Достатъчно
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
Достатъчно (размисли за възможностите) - Калин Ненов
Сто демона има във мене
сто бяса, бунни да бият.
Притихнали, чакат знамение
и чакат...
А аз си ги крия.
Това не е достатъчно.
~ ~ ~
Когато бях на седемнайсет, намериха ме “Падналите богове” на Дейвид Зиндел. Тогава самият аз тъкмо започвах да се клатя и “Падналите богове” бе книгата, която първа ме изтегли в орбита: издърпа ме над младата несигурност и отчаянието, неверието, че е възможно нещо не като това около мене, нещо друго; шокира ме (как инак, при история, която посвещава първите си двайсет страници на ритуал на обрязване) и обшири ума ми, без да са нужни наркотиците и симбиозните компютри, ползвани от бъдещите хора; и, може би най-трайното от всичко – отвлече сърцето ми.
Данло уи Соли Рингес, протагонистът на историята, светецът, мъченикът, нечовешкият (тези определения не съм си ги измислял, виждал съм ги в критиката) – Човекът, както го нарекох аз – ми даде много, което нямаше къде да взема от реалността си – не можех да открия в никой от човеците наоколо. У Данло видях немислимото дотогава съчетание от чувствителност и сила. Жадно прегърнах движещото го желание да обзре, вкуси, да се потопи във всичко – всяка умствена система, всеки религиозен мироглед, всяко усещане и обяснение, всяко човешко чувство, всяка мисъл, всеки акт; да ги приеме в себе си и да им каже: Да. Вие сте част от този свят и ваше право е да съществувате, и няма да ви отрека и да отвърна поглед, дори очите ми да изтекат от грозотата ви. Защото само щом обгърна цялото, сам бих могъл да бъда цял – човек. (Още тогава ме е боляло от всяко Не – което реже късче от Вселената и го потулва някъде, та да не пречи на теориите и желанията ни, да не грози света ни. Боляло ме е повече; сега разбирам, че това желание да отречеш и да отхвърлиш е също част от цялото, и постепенно се приучвам да му казвам Да.) Данло ме учеше на миротворчество, на справяне с конфликтите без нараняване, на обич без резерви и без вкопчване...
Тогава май за първи път открих какъв ще стана, щом порасна – човек.
(Някои се развиваме по-бавно, знаете.)
Оказа се, че “Падналите богове” е само първа част от три; че цялото се казва “Реквием за Хомо сапиенс”; че очевидно няма да се появи на български – та значи ми е време да си го намеря на английски. Втората част, “Дивото” (The Wild), бе даже още по-зашеметяваща. Данло уи Соли Рингес пое на път сред Космоса да търси лек за нелечима болест, пробудена в гените на народа му; и друг, срещу космическа цивилизация, взривяваща звезди, за да осигури енергия и суровини за вечно гладните си, вечно роящи се деца; и трети, който да възвърне спомените на психически насилената му любима; и заедно, отвъд и във това, да търси цялото.
Когато свърших с апогея в “Дивото” – мига, в който Данло, вглеждайки се в себе си, слизайки все по-навътре, през неврони, молекули, атоми, субатомни частици, до съзнанието светлина, което свързва всичко и е всичко – оставих книгата, излязох на една от моите любими усамотени поляни над морето и гледах нощта. Очите ми трябва да са били по-черни от черното в оня миг – тъй бяха зинали зениците ми, да изпият Цялото.
А после, на една от срещите в четвъртък, когато се събирахме с подобни чувстващи и търсещи приятели, побързах да го споделя: да проверя ще лумне ли и в техните очи, да видя колко сродни сме.
(Седем години по-късно, на четири континента, оставаме си сродни. Всеки от нас – Тобиас, Моника, Анна, Негар, Сузанне – е поливал желанието си да гледа света с немигащи очи, да търси зрънцето красота дори където винаги преди е виждал само пластовете мръсотия. А с поне трима от нас “Реквиемът” се е сраснал и името на Данло още прелита помежду ни като електричество, като дума, която изчерпва хиляди други и ни уверява, че под всички наши нови пластове се знаем, съхранили сме същественото.)
