За един философ с главно „Ф“

Мартин Табаков

За един философ с голямо „Ф“

Смъртта на близък познат често предизвиква конгломерат от мисли и чувства. В съзнанието ти се появяват ярки спомени, даващи най-характерното за почина¬лия, оценка за това, доколко и как той е повлиял на идеите и съдбата ти, мисли за смисъла на живота и някакво чувство на съмнение и вина - дали не си могъл да направиш нещо повече за него. Пиша долните редове под влияние на всичко това, преди рутината на ежедневието да го изтика на по-заден план. Още като студент Иван Пунчев блясва с оригинални идеи и ерудиция, осо¬бено за работите на Хегел и Маркс, на чиито идеи става и остава последовател. Оформя се и интересът му към философията на логиката. Според повечето му колеги е бил най-авторитетният студент на курса си. Затова проф. Бънков, който по съвместителство завежда секция „Логика и диалектически материализъм" в ИФ-БАН, го взима за аспирант по диалектическа логика там.

За да разберем по-добре жизнения му път, съществено е да се изтъкне, че Иван бе от не многото хора, които не се съобразяват с обстоятелствата, не се ста¬раят да се приспособят, правейки понякога „разумни компромиси“, а с цената на всичко запазват душевния си комфорт и остават верни на себе си. Той не бе от хо¬рата, които с воля си налагат да направят и нелюбими и неприятни им неща. Пра¬веше нещо само ако му е интересно и приятно и не предизвиква някаква вътрешна съпротива. Дали ще го наречем принципност, непрактичност или липса на воля, е въпрос на гледна точка, но с това често пречеше на кариерата си. В ИФ-БАН още на втората година представя голям текст, с оригинална собствена позиция, пълен с новаторски идеи, докладва го и на семинар в ИФ. В текста диалектико-логическите категории са показани като понятия с актуален обем и съдържание. Анализирана е постановката на Хегел, че диалектическата трактовка на умозак-люченията ги превръща в системни логически обекти - „безкрайни трояки умо-заключения". Анализира и реконструира и диалектикологическата структура на „Капиталът“ на Маркс и показва основната системообразуваща структура на сис¬темата на „Капиталът“. И Бънков, и останалите колеги са възхитени от ерудиция¬та и размаха му. Изглежда начало на блестяща кариера - Хегел и Маркс, поне на теория, бяха идеологическа основа на БКП и оправдаваха властта й. Но изглежда, Иван е бил отблъснат от интригите и догматизма - вероятно за по-старото поко¬ление марксисти е бил твърде авангарден, и сам напуска БКП - нещо уникално за времето. Имало е доста случаи, когато неудобни са били изключвани, но сам да напуснеш, в онези времена се е смятало за глупост и лудост, за самоубийство, поне на кариерата - хората са се натискали да станат членове на БКП. някои по убеждения, други за келепира! И наистина това попречва на назначаването му след завършване на аспирантурата в ИФ. Няколко години е без работа и доходи, една година работи в секция „Социология на науката" на Института по социоло¬гия. И едва след години, с помощта на проф. Б.Дянков (да го споменем с добро за това) е назначен в наскоро обособилата се секция Логика на ИФ. Тук се утвържда-ва като познавач на Хегеловата диалектика и логика и става безспорен авторитет по диалектическа философия, който, използвайки богатата си ерудиция в съвре-менната логика и математика и други научни област, доразви с много собствени постановки, засягащи най-фундаментални проблеми на философския разум. Toй свързваше новото развитие на логиката с класическите философски проблеми анализираше възможностите, условията и предпоставките за изграждане на ця¬лостна система на диалектическата логика и построи собствена такава. Направи своя реконструкция на Хегеловата диалектическа логика, свърза я с развитието на съвременната логика, анализира и различни възможности и варианти за ней¬ното математическо моделиране, например чрез теоретико-множествен апарат. Анализира хипотезата, че диалектикологическият метод, приложен към теорията на множествата (в момента основа за цялата съвременна математика), може ефек¬тивно да спомогне за преодоляване на антиномиите в нейните основи, като се об¬общи и развие диалектически основното понятие за множество. Пунчев въвежда и понятието „абсолютен или съвършен клас" - алгебричен модел на множества, което е снабдено с аритметичните знаци плюс и минус. Използвайки тази идея, към такива множества могат да се приложат аритметичните групи на симетрия и антисиметрия, а антиномичните множества стават представими чрез единичните елементи на тези групи. По този начин според Пунчев антиномиите се разреша-ват рационално. Отначало за мен тук нещата изглеждаха доста спекулативни, но в последствие осъзнах, че тази спекулативност не надвишава спекулативността в трудовете на Хегел и неговите последователи, т.е. съответства на традицията. Иван въведе и успешно работеше с понятията „математическа диалектическа ло-гика" и „диалектикологическа математика". По своята мащабност и всеобхат-ност, като интердисциплинно, комплексно и интегративно изследване работите му впечатляваха. Пунчев се изгради и като голям познавач и изследовател (вероятно най-до¬брият в България) и на творчеството и идеите на Н. Кузански. Показа защо Куза-нски може да се смята за предтеча на естественонаучната революция, извършена от Коперник, Галилей и Нютон, и на интегралното и диференциално смятане и аналитичната и проективната геометрия - едни от най-важните резултати на мате-матика тогава. Свързваше работата на Кузански със съвременната логика.

