Сепия с масло, или цаци...

Интервю с Янчо Чолаков

Хубаво нещо са творческите турнета на БГ фантастите, захванали се да пишат, издават и книгоразпространяват!

Благодарение на тези странствания можем да поотъпчем някои тревясали пътеки в общуването, да завържем нови многоцветни познанства, да загърлим със собствените си длани огънчетата на любовта към супержанра, които припламват тук и там из малкото ни отечество. Днес сме в Пловдив и при уибробците (сиреч таласъмците) в Стара Загора; утре ще ни подслони с приятелска усмивка Търговище (да му завиди човек за разкошната библиотека!); после идват Бургас и неостаряващата Варна, чийто клуб на въображението си е избрал сакралното име „Землемория”…

Напоследък се случва все така, че в града на Бургаския залив се отбиваме за бързо броени часове. Тогава срещите ни се разгарят в някое крайморско капанче – със златистите извивки на панирани калмари, с весело аленеещата купчинка от скариди, които шепнат между зъбите, с янтара на местната наливна. Почти задъхани, ние обменяме новини, проекти, копнежи и се взираме в лицата наоколо: ето ги художника Атанас Стоянов и съпругата му, преводача франкофил Любомир Найденов, „черния” фантаст Георги Христов, издателя и писателя Янчо Чолаков… Надежди? Надежди! Отсреща извънкурортното море трепти сиво-синьо, а пък пясъчният ни часовник вече е натрупал отреденото му от програмата хълмче и пак трябва да се мятаме в колата.

Ала сега е друго, сега поне с един бургазлия ще седнем на по-дълга приказка и (както се изразяват руснаците) ще общуваме „всласть”. Три или пет часа... цял Божи ден... под ярък електрически нимб въпреки мрака наоколо.

– Един известен французин е казал: „Обичам Ги дьо Мопасан, защото ми се струва, че пише за мен, а не за себе си.” За кого пишеш ти, Янчо?

– Известният французин е искал да ни каже, че има сходен вкус с този на Мопасан, нищо повече. Така че отговорът без съмнение е: пиша за мен и подобните на мен, за своите. Мога да ти изброя стотина популярни „народни” романа от близкото минало, които днес представляват интерес само за специалистите. И обратно – доста новаторски и неразбираеми при появата си книги сега са всепризната класика. Моята теория е следната: съществуват бестселъри на пространството и бестселъри на времето. Първите стават популярни веднага сред много, но непретенциозни читатели и след сто лета никой не си спомня вече за тях. За някои даже и на следващото лято не си спомнят. Що се отнася до вторите, те имат по-малко, ала благодарни поддръжници, чийто кръг не намалява особено и след няколко пъти по сто години. Рицарските романи и куртоазната лирика са били ценени от маса народ, но днес се издава предимно Сервантес, който си е направил гаргара с тази всенародна почит. Тъй че няма защо да говорим с трепет в гласа за цялата мухлясала куртоазия на миналото. Както и за дванайсеттомните прашасали любовни романи в писма от типа на „Памела” или „Клариса”, надживени без проблеми от тънката книжица „Опасни връзки”. Е, някой ще се сети за сегашната Памела, Андерсън, ама тя също е бързоизфирясващ хит като предишната. Баста! Впрочем това важи с пълна сила и за фантастиката... Разбира се, има и изключения. „Трудночитаемият” Пелевин излиза в по-големи тиражи от „касовия” Лукяненко. Ако попиташ защо, ще ти отговорят със смешния довод, че Лукяненко пише „фантастика”, а Пелевин – „литература”... Което още повече задълбочава абсурда.

– Смяташ ли, че създаваш т. нар. елитарна проза – тоест четиво за малцина „високо” изкушени?