Тогава исках да се запозная с Дейвид, човека зад героя Данло. Усещах, че такава наситеност, толкова екстаз не могат да не бъдат преживени лично, истински. Копнеех, алчно и неутолимо, да узная как – през какво трябва да преминеш, за да я постигнеш? Колко си загубил, за да я спечелиш? Как така я има някъде, а аз не мога да я видя в хората около мен? Има ли я – има ли го живия човек зад образа? Исках да поканя Дейвид като гост на европейския събор на фантастиката в Пловдив август 2004-а. Но обстоятелствата, както пеят Fates Warning, се наговориха и не се получи.
После, докато се борех с разочарованието си, осъзнах, че сам не съм бил готов за онази среща. Животът ми вече се люлееше с най-широкия мах на биполярното махало, и точно онова лято изобщо, ама изобщо не бях в състояние да възприемам или да задавам въпроси. Но има и друго: бях прочел финалната част на “Реквием за Хомо сапиенс”, “Война в рая” (War in Heaven) – и знаех, че това не е достатъчно.
~ ~ ~
Чета. Наблюдавам хората – в трамвая, на опашка в пощата, по телевизията. Усмихвам се, когато зърна чуждата усмивка в привично смръщените, втурнати потоци на града. И се омайвам – понякога съм се улавял как долната ми челюст висва, сякаш пак съм мъничък и гледам “Сънчо” – омайвам се, когато сетивата ми уловят необичайното. Смях и закачки, макар че смеещия се го чака неотложен краен срок. Нежност във връзка, продължила повече от четвърт век. Желание да разбереш, да подкрепиш, да даваш – и така да ставаш повече – у приятелка, която няма още двадесет. Учител по изкуства, за когото ученикът е приятел; чието истинско призвание е да предава свободата на духа. Природозащитник зооинженер, който ми споделя: “Първата седмица след като повярвах в прераждането, се чувствах адски гадно, ходех като болен. Цялата тая мизерия – смита с махване света ни, – отново и отново...” А после се ухилва, да не би да си помисля, че гадното е продължило повече от седмица.
Но някъде отвътре, под очите и ушите, под усещанията и мислите, там, където съм наистина, то ме гложди:
Не е достатъчно.
~ ~ ~
Често съм се питал защо Зиндел е решил да завърши “Реквиема”, отстъпвайки от принципите в по-ранните му части – да оправдае отнемането на чужд живот и изяждането му с идеята, че един клон от дървото на еволюцията е в правото си да засенчи друг, да го лиши от светлина и влага и дори да го накара да изсъхне, ако така самото дърво ще прорасте по-здраво; да се свлече обратно в дарвинизма. (Дарвинизмът, вече се досещате, не достатъчен.)
Дали не е било заради обвиненията, че героят му прилича твърде много на светец, че тази свръхчовешкост става нечовешкост; че масата читатели – дори ония жадни духове, които виждат в етикета Speculative Fiction <Умозрителна проза (англ.), понятието, което обхваща научна фантастика, фентъзи и всичко помежду и наоколо им> възможности за обширяване, за нещо друго – че даже те биха се отдръпнали скептично, биха спрели да приемат ставащото за възможно, да се доверяват на героя?
(Възможно е, разбира се, причините да са били далеч по-тривиални – притискащ краен срок или редактор, който настоява, че тази книга няма да прескочи седемстотин страници. Последната глава на “Реквиема” е тъй нахвърляна, тъй бледо драсната, когато я сравним с останалите седемдесетина, търпеливи, изваяни до най-финия художествен детайл и най-малката логическа брънка... навярно е заради външен фактор. И някой ден, когато уловя, че му е време, ще пиша на Зиндел и ще го питам как е било, но по-важно, какво би му се искало да бъде – сега, години по-нататък.)