Но верен на себе си, не правеше нищо за „кадровото си издигане“! Разпола¬гайки с почти готов за защита текст, вместо за няколко месеца да го доработи и защити като дисертация той продължаваше да попълва знанията си, да чете раз¬ностранна литература, предпочиташе интелектуалните дискусии пред досадната доработка. По това време основно място за логически и диалектически диску¬сии бе Бънковият семинар в СУ, Иван бе редовен и активен участник в него и с доклади, и с изказвания. Даваше редица идеи, но не се стараеше да им придаде завършена писмена форма. Любимото му място бе едно кафене, намиращо се до пл. „Славейков", наричано „Шапките" - там често водеше интелектуални разговори на всякакви теми - философия, футурология, литература, кино, политика, окултизъм... Богатството, дълбочината, размахът и широкият обхват на неговите философски идеи привличаха и импонираха на творческите личности, станал бе известен сред софийския културен елит. И виждайки големия му потенциал, Б. Дянков продължаваше да го подкрепя. И с такт и мек натиск все пак успя да го убеди да завърши, макар и с голямо закъснение, дисертацията си. Любопитен щрих - когато най-после Иван мина за защита пред ВАК, оказа се, че протоколите от изпитите му не се пазят - минали са повече от 15 г.! И човекът, познаващ фи¬лософията по-добре от много хабилитирани, се принуди да държи кандидатския минимум отново! После дисертацията му бе успешно защитена. Още като ученик се появява и другото му голямо увлечение - фантастиката. По онова време на оскъдна информация и цензура именно фантастиката бе сред малкото области, които даваха оригинални, неказионни.. но аргументирани идеи! Естествено става дума не за ерзац литературата за ширпотреба, а за сериозната Научна Фантастика - богата на научни и технологични идеи. Аз също бях запален по такава фантастика и първата ми среща с Пунчев бе в наскоро основания клуб по „Прогностика, Фантастика и Евристика - Иван Ефремов". Макар и под шапката на комсомола и вероятно наблюдаван от ДС, клубът бе място за свободни (за времето си) дискусии на авангардни теми. В него постепенно се бяха събрали доста твор¬чески личности - математици, физици, философи, социолози, инженери, станали впоследствие писатели, доценти и професори, юристи, лекари, един полковник, политици, литературни критици, преводачи, бизнесмени. След 10.11.1989 г. от клу¬ба се родиха и доста издателства. Но сред това съзвездие блестеше мислителят Пунчев. Поразяваха размахът и мащабността на постановките му. Още незавър¬шена тогава, концепцията му впечатляваше: двете му увлечения - Фантастика и философия, се бяха сплели в органично цяло и синтезът им бе една система на космическата философия, включваща и най-новите идеи в квантовата космология, и потенциалните възможности за безкрайни йерархии от разуми и безкрайни мно¬жества от Вселени, всяка със собствена номологична структура. По размаха си той напомняше на видни представители на руския космизъм. често бе наричан „Българския Вернадски", но Вернадски днес, запознат с най-новото развитие на науката. Тези идеи бяха в съзвучие с мащабния роман на патрона на клуба Иван Ефремов - „Мъглявината Андромеда", покоряване на космоса, обединение на ци¬вилизациите от различни звездни системи. Именно философската и футурологич-ната Фантастика на автори като Ст. Лем със своите идеи насочи интересите ми от математиката към философията. А социологичната фантастика - пак на Лем, но и на Бр. Стругацки (например „Трудно е да бъдеш бог") - и към социологията и политологията. Пунчев ни запозна и с наскоро излязлата чисто философска кни¬га на Лем „Summa Technologiae", пълна с нестандартни философски концепции, анализиращи развитието на кибернетиката, технологичното построяване на „нови реалности" (май Лем въвежда понятието „фантоматика") и космическата цивили-зационна дейност като цяло, пътищата за развитие на цивилизацията в далечното бъдеще, възможните „задънени улици" в нейното развитие, еволюцията... „Summa