„Културата като грешка“ от Вилхелм Клопер

Станислав Лем

Публикация от Списание Проблеми на културата 74/2017

Съчинението на приват-доцента Клопер „Културата като грешка“ несъмнено заслужава внимание като оригинална антропологична хипотеза. Но преди да премина към същността на нещата, не мога да се въздържа от няколко думи относно формата на изложението. Такава книга може да напише само немец! Страстта към класификация, към онзи безупречен порядък, породил безброй справочници, е превърнала немската душа в канцеларска ведомост. Учудвайки се на необикновения ред, с който блести съдържанието на тази книга, човек не може да не си помисли, че ако самият господ бог беше немец, то светът ни можеше и да не бъде по-благоустроен, но пък със сигурност щеше да олицетворява висшата идея за ред и дисциплина. Безукорната форма на изложението просто потиска, защото не дава нито един повод за поне донякъде сериозна забележка. Тук не е мястото да се впускам в пространни разсъждения дали чисто формалното увлечение от военните порядки, симетрията, равнението надясно не се е отразило върху избора на някои теми, типични за немската философия, и особено на нейната онтология. Хегел е обичал космоса като Прусия, тъй като в Прусия е царял ред! Дори такъв естетически разпален мислител като Шопенхауер в съчинението си Über die vierfache Wurzel des Satzes vom zureichendem Grunde (1) демонстрира висока школовка по отношение на стила. А Фихте? Аз обаче съм принуден да се лиша от удоволствието да се отклонявам от темата, което за мен не е лесно, тъй като не съм немец. И така, по същество!

Клопер е снабдил двутомния си труд с предисловие, увод и встъпление. (Идеалът за форма – триада!) Пристъпвайки към същността на въпроса, той отначало обсъжда онази представа за културата като грешка, която счита за невярна. Съгласно тази, невярната, както твърди авторът, теория, характерна за британската школа, представена главно от Уисъл и Седботъм, всяка форма на поведение на всеки организъм, която не му помага и не му пречи да оцелява, е грешка. Нали за еволюцията единствен критерий за разумност на поведението е способността за оцеляване. Животните, които се държат така, че оцеляват по-успешно от другите, постъпват, съгласно този критерий, по-разумно от онези, които измират. Беззъбите тревопасни от еволюционна гледна точка са безсмислени, тъй като едва родени, трябва да умрат от глад. Аналогично тревопасните, които имат зъби, но дъвчат с тях не трева, а камъни, също са еволюционно безсмислени, защото и на тях е съдено да изчезнат. По-нататък Клопер цитира известния пример на Уисъл: да допуснем, казва английският автор, че в някое стадо павиани един стар павиан, водач на стадото, е започнал да яде птиците като правило от лявата страна.

Например – палецът на дясната му ръка е бил осакатен и поднасяйки птицата към зъбите си, той се е стараел да държи плячката с лявата страна нагоре. Младите павиани, попивайки навиците на водача, чието поведение за тях е образец, почват да му подражават и скоро, тоест след едно поколение, всички павиани от стадото започват да ядат уловените птици от лявата страна. От гледна точка на адаптацията това поведение е безсмислено, тъй като павианите с еднаква полза за себе си могат да подхващат плячката от всяка страна, но независимо от това в групата се зафиксира именно такъв стереотип на поведение. Какво представлява той? Той представлява зародиш на култура (протокултура) като поведение, безсмислено за адаптацията. Както е известно, тази концепция на Уисъл е развита вече не от антрополог, а от философа от английската школа за логически анализ Дж. Седботъм, чиито възгледи, преди да ги оспори, авторът излага в следващите раздели (Das Fehlerhafte der Kulturfehlertheorie von Joshua Sadbottham) (2).

