Афузел

Пламен Глогов

Посвещавам този приказен разказ на майка си,

той е най-хубавото нещо, което съм писал някога...

1.

Тази нощ Тя отново дойде – като зов, стон от древните пясъци. Той я чу в съня си и я пусна необятна, гласът ѝ носеше тъгата на дълбоко погребана вода:

– Афузел… – викаше го Пустинята и нейните нощни ветрове танцуваха между шатрите, надничаха в тях и разискряха запалените огнища.

– … Афузел, помогни ми! Потърси ме… Самотна съм без теб. Векове те чаках, а сърцето ми изстиваше. Променях се, а теб те нямаше. Животът ми умря. Такава останах, докато ти не се роди и щастието ми не се завърна. Дадох ти силата си, любовта си… бях с теб във всичките ти подвизи… и все по-жадно те желаех. До мен. Ела, храбри мой, излез в нощта и последвай гласа ми. Време е… Ела…

Той се изправи тревожен в постелята си. Очите му известно време осезаваха тъмнината. После погледът му потърси жената, която спеше в отсрещния край на шатрата. Дори в съня лицето ù излъчваше болка, а отблясъците от огъня рисуваха по него чертите на смъртта със сенките си.

– Афузел, ела, любими – напяваше Пустинята, – ела до мен… завинаги…

Пясъчни нокти драскаха по копринените стени на шатрата. Нечия въздишка повдигна и спусна леко завесите ѝ. Навън неспокойни коне срещаха с ноздри вятъра.

2.

Тя бе родена в Пустинята, но очите ѝ сякаш бяха виждали и помнеха морето. Красива като цвете, което отбива керваните от пътя им, за да му се любуват. Песента ù бе като на птица, зърнала края на пясъците. Танцът ù беше пламъкът в огнището нощем. Афузел я викаше в съня си, но чуваше само отговора на Пустинята. Желаеше я в най-великите мигове от живота си. Когато се завръщаше от битка, ранен и морен, и целият стан, въжделял победата му, излизаше да го посрещне и приветства като пропит с кърви флаг, вдигнат с утрото и развян на вятъра… Той търсеше нея. Когато се надигаше от тялото на убития лъв, нападнал изневиделица конете им в безлунната нощ, и останалите воини и жени го приближаваха със страхопочитание, за да видят в ръката му огромното кърваво сърце на звяра… Той търсеше нея.

Ала тя никога не идваше, за да възнагради сърцето му, и той подаряваше победите си на Пустинята.

Девойката се страхуваше от Афузел и страхът бе единственото чувство, което я обземаше, когато двамата се срещаха. Тя се молеше за него преди битка заедно с всички жени и старци, които оставаха в стана; тя се молеше той да се върне жив; но се молеше също и никога да не го види вече. Той често спираше с коня си пред шатрата ѝ и я наблюдаваше с изгарящи очи, мълчалив. От лицето му битките и ветровете бяха отнели всичката доброта и милост, но все още не бяха стигнали до сърцето му.

Само веднъж той я бе заговорил, наскоро след като болестта споходи майка му. Девойката бързаше да се скрие зад красиво извезаните завеси на шатрата си, когато сянката му застана на пътя ѝ. Тя се спря, несмееща да го погледне. Мъжът заговори, гласът му бе твърд като черен диамант:

– Защо се боиш от мен, Кая? Аз желая само светлина за дните ти, желая само да запазя живота ти и живота на моето племе.

Тя вдигна очи. Афузел стоеше пред нея на коня си, силен и прекрасен като облачен принц в своите сребристо-бели одежди. Лицето му… той сякаш заповядваше на мълниите. Странно вълнение я заля, опита да укроти сърцето си, но то не ѝ се подчини – като дива птица, която искаше да разкъса гърдите ѝ и да кацне в ръката на мъжа. Тя неволно докосна с ръка гръдта си и тихо каза:

– Не се боя от теб, Афузел, страхувам се от Пустинята – тя е навсякъде, превзела е сърцето ти, гледа през очите ти – като нея си суров ти и носиш нейната безпощадност…

Тя замълча. Афузел я погледна замислен, дланта му потъна в седлото на коня и отново се появи, обвита в яркочервена коприна.

