Нашествие в Славейково

или Как извънземното подкара звездолет

Ангелина Илиева (Йоан Владимир)

Беше петък следобед и баба Калинка тъкмо беше изпрала пердетата в кухнята, когато извънземните кацнаха на площада. Тя затова ги видя първа, защото от кухненското ѝ прозорче имаше пряк изглед към площада и кметството. Особено след като Митьо Пирона отсече старите кестени, да си майстори от тях беседка за под асмата. Така че баба Калинка видя като на длан и приземяването, и кръглия купол на кораба, и интересния начин, по който светкаше.

„Льох, майчинко! – вайкаше се после баба Калинка и се държеше за сърцето. – На наше село ли се падна, викам си, да ни покажат по СиЕнЕн и де е сега Жорето да ги види, нали все извънземните са му в главата, пък и английски приказва детето, точно е за по телевизора, и добре, че си намокрих старата престилка, та тамън съм си облякла новичка, ама баш до варелите ли намериха да кацнат, дето не са изхвърляни от понеделник, само да се излагаме пред чужденците.“

Щракащото коляно обаче попречи на баба Калинка тя да осъществи първата среща от третия вид. Докато се изтътри през двора и излази надолу по сокака, бай Киро, горският, мина покрай космическия кораб на път за кметството. В първия миг дори не го забеляза между варелите за смет, улисан в дилемата чий ред е да черпи мастика тоя петък следобед – на кмета или на докторчето. Ако е на кмета, лошо, трудно му отпуска душата повече от едно малко, виж, докторчето си е благо момче и арабия, те като цяло днешните млади са си по-така, не им се свиди...

– Брех, майка му да е...! – възкликна с неподправена радост Киро, мигновено съобразявайки три неща. Първо, че най-крайният варел не е варел за смет, а летяща чиния. Второ, че съществото, надничащо от купола на чинията, гледа право към него и мига с ей такива очища. Трето, че е крайно безкултурно да псува и да се излага.

Врял и кипял беше бай Киро в какви ли не работи. Тутакси изобрази на лицето си благопристойност, сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната вдигна нагоре и рече:

– Добре дошъл в Славейково, братушка! Велкъм! – Запъна се секунда-две, после добави: – Коничиуа!

Но пришълецът все така плахо надничаше и въртеше очи, та Киро, както си беше вдигнал приветствено ръката, се плесна по челото, бавно свали пушката от рамото си и тържествено я положи на земята.

– Ние желаем мир – заяви от името на планетата.

Жестът излезе много правилен, защото съществото най-после изпълзя от кораба си, а след него и още едно, по-ситно.

„Не са лоши – прецени ги на око бай Киро, – никак даже не са. Почти като хора – и глава си имат, и очи, и ръце, и гачели нещо между краката, дип са си като нас. Е, малко са дребни и зеленикави, ама няма да ги женим, я...“

Двете извънземни застанаха плътно едно до друго и се хванаха за ръце. По-високото започна да сочи със свободната си ръка последователно нагоре, вляво, вдясно, надолу и изразително завъртя очи. Бай Киро също заръкомаха в четирите посоки, ама не чак така изразително, щото леко се кискаше. Не че нещо, просто се беше сетил за оня виц, дето нашенец се заприказвал с индианския вожд. И дали с кискането, дали с ръкомахането, успя да привлече вниманието. Още преди да свърши с приветствието, на площада дотърчаха кметът, портиерът на кметството дядо Цвятко, доктор Бисеров и леля Веска, дето не беше никаква, но вечно киснеше в медпункта, защото можеше по-хубаво и от доктора да измери кръвно.

– Хм, хм, даа – отбеляза кметът, оценявайки правилно ситуацията.

По-високият пришълец беше започнал странно да чупи и преплита шестте пръста на ръцете си.

– Бре Цвятко, тичай да повикаш Нямкото, той да се разбере с хората, че да не стоиме така като ахмаци – разпореди се леля Веска.

– Бай Христо няма да им знае извънземните знаци – плахо се усъмни докторчето.

