Абсурдно
АБСУРДНО
"На градовете вавилонските кули,
възгордели се, отново ний зидаме".
Из "Облак в гащи"
В този град, дето врявата кански
вие, скърца, боботи и писка,
а трамваят край близкия дансинг
дрънка в такта на музика диско,
оглушах и неволно поисках
да заспя в усмирителна риза.
Вън дойде санитарният дизел,
но минутка преди да ме спипа
в милосърдна прегръдка екипа,
аз надмогнах умората сляпа
и реших безпощадно да щипя,
да ръмжа, да се зъбя, да хапя.
Чух, че викат: „Какви те прихващат?!“
Аз отвърнах със жест многозначен.
Вързах облак в оранжеви гащи
за антената-мачта така, че
да плющи овехтелият крачол!
Свирна остро коминът.
Подскочи като клоун панелната плоча.
Отлепи се бетонният стълб и
хора, подлези, покриви, стълби,
под напора на вятър транзитен,
полетяха след пушека кълбест
към червения кръг на зенита...
И светът стана пак първобитен.
Както казват сега - робиизонов.
Аз вървях парцалив като битник,
но затънал в безлюдната зона,
нейде много встрани от закона,
озлобен, изоставен, разнищен,
съградих свое второ огнище.
Очертах булеварда централен,
вдигнах скели под звездното хале
и положил стабилни основи
в този ден - и щастлив и фатален,
своя град пресъздадох отново...
Моя град! Моя изгрев оранжев!
Стадиона и близкия нармаг!
Пак запя като дрезгаво банджо
на трамвая звънецът алармен.
И съседите слушаха „Кармен“.
А отсреща - в пресечката глуха,
както винаги виеше „ухер“.
Всичко беше по старому. Само,
сякаш откъс от мъничка драма -
неиграна до днес, предстояща,
там на покрива с дързост голяма
някой връзваше облаци в гащи...