– Донесох този шал за теб, носи го! Той е ален като кръвта на залеза.

Девойката погледна през своя подарък, който вятърът с плющене се опитваше да изтръгне от юмрука на мъжа. Сега очите ù бяха две тъмни звезди, пълни с болка, искрящи и смели. Тя продължи:

– … или като кръвта на убитите от теб воини. Каква е цената му – десетки мъртви мъже или жестоката самота на жената, която го е носела преди мен, от която си го отнел, както си отнел и живота на съпруга ù.

Афузел сведе лице настрани, скулите му заиграха в сдържан гняв, ръката му се отпусна, все още стискайки прекрасния шал. Конят му изпръхтя, отстъпи и нервно затъпка с копита. Девойката мълчеше и го наблюдаваше. За момент ù се стори, че в очите му вижда разкаяние, но в следващия миг той отново се взря в нея, дързък и неумолим:

– Твоите укори са несправедливи. В теб говори слабостта ти на жена. Казваш, че убивам – убивам, за да доживея следващата наша мълчалива среща. Казваш, че сърцето ми е диво, но то бие само за теб. Кая, чаках те достатъчно, за да разбереш сама това. Скоро, щом майка ми оздравее, аз ще дойда и ще те отведа в моя дом. Дотогава всеки, който се осмели да те иска, ще умре! Ти ще бъдеш моя. Така желая и така ще бъде!...

– За да стана част от твоята Пустиня – прошепна Кая, – по-добре да умра…

Афузел сякаш не я чу, подкара спокойно коня си; хората, които го срещаха, се отдръпваха от пътя му, той стигна края на лагера и препусна надалеч в Пустинята с припадащата вечер.

3.

Само Пустинята бе тук, отново.

– Афузел… – и този път шепотът ù проникваше навсякъде като пясък… – довери се на сърцето си… осиротели ветрове са моите копнежи, нечути сякаш минават край теб. Дълбока, изгаряща е жаждата ми, душата ми жадува твоята, жадна е за всяка капка мъжка нежност и сила от теб, жадна…

– Синко, жадна съм – промълви майка му, почти беззвучно. Той се сепна, побърза да поднесе до устните на болната жена паничка с вода.

– Ето, майко, пийни. – От огъня бяха останали само въглени, сгъстяващият се сумрак в шатрата скриваше очите на мъжа. Нейните очи стояха затворени. Част от водата се стече по хлътналите ѝ страни и тя я изпи в мрака.

4.

Афузел беше човешки син, но негова истинска майка бе Пустинята. Той знаеше какво е любов. Но не знаеше какво е безнадеждност.

– Тя си отива, Афузел – каза знахарят на племето, когато за последен път дойде да види майка му, – ние всички сме безсилни да я спасим. Вече нищо не може да облекчи съня ѝ, освен смъртта.

– А моят живот – промълви Афузел и се загледа в Пустинята, – нима той струва повече от нейния? Посях само мъртви на тая земя, нищо не сътворих. Искам да умра, за да живее тя, защото с нея ще си отиде и последното добро, което помня.

Знахарят въздъхна тъжно:

– Ти си велик воин, синко, най-несломимият мъж, когото познавам. Без твоята сила племето ни ще загине. Не се обричай на невъзможен подвиг…

– Значи все пак има надежда? – погледна го Афузел.

Старецът замълча.

– Кажи ми! – очите на младия мъж го пронизваха като огнени стрели. Гласът му би подчинил дори могъщите джинове-скитници, вихрещи се бесни из пустинята.

– Погледни – прошепна другият и посочи с ръка към нашитото със звезди небе. – Там, където нощта почти докосва с плаща си пустинята, виждаш ли онези обръчи от звезди, извиващи се и трептящи като опашката на дракон?

– Странно съзвездие – Афузел кимна, – не съм го виждал преди.

– То се явява много рядко и древните го наричат „Алинкантан деа“ – „Звездния облак“. Всяка нощ от него се откъсва по една звезда, раздира небето, пламтяща, и угасва сред пясъците. Всяка нощ… звездите валят и падат на едно и също място в пустинята – там, казват, от тях се образувало вълшебно езеро, пълно със звездна вода, която грее в нощта и дарява на безсмъртните вечна младост. Когато и последната от тези звезди се отрони, в небето се явяват крилати коне – еднорози, които кацат край езерото в пустинята и утоляват вековната си жажда във водите му. По-късно същата нощ конете отлитат, езерото потъва в пясъците, а небето и земята отново стават същите.

Афузел слушаше необикновения разказ на стареца, без да снема тежкия си поглед от лицето му. Нищо в изражението му не издаваше учудване или неверие. Но в гърдите му нещо се пробуди, нещо запламтя. Знахарят продължи:

– Никой досега не е успял да улови еднорог, те идват от звездите и тяхната сила е божествена, но легендата гласи, че еднорогът става роб на онзи, който го победи, и изпълнява и най-безумните му желания… Еднорогът може да ти подари царства, да върне към живот мъртвите, да изцери умиращите… Постой, Афузел – старецът видя решението в очите на воина, – не бързай да тръгваш, помисли… дори легендата да е истина, те са непобедими, ако се бориш с някой от тях, ще загинеш; макар и най-смелият, ти си оставаш смъртен!...

– Остават десет звезди… десет нощи и дни през Пустинята – Афузел сякаш не бе чул предупрежденията на мъдрия човек, – грижи се за майка ми през това време, не я оставяй на смъртта…

Старецът разбра, че няма сила, която да разколебае този храбър млад мъж и да го откаже от пътя му към недостижимото. Той го чувстваше едновременно свой покровител и свой син. Чувстваше също, че не ще го види вече. Една тежка въздишка само издаде болката му; знахарят каза:

– Ще се моля и за двама ви на боговете и на Пустинята. Тръгни пеш, не взимай кон, ще те издаде, ако го видят. Десет дни ще ти стигнат. И от водата в езерото не пий, защото устните ти ще я осквернят и тя ще изгуби вълшебната си сила, а еднорозите ще усетят това от висините и ще отлетят, без да я докоснат. Когато стигнеш до езерото, зарови се целият край брега му в пясъка, остави само очите и устните си открити, наблюдавай небето и чакай. Те ще се появят. Щом кацнат, не ги оставяй да пият – водата е сила. Хвърли се към последния, който се спусне – най-немощния, не закачай водача им, той е непобедим.

Старецът го прегърна. Никой от двамата не каза на другия „Сбогом“. Афузел забърза към дома си, за да се приготви за път. Нощта напредваше, той прекоси стана и мина покрай шатрата на Кая – в този час сънят царуваше над красивото ù лице. Мъжът си помисли: „Когато замина, ти няма повече да се страхуваш от мен и от любовта ми. Дано бъдеш щастлива, ако не се завърна.“ Една от звездите падна и изгоря като сълза по многоокото лице на Нощта. Афузел стигна входа на своята шатра и спря за миг.

Вътре майка му бе замлъкнала, упоена от отварата на знахаря.

Навън Пустинята му прошепна: „Обичам те“…

Афузел тихо влезе в шатрата.

5.

„Дните като керван си тръгнаха от мен.

Сега аз съм само сянка

по дланта на дюните.

Пътник през Пустинята.

Вятърът откри стъпките ми, вятърът

засипа стъпките ми –

песъчинка в пясъка – пътник през Пустинята.

Аз съм пътник там, где няма път,

пътник към Пустинята…“

Десет дни той не спря да върви, краката му се бореха с пясъка. Денем виждаше златни дворци, необятни градини с дървета, превити от плод, шадравани, пръскащи щедро вода – всички те се размиваха в маранята над жаркия пясък, а когато ги наближеше, се стопяваха в тежкия въздух. Вечерта го оставяше насаме с призрака на Кая. Тя го доближаваше, усмихната и доверчива, и той можеше да улови ръцете ù, да я притегли и допре до сърцето си… Тогава тя се превръщаше в пясък, а той се сепваше от напевния смях на Пустинята. Тя му изпращаше своите ласки и видения, шепнеше любовни заклинания, за да забрави той самотата си, за да забрави себе си и да стане завинаги неин. Но Афузел продължаваше да върви през пясъците, денем заедно със слънцето, което разплакваше с око въздуха, а щом се стъмнеше, редом с него пътуваше месецът и жънеше звезди в нивите на нощта.