Technologiae" окончателно ме насочи към философската проблематика. Започнах да задавам и въпроси за предмета на математиката, дали тя конструира или откри¬ва своите структури, защо точно такива неща се смятат за коректно доказателство. Затова записах и завърших магистратура по математическа логика — най-философ¬ската част от математиката. После се колебаех - имаше конкурс по логика във Философския институт, натам ме водеха интересите, но се притеснявах от лошата му репутация. Навсякъде по света в средите на точните науки може да се срещне едно пренебрежително отношение към философията - „това е бла-бла-бла". Но в страните от съветския блок то бе многократно усилено от случая с кибернетиката и генетиката, от подчиняването на философията на идеологията и властта. Наис¬тина преподаватели като Мунтян и Апостолова поразчупваха тази нагласа, но тя бе много устойчива. Диаматът като философия на познанието се приемаше, но истма-тът озадачаваше. Идеите за равенство и социална справедливост ни импонираха, но бяха в крещящо противоречие с действителността - едно разделено на касти, с техните привилегии, общество - „всички уж сме равни, но някои са по-равни". Нямахме достъп до сериозни, критикуващи системата трудове, а и „Фашизмът" на Ж.Желев още не бе излязла. Но като мислещи студенти не можехме да разберем как диктатурата е „Висша форма на демокрация", а най-смущаваше „диктатурата на пролетариата". Към точните науки основно се насочваха отличници, образова¬телната система създаваше у тях чувство на елитарност - по-умните и по-работ¬ливите стават висшисти, а по-тъпите - работници. И излизаше, че по-тъпите са „авангард" - „диктатура на двойкаджиите"!!! Разпитах за ИФ и асистента ми по диамат (сега доцент) — един много практичен и разумен човек, но той задълбочи опасенията ми - гордо ми намекна, че „В ИФ са догматиците - Т.Павлов, Мизов.... недогматиците са в СУ - И. Паси, Д. Спасов (но аз знаех за участието му в оплю-ването на труда на Михалчев, и мисълта ми бе: „ако този е недогматикът, какви ли са догматиците в ИФ!!"). „Ами по-младите?" - запитах асистента си. „Ами то по-кадърните студенти си ги взимаме при нас, в СУ". Познати пък твърдяха, че „Там (в ИФ) попадат само идеологически проверени кадри". И ако не знаех, че такъв нестандартен мислител като Иван работи в ИФ, и то точно в секция „Логика", в която бе аспирантурата, може би изобщо нямаше и да кандидатствам!! Помислете колко голям е бил авторитетът му, щом само с присъствието си е успял да блокира у мен една много твърда нагласа! Изобщо Пунчев бе сред малцината марксисти, които навремето разрушаваха с дейността си пейоративния образ на философите и на Философския институт сред други научни и културни общности. Образ на философа-идеолог, обслужващ политико-идеологическата конюнктура, войник на Партията. Образ, формиран още от организираното от Т. Павлов разгромяване на труда на Михалчев и затвърден от многото апаратчици — публицисти с научни пре¬тенции, догматици, пропагандатори и агитатори по линия Д-во Г. Кирков. Пунчев показа, че философията и диалектиката са сериозни области! Освен с идеите си Пунчев впечатляваше и пленяваше слушателите и с начина на излагането им - той бе блестящ оратор, може би най-стилният сред филосо¬фите - лекциите и докладите му бяха незабравимо интелектуално преживяване. Да се съди за тях по текстовете му, би било все едно да съдим за гласа на Карузо по останалите некачествени монозаписи - личи си големият певец, но е ясно, че твърде много се губи! Дори магнетофонни записи не биха дали пълна представа, защото Пунчев „говореше" и с мимики, жестове, с осанката си: „проповядва" -определяше стила му колега. От него се излъчваше духовна енергия, аура, която не би дал и видеозапис! Когато в по-ново време редактирах сборник от конферен¬ция, включващ и негова статия, опитвайки се поне малко да дам и визуална пред¬става, използвах bold там, където той с интонация наблягаше на важно понятие, и italic, където леко извиваше глава.