В своето програмно съчинение Седботъм заявява, че човешките общности създават културата в резултат на грешки, неуспешни опити, пропуски, заблуди и недоразумения. Хората, възнамерявайки да направят едно, всъщност вършат съвсем друго; стремейки се да разберат подробно механизмите на явленията, те ги тълкуват невярно; в търсене на истината стигат до лъжа – и така възникват обичаите, нравите, светините, вярата, тайната, маните (3), така възникват завети и забрани, тотеми и табута. Измислят хората невярна класификация на окръжаващия свят – появява се тотемизъм, създават неверни обобщения – и възниква отначало понятието за мани, а по-късно – и за абсолюта. Изпълнят се хората с неверни представи за строежа на собственото си тяло – и възниква понятието за грях и добродетел; ако гениталиите приличаха на пеперуди, а оплодяването – на пеене (при това носители на наследствената информация биха били определени въздушни колебания), то тези понятия биха били съвсем други! Хората вдъхват живот на абстракцията – и се появява представата за бога, занимават се с плагиатство – и възниква еклектична смесица от митове, каквато по същество е всяка религия. С едно изречение: постъпвайки бог знае как, неправилно, несъвършено от гледна точка на приспособимостта, невярно оценявайки поведението на другите хора, собственото тяло, природните сили, считайки за предопределено онова, което е станало случайно, а онова, което е предопределено – обратно, за чиста случайност, тоест измисляйки все повече несъществуващи явления, хората се ограждат с култура, преиначават по нейните понятия картината на света, а после, като минат хилядолетия, се и учудват, че не им е удобно в този затвор. Всичко това започва невинно и на пръв поглед дори несериозно, както при онези павиани, които захапват птиците винаги от лявата страна. Но когато върху тези дреболии възникне система от понятия и ценности, когато грешките, нелепостите и недоразуменията се натрупат достатъчно много, за да образуват, казано на езика на математиката, затворена система, човек вече сам става пленник на онова, което, макар по същество да е случаен куп от всякакви глупости, му изглежда като висша необходимост.

Като ерудиран човек, Седботъм подкрепя твърденията си с множество примери, взети от етнологията; помним, че неговите съпоставки навремето вдигнаха много шум (особено таблиците „случайност и необходимост“, където той съпостави всички грешни тълкувания, които културата дава на редица явления; наистина, много култури твърдят, че човек е смъртен по силата на някаква случайност; човек, както се твърди, отначало е бил безсмъртен, но после се е лишил от безсмъртието или заради грехове, или заради намесата на нечия зла воля; и обратно, случайното – формирания в хода на еволюцията облик на човека – всички култури са издигнали в ранг на обусловена необходимост, вследствие на което основните религии до ден днешен твърдят, че по строежа на тялото си човек не е случаен, тъй като е създаден по образ и подобие божие).

Критиката, на която доцент Клопер подлага хипотезата на английския си колега, не е нито нова, нито оригинална. Бидейки немец, Клопер разделя тази критика на две части: иманентна и позитивна. В иманентната той само отрича положенията на Седботъм; тази част ние ще пропуснем като слабо съществена, тъй като в нея се повтарят вече известни от специалната литература критични забележки. Във втората, позитивна част на критиката Вилхелм Клопер накрая преминава към изложение на собствената контрахипотеза за „културата като грешка“.

По наше мнение той започва изложението си твърде удачно и ефектно, с нагледен пример. Различните птици свиват гнездата си от различни материали. Нещо повече, една и съща порода птици в различни местности не строи гнездата си от еднакъв материал, тъй като напълно зависи от това какво ще намери наблизо. Какъв именно строителен материал – сламки, парчета кора, листа, черупки, камъчета – ще намери по-лесно птицата, зависи от случая. Затова в едни гнезда ще има повече черупки, а в други – камъчета, едни ще бъдат построени главно от парчета кора, а други – от пера и мъх. Но макар строителният материал несъмнено да се отразява на формата на гнездото, все пак ние не можем да твърдим, че гнездото е резултат от чиста случайност. Също както гнездото е оръдие за адаптация, макар че се строи от случайно намерени парчета от каквото и да е, така и културата е също оръдие за адаптация. Обаче – и в това се заключава новата мисъл на автора – тази адаптация се различава принципно от онази, която е присъща на растителния и животински свят.