Бай Христо, несправедливо наричан Нямкото, беше иначе голям бъбривец, но като пенсиониран учител от училище за деца с увреден слух често след втората ракийка започваше да превежда на жестомимичен език задушевните кръчмарски мухабети.

– Ам че сигур им трябва нещо на хората, я как се мъчат, пък нищо не им се разбира...

– Не са хора тия, не сааа – намеси се Киро. – Ама ще се разбереме, колко му е. Ние с японците се разбрахме, та с тия ли. Даже по-разбрани ми се видят...

– Брей! Едва ли са дошли да рипкат хоро и да ни доят козите, като японците!

– То не се знае, лельо Веске, не се знае...

„Ам че как, мариии – обясняваше сетне леля Веска с ръце на хълбоците, – как да не видя, че им трябва нещо? Ръкомахат горкинките, кършат пръсти, въртят очи жално – ясно си е като бял ден. Я зъбчатка им трябва, я транзистор, я нещо още по-тъй – чип! Ама да не земат да си помислят, че в наше село сме диви и си нямаме? Кмете, викам на бай Ставри, кмете, яз си давам кумпютера, дето ми го донесе дъщерята. Ако трябва, целия да го разглобят, няма да излагаме селото!“

Да завари площада пълен с народ, бе голям удар за баба Калинка. Прокле наум щракащото коляно, със сетни сили избута леля Веска и едва не връхлетя извънземните.

– Квар... тира? – изпъшка, останала без дъх. – Желаете ли квартира, младежи? Пано... рама и закус... ка, изгодно.

Час по-късно двамата гости бяха настанени в кръчмата, на почетната централна маса, единствена за непушачи. До тях седна и докторчето – той, като всички лекари, и пушеше, и пиеше, и добре си похапваше, но понеже си беше хубав, а и единствен младеж под петдесет в селото, редовно го избираха да домакинства на важни гости.

На съседната маса седеше кметът, нервно въртеше фас между пръстите си и пуфтеше:

– Хмм, дам... Така.

Кмет като слънце им беше бай Ставри – човек мълчалив и акъллия. Два мандата изкара като кмет от левицата и сега подкарваше трети, като независим царист. И площада асфалтира, и дипломиран лекар докара, за завист на осем околни села, и селски туризъм завъди в Славейково – то японци, то ирландци, холандци и даже един швед идва лани да бие масло и да плете терлици.

„Хмм – разказваше важно впоследствие бай Ставри. – Отговорност, така да се каже. Респект! Авторитетът на цял народ, един вид, лежеше тогава на нашите плещи. Как щяха да погледнат на нас, ако мога така да се изразя, нашите европейски партньори? Не трябваше да се допуска, евентуално, да си уронваме престижа.“

Пуфтеше бай Ставри и изтънко обмисляше ползите и вредите за селото от това да съобщи на пресата, армията или президента. Ще гръмнат, значи, централните новини, ще ги изтипосат, един вид, на първа страница и какво? Тълпи репортери. Игла да хвърлиш в Славейково, на журналист ще падне, ще нищят, ще душат, ще преобърнат селото с главата надолу, пък ще си заминат и толкоз. Всяко чудо – до следващата емисия. И само лошо име ще им излезе, че са ги развявали по първите страници, като някакви политици или мошеници...

Армията ще отцепи района, ще въдвори ред и ще докладва на НАТО-то. Пък НАТО-то хич, ама хич няма да си поплюва. Ако вземе да го шибне параноята, евентуално, може цяло Славейково да изтрие от лицето на земята, ставали са такива работи, знаем си го ние НАТО-то...

Да се обадиш на президента, си е престижно, ако може така да се каже, ама друго освен единия гол престиж от президента не чакай. Най-много да хукне с делегация из Европа, да трупа престиж покрай извънземните и да троши, хмм, народна пара...

– Ама-ха! – внезапно реши бай Ставри и смачка фаса със замах. Че защо пък да не остане на славейковчани сами да се оправят с извънземните? Без да ги притискат отникъде и без да се сдобият с лоша слава. Така, де. Какво им е, че да не се оправят.

Славейковчани вече усърдно се трудеха да се отсрамят пред гостите. На масата за непушачи скоро се появи и сирене камамбер собствено производство, и патица по пекински, ама с кокошка, и прочутият дамски каприз на леля Веска. Докторът щедро черпеше узо и обясняваше на немски, английски и латински смисъла на думата „наздраве“ и обичая с чукането на чашите, а даскал Христо щеше да си счупи ръцете да превежда на жестомимичен език.

– Така! – все по-уверено пуфтеше бай Ставри. По никой начин Славейково няма да се изложи.

Пришълците оглеждаха отрупаната маса с явен интерес. По-дребният измъкна неясно откъде мъничко устройство, подобно на цифров фотоапарат, и населението мигом затаи дъх.

Нещото светеше цялото в бледозелено. Държейки го с две ръце, гостът го прокара внимателно над сервираните деликатеси.

– Аха! – възкликна разбиращо докторът. – Това трябва да е своего рода скенер. Проверява си човекът кое е ядливо за него и кое не е. Правилно! Чужд организъм, друг метаболизъм и прочие. Я да видим сега какво ще си хареса...

Устройството остана обидно безразлично и към извъртяните блюда и към изтънчените сладкиши. Не трепна дори за любимото на всички туристи кисело мляко с мед и орехи, нито за редовно жънещите успех чубрикови наденички на дядо Цвятко. И чак в края на масата засия с радостно златисто сияние. А там, за общо недоумение, се намираше само стандартната за всяка кръчмарска маса украса – керамична ваза, а в нея живописен натюрморт от дрянова клонка, сухи цветя и наниз от люти чушки.

Дребното извънземно се пресегна и чупейки пръсти като одеве, размачка хубаво две люти чушки между ръцете си. Щипна от пипера и поръси в отвора под очите си. За няколко секунди цялото засия в златисто. После сиянието избледня и само около главата му остана ясно различима нимба.

– Брей, какво му стана бре, докторе? – осмели се да наруши общото вцепенение леля Веска.

– Ами това, дето го виждаш, лельо Веске, е живото доказателство, че извънземните ни посещават от векове. Още от библейските времена. Навярно подобна реакция са наблюдавали нашите древни прадеди и в невежеството си са я взели за божествено проявление на святост.

– Тъй, тъй. Ами то, каквото си е кльощаво и облещено, досущ е като иконата на преподобния мъченик Онуфрий Габровски!

Леля Веска беше войнстващ атеист по природа и по убеждения, но от чист интерес към изящните изкуства беше разучавала подробно иконите и стенописите в отворената предимно за туристи селска черква. Пак тя оприличи по-високото извънземно на светия Прокопий Пчелар и така неволно стана кръстница на височайшите гости.

Онуфри и Прокопи помачкаха лютите чушки, пощипнаха и похапнаха от пипера, после дълго сияха доволно в интимната атмосфера на кръчмата, докато славейковчани унищожаваха общата софра и спореха задушевно дали е Сириус прародината на човечеството, или Орион; що за космическа установка е пирамидата в Гиза; виждат ли се в облачно време от орбита фигурите по платото Наска и как точно се е възнесъл в космоса възкръсналият Исус. Търсеха от време на време и пришълците за арбитър, рисуваха им с чаши съзвездията, писаха формули с вилица върху салфетка, но извънземните все така блажено и безучастно си светеха, а Онуфри ронеше лют пипер на купчинки. По тъмно се разотидоха, подпийнали и щастливи, а гостите си заключиха в кръчмата, повити в облаци тютюнев дим.

В мъдрото утро първо бе забелязана липсата на космическия кораб. Варелите за смет си бяха по местата, все така срамно неизхвърлени, но малката блестяща машина я нямаше. Даже и следи нямаше по излисялата трева, нито странни концентрични отпечатъци по асфалта, нито барем статично електричество околовръст.

– Брех, майка му да е...! – разядоса се Киро, отбелязвайки липсата, има си хас някой крадлив тарикат да го е задигнал нощес! За такава излагация прошка няма да има! И милост няма да има нито към куция крак на Ламби Арапчето, нито към бедното и изпълнено с репресии и злощастия буржоазно детство на Митьо Пирона. Да си примъкват едно-друго от задните дворове и бунището, хайде, иди-дойди. Ама да лепнат такова петно върху честта на Славейково – прошка не!

Почервенял от праведен гняв, Киро подбра кмета още недопил си кафето и двамата търтиха към кръчмата да събудят гостите и някак да замажат положението. Бай Ставри отключи питейното заведение с резервния си ключ, почука дискретно и промуши глава в тежката смрад на мастика и фасове.

Онуфри и Прокопи ги нямаше никакви.

Вратата си беше надлежно заключена, прозорците – със завеси и непокътнат слой прах, камината – със затворен отвътре капак, а нанизите от люти чушки по масите – очушкани до шушка. По пода се стелеше мозайка от семе, трохи и пепел. Обаче извънземните се бяха измели. Възнесли се бяха, един вид по терлици.

– Ей сега вече, кмете, майката си е...! – обяви извънредно тежката ситуация Киро и посочи тържествено под масата за непушачи.

Бай Ставри поразбута столовете и приклекна до масата.

Клечи и пухтя като локомотив бая време, преди да дойде на себе си. Защото под масата се кокореше и мъждукаше мъничко колкото коте извънземно.

– Кукувициии! – виеше на умряло баба Калинка. – Такива излязоха, кмете, твойте извънземни: кукувици! Подхвърлиха ни отрочето си и отлетяха да си светулкат безгрижно някъде другаде, да опустеят дано!

Цяло Славейково се беше събрало на местопрестъплението. Върху набързо почистената маса беше положен извънземният младенец, който се блещеше любопитно и махаше с ръчички и крачета.

– Ето поредното доказателство, че са ни посещавали и преди. Замислете се например за символиката на чушката във фолклора. Неслучайна е според мен връзката ù с представата за секс и оплождане в древните сватбени ритуали на народа ни...

– На вятъра ги приказваш, даскале, и след дъжд качулка. Да се беше присетил снощи, като налетяха на чушките!

– Кой да ти знае бре, Цвятко, че тъй благочестивото им на вид светене е било толкоз греховно?

– Наивен народ сме това българите, лельо Веске, наивен и прост. Хвалим се уж с прочутото си гостоприемство, а пък то си е чиста простотия. Германците например, както и другите северни народи, съвсем другояче се отнасят към чужденците...

– Стига ни ги навира пред очите тия германци, докторе, ако мога така да се изразя. Ние, ако бяхме германци, евентуално, хич нямаше да се трогнем за това сиротинче. Обаче германци, хмм, хмм, не сме. Имаме си дете в селото и сега ще му носим отговорността!

Волно или неволно, бай Ставри беше произнесъл една магическа думичка в необичайно дългото си изказване. „Дете в селото“. Думата се завъртя като пчела майка в общото неспокойно жужене и насочи рояка от мисли в кошера към злощастната маса за непушачи. Върху нея вече не лежеше някакво извънземно бреме, а мъничко живо същество, изискващо нежни грижи.

Леля Веска се престраши да се пресегне, подхвана го в дланите си под мишниците и вдигна мъничето, сякаш искаше да го огледа. То се ококори срещу нея, примигна два пъти и протегна ръчички. В следващия миг леля Веска вече го гушкаше до гърдите си и мяташе войнствени погледи наоколо, накокошинена като квачка.

– Ти хубаво викаш дете на това зеленото нещо, кмете. А да не би да забрави откъде се е взело? Даже бозайник не е, нито картина приема, нито звуци издава, не знаем дали е разумно и колко, може и опасна зараза да крие...

– Абе, даскале, родителите му чак толкова чужди и опасни не бяха. Единствено ме притеснява, че не знаем с какво да го храним – загрижено се обади доктор Бисеров.