Помня, че заради отхвърлянето на ахимса, идеалът да не нараняваш даже в мислите си, който го беше водил и ваял като човек, се отдръпнах от Данло, Тамара и сина им, видях ги като носители на оная друга безгранична човешка възможност – да се плъзваме в готовите коловози и да бъдем нормални: обикновено семейство, което се бори за своите базисни ценности, включително оцеляването.
Да, ще кажете, животът на сина му бе по-важен от живота на бялата мечка; когато браниш близките си, убийството е оправдано.
Аз няма да ви отговоря. Развоят на историята с глада и решението на Данло продължават да ми идват неестествени, наложени свише, не от посоката на текста, а от автора, който се опитва да ни убеди в нещо.
(И се надявам никой, никога вече да не ми казва “Хората са най-важни”, досущ Батман, четящ морал на Отровната Айви. Покажете го; докажете го; но не го казвайте.)
Може би съм неоправдано жесток, особено след като не съм бил в ситуация, в която ми се налага да правя избор между живота на любимо същество и такова, към което не чувствам много. Може би съм наивен. Може би просто ви давам думи, в които да потърсите спасение, ако тези ми размисли ви изпълнят със студ. Мен ме изпълваше студ, когато гледах Данло сам да се вписва в “или – или” избори, да се отказва от възможности.
~ ~ ~
Данло уи Соли Рингес е мечта.
Не е идеален, както няма да се уморя да обяснявам. И него го облива черен гняв, до главоболие, което бие слепоочията с чук и замъглява поглед и преценка. Забравя собствените си обети, пометен от емоциите: когато научава, че е роден с кръвосмешение, сред подигравки на съученици, младият Данло в помрачението си изчопля снежни червеи и ги изяжда, както е обичаят на рожденото му племе, въпреки че отдавна е поел обет за ненасилие. Не се свени да провокира психическа болка – макар и със съзидателна подбуда, понеже е възпитан в ангслан, свещеният садизъм на фравашките отци, според който психическата болка калява духа и ни помага да растем, тъй като само от нас зависи дали и колко ще оставим да ни заболи от нея. (Например: ако ви кажа че сте глупави – и недостатъчни, само вие решавате колко навътре да ви стигнат тия мои думи, колко да им повярвате, колко да се порежете на тях. Ако в този момент мръщите чела недоверчиво, то е защото някой друг ви е отровил, учил ви е, че люта рана заздравява, но люта дума не се забравя – и вие сте повярвали.)
Но Данло е мечта, защото се стреми. Попадайки сред свят, изправен пред война, той се стреми да проумее позициите на всички и да съзре – да създаде, ако е нужно – позиция, която да ги изразява до една, така че всеки да е склонен да я възприеме като своя и, възприета, да остане трайно, като основата на мир, не примирение. (Такъв е впрочем водещият принцип в разрешаването на конфликти, conflict resolution/transformation.) Когато след редица изпитания един народ, потърсил единение в компютърните симулации, го пуска в себе си – съвсем буквално, Данло не се противи и не се прикрива, оставя се да се разтвори целият, при все опасността завинаги да се лиши от индивидуалност, да се пристрасти към безпрепятствено споделяните преживявания, без думи, неразбиране и страхове, да не поиска да се върне към физически ограничаващия свят и мисиите, за които е положил клетва там. А после, след като познава дузина други бляскави човешки същества в сияйната им цялост, той се стреми да им покаже, че цялост като тази не е цялост и няма как да бъде, ако бягат от телата си, ако решат да кажат “не” на част от себе си.
Тъй Данло е мечта, защото се стреми към повече и същевременно живее с радостта от онова, което му се случва; постигнал е непостижимият баланс между желание и удовлетвореност.
~ ~ ~
“– Ти си Светлоносецът – рече Хара. – Човек без страх, който ще изцели живите и ще крачи с мъртвите. Мнозина казват, че можеш да изцелиш и умиращите.