Was ist der Fall? („Какво е истинското положение?“) – пита Клопер. Положението е такова: в човека, като телесно същество, няма нищо задължително. Съгласно съвременната биологична наука човек би могъл да се окаже не такъв, какъвто е в действителност, той би могъл да живее средно не шейсет, а шестстотин години, да има другояче оформено тяло и крайници, да има друг апарат за продължаване на рода, друг тип храносмилателна система; би могъл например да е строг вегетарианец, да снася яйца, би могъл да е двойнодишащ, да е способен за размножаване само веднъж годишно, в периода на разгонване, и тъй нататък. Наистина, човек има едно свойство, което е толкова задължително, че без него той не би бил човек. А именно: човек притежава мозък, способен да създаде реч и мислене, а разглеждайки своето тяло и съдбата, която очаква това тяло, човек напуска сферата на тези размисли крайно неудовлетворен. Той не живее дълго, при това много време отнема несъзнателното детство, годините на най-плодотворна зрелост съставят само малка част от целия живот, едва достигнал разцвета си, човек почва да старее, а за разлика от всички други създания той знае докъде води старостта. В условията на естествена еволюция животът се намира под постоянна заплаха и за да оцелееш, трябва винаги да си нащрек; затова еволюцията е развила във всичко живо органи на болките и страданията, които служат за сигнализация, подбуждаща към мерки за самосъхранение. Затова пък еволюцията е нямала никакви причини, никакви влияещи на организма сили, които биха могли да компенсират това положение „справедливо“, снабдявайки организма със съответното количество органи на удоволствието и насладата.

Никой няма да възрази, продължава Клопер, че мъките, предизвикани от глад, жажда, болести, задушаване са несравнимо по-силни и остри, отколкото удоволствието от нормалния акт на дишане, ядене или пиене. Единствено изключение от това всеобщо правило за асиметрия на мъките и насладите е сексът. Но това е разбираемо. Ако ние не се деляхме на два пола или ако гениталният ни апарат беше организиран например като при цветята, той би функционирал извън всякакви позитивни чувствени усещания, тъй като тогава поощрението към активност би било излишно. Фактът, че съществува сексуална наслада и че над нас са издигнати невидимите дворци на царството на любовта, произтича единствено от съществуването на два пола. (Клопер, щом престане да се придържа към твърдо деловия стил, веднага става сантиментално-възторжен!). Представата, че Homo hermafroditicus, ако наистина съществуваше, би обичал себе си еротично, е грешна. Това, което наричаме комплекс на Нарцис и което си представяме като влечение, което хермафродитът изпитва към самия себе си, всъщност е вторична проекция, следствие от рикошет: такъв индивид мислено помества в собственото си тяло образа на идеалния партньор (нататък следват около седемдесет страници дълбокомислени разсъждения за възможните варианти за формиране на сексуалната природа на човека при наличието на един, два и дори повече пола, но ние ще пропуснем и това обширно отстъпление).