– Откровено развлекателната белетристика е по своему дидактична. Аз избягвам ролята на нравоучител, евтините внушения не ме привличат. Не обичам да натрапвам постулати за добро и зло. Истините са едностранчиви. Те са устои на двумерния свят, където нещата са плоски. Винаги се стремя да дам на хората яснота, а не истини. Оттам и това усещане за сложност на материала, който предлагам. Моята литература е грешка на растежа. Тя е доброкачествен рак на съзнанието. Зависи кой какво търси в нея. Пък и нали в която и да било област един и същ резултат се възприема по разному, според собствената субективна нагласа? Нека вземем за пример спорта. Едно е удоволствието, което изпитва от шаха Гари Каспаров, съвсем друго – онова на посредствения шахматист. Нивата на насладата при Каспаров са много повече, по-фини и уместно дефинирани – при това са изстрадани, заслужени, заработени, назови ги както искаш. И с рецепцията на художествата е така. Има читатели и читатели. Някои искат да им сервираш сепия с масло, други дъвчат цаци. Въпросът е в степените на консумация, която от даден момент нататък престава да бъде обикновено мляскане. Смея да твърдя, че към моите писания безразлични няма – или се дразнят и нервничат, или ме срещат с щедрата усмивка на люде, които са били посветени в нещо. Недоволно мънкат онези, които книгата ми не е допуснала до себе си, а те не могат да разберат защо и се чувстват засегнати от нейното „пренебрежение”. Аз обаче познавам и доста от почитателите на своето скромно творчество – в малка страна живеем все пак – и съм твърде доволен от техния духовен статус, от разбиранията им за живота и от вътрешните им нагласи. Повярвай ми, по-голям стимул за автора от този няма.

– Няколко по-интересни момента от твоята земна биография?

– О, тя е равна като тепсия. В нея срещата с приятел е по-важна от завършеното висше образование, бляскавата идея – по-значимо богатство от получената заплата, пътешествието в добре измислен свят – по-интригуващо от тътренето в чужбина, пътуването към изгряващото слънце – по-съкровено от надвисването на нощта, което те заварва пред телевизора. И най-забавното е, че тези твърдения не са поза. Който ще, нека да се смее до пръсване на вродената ми наивност. Абе, Сашо, ти нали не искаш наистина да изброяваме сега цифри и имена на градове, докато досадим до смърт на всички?

– Освен автор и издател, ти си също редактор и съставител – как се справяш с толкова шарени дини под една мишница?

– По най-простия начин – редувам ги. Никога не се занимавам с две или три от изброените дейности едновременно. Както е казано в Библията, има време за всичко: време да се пише и време да се издава, време да се редактира и време да се съставителства. Амин! (Вдига искряща чаша.)

– Амин, тоест наздраве! Я да те питам аз как изглежда твоят букет от любими фантасти?

– Нямам кумири. Не качвам на пиедестал никого, за да не се налага после да го низвергна оттам. Водя на файл списък с последните хиляда книги, които съм прочел. Сигурно стотина от тях са ми харесали. Много изкусително е да тръсна на масата една разпечатка с имена, но... Нека да не се държим с техните автори като с паметници, защото ще ни се обидят със задна дата. Те не са предмети, та да бъдат освещавани, нито са производители на вещи за бита и сътвореното от перата им е все още живо.

– Какви надежди възлагаш на своя сборник „Митове за овъгления мрак”?

– Събирайки текстовете за него, аз открих че включвам вътре както нови разкази, така и написани преди двайсет години. Нищо не ги е състарило, нищо не ги е направило демоде. Повестта „Няма нощ без мрак” я скрибуцах с химикалката „на колянце” по време на тридневен караул през 1986-а и мисля, че ще „овехтее” едва когато самият български език се архаизира до невъзможност. Сюжетът й обаче ще бъде актуален, докато съществува науката история и има хора, които се опитват да манипулират фактите, както и такива, които се стремят да демистифицират тези манипулации. Може би някога ще реша да публикувам и втората й част „Нито ден без огън”, кой знае? Тогава ще дискутираме защо от един момент насетне дори демистификаторът стига до автоманипулация.

