват я оранжевите латинки,
дойде, над тебе е, над тебе – замайват я жълтите латинки,
събуди се, скъпа царкиньо, целуни го – галят я алените латинки.
Открехва Теменужка очи и протяга ръце.
Сякаш над ручей се навежда принцът, лю-ляк-ляк,
ягоди и мискет, мента-дюля, тагетеси и перуникови дипли,
расте, цъфти, цвят до цвят реди букетът на дългата им целувка!
... И отведнъж в залата е пусто. Нищо.
Няма миризми, няма благоухания, нима свърши?
Тъгуват обонятелните реснички върху златистия епител.
Изпълнителите са спуснали клепачи и стискат инструментите.
Инструменти като лъскави чемширени фигури,
като вази от сплавна тел и от скъпоценни камъни,
инструменти като клончета мирта или цъфнали бадеми,
като седефени лехи и венци от неназовими сега сияйни цветя.
Диригентът търкулва своята ароматна нота.
И оркестърът оживява, всеки инструмент тича, тича,
по-ярък и от любовния парфюм на ято копринени пеперуди –
и всички тъкат, рисуват, извайват шествието дълго на целувката...
- * *
ІІ. Бог Такти
ТОВА Е КАТО във картина на Вермеер:
през прозорците отляво бушува зимна белота
и слънцето, просветлило издалече плисетата на пердето,
сякаш го отмахва с лъчите си, превръщайки го в живо златно тяло.
Край масата със покривка плюшена – изтъкана
като че ли от мъхестите нишки на спресована тишина –
седи жена. Пред нея: глобус, яко стъпил върху дебело пънче,
и прозрачна ваза, където се милват пъстреещи топчести кристали.
Да ги оприличим ли? Охо, я да се опитаме!
Има тук и кралчета в пепелна резеда, с жълта шарка,
има и колибри със станиолени гушки над коремчета индигови,
има и земеродни рибарчета, щедри в най-празничното синьо-зелено.
Сладостно-бавна, топла е почивната смяна
в геоложката кула, при старинните книги и такти.
Как, такти ли? Точно така, а пълната форма е – тактилоген*.
Жената пъхва едно алено кристално колибри в пънчето на глобуса.
Той е цар Такти, маг Такти, бог Такти!
Чезне кристалът, пънчето жужи, глобусът кръжи.
ВЪН, ЗАД БЕЛИТЕ хълмове, се шири Челюскиана – стига вече
божествени, ала кухи имена! – планета от Алдебарановата система.
Твърд, скована в безпощадна броня снежна,
без дървета, без зверове, обаче – достигната от нас.
Злато, олово, кобалт: богати като Вермеерова палитра букети,
вулкани, океани, лед: царства на геолози, глациолози, ихтиолози...
Гледай, в прозирната глъб на такти
пърхат ръцете на жената и галят, и претеглят,
едва докосват, прокарват опалово кутре, изучават, узнават.
__________________
- Автомат за възпроизвеждане (ако щете дори, за „просвирване“) на тактилни, тоест кожни или допирни усещания. – Б. авт.
Почивайте, книги! Спете, филми и картини! Мълчи, музика дълбока!
Мирувай, нос! Стой, език! Сега говори такти!
Казва: мокър пясък, сатен, галенит. И ги поднася.
Казва: дълъг полиран мрамор. И ето го под дланите, унася.
Такти загрява, оформя нежни, меки думи, целите в плавен блясък.
И започва касетката „Спомени от Ян“,
любителски запис на жената, ням в бялата тишина.
То беше, когато обикаляха малките чудати галактики в Пещ.
За първата им любовна нощ поетът Ян донесе две разкошни свещи.
Морскосини, с меденожълти восъчни гирлянди.
Днес такти ги майстори в послушната си сърцевина,
а жената попива пак и пак мелодията им скъпоценна – високи,
тънички и твърди, усеща грапавите брънки на виещите се гирлянди.
И течната, бързо коравееща топлинка на капка восък.
И бодливите студени връхчета на отдавна угаснали фитили.
И колосаната лека панделка, която свързваше двете сини тела.