Какво отношение към всичко това има културата? – пита Клопер. Културата – това е оръдие за адаптация от нов тип, тъй като тя не толкова сама възниква от случайности, колкото служи за това, че всичко, което в наши условия е всъщност случайно, да засияе с ореола на висша и безусловна необходимост. А това означава, че културата посредством създаваните религии въздейства с обичаите, законите, заветите и забраните си така, че да превърне недоволството в идеал, минусите в плюсове, недостатъците в достойнства, убожеството в съвършенство. Вашите страдания са нетърпими? Да, но нали те ви облагородяват и дори спасяват. Животът е кратък? Да, но пък задгробният живот е вечен. Детството е жалко и безсмислено? Да, но пък е невинно, ангелоподобно и почти свято. Старостта е отвратителна? Да, но пък тя е подготовка за вечността, а освен това старите хора трябва да се почитат заради това, че са стари. Човекът е чудовище? Да, но той не е виновен за това, виновни са греховете на предците или пък дяволът, който се меси в божиите дела. Човек не знае към какво се стреми, търси смисъла на живота, нещастен е? Да, но това е обратната страна на свободата, нали свободата е най-висшето благо и не е беда, ако се наложи да плащаме скъпо за нея, тъй като човек, лишен от свобода, би бил още по-нещастен! Животните, забелязва Клопер, не отличават мършата от екскрементите, за тях и едното, и другото са само отпадъци от жизнените процеси. За последователния материалист съпоставянето на труповете с екскрементите би трябвало да е също толкова естествено. Но от последните ние се избавяме по възможност незабелязано, а от първите – помпозно, тържествено, украсявайки останките с множество скъпи и сложни опаковки. Това изисква от нас културата като система от условности, които ни помагат да се примирим с неприемливите за нас явления. Тържествените погребални ритуали са само начин да заглушим в себе си естествения протест срещу позорния факт, че човек е смъртен. Защото наистина е позорно, че разумът, който цял живот се е запълвал с все по-обширни познания, в края на краищата ще изчезне в локва гнилоч.

Излиза, че културата е оправдателка на всички възражения, възмущения, претенции, които човек би могъл да предяви към естествения еволюционен процес, към всички свойства на нашето тяло, възникнали случайно и по случайност съдбоносни, които, без наше съгласие, са ни се паднали в наследство от многовековния процес на приспособяване към ежедневните нужди. И с това дрипаво наследство, с тази панаирджийска сбирщина от недъзи и наследствени болести, набутани по клетките, скрепени с кости, превързани със сухожилия и мускули, културата, натруфена с живописната тога на професионален служебен адвокат, се опитва да ни примири с помощта на безброй увъртания, прибягвайки към вътрешно противоречиви аргументи, апелирайки ту към чувствата, ту към разума, тъй като за нея всички пътища за убеждаване са добри, стига да достигат целта си: да преправят знака за изваждане в знак за събиране, нашата нищета, нашите недъзи, нашата убогост – в добродетел, съвършенство и явна необходимост.

С такива монументални акорди на стила, по мярка възвишени и строги, завършва първата част на трактата на доцент Клопер, накратко изложена тук от нас. Втората част обяснява колко важно е разбирането за истинското предназначение на културата, за да може човек по достойнство да приеме предвестниците на бъдещето, което той сам си е приготвил, създавайки научно-техническа цивилизация.

Културата е грешка! – провъзгласява Клопер, и лаконизмът на това твърдение извиква в паметта ни Шопенхауеровото Die Welt ist Wille! (4) Културата е грешка, но не в смисъл, че уж е възникнала случайно, не, възникването ù е било неизбежно, понеже, както следва от първата част, тя помага на адаптацията. Но културата въздейства чисто умозрително: тя не превръща човека със силата на религиозните догми и завети в наистина безсмъртно същество, тя не създава за случайния човек, homini accidentali, реален бог-творец, тя по същество не отменя нито атом от страданията, горестите и мъките (Клопер и тук е верен на Шопенхауер!) – всичко това тя прави само в сферата на духа, на тълкуванията, интерпретациите, тя изпълва със смисъл онова, което по вътрешната си същина няма ни най-малък смисъл, тя отделя греха от добродетелта, благодеянието от подлостта, позора от величието.