Междувременно по модела на софийския клуб „Иван Ефремов" към повече¬то младежки домове в страната също бяха създадени подобни клубове (с вариан¬ти - на фантастика, евристика, футурология, прогностика...). Навсякъде Иван бе желан и канен лектор, често местни ентусиасти идваха да го вземат с кола. Да, лекциите бяха животът му, в тях реализираше себе си изцяло. Сега си мисля, че мястото на Иван не бе в БАН, а в СУ. Но той не правеше активно опити да се премести в СУ, жалкото е, че не се намериха хора там сами да го поканят.

А дори само от Бънковия семинар знаеха качествата му на лектор. Може би при¬чините за това са били и от битов характер - защо да взимаме човек, който може да ни засенчи. Такива дребни неща често пречат на талантливия човек да се ре¬ализира. Ако се бе преместил в СУ, щеше да има последователи сред студентите си - такъв например би могъл да стане Д. Деянов, който имаше сходни интереси. В СУ нагласата към традиционната философска проблематика и историята на фи¬лософията бе силна, докато в ИФ по-младите логици се насочиха към модерните проблеми в духа на аналитичната философия. След 10 ноември все пак Иван бе поканен в СУ да чете лекции по „диалектическа логика" и „философска логика". Помня радостта му, когато получи тази възможност. И в СУ той се показа като впечатляващ оратор, оказа силно влияние и събуди интерес към философската и диалектическата проблематика у много студенти. Помня и разочароването му, когато престанаха да го канят да чете. „Само ме използваха да махнат Спасов, а после и мен махнаха“, каза той. С постановките си Иван успя да ме провокира да се насоча и към анализ на понятието „диалектическа логика" и в редица трудове развих своя концепция за него. Може би за нелогиците това не в впечатляващо, но трябва да се знае колко силна бе негативната нагласа към това понятие от страна на логиците, особено в страните от съветския блок. Многократно в работи по история на логиката в СССР се изтъква, че идеологемата - „Диалектическата логика е висша, а формал¬ната - низша логика", е нанесла големи щети и е забавила развитието на логиката в СССР. По-подробно, с цитати съм показал това в [1]. Подобна теза бе спомената и от наши автори. Но Иван не бе напълно съгласен, и често, спорейки с писания на видни руски логици, казваше: да, толерирана е била, но една догматична, кази¬онна „диалектична логика", творческата също е била респресирана (споменаваше Лосев). Така че и тук Иван успя да ме отдалечи от популярна нагласа.

И още един от многото интересни спомени за него. Когато Святослав Рьорих дойде в България, Пунчев, благодарение на широките си контакти и авторитет в различ¬ни среди, се свърза с него и го покани да изнесе лекция пред колеги от ИФ-БАН. Но твърдолинейните ръководители на ИФ се отдръпнаха. Срещата все пак се про¬веде, но в СУ, в деловия президиум (запазен по онези времена за големи начални¬ци) нямаше нито един от ръководителите на СУ и ИФ-БАН, а на председателското място бе... Ив. Пунчев, който тогава не бе и кандидат на философските науки (доктор)! Но това се възприе естествено - неформалният му авторитет бе голям. Естествено после за това бе критикуван от ортодоксали, а и че е „дал трибуна на идеологически враг". Интересно би било да се прочете досието му - въпреки че бе и си остана марксист и диалектик, сигурно в него има доста доноси за „идео¬логическите му отклонения"!