– В близко бъдеще какво ново ще четем от теб? А със запазената седмокрака емблема на издателство „Офир”?

– Чакай да ти разправя първо за емблемата! Голям майтап! Моят компютърен дизайнер реши, че митичната животинка, която бях избрал за запазен знак, има прекалено много крайници и сама се препъва, като ходи, така че изтри няколко от тях. И никой не забеляза, че са й останали нечетен брой крачка... Нещо повече, оказа се, че феновете изобщо не са чували за тази твар, наречена василиск. Принудих се да съчиня специален разказ, за да я популяризирам. Той се казва „Рикошет” и може да бъде прочетен тук. За съжаление, друже Сашо, сега не съм на издателска вълна. Трябва да съм се дезинтересирал. А за моите творчески мъки... Уф! Ами добре – завърших една книга, в която използвах няколко новаторства. Базирана е върху виталната народна приказка за юнака, що бозал 25 години . Работното название беше „Човекът, който уби крокодила”, но после се спрях на по-провокативното „Запали свещ на дявола” (без удивителна в края). Шашващо е глаголното време, в което е издържана цялата история. Аз го наричам „минало бешало”. Убеден съм, че ни едно произведение в световната литература не е написано в това глаголно време, защото е изключително трудоемко и трябва да прибегнеш до безбройни писателски хитрини, та да не дотегнеш с употребата на служебни думи и спомагателни глаголи. За капак съм си позволил да превърна в главен герой т. нар. лирически Аз, с който поетите толкова се гордеят…

– … обаче прозата всячески го избягва.

– Точно така, герой на книгата става самият автор (ако се чувства поет, естествено), а тя се превръща в обективна негова проекция. Показва ни всичко онова, което евентуално би сторил той, изпадайки в нерешима ситуация, напомняща древногръцка пиеса със своята трагичност. Същинска психотерапия за откачени творци. Нещо като психодрама, нали такъв беше терминът? Начинанието ми би могло да положи началото на цял нов жанр. Стига да се появят следовници, но аз силно се съмнявам, че това ще стане. От друга страна, произведението е макрожанрово – то включва в себе си НФ и фентъзи, готика и уестърн, криминале и антиутопия, без съчетанието им да се осъзнава при първоначалния прочит. Довършвам редакцията и на още един роман, за дванайсетте апостоли като морски разбойници, ама не ми се ще да говоря за него, преди да съм сложил точката. Ще кажа само, че го написах през 2000 година, когато станах на 33.

– В Бургас е съществувал един от първите български НФ клубове („Тера Фантазия”, 1969–1973). Сега как стои въпросът с бургаското феновство?

– Основният проблем е текучеството на кадрите. Младите се устремяват навън, за да получат образование, което тук не биха могли да им дадат, и никой не бива да ги вини за това. Старите пък са се изпоженили, изпояли и лоясали, идват да пият по бира и да си похортуват, но половинките им се появяват с бебешки колички и ги изнасят за яката и с шутове от клубната сбирка. Каква ти фантастика, всичко е жесток реализъм!

– Ти се интересуваш от монетната циркулация през вековете. Помагат ли ти монетите на света да пътешестваш из времето и пространството?

– Помагат ми да си формирам интуиции за несъществуващи вече епохи. Има цели безписмени страни и народи, от които е останало само малкото метално късче. След като си се разровил из архивите и си понасъбрал разни научни мнения за тези изтрити от гумата на историята периоди, държиш материалната вещица в ръка, димиш с лула, а в главата ти се образуват своеобразни линкове и пъзелът се сглобява. Миналото застава до теб, зад теб, придобива неочаквана плътност и обем. Чувстваш се също като детектив – започваш да забелязваш неща, каквито изследователите са пропуснали или недогледали. Приликата между историческото и фантастичното четиво е отдавна установена. И двете са измишльотини за епохи, в които никой от нас не е бил и съответно никой не ги е виждал. Разликата е една-единствена – в миниатюрната вещ, която лежи на дланта. Струва си да се изпита това тържество на интелекта. Пък и то е като секса: още първото докосване ти показва, че теориите по въпроса са били крайно недостатъчни.