Но ето техническата цивилизация, отначало с бавни стъпки, малко по малко придвижвайки се напред с примитивните си таратайки, пропълзя под културата – и зданието затрепери, напукаха се стените на кристалната кула, тъй като техническата цивилизация обещава да поправи човека и действително да оптимизира тялото му, а също така и мозъка, душата му; тази внезапно нахлула исполинска сила (на информацията, трупала се с векове и взривила се в двадесети век) провъзгласява възможността за дълъг живот, граничещ с безсмъртието, възможност да съзряваме бързо и въобще да не стареем, възможност за безброй физически наслаждения и пълно унищожение на мъките и страданията, както „естествените“ (старчески), така и „случайните“ (свързани с болести), тя провъзгласява възможността за свобода навсякъде, където досега слепият случай беше увенчан с неизбежността (например свобода за подбиране на черти от характера на човека, за усилване на талантите, способностите, ума, за придаване на произволни форми, функции на човешкото тяло, на лицето, на мисленето, при желание дори вечни, и тъй нататък).

Какво би трябвало да направим пред лицето на тези обещания, подкрепени с това, което вече е направено? Да се впуснем в победен танц, а културата, този бастун за недъгави, патерица за сакати, кресло за паралитици, този товар на годините, отегчаващ позора на тялото ни, убожеството на нашето изнурително съществуване, тази отслужила времето си слугиня трябва да признаем всичко на всичко за анахронизъм. Защото нуждаят ли се от протези хората, на които могат да пораснат нови крайници? Трябва ли слепецът трескаво да притиска към гърдите си белия бастун, ако му върнем зрението? Трябва ли да иска връщане на слепотата онзи, на когото са махнали пелената от очите? Не е ли по-добре веднага да занесем всички тези ненужни вехтории в музея на миналото, за да се отправим с твърда крачка към очакващите ни трудни, но прекрасни задачи и цели? Докато природата на телата ни: техният бавен растеж, бързото им износване – е била непробиваема стена, непристъпна крепост, граница на съществуването, дотогава културата е помагала на безбройните поколения да се приспособят към неизбежното положение. Тя е примирявала с това, нещо повече, тя както доказва авторът, е превръщала недостатъците в предимства, несъвършенствата – в достойнства, също както ако някой, обречен да кара раздрънкана, отвратителна, жалка кола постепенно би обикнал нейната жалкост, би започнал да търси в нелепостта ù въплъщение на вечния идеал, в непрестанните повреди – закони на природата и мирозданието, в давещия се мотор и скърцащите предавки – деяния на самия господ бог. Докато наоколо няма никаква друга кола, това е напълно правилна, напълно подходяща, единствено вярна и дори разумна политика. Несъмнено! Но сега, когато на хоризонта се появява нова блестяща лимузина? Да се хващаме за потрошените спици, да изпадаме в отчаяние само от едната мисъл, че ще се наложи да се разделим с този урод, да молим за помощ при вида на безупречната красота на новия модел? Разбира се, психологически това е ясно. Защото прекалено дълго – хилядолетия! – е продължил процесът на подчинение на собственото ни еволюционно създало се естество, това гигантско многовековно усилие, каращо ни да заобичаме дадената форма на съществуване с цялата ù нищета и безобразие, с убожеството и физиологичните ù безсмислици.

В продължение на всички сменящи се една след друга културни формации човек е наговорил покрай това толкова много глупости, така се е самохипнотизирал, така се е самоубедил в окончателността, единствеността, изключителността, а главното – в неизменността на своята участ, че сега, виждайки избавлението, се дърпа назад, трепери, затваря очи, надава тревожни викове, отвръща се от своя технически спасител, иска да избяга все едно къде, ако ще на четири крака в гората, иска да счупи със собствените си ръце, да стъпче и стрие на прах този благоуханен цвят на науката, това чудо на познанието, само и само да не отидат за вторични суровини отдавна остарелите ценности, които той е нахранил със собствената си кръв, грижил се е за тях насън и наяве, докато не е заставил сам себе си да ги заобича! Но тези безсмислени постъпки, този шок, този ужас от всяка разумна гледна точка е просто глупост.