И всяка нощ от небето падаше по една ярка звезда, и с дирята си осветяваше пътя му. На десетия ден Афузел стигна митичното езеро. Сияйната вода, родена от любовта на пясъка и звездите, събуди у него необикновена жажда. Афузел знаеше, че тази вода е предназначена само за създанията на небето и че ако той пие от нея, устните му ще я осквернят и никой еднорог няма да я доближи. Изпи последните капки от меха, който бе донесъл със себе си, сетне избра едно място недалеч от езерото, легна и се зарови там целият, като остави само очите и устните си незасипани с пясък.

Над него вечерта събираше своите черни кобили със запалени от залеза гриви. Те се бутаха в гъсто стадо, сливаха се в тъмни форми, а изпод копитата им се раждаха звездите. После небесата замълчаха, спокойно като потънала картина изглеждаше небето; звездите едва-едва примигваха.

Погребан в пясъка, с поглед към звездите, Афузел чу отново гласа на пустинята. Тя му шепнеше и все по-неустоим ставаше нейният повик:

– Афузел… ела, о, Афузел… имам нужда от твоята сила, любими, аз умирам, изстиват, посивяват моите пясъци… ветровете издъхват, неспособни да разпалят плътта ми…

– Замълчи!… – промълви Афузел, стиснал зъби, сякаш се бореше с болката. – Замълчи! Те идват.

Върху черните клони на мрака невидими пъпки сякаш се разпукваха и нежни магнолиеви цветове изгряха в нощното небе – невидим вятър ги подхвана, завъртя ги и ги понесе към земята – призрачно хергеле, ято вълшебни крилати коне слизаха от небето, като сонм снежнобели мечти, като сонм от възкръснали сънища. Крилата им завихряха звездите, роговете им разцепваха мрака, зад тях нощта се превърна в сияйна пъртина. Един след друг конете докосваха пясъка, копитата им потъваха меко в плътта на пустинята. От диханието на крилете им мъртвите пясъци се отдръпваха. Еднорозите наобиколиха езерото и погледнаха в неговото сияйно огледало, отразило белотата им, и спокойни като звезди наведоха изящните си шии, за да вкусят от вълшебната му вода.

Афузел лежеше, замрял като човек, който сънува с отворени очи, смаян от пришествието на тези дивни създания. Изведнъж пясъкът стегна сърцето му – той самият бе пясъчен часовник, а времето – крилат кон, който трябваше да улови.

Забравил наставленията на стария знахар, неустрашим, вождът на хората се хвърли към небесния водач, сграбчи с едната си ръка рога му, а с другата сгъвката на крилото му и го натисна към земята с цялата си мощ. Еднорогът сякаш полудя, изцвили гневно и пронизително и със страшна сила се опита да се отскубне, за да се изправи на задните си крака и да стъпче противника си с тежките си копита. Афузел устоя на буйния му порив като дълбоко вкоренено дърво, което бясната буря иска да изтръгне, мускулите му се напрегнаха още повече и той наведе главата на еднорога още по-близо до пясъка. Създанието изви тялото си, разрови дълбоко пясъка с копита и се опита да извърти глава, за да го прободе с рога си, но хватката на Афузел бе желязна. Тогава еднорогът се стовари настрани с намерение да смачка противника си с тежестта си. За да се изплъзне, мъжът пусна крилото на коня, но скочи светкавично към шията му и ръцете му я обвиха и стегнаха като змии. Обезумял, почувствал задушаващата смъртоносна прегръдка, еднорогът влачеше Афузел по пясъка, като го блъскаше с крило и се опитваше да се освободи. Около двамата – човекът и еднорогът – се изви стълб от пясък и погълна борбата им. Останалите еднорози, чули предупредителния зов на своя водач, отлетяха уплашени и се изгубиха сред звездите.

Афузел се бореше с цялата си свръхчовешка сила. Победата, която търсеше сега, не бе от онези победи, които обикновено извоюваше заради собственото си достойнство, почитта на хората от племето му или… погледа на красивата Кая.

Той усещаше, че ако сега укроти това същество, най-сетне ще надвие съдбата. Но нима може да се победи божество? Безсмъртно създание, което черпи своите несекващи сили от необятните небесни пространства… Тогава Афузел си спомни гласа, гласа, който го викаше в детството му, в сънищата му, в лова и в битките, в самотните нощи и жарките дни, в най-голямата болка, когато викът му заглъхваше, погребан в пясъчните могили на дюните. Спомни си... „Аз съм син на Пустинята. Имам нейната сила и нейната тежка самота аз нося в сърцето си. Моите очи са сухи като нейния пясък, аз съм несломим и един ден ще властвам над всичко, както властва и тя. Скоро ще се слеем. Плътта ми ще бъде златен прах върху гръдта ù. Духът ми ще бъде вечерният вятър, който ще я люби…“

Конят падна. Дишаше учестено, а от устата му капеше пяна, крилете му, посивели от пясък, се отпуснаха тежко край тялото. Афузел едва стоеше на краката си, надвесен над огромното тяло на еднорога, гърдите му горяха, мускулите му трепереха от изтощение, чуваше сърцето си да блъска побесняло като затворен в гърдите му звяр. Сега той можа да огледа съществото – то наистина идваше от друг свят. Тук, насред Пустинята, едно истинско изваяние от сняг и звезди, съвършено във всеки мускул, недокоснато и свободно във всяко косъмче на своето нетленно тяло. Могъщите криле… рогът, искрящ като раковина… толкова нереални и така хармонични бяха те с цялата горда природа на този небесен кон, препускащ между звездите, нивга неоседлаван. „Божество, божествен звяр… аз те победих… ти си в краката ми…“ – вълнението заля Афузел, като прибой се стовари и окъпа сърцето му в кръв… чиста, вряща, тържествуваща, истинска кръв. „Пясъкът, пясъкът е твоята кръв, Афузел, синко, побързай… любими! Аз умирам…“

Афузел се сепна. Гласът. Вгледа се в очите на еднорога – очи на човек, пълни с мъдрост и… тъга.

– Ти победи – проговори създанието и гласът му напомняше песен, – ти победи, Афузел. Сега съм твой пленник… завинаги.

– Изпълни желанието ми – каза човекът – и ще бъдеш свободен да се върнеш в своя свят.

– Желанието ти… – усмихна се тъжно еднорогът – вие, смъртните, сте ненаситни на желания. Едва ли ще ти стигне животът, за да изпълня всичко, което поискаш.

– Аз имам само едно желание – гласът на Афузел прозвуча твърдо, – излекувай майка ми.

– Сторено е – промълви еднорогът, – когато се завърнеш в своя стан, тя ще те посрещне здрава и подмладена – такава, каквато я помниш от детството си, имаш думата ми на бог.

Афузел му помогна да се изправи и изчисти крилете му от пясъка:

– Можеш да си вървиш – каза той, – това е всичко, което исках.

Еднорогът не бързаше. Той погледна човека с дълбоките си умни очи:

– Значи ти нямаш повече желания?

– Звездите свършиха – усмихна се Афузел, – утрото дойде и сънищата трябва да си тръгнат…

– Но ти не поиска нищо, което да се нуждае от вълшебство.

– Защото не искам вълшебството да задържа любовта ми, а любовта ми да задържи вълшебството.

– Тогава днес ти ще загубиш своето момиче, защото в нейното сърце няма любов.

Афузел кимна:

– Днес пустинята ме вика по-силно от преди. Последното цвете, което ще посадя в нея, е сърцето ми.

– Не искаш ли да отлетиш с мен? – подкани го еднорогът. – До чертозите на боговете.

– Не, искам да я видя за последен път. После трябва да вървя…

– Тогава сбогом, Афузел! – каза еднорогът и размаха криле. – Не ще ти се явя вече, дори да имаш нужда от вълшебството ми.

– Зная – отговори Афузел и зарея поглед към пустинята.

6.

Конят отлетя, смали се и изчезна с последните лъчи на нощта. Небето отново стана далечно. Мъжът все така стоеше на мястото си, загледан в гладката безкрайност на хълмовете. Докато пясъците бавно изпиваха водата на звездното езеро, на Афузел се стори, че вижда нечий силует между дюните. Искряща на слънцето с хубостта си, към него се приближи непозната девойка. Тялото ù сякаш бе сътворено от хиляди седефени песъчинки, златистите ѝ очи се усмихваха.

– Добре дошъл! – каза с дивния си глас Пустинята и го прегърна.