Ала изведнъж темата им се прелива във филигранни елхови свещици.
ПАРЯТ ДЪГОЦВЕТНИТЕ пламъчета, умножени
в искривите огледала на новогодишни крехки играчки.
Колко радост беше! Колко полети бяха! Колко се прегръщаха!
Стъклена пяна, избуяла в ръцете, безтегловни почти овали и черти.
Топки тъй доверчиви, камбанки, птици.
Ала всичко – на границата на пагубния хрусък.
Не успя да го спре, Ян замина да разширява поезията си.
Понякога ú пращаше приказно-пъстри стихове от Епсилон на Индиец.
От слабото червено джудже Крюгер 60.
От Бета на Жерав, от Тета на Чаша, от 37 А на Бик.
Докато писа: „Намерих момичета-цветя под лъчите на Шеат.“
Накланя се русата глава със къдрави струи край ушите, затваря очи.
Щрак! От глобуса пада касетката-колибри.
Бръмчи всъдеход, лапайки сняг и лед в мотора си.
Избухват вулкани подводни, спасяват се плаващи рибозаводи.
Избира едно жълточело кристално кралче и го пуска във мага Такти.
Студ на кутийки! Глад на филийки! –
така децата ú през смях прекоросаха Челюскиана.
Но отлетяха да учат. Тогава обикна Сто и осми концерт
от цикъла „Цветя“ на Ришменандер: как люлее, как сладни и топли.
НАЙ-НАПРЕД: СЯКАШ кълбеста четка върху дланта.
Най-напред: вихър от листа, стъбла, пъпки, вихър, вихър.
Нищо. Без. И после тъй бавно на ръката ти кацва листче роза.
Расте, става гигантско цвете, спуска те между хилядите си дипли.
Ефирни спирали, крем-пързалки, пътечки-кадифе.
Не влизаш ли във безброй стаи и – стена подир стена –
не са ли те огледала на твоята нежност, недосънувани покои?
О, във всяка стая, отмахвайки диплите ярки, те посреща принцеса.
Усещаш ли я – с коси като лъчи на хризантема?
Усещаш ли я – с обици като кичурче от дамско сърце?
Усещаш ли я – с ментово-пухкава кожа, с лице-слънчоглед?
Разпукнато лале е роклята, пантофките – алено-жълти калцеоларии.
Полека – ти. Нежно – ти. Там и надълбоко – ти.
Пипни, колко си приличате с принцесата. С принцесата?
Ах, дума вехта, изтъркана вече от клишетата на столетията!
Вехта? Ала тъкмо сега успя да се почувстваш като приказка стара.
Дълга. Разнолика. Съкровено-гореща от ръкописа.
Всичко можеш да промениш, само речеш ли, всичко ще огрееш.
После те връхлита вихър... вихър... вихър от листа, стъбла и пъпки.
Четка. Нищо. Без. Толкова бавно от дланта ти отлитва листче от роза.
ТОЙ Е ЦАР Такти, маг Такти, бог Такти!
Пъстрее зад масата с глобуса му карта широка.
Тъмносините Роршахови тестове на океанските дълбини,
тук-таме с лазуреещи плитчини и с бобените зрънца на архипелази.
Из водите – пасажи от вишневи стрелки –
за топлите течения, и трънкови – за студените.
Континентите – като че ли дете си е играло с пластилини,
докато хубаво се размесят и образуват фантасмагорична плетеница.
Печената глина на високите ледени планини.
И плахите отломки хербарийни на равнини и хълми.
Но снегът не е нарисуван. О, топят се часовете на почивка!
Скита с шепи из вазата, шарено-бистра от дремещия фонтан касетки.
Ето: „Пътешествие върху персийско килимче“.
Ето: „Мазки от една живописна изложба на Капа от Хидра“.
А ето: „Симфония за акулов гръб, морска вълна и борова гора“.
Всичко в допир. Във плосък и в обемен допир. В илюстрован допир.
Във фантазиен или във комбиниран допир.
Вдига едно кристално земеродно рибарче: Вичековски.
Царю Такти, пусни ми неговото ноктюрно „Аз пея за лозето“!
Залязва Алдебаран, тъмнеят и спират да искрят потоците руса коса.
Добре, да започваме: с ласкав летен ветрец.
Добре, да започваме: със нощни пътеки, със нощни врати.
Полека се отъркват о лицето ластари, черно-син е сега глобусът,
пълен от извивките къдрави на лозови дънери, тежък от облаци шума.
ОТМАХВАМЕ НЕДОРИСУВАНИЯ унес на паяжини,
погъделичква ни със своя старт стресната пеперуда
и тръгваме на две ръце зажаднели по кичурите наляно грозде.
Сухо, кръглолико, голо под ризката на едва доловим топъл прашец.
Ту по библейски, по пусеновски едро,
ту ситно – залп от сачми – в палитрата на сортовете.
Продълговато, сплескано, обло, стегнало в милиони кожици
парванията на винени сълзи, наздравици, топежа на захарист скреж.
Скитаме по жилките безконечни на петурите,
гали се о показалеца ни капчицата бистър избил сок
и претегляме на длан гроздовете, пирамидални или топчести,
почукваме дръжките на чепките – сякаш звънчета, сякаш цимбали.
Поемаме дъх и пътуваме по цилиндъра гладкокор
на ореха, за да се заровим в дървените бръчки на плода,
в резбованите орнаменти, зад които твърдеят златни полукълба.
О, окръгляния тайнствени, о, изкачвания на лозя, о, чаши до дъното!
Милва мракът и под пръстите ни претичват –
крият ли се, пъдят ли ни – кюлчета лепкави на смокини,
насечени от зърнести пукнатини, хълмисти круши, глеч-ябълки,
бархетните скули на дюли и последна е мушмулената сипкава мекота.
Лозето – щедро изкована душа – пее за нас.
Лозето – щедро изкована душа – вече мълчи пред нас.
ВЪЛНИСТА ОГРАДА, порта като че ли в дълбокото нощно лято.
Гигантски иззидан стакан на кладенец, стени от настръхнали пръски.
Тук ли се е събрала най-жарещата тъма?
Тук ли ни очаква най-далечното потъване във сока?
Въртим бронзовия ключ на вратата, дъхав, отваря се, въвежда.
И щрак! – тупва до такти синьо-зелената касетка-земеродно рибарче.
Жената от картината на Вермеер пали лампата.
Колко хищно хвръкнаха часовете на почивната смяна!
Насреща я гледат от картата дивите материци на Челюскиана,
долу ú звънка всъдеходът, лапайки в мотора си преспи и ледена зоб.
Студ на кутийки! Глад на филийки!
И немее цар Такти, маг Такти, бог Такти...
Къде ли ще я пратят тази нощ – мълчи тактилогенът.
В Скот? В Майорана? Или в кътче, неизвестно като гроба на Вермеер?
Слиза от кулата: сякаш напуска слънцето.
Слиза от кулата: сякаш се завихря в снежен облак.
Високо на черното небе три луни съчетават – подобно фазан
и със елинистично изящество – златисторусо, зелено, месесточервено.
Агоп Мелконян
АЗ – СМЪРТНИЯТ
… Аз съм Алфа и Омега,
началото и краят…
Из послание на Йоан Богослов, гл. 1 (10)
Не ти!
Аз съм краят. Аз съм началото.
Първият тласък на живата сфера.
Аз съм хаосът с вис-виталис.
Първобог. Първодух. И първоматерия.
Не ти!
Аз нарекох началото слово.
Делото стана светлина.
И откривах отново, отново, отново
грешната, днешната нова земя.
Не ти!
Аз посадих божества на небето,
на земята – божествени жрици.
И ме разпънаха между сърцето
и грубата свита десница.
Не ти!
Аз открих, че слънцето свети,
всяка истина в мен е родена.
Не е имало преди мене поети
и няма да има след мене.
Себеподобните – богоподобни дяволи
плюят на ада и рая.
Аз съм краят. Аз съм началото.
И всичко от началото до края.