Да, културата е грешка! Но само в този смисъл, в който е грешка да си затваряме очите при вида на светлината, да отхвърляме лекарствата за недъга си, да искаме тамян и магически заклинания, когато до леглото на болния стои учен лекар. Тази грешка не е съществувала, просто я е нямало дотогава, докато не се е появило и не се е издигнало на нужната висота познанието ни; тази грешка е всичко на всичко отказ, упоритост, отвръщане, треска на ужас, които съвременните „мислители“ наричат интелектуален анализ на световните промени. Културата, тази система от протези, трябва да бъде отхвърлена, за да се отдадем под опека на знанията, които ще ни преправят, довеждайки ни до съвършенство, при това тази безупречност ще бъде не измислена, не внушена, не изведена от хитро сплетени и вътрешно противоречиви понятия и догми, а напълно делова, материална, съвършено обективна, тъй като самото съществуване ще стане съвършено, а не само неговото тълкуване, неговата интерпретация! Културата, тази оправдателка на творческото бездарие на еволюцията, това адвокатче, водещо очевидно загубено дело, този защитник на примитивизма и соматичната небрежност, трябва да се оттегли, когато делото преминава към други, по-високи инстанции, когато се руши крепостната стена на досега нерушимите понятия. Техническият прогрес унищожава културата? Дава свобода там, където преди е царял деспотизмът на биологията? Именно така! И вместо да обливаме със сълзи килията си, трябва да ускорим ход, за да излезем от тази мрачна обител. И тогава (с тези отмерени заключителни акорди започва финалът) всичко, което се говори за заплахата, която носи на традиционната култура новата технология, е истина. Но от това не трябва да се боим, не трябва да кърпим пукащата се по шевовете култура, да скрепваме догмите ù с карфици, да се противим на нахлуването на ново знание в нашите тела и съдби. Културата и сега не престава да бъде ценност, но ценност от съвсем друг род, а именно историческа. Нали тя е онази огромна оранжерия, онова майчино лоно, онзи инкубатор, в който са се разплодили изобретенията, в мъки породили науката. И това е естествено: както развиващият се зародиш поглъща безжизненото вещество на яйчния белтък, така и развиващата се техника поглъща, смила и претворява в собствената си плът културата, защото именно такава е съдбата на яйцето и зародиша му.

Ние живеем в преходна епоха, казва Клопер, а никога не е така неизразимо трудно да се оцени и изминатия път, и онзи, който още предстои, както в преходните моменти, тъй като това са времена на пълна неразбория в понятията. Но този процес е започнал, той е неизбежен. Във всеки случай не трябва да предполагаме, че преходът от биологичното робство към свободата на самосъзиданието ще бъде мигновен. Да усъвършенства себе си веднъж и завинаги човек няма да успее, а процесът на самопреправяне ще продължава векове.