– Не – отвърна Данло. – Умиращите, хората... само те могат да изцелят себе си.
– Говори се, че носиш светлина в дланите си и че докосването ти е като докосването на слънцето о цветето.
Данло затвори очи, припомняйки си какво бе видял в себе си по време на светлоприношението.
– Ние всички сме само светлина, да? Тази прекрасна светлина. Тя е вътре във всички неща. Тя е всички неща, наистина. Тя... познава себе си. Тя движи себе си, кара себе си да се движи. И създава себе си, от себе си, струяща, безспир, новите форми, силата, волята, аз... аз знам, че всеки е в състояние да изцели себе си. Този благословен начин, почти мога да го съзра. Мога да го почувствам, в дланите си, в кръвта си, и по-дълбоко – той гори във всеки атом на моето същество като огън. Всички ние сме изпълнени с този пламък, Благословена Хара. Той изгаря да претвори себе си. И ние изгаряме да претворим себе си, и всички знаем как, наистина знаем. Ала не знаем... че знаем.
...
Когато Хара най-сетне го погледна, очите й бяха събрали почти толкова вода, колкото тъмни океани, носещи се в безкрайните дълбини на космоса. Лицето й бе потъмняло от скръб, а душата й бе изстинала в очакване на смъртта. Данло дълго я гледа, внимателно и очаквателно – чакайки, докато не почувства парещия прилив на сълзи да гори в собствените му очи. През този прозорец към страданието, което споделяха, той съзря един по-ясен неин образ. Видя нейната гордост, твърда като диамант, и нейната доброта, благородството и милосърдието й. В някои отношения тя бе най-прекрасната жена, която някога бе познавал. Ала тя плачеше в безмълвната си скръб и страдаше в ужасна самота, сякаш бе последната жива звезда насред черната пустош на нощта. Любовта му към нея, осъзна той, бе без предел, като самия живот. Удиви се на превеликата странност на живота, могъществото му, тайнствеността му, безкрайните му възможности. Винаги съществуваше светлина в светлината, спомени за миналото, мечти за бъдещето, цвете, което се разтваря от вътрешността си в цветове от синьо и бяло, и златно, като безкраен лотос, който разцъфва сред вселената. Докато се взираше все по-дълбоко и по-дълбоко, той съзря Хара не само като възрастна жена, ранена в душата си, но и като дете, изпълнено с молитви и надежди, като майка и любима, като новородено, което се опитва да погълне с очи чудото на света. Съзря я като предан Четец, който има големи планове за своята Църква, и като баба, чието най-голямо удоволствие е да праща подаръци на децата на своите деца. Съзря я такава, каквато тепърва можеше да бъде. Защото нейният живот още не бе приключил. Тя можеше да живее навярно още тридесет години – или тридесет милиона. Тя щеше да се върне към вярата си, стига да можеше да се върне към себе си, и щеше да бъде ярка светлина, която да отведе Църквата в нова епоха. Всеки мъж и жена е звезда – спомни си той. Ала никой, дори Върховната свята Иви на Кибернетичната вселенска църква, не можеше да бъде осъден да сияе сам.
– Хара, Хара.
Макар че устните му останаха затворени и гърлото му не издаде звук, Данло я повика с друга, по-дълбока част от себе си.
– Хара, Хара – попита я той с очи. – Кой съм аз? Какво съм аз?
И, по същия мълчалив начин, Хара му отговори:
– Ти си Светлоносецът.
– Не, не – аз съм само огледало, нищо повече. Погледни ме и ще видиш само себе си.
И тогава настъпи миг. Настъпи миг на припомняне и чудо, в който Данло се върна към струящата светлина в себе си. Той бе огледало за душата на Хара, наистина, но беше и много повече. Очите му сияеха като наситени сини течни скъпоценности, а сърцето му бе пламтящ диамант, изпълнен с огън и любов. Цялото му същество стана богоподобно и прозрачно, всъщност съвсем неприличащо на посребрено стъкло, а по-скоро на някакво невъзможно кристално вещество, съвършено прозрачно за светлината на най-дълбокото му съзнание. Тази светлина отвъд светлината се лееше от него с цялото великолепие на звезда. Тя премина от неговите очи в нейните. Докосна най-дълбоката й същност и възпламени желанието й за живот. В Хара, както във всеки, живееха всичките диви възможности на живота. В яркото озарение на мига тя най-сетне прозря това. Седеше на мястото си, усмихвайки се на Данло и танцувайки с него душа о душа в страшната ярка красота на светлината от очите им. И всичко това се случи помежду им без думи и без шепот, в пълно мълчание. Нито един от програмистите или пазителите (или дори малкият светещ имаго на Еде) никога нямаше да узнае как Хара Иви ен ли Еде най-сетне достигна своята собствена скрита светлина.” <От “Дивото”, Дейвид Зиндел. Преводът е мой.>
Дори само сълзите, които тоя пасаж ми донася, и яснотата с тях – те са достатъчни, за да зная защо “Реквием за Хомо сапиенс” влезе в живота ми.
~ ~ ~
Какво не ми достига в Данло?
“Реквиемът”, с трите си части, обхваща две хиляди страници и засяга – без преувеличение – десетки области от човешкото познание, обикновено гледайки ги през очи, които търсят невъобразеното, недоразвитото и неописаното. И никак не е трудно за неопитния млад човек да се залута в толкова много, да затвори книгите с усещането, че, о, да, сега той вече знае, бил е навсякъде, където има смисъл да отидеш – бил е там в орбита; а онова, което му се случва в мъничкия, ежедневния му свят, едва ли ще го изненада с нещо важно; че занапред го чакат само и единствено вариации на ситуациите, през които е минавал редом с Данло, и никак няма да е странно, ако “героите” в тия ситуации не се оправят и не се представят тъй добре, както героите от “Реквиема”.
(Нормално е художествените герои да ни надминават в много отношения. Те все пак концентрират, а често и хиперболизират онова “най”, на което сме способни – и хубаво, и лошо, и невместващо се в никакви критерии и рамки. Опасенията на младия читател, за когото малко подвеждащо говорих в трето лице, по-скоро бяха, че няма да съзре около себе си, сред живите, проявите на онова желание за повече; че сред живите не просто е по-слабо, а го няма като качество въобще; че би могло да е самозаблуда и измислица.)
С минаването на годините и дострояването на галерията от житейски ситуации се разшири и погледът ми. И ето ситуации, които ми долипсваха чувствително в “Реквиема”:
Зиндел не е показал Данло като шеф на други хора. Да, Данло мотивира множества, цели народи, отделни ярки личности да вярват и да бъдат повече, ала на тия две хиляди страници аз никъде не го съзрях да ръководи групичка от хора: да опознава всеки и да преценява кой с кое се справя най-добре, за да му повери най-пасващата част от цялото; да ги успокоява, щом се провалят; да не забравя откъде са тръгнали и накъде вървят и да знае как да им го напомни, така че да им дава сили в моментите на отчаяние; да възприема конфликтите като естествени прояви на общуването и съвместното постигане – дори конфликтите за мънички неща, от преумора или пък дребнавост, или его.
Не видях и самия Данло уморен, раздразнителен, готов да хапе в раздразнението си, но тези са си мои лични слабости, които зная, че не са необходими и има как да се надмогнат с опита; че щом работиш с други, даващи ти шанс да те изслушат, разбирането, помирението и постигането изисква само време.
За сметка на това ми липсваха ситуациите, в които Данло трябваше да взаимодейства с други хора, които не желаят да го слушат, пред които той не може да разчита на авторитет или дори човешко уважение, които биха го третирали като измамник сладкодумец; наивник и идеалист; поредния парашутист, натресен им отнякъде, опитващ се да ги експлоатира или да им продава краставици; толкова усъмнени в него или убедени в себе си, че диалогът се извръща в мърдане на устни...
Искаше ми се да видя Данло в повече такива ситуации, да видя как ще го преведе Зиндел през тях. Те щяха да помогнат да преодолея не една от кризите на миналите ми години по-безкризисно.
~ ~ ~
Понякога ме навестява един образ:
Тялото ми, оловносиво, цялото от олово.
Изведнъж върху него се появява точка. Червена, после оранжева, златна, бяла... ослепително бяла – и блъвва огън.
Късовете оловносиво се превръщат в потоци от светлина, сякаш изгрява звезда. Светлината не е пожарът на свръхнова, не оставя по дирите си пепелища; тя се предава на всичко, което докосне, отдава му се, напоява го, насища го – докато самò не засвети.
И когато тая картина се връща в ума ми – всъщност не е в ума ми, мога да я почувствам във всяка клетка, навярно такива са спомените, впечатани в гените ни, за които разказва Зиндел – тогава гърдите ми се издуват, и мога да чуя сърцето си, и знам, че всичко ми е възможно, стига наистина да го избера. И ми е леко дори когато се върна в тежкото си оловно тяло.
Тогава ми е достатъчно.
~ ~ ~
Аз си мисля, че хората трябва преди всичко да бъдат приятели, защото без приятели... за къде сме? – сподели с мен наскоро Габриела, приятел.
(Липсата на общ, неженски и немъжки, род в българския ми създава огромна недостатъчност, когато го говоря. Нужен ми е, тоя общ род, за да прекрача отвъд различията и да изтъкна общите неща помежду ни, мъже и жени, човеци.)
В “Триптих за Юнаци и злодеи”, върху лявото платно, ей тъй между другото бях закачил читателите с “Някои разправят, че я обичал като повече от приятел. Други се смеят: какво значи да обичаш като повече от приятел?”
Не зная колко от тях са го забелязали – подхвърлено е сред пороя от мисли и щрихи и лесно се изгубва, ако човек не си оставя време да развърти из ума си всяка една поотделно, да потърси къде е мястото му, индивидуалното, неповторимото му място спрямо нея. Навярно нарочно съм го оставил тъй незабележимо; уловимо само от читателите, минали през нещо подобно. Не обичам да говоря за обичането, което е “повече от приятелство”, почти толкова, колкото не обичам ситуациите, в които въпросното обичане между двама човека застава на пътя на приятелството, тяхното общо приятелство или това на единия с някой друг. Как да не възкликна като усмихнатия разказвач на “Триптиха”: Що за обичане е това, което тъй те иска за себе си, че сакън и прашинка не дава от тебе за другите, или пък дава, но го боли, криво му става, че те споделя (с други), и тъй с времето охладнява – ти свикваш ли с болката и кривото, без сам~a да се изкривиш? - и се отдръпва, и даже забравя, че преди обичането е имало и приятелство... Що за обичане е?
Данло и “Реквиемът”, както съм писал в един опит за предговор <“Зиндел в малко думи”>, ме изцелиха от отвращението, което други книги, други човешки погледи ми бяха натрапили към секса, физическото изражение на обичането. Любовната сцена с Тамара в “Боговете” изригна с такива потоци от сила и нежност, страст и чувствителност, радост и дивост, и цялостност, че всичките мои гнусни асоциации – погнусени – и мръсни усещания – усещания за омърсеност – се отмиха и ме оставиха аз: онзи, който приема себе си, и тялото, и копнежите на душата, даже ония, свързани с обичане на един-единствен човек повече от останалите, и лавата на духа, който иска да облее целия свят, да разтопи кората от нечувствителност, да разжари задремалите отдолу стремежи... И когато в “Дивото” Данло отново се срещна с Тамара, само че друга Тамара, различна, и неясното подозрение, че това не е неговата Тамара, намери своето потвърждение в мига на най-интимната близост – помня, че тогава ме заболя, както би ме боляло, ако злоупотребиш с доверието ми, когато съм те пуснал вътре в себе си, независимо дали е интимен момент, или споделяне с думи, или нещо съвсем друго и неописуемо.
(Някой ден ще се науча да не казвам две важни неща в едно изречение. Явно няма да е сега.)
И още: най-голямото ни обичане да ни прави най-уязвими. Най-продължителните ни войни, най-многото хвърлени сили и раздрани нерви да се случват заради най-близкия човек.
Аз... не разбирам.
На теб достатъчно ли ти е?
(Мисля – но за това определено имам нужда да препрочета – че Зиндел не предлагаше решение и тук: какви са възможностите на двама човека заедно да бъдат повече от сбора от двамата поотделно. Такова решения навярно няма; този процес – да си заедно с друг~a, за постоянно, на всички нива, ще да е най-безграничният, най-незавършващият, от всичко, което ни прави човеци.)
~ ~ ~
(А какво ли е да си заедно с няколко души, на всички нива, за постоянно? В “Да обичаш Сам Сама” с Владо Полеганов само загатнахме за бъдещите семейства, в които няма установен брой родители, нито децата са непременно родените от плътта ти. Надали скоро ще го развием подробно – нито ние, нито читателите ни сме узрели за онова бъдеще. Първо трябва да разрешим други неща, тук и сега.)
~ ~ ~
В няколко от най-наситените сцени в “Реквиема” Данло с усилие на волята изменя физиологията си, така че тялото му да превъзмогне някаква трудност: или като забави субективния ход на времето в сблъсъка с невъзможно бърз убиец, или като произведе в клетките си антидот за парализиралата го отрова. Това е триумф на възможностите ни, човешките ни заложби, който ме кара да настръхвам, смаяно и копнеещо, когато го препрочитам.
Вярвам, под всичките убеждения и позиции, които съм успял да изразя пред света, че заложеното у нас е действително безгранично, че ни е дадено напълно достатъчно; и най-ярко, най-неоспорвано (дори от мен самия) съм усещал това, когато някое мое огорчение, самообвинение или порив на гняв за броени минути се преосмислят и трансформират в оня Калин, който продължава по пътя си като наистина друг Калин, по-осъзнат и почувствал, точно като асимилирането на отровните вещества от организма на Данло, само че не с отровни вещества, а с възприятия.
...И за това не обичам да говоря. Каквото и да кажа, няма да ти е достатъчно, ако вече не ти се е случвало; няма да задейства у тебе подобен процес. Нужно е да го преживееш лично, да усетиш собственото си тяло като изригваща свръхнова, като земетресение, след което не се е разрушило нищо, но и нищо не е останало същото, за да се убедиш, че не си измислям – че свръхновата и земетресението не са, как го казваше Сам, “смотаното клише от поезията”.
Преди да ми завидиш обаче, искам да те предупредя: Ако онова – свръхновата, земетресението, зейналите зеници, преобърнатият живот – ти се случат, няма да има много хора, с които да споделиш. Сам няма да си (нито Сама) – щом ме четеш, няма как, да? Но на мястото, където стените на достатъчното се сгромолясват, понякога е самотно и ветровито. Ако не ми вярваш, вгледай се в гърбовете на всички, които вече спряха да ме четат, и размисли.
Ако си още тук и толкова мислене ти е достатъчно, и вече протягаш ръка към мен – да знаеш, че хапчето, което ти давам, не е нито синьо, нито червено. Не е дори виолетово и не съм убеден, че е хапче, и че ти го давам аз, и че едно е достатъчно. (За последното съм почти убеден, че не е.)
Ако има едно нещо, за което не бих се чудил и което бих ти рекъл без угризения, ето го:
Ставай. Вдигни поглед от тоя лист. Излез от главата си. Светът ти те чака.
Аз съм някъде там.
Сто хали, атланта, фурии
беснеят и сили ми стичат,
и чакат, и в мене се крият.
...А аз съм роден...
Калин Ненов, 2007