– Съгласен ли си, че в името на българската фантастика има само едно място, откъдето нашите издатели трябва да вземат територия – USA SF & F?

– Така като ме гледаш, дали съм съгласен? Да, аз обичам руснака Азимов, чехите Саймък и Зелазни, полския евреин Шекли и други американци. Ала туй не променя становището ми! От векове е известна зависимостта между език и съзнание. И трябва добре да си дадем сметка дали искаме да се наредим между гепидите, маркоманите, аварите и тям подобни с изчезнали самосъзнания. Дали искаме да продължим съществуването си само телом. Ние сме древно племе и сме устискали дотука, бива ли да се изложим най-накрая? Би било грехота. От друга страна, аз смятам, че неумерените привърженици на национализма са не по-малко вредни от безхарактерните подражатели на чужди култури. Истината е, че в света се води жестока битка, но тя не е между „Кока-кола” и „Главболгарстрой”. И ето че фантастиката е изправена пред непрестанен избор – дали да оглавява инакомислието, или да бъде дебелодупеста слугиня на трапезата с тлъстите огризки. Е, тук всеки фантаст трябва да реши с ръка на сърцето дали ролята на олигавен идиот със съюзническо знаменце на кепето и близалка в ръка го задоволява. А иначе аз съм на мнение, че на кирилица трябва да се пише кирилска фантастика. В момента литературната критика уточнява какво значи това... (Двамата събеседници отново вдигат чаши.)

– Според Янчо Чолаков накъде върви днешната ни родна фантастика?

– „За щастие държавата ни е в криза”, което автоматично означава, че фантастиката ни е в обновление. Длъжни сме ясно да заявим и да го докажем с хирургически точни екстраполации: ако съхраним езика си, то българи ще има и след неизбежното разпадане на Европейските обединени щати. (Защото онези малки метални кръгчета отдавна са ме убедили, че вечни империи няма.) А дотогава трябва да се твори. И някои го правят. Появиха се както приятни произведения, така и много сериозни опити за осмисляне на националната съдба – например романите на Николай Светлев, Николай Теллалов, Кънчо Кожухаров, Георги Малинов. Имаме вече киберпънк с нашенски сюжет, не е забравена и психологическата проза... Лично аз прочетох една творба, която е близо до изстраданата ми представа за шедьовър. Не споменавам заглавието, за да се избегнат дежурните спекулации. Най-голямата ми надежда е поколението на двайсетгодишните. Докато мнозина се дърлеха за щяло и нещяло, неуморният Агоп Мелконян свърши съвсем неусетно за околните доста подготвителна работа със своите литературни списания и мисля, че скоро може да очакваме съществени резултати.

– На раздяла кажи няколко думи за художника, който вече е обогатил две твои книги…

– Приятел. Човек, за когото приятелството е свещено. Цял ансамбъл е – пее, свири, рисува, стихове съчинява и все дращи някакви си чертежи. Поживяхме по едно време с него в някаква си казарма и, дето се вика, изядохме заедно торба сол. После настанаха студентските времена и се срещнахме на един таван, надвиснал над мръсната рекичка на Орлов мост. Той рисуваше, а аз си пишех прозите. Токът често спираше и свещите осветяваха силуетите на цели редици от винени бутилки. Водехме творчески разговори, нали разбираш? С него се живее лесно, понеже има решение за всеки проблем. Нищо не подхваща без предварителна тактика и подетайлна стратегия. Такъв човек е Наско Стоянов. Пък и съм длъжен да го похваля, защото ми е посветил песен. Казва се „Янчо, дай хонорара!”.

Интервюто взе: Александър Карапанчев