– То само ще си каже, да не е глупаво! Ще му предложим ние и то каквото му се прияде, ще си поиска! Нали така, пиленцето на леля?

– Може храната му въобще да я няма на тая планета...

– Бре! Щом майка му и баща му лютите ни чушки ядоха и се не отровиха, да опустеят дано, все нещо ядливо ще се намери и за него в Славейково. Я, Веске, дай на мен да го подържа, пък ти иди донес прясно козе мляко, да видим. Ехее, деца като мечки е отгледала баба ви Калинка все с козе мляко, та тая душичка ли няма да можем да нахраним!

Разтичаха се славейковчани и също като предния ден наредиха софра, само че бебешка. Мляко и прясно, и кисело, и крем-карамел, и сокове, даже хумана се намери, останала в нечий килер. Поднасяха бебето към всяка купичка, то се дърпаше и жално извърташе очи.

– Само да не се окаже, че пие човешка кръв – изкиска се Митьо Пирона и си спечели една хорова попържня.

Накрая вдигнаха ръце и увесиха носове.

– Кмете, вземи почерпи по едно, че майката ни се е... – нещастно прикани Киро и се почеса под каскета. И пак Киро, с набитото си око, пръв забеляза, че мъникът се взира втренчено в чашата му с мастика и мига.

В тръпнеща тишина му наляха едно малко.

Бебето гаврътна мастиката на екс, копирайки до съвършенство жестовете на горския, и покрай главицата му просветнаха сребристо-розови искри.

– Божке, помилуй! – прекръсти се баба Калинка.

Продължиха храненето с гроздова, бренди, светла и тъмна бира. Мъникът пиеше като смок и пръскаше искри като панаирджийски конфети. После минаха на ром, сливова и червено вино. Бебето демонстрира предпочитание към високия градус, отличен вкус за домашен алкохол и добри обноски: даже не помирисваше, преди да се чукне любезно с всички.

– Ще стане човек от тебе, мойто дете – пророкува Киро. – На всяка цена трябва да ти изнамерим мезето.

– Умно хлапе си ни ти – не остана назад в похвалите и даскал Христо, поолюля се и размаха пръст. – Още утре почвам да те уча на жестомимичен език.

– Стига му наливахте бре, срамота е! Ще ми опиянчите детенцето...

– То не е опиянчване, ами е кърмене, стой си спокойно, лельо Веске. Едно време древните българи смесвали кърмата с вино, да растат силни мъже и страстни жени.

– Дали няма да си хапне и от чубриковите наденички, а? Щом ми одобри сливовата? Онез вагабонти майка му и баща му даже не ги вкусиха, обаче детето си е къде-къде наше момче...

– Юнака на баба! Хем здраво носи на пиене. Не като моите синковци, трезвеници и вегетарианци, да опустеят дано, дето като ми дойдат на Коледа, с половинка водка ги събарям под масата...

Още в ранния следобед всички славейковчани бяха вече здраво накърмени. Донейде виновно беше и мезето – като си подложил хумана и кисело мляко, стигат ти две мастички да се насвяткаш. Това всеобщо опиянение беше причината за ширещите се съмнения в реалността на последвалите събития.

За няма и три часа бебешокът погълна стограмка гроздова и двеста мастика, половин шише от сливовата на дядо Цвятко, бутилка бяло и две червено вино, шест бири, голям ром и малко бренди, кафена чаша вишнев ликьор, кафена чаша бадемов аперитив и един напръстник тройной одеколон, ей тъй за проба. След всяка чашка изглеждаше все по-малко безпомощен и все повече човек.

Внезапно скочи от скута на баба Калинка и хукна навън. Решително хукна, нито пълзеше по бебешки, нито залиташе. Славейковчани се юрнаха след него, тласкани от нездравото любопитство да го видят как и какво пикае.

Но дребосъкът не беше излязъл по нужда. Стремително прекоси площада, право към варелите за смет. Повъртя се около тях и поръкомаха, някак възмутