Теодор Стърджън
Теодор Хамилтън Стърджън е роден на 26 февруари 1918 г. в Ню Йорк и починал на 8 март 1985 г. в Юджийн, щат Орегон. Списъците с неговите 22 романа и 500 разказа могат да се намерят навсякъде. Още за него: тук
Затова предпочитаме да осветим неговата личност с три уникални прожектора: Рей Бредбъри, Артър Кларк и Джийн Улф. Накрая и една реплика от нашия Любомир Николов, който е преводач на томове с негово творчество.
Рей Бредбъри:
Може би най-добрият начин да ви опиша какво мисля за разказите на Теодор Стърджън е като обясня как през 1940 г. с усърдие и интерес разцепвах всеки негов разказ на две и измъквах вътрешността, за да открия как точно е сътворен. По онова време бях двайсетгодишен, нямах нито един продаден разказ и трескаво търсех тайната на преуспелите писатели. Към Стърджън изпитвах прикрита и мъчителна завист. А за един писател завистта, нека да го признаем, е най-сигурният признак, че някой друг автор стои над него. Най-лошото, което можеш да кажеш за нечий стил, е че го смяташ за досаден; не виждам по-висока възхвала за Стърджън от тази, че искрено ненавиждах проклетата му безупречна духовитост. И все пак, тъй като той притежаваше търсената от мен оригиналност (крайно рядка в масовата литература), аз бях принуден, изгаряйки от ревност, да се връщам отново и отново към неговите разкази, да разчепквам, да вниквам, да се взирам във всяка костичка. Не питайте дали наистина съм открил тайната на Стърджън. Трудно е да проникнеш със скалпел в облаче райски газ. Спонтанното остроумие е просто неуловимо - бляскава ефирна материя, която избухва и мигом чезне. Вдигаш ръка като към тръпнещи фойерверки в лятното небе, извикваш "Ето!"... и я отдръпваш, защото чудото е отлетяло още преди да го докоснеш.
В много отношения Стърджън приличаше на наниз великолепни фойерверки, завършващи с оглушителен гръм. В разказите му има искри, огнени въртележки и цели вулкани от изобретателност, хумор и чар. Преди да започнете своето пътешествие из чудесата на тази книга, вероятно не е зле да си прегледате жлезата на остроумието. Защото Стърджън пише именно с тази жлеза и ако вашата боледува, книгата не е за вас.
Между нас казано, подобен начин на писане е твърде рискован. Мнозина добри писатели са се препънали в него и са рухнали към ужасна гибел, оставяйки купчинка сгърчени вътрешности в черната паст на онова злобно чудовище - пишещата машина. Това не се отнася до Стърджън, защото по всичко личи, че в полунощ неговите вътрешности хвърлят наоколо изумително сияние. Сред един свят на тържествен фалш и грандиозно двуличие е просто чудесно да откриеш разкази, написани не само с онзи голям сбръчкан орган над очите, но и с мощния мускул в коремната кухина, който управлява смеха.
Изглежда, че Стърджън обича писането повече от всичко друго на този свят, наслаждава се на стремителния и радостен разказ. Вярно, някои разкази тук не са въплъщение на веселието, дори напротив - причудливото въображение ги е превърнало в хладни, зелени палати на страха. Бих препоръчал тази книга на ония безскрупулни лекари, които прилагат върху пациентите си тъй безразборни контрасти от студ и топлина, че неминуемо им докарват грип. Температурните крайности при Стърджън са просто невероятни. Например "То" е сериозен разказ с мрачна маска, писан навярно в хладилник около два през нощта. "Хлапето" пък трябва да е откъснат от цъфнала ливада в горещ летен ден. "Багазин за мутилки" и "Върховният егоист" тънат в здрач, прошарен тук-там със слънчеви отблясъци, преди да потъне в гъста сянка.
Никога не съм се срещал с мистър Стърджън, но напоследък писмата му често избухват в пощенската ми кутия и след многодневни размисли почнах да си го представям като хлапе, избягало завинаги от дома си в ясно пролетно утро с решението да спи под мостовете и да се храни с каквото намери; като умен мъничък трол с пъргаво паче перо, мастилница и лист бяла хартия, който се вслушва в тътена на един вечен свят над главата си. И тъй като не може да види прелитащия отгоре загадъчен свят, този невероятен трол под громолящия мост е сътворил своя собствена представа за тайнствената цивилизация. Там горе годината може да е 1928, 2432 или 1979 - кой знае? Отчасти изображението се ражда от живота, който той е разгадал с удивителна проницателност по звуците на стъпки отгоре, по шумовете и разговорите на пешеходци; останалото е чиста фантазия и измислица, един огромен карнавал - уродлив, ала реален тъкмо поради своята нереалност. Виждаме самите себе си, застинали насред най-нелепите жестове.
Ако питате кой разкази са ми харесали най-много, бих посочил "Лице за покер" - разказ с много хумор и изящна, макар и непреднамерена ирония; "Богът на микрокосмоса" заради скромния герой и увлекателната идея с безбройните поколения Неотери, плюс разказите за Ефирното заради главозамайващите им приумици. Освен това вярвам, че "То", навлизайки в една твърде често пренебрегвана от американските писатели област, още дълги години ще бъде между най-добрите разкази на неограничената фантазия.
Надявам се някой ден да срещна Стърджън. Ще тръгна пеш из Средния Запад и Изтока, по селски пътища и алеи в сянката на сикаморите, като спирам край всеки стар каменен мост да се огледам и ослушам... и може би някой летен следобед, сред типичната за подобни дни тишина, ще надникна надолу, за да зърна как мистър Стърджън върти най-усърдно перото под гранитния свод. Знам, трудно ще го открия. Защото още не съм проумял кой вид мостове предпочита - металните архитектурни величия като в Бруклин и Сан Франциско или малките, забравени, обрасли с мъх мостчета над потоци в овразите край провинциални градчета, където напевно звънтят комари и тишината е зелена. Изясня ли си как точно изглеждат половинките от раздвоената му писателска личност, незабавно ще тръгна на път. И ако е нощ, когато стигна до някой самотен, незнаен мост, пак ще позная неговото скривалище по чистото, ясно сияние, излъчвано от самата му вътрешност и обливащо всички околни могили и пасища.
А дотогава имам само един комплимент към мистър Стърджън - все още го ненавиждам.
Артър Кларк:
Макар че едва ли съм срещал Тед Стърджън повече от пет-шест пъти, той е личност, за която съхранявам и днес най-сърдечни спомени. Разбира се, познавах творчеството му далеч преди да посетя Съединените щати през 1952 година и той беше сред авторите, които най-нетърпеливо очаквах да видя.
Удивително ясно помня първата ни среща. Беше в дома му, където живееха още неговата съпруга Мериън и чудесното им синче Робин. Още си спомням две от историите, които ми разказа. Първата беше как вторият му баща открил на тавана грижливо скътания куп от безценни списания за фантастика и най-старателно ги накъсал на ситни парченца. Сигурно се е трудил няколко часа, добави Тед...
Другата случка е по-трогателна и тъй като днес Тед и Боб Хайнлайн вече не са между нас, мога спокойно да я разкажа. Веднъж, когато Тед беше закъсал повече от обичайното, Боб му изпрати не само чек, но и нещо далеч по-ценно - идеи за пет-шест хубави разказа. Би било интересно да се разбере кои от тях са му свършили работа.
Съвсем наскоро открих с голямо закъснение още една връзка между Стърджън и Хайнлайн. Истинското име на Тед е Едуард Хамилтън (Уолдо) - а без съмнение тъкмо Хайнлайн прослави това име като символ на управлението от разстояние. (Освен това се питам дали Тед не е премахнал първите си две имена, за да няма объркване със знаменития "Спасител на вселената" от евтините списания през 30-те години.)
Когато се връщам в спомените си, пред мен бавно изплуват много от разказите на Тед. "Ракетата на Мяус" отдавна ме интригува като идеен предшественик на филма "Извънземното". Много ми харесва и "Хъркълът е щастливо създание", макар че лично аз предпочитам кучетата.
Разказите на Тед притежават емоционален заряд, с който не би могъл да се мери почти нито един друг писател (макар че веднага се сещам за двамина съвсем различни автори - Рей Бредбъри и Харлан Елисън). "Гръм и рози" е класически пример и току-що осъзнах без ни най-малко смущение, че съм използвал същия замисъл в "Последната заповед". Издателят трябва да е бил доста храбър човек, за да пусне подобен разказ в разгара на Студената война и не се съмнявам, че е предизвикал вой откъм хората с девиз "По-добре мъртъв, отколкото червен".
Кротък и мил по душа, Тед при все това притежава удивителния талант да разпалва противоречия. Също както "Гръм и рози" трябва да е вбесил патологичните патриоти, "Изгубеният извор" пък разяри неизлечимите врагове на всяко отклонение в интимната сфера - той сам ми разправи как му пращали писъмца, напръскани с лавандулов парфюм. Да не говорим за "Връзка със зелената маймуна" или "Ще ти изпия кръвчицата", които вероятно е писал само за да види докъде ще му се размине...
От всички разкази на Тед предпочитам "Човекът, който загуби морето", защото най-силно ме впечатли както по лични, така и по литературни причини. Аз също бях загубил морето и едва в напреднала възраст успях да го намеря отново. "Земята преминава", който смятам за най-добрия си разказ, дължи много на Тед, макар че подходът е съвсем различен. Несъмнено съм имал предвид блестящо описания от Тед епизод с гмуркането, когато вмъкнах една страшна случка от собствената си биография.
"Човекът, който загуби морето", е сложен, дълбоко психологически разказ, който може да се окаже костелив орех за мнозина читатели. (Дали Тед не е предусетил Новата вълна във фантастиката?) Но упоритият читател бива възнаграден. Този малък шедьовър бе включен в сборник с най-добрите разкази за годината - не само фантастични, а от „всички” категории. До ден днешен не мога да го чета, без да настръхна.
И накрая - току-що осъзнах, че макар Тед да е роден една година след мен, вече живея десет години повече от него.
Още колко можеше да сътвори...
Джийн Улф:
Три дни преди да навърша 40, се разболях както никога през живота си; и за рождения ден Розмари ме отведе на лекар, който рече, че трябвало да вляза в болница. Така и стана. Тутакси ме отмъкнаха с инвалидна количка в инфекциозното отделение и попаднах под ключ в тясна стаичка. Имах заушка.
Докторите ме натъпкаха с антибиотици, а на другия ден вече разполагах с телевизор и дистанционно управление. Още от времето, когато телевизорът беше грамаден черен сандък с миниатюрно екранче, върша все едно и също - работя по четирийсет и два часа седмично, грижа се за тревата пред къщи и пиша в свободното време; никога не бях гледал телевизия денем. През втория ден в болницата опитах и се оказа чудесно. Имаше сапунени опери, забавни игри и повторно излъчване на "Дик Ван Дайк" в дванайсет и половина - още си спомням точния час. На третия ден грабнах дистанционното, пълен с радостно очакване и възроден оптимизъм.
Пак същото - само дето липсваше Дик Ван Дайк. Сякаш повтаряха вчерашната програма и на всеки десет минути се чудех дали не е точно така. Розмари дойде на свиждане и аз отчаяно се примолих да ми донесе нещо за четене. Каквото и да било!
Казват, че Господ нищо не вършел случайно... а когато го върши, често ни има зъб. Розмари ми донесе една чудесна, великолепна книга - "Стърджън е жив и здрав".
Още от шести клас съм зле с очите. Дясното (по-доброто) е изключително късогледо. С лявото почти не виждам.
Когато Розмари си тръгна, зачетох Стърджън, докато престанах да различавам буквите и очите ми се разплакаха от напрежение. Опитах се вместо това да погледам телевизия и отново заплаках, като знаех, че недостъпната книга в ръцете ми таи разкази с ненадминато великолепие. Когато отново бях в състояние да чета, изгълтах "За мястото и за триножника", "Кафявите обувки" и "Ти си!". Прочетох "Пробивът на Джори" - разказ, заради който толкова завидях на Стърджън, че към края ми се щеше да го накълцам на ситни парченца. Прочетох "Погрижи се за Джоуи", "Сандъкът" и "Момичето, което знаеше какво имат предвид", а когато вече не можех да чета, изчислих колко думи е употребил Стърджън, за да сътвори "Бавна скулптура". Днес книгата е пред мен и виждам цифрата върху празното място след разказа; окончателната ми преценка беше девет хиляди деветстотин седемдесет и пет.
Както вече ви казах, плачех и крещях срещу смахнатия старик, който час по час се навираше в стаята ми, помъкнал кой знае каква заразна болест; мъчех се да пропъдя симпатичните дечурлига, идващи с надеждата (надявам се) да им почета разказ и понесли кой знае какви заразни болести, без да подозират, че има сериозен риск аз да им лепна моята.
За пръв път се срещнах със Стърджън, когато започвах гимназия. Бях си навехнал крака при падане и десетина дни майка ми ме возеше с кола на училище, а към три и половина идваше да ме прибере. Един следобед зърнах на седалката до нея разгърнато книжле, което бе донесла, за да почете до края на часовете. Вече бях виждал Бък Роджърс и Флаш Гордън в неделните комикси, тъй че веднага разбрах какво предвещава фантастичният град върху корицата; и понеже често взимах от майка си криминални романи, след като приключеше с тях, попитах я дали може да взема тази книга - тази научнофантастична книга, макар че по онова време още не бях чувал термина - щом я дочете. Тя отговори, че книгата не й допадала особено и мога да я получа веднага.
Първият разказ, който прочетох, беше "Богът на микрокосмоса" от Теодор Стърджън. Понякога ми се струва, че оттам нататък всичко е било предначертано.
По-късно, след като бях открил масовите списания за фантастика, препрочетох "Булдозерът-убиец" три пъти без прекъсване; и макар че всичко, което четях по онова време, безусловно попадаше в категорията "За възрастни", в крайна сметка почнах да търся разкази от Стърджън и още неколцина автори.
Подир време сам станах писател, почнах да публикувам фантастика, сметнах се за сериозен творец и един ден най-сетне вечерях с Теодор Стърджън. Не се съмнявам, че останалото го знаете; знаете какво исках да му кажа, знаете, че не съм го казал и че в края на вечерята ми се щеше някой да ме накълца на ситни парченца.
Подир още доста време (всъщност едва миналата година) Джо Мейхю, участник в проекта "Стърджън", ми даде да прочета брошурата "Аргил", съдържаща детските спомени на Стърджън. Днес вече и двамата са мъртви - Едуард Хамилтън Уолдо и Уилям Дики Аргил Стърджън, нещастният баща, когото Едуард Уолдо ненавиждал от дън душа. Колкото до Теодор Стърджън, той просто ни е напуснал, оставяйки с нас най-доброто от себе си - своята обич, своята мъдрост, своята власт над словото и радостта от нея.
Ако днес плачем, то е само защото не сме били като него.
Любомир Николов:
Да се намесваш в разговора подир титани като Кларк, Бредбъри и Улф, е признак на грандиозно нахалство или най-малкото на лош вкус. И все пак след дълги колебания реших да го сторя. Просто защото имам какво да кажа и то напира да изскочи пред вас.
Бих могъл да разкажа как бях поразен при първата си среща с "Багазин за мутилки" и "Сънуващи кристали". Или пък за радостта си, когато преди много години видях на български да излиза "Повече от човешки". Но няма да тръгвам по тази пътека, защото оттам току-що (в преносен смисъл, разбира се) са минали споменатите вече титани. Те чудесно говорят за своята обич към възхитителния писател и едва ли има смисъл да ги повтарям.
Има обаче нещо друго, което малцина могат да зърнат - както от осветената стая не различаваме храстите и дърветата в мрачната нощ навън. Но професията на преводача е именно да стои в сянка и тихичко да прехвърля купища думи към бъдещата книга под светлината на настолната лампа. Точно от тази сянка успях да погледна в двете посоки... и да забележа още нещо удивително.
Приятели на фантастиката, не хвърляйте камък насреща ми, когато ви кажа, че мнозина от знаменитите американски и английски фантасти не дават пукната пара за стила. Съжалявам, но е така. Факт. Онова, което виждате в преводите на български, често е сресано, фризирано и пригладено - просто защото (казвам го без капчица фалшива национална гордост) езиковата култура на българските литературни среди е изключително висока. Навярно въпрос на традиция. Така или иначе, в оригиналния си вид редица превъзходни фантастични произведения биха ви се сторили малко недодялани и недоизпипани. Пак въпрос на традиция, предполагам. Просто в англоезичната фантастика се цени най-много добрата фабула, умело изградените образи, напрегнатото действие... А дребните стилови недостатъци често се подминават с великодушно око. Естествено, тук не включвам майстори на перото като Бредбъри, Саймък или Фредерик Пол. Ала те са по-скоро изключение, отколкото правило.
Говоря всичко това само с една цел - да подчертая с какво недоверие посегнах към първия разказ от тази книга... и колко бях поразен в края му само след три странички. Дявол да го вземе, та това беше първият разказ на един начинаещ писател! Но пред себе си виждах брилянтен литературен стил. Готов, завършен автор още от първите редове! Откъде бе изникнал? Как бе узрял?
Не знам. Вероятно никой не знае със сигурност. Но когато прочетох и втория разказ, аз разбрах едно - този човек е бил роден с дарбата си. Озарявал е с нея дори разкази, писани най-откровено за пари (ще срещнете такива тук и ще се учудите как талантът може да придаде живот и на най-шаблонните теми).
Затова с нетърпение чакам да подхвана втория том, където са по-зрелите му творби. Надявам се същото нетърпение да обхване и вас, когато прелистите последната страница. Стърджън го заслужава.
Ето, това имах да кажа. Ако сметнете, че съм ви загубил времето - извинявайте. Но честна дума, просто не можех да премълча.