„Смея да уверя читателя – продължава Клопер, – че проблемът, над който се блъска хуманистът, придържащ се към традиционните възгледи, изплашен от научната революция, е всичко на всичко мъка на кучето по отнетия нашийник. Целият проблем се свежда до това, че човек представлява сам по себе си кълбо от противоречия, от които той не може да се избави дори когато това е технически възможно, – с други думи, че не бива да прекрояваме тялото, да отслабваме агресивността, да усилваме интелекта, да уравновесяваме емоциите, да преиначаваме секса, да избавяме човека от старостта, от родилните мъки, а не бива, защото никога не сме правили това преди, а това, което никога не сме правили, е лошо именно затова. За хуманиста не е позволено да излага причините за съвременното състояние на човешкия дух и тяло в съответствие с данните на науката като произволна дълга верига от хазартни печалби и загуби, многовековни конвулсии на еволюционния процес, въртян във всички посоки от различни земетресения, велики ледникови епохи, взривове на звезди, смяна на магнитните полюси и прочие безбройни произшествия. Това, което еволюцията е натрупала отначало у животните, после у антропоидите, което са струпали в една купчина отборът и селекцията, което от ден на ден се е закрепяло в гените като случайна комбинация от хвърлени на масата зарове, ни принуждават да го признаем за неприкосновена светиня, нерушима во веки веков, дори без смислено да ни обяснят защо. Можем да си помислим, че за културата е оскърбителен нашият извод за нейната работа, очевидно почтена, за тази най-голяма, най-трудна, най-невероятна и най-лъжлива от всички измами, с които се е снабдил homo sapiens, за която той се е хванал, изхвърлен на простора на разумното съществуване от този съмнителен бордей, където продължава мошеничеството на гените, където еволюционният процес закрепва в хромозомите шмекерския си маниер да подменя картите; и наистина, тази игра е само едно гнусно мошеничество, което никога не се е стремило към никакво висше благо или цел, нали в тази бърлога главното е да оцелееш днес, и никой не го е еня какво ще стане утре със съществото, което е успяло да оживее само по силата на компромиса, на безпринципността, – с други думи, позорно и унизително. И тъй като всичко става съвсем не така, както си въобразява треперещият от страх хуманист, този тъпак, този невежа, който без всякакви основания за това нарича себе си рационалист, културата ще бъде промита, раздробена, разглобена и поправена съгласно промените, на които ще се подложи човекът. Там, където животът зависи от мошеничеството на гените, от компромисите на адаптацията, там няма никаква тайна, а има само тежък махмурлук на измамените, мъки, останали ни още от предците-маймуни, опит да се изкатериш на небето по въображаема стълба, от която в края на краищата винаги падаш долу, хванат за петата от биологията, и не е важно ще си закачаш ли птичи пера или божествен нимб, ще си измисляш ли непорочно зачатие, или ще се осланяш на честно спечелен героизъм. И така, всичко необходимо остава недокоснато, само постепенно отмирайки, ще изчезнат строителните отпадъци на предразсъдъците, тълкуванията, увъртанията, замазването на очите – с една дума, на цялата тази казуистика, за която през всичките векове се е държало нещастното човечество, за да поукраси втръсналото си състояние. От облаците на информационния взрив в идващия век ще се появи Homo Optimisans Se Ipse, Autocreator, Самосъзидателят, който ще се посмее над нашите Касандри (ако има с какво да се смее). Ние трябва да приветстваме тази възможност, ние безусловно трябва да я признаем за щастливо стечение на космическо-планетарните обстоятелства, а не да изпадаме в истерия от ужас пред силата, която ще ни свали от ешафода, за да разбие оковите, които мъкне всеки от нас, очаквайки кога ще секне накрая източникът на нашите физически сили, кога ще ни настигне самоудушаващата агония. И дори ако целият свят реши да ратува за това състояние, с което еволюцията ни е заклеймила по-лошо, отколкото ние клеймим последния престъпник, аз никога няма да се съглася с това и дори от смъртния одър ще хриптя: „Долу еволюцията, да живее самосъзиданието!“

Пространното изложение, с цитат от което завършихме нашия разбор, е крайно поучително. А поучително е предимно с това, че още веднъж доказва: на света няма никакво явно за някои въплъщение на злини и нещастия, което в същото време други да не смятат за олицетворение на благодатта и да го превъзнасят до небето. Както предполага рецензентът, не бива да смятаме техноеволюцията за панацея от всички беди най-малкото защото критериите за оптимизация са прекалено сложно свързани помежду си, за да ги смятаме за универсално средство (тоест несъмнено безупречен практически кодекс на благите деяния). Във всеки случай, ние все пак препоръчваме на вниманието на читателите книгата „Културата като грешка“, тъй като тя е и един типичен за времето си опит да се проникне в бъдещето, все още мъгляво, независимо от съвместните усилия на футуролозите и на такива мислители като Клопер.

(1) „Върху четирите корена на закона за достатъчните основания“ (нем.).

(2) „Погрешността на теорията на Джошуа Седботъм „Културата като грешка“ (нем.).

(3) Мани (лат. – manes) – обожествени души на предците у древните римляни.

(4) „Светът е воля!“ (нем.)

Превод: Иван Попов, 2000