• Словото си при поклонението му завърших с думите: „За съжаление Иван едва в края на живота си се зае да придаде на идеите си напълно завършен вид, подготви многотомен труд, дори издаде първия том. Но болестта и преждевре¬менното му пенсиониране попречиха това да бъде завършено. Но сме убедени, че идеите му остават в Ноосферата и я обогатяват". Това се нуждае от пояснение - „преждевременно" не е най-точната дума, формално имаше пълни основания да го пенсионират. По-точно е да се каже „ненавременно" - защото стана точно когато Иван активно се зае с доработване и публикация на работите си. Помня огорчението му, когато разбра, че ще го пенсионират — чувстваше се подведен изглежда е вярвал, че ще го задържат поне още малко. Имаше и други колеги в пенсионна възраст, с по-малко идеи.... Но още по-огорчен бе, когато после разбра че на мястото му е назначен не „млад учен", с което се оправдаваха, а нов член на администрацията. И тук се появява споменатото в началото чувство на вина.

Не се противопоставихме активно. Наистина веднага щом Иван представи труда си и издаде първия том. направих предложение до НС на ИФИ да го хабилитират, в него споменавах :„В секцията бе представен и обсъден значителен труд на н.с. Иван Пунчев - „Увод в системата на диалектическата логика". По своя характер трудът надвишава изискванията, които има в ИФИ за хабилитационен труд... В него се обсъждат въпроси на математиката, логиката, философията и диалекти¬ката в тяхното единство и взаимовръзка. Формулира се и се изследва понятието класическа теория на диалектическата логика. После се въвежда и обосновава „некласическа теория на диалектическата логика", каквото всъщност представля¬ва самият труд. Проблемът се разглежда и в историческото му развитие от антич¬ната философия до съвременната математическа логика. ...Трудът се състои от четири части:

1) Исторически генезис на идеята за математическа диалектическа логика;

2) Класическа теория на мистичната диалектическа логика;

3) Класическа теория на рационалната диалектическа логика;

4) Идеята за некласическа математическа диалектическа логика и диалектикологическа математика.

Всяка от тези части има характер на отделна монография и може да бъде из¬дадена като такава, но всичките представляват един значителен четиритомен труд с общ размер 680 стандартни машинописни страници... Моля да включите нашето предложение в дневния ред на НС."

Но въпросът не бе включен! Предложението ни забави, но не предодварати пенсионирането му. И вина имаме всички - и аз, че доволен че поотложих пенси¬онирането му, не настоявах повече пред НС да се включи въпросът за хабилита¬цията му, и хората, които издигнаха за зав. секция „Логика" колега, който не би се противопоставил по такъв въпрос на директора, и председателят и членовете на НС на ИФИ, като оставихме важният научнокадрови въпрос за пенсионирането да се решава еднолично!

Що се отнася до „идеите му остават в за космическата му философия вяр¬вам, че е така, но дали е така и за работите по диалектика? За съжаление именно сега, когато няма идеологическа намеса и диалектиката би могла да стане област, в която да имаме принос, няма голям интерес. Малцина се обръщат към интересни¬те (и публикувани) монографии на Н. Михова и И. Ганев, няма ли такава да бъде съдбата и на ръкописите на Иван?! Още повече, че неговите понятия и концепция бяха като лъка на Одисей - май само той можеше да ги използва успешно! А и Иван не бе роден за академичен учен, а за преподавател, лектор - ролята на такива хора е да запознаят и запалят студентите с идеите си, а после някой от учениците им ще им даде монографична форма. Остава ни мисълта, че в някоя паралелна вселена (въпросът за паралелните светове е тема на немалко научнофантастични произведения и бе често обсъждан в клуба, естествено и с участието на Иван) Пунчев е успял да стане преподавател. И сега там все още е жив и с помощта на свои ученици и последователи - бивши студенти (не е ли сред тях и Д. Деянов?), успешно е довършил и публикувал трудовете си.

Но да завърша с нещо хубаво и за „нашия" свят. Казват, че човек живее ис¬тински само когато е бил верен на себе си. От тази гледна точка „нашият" Иван е живял много, много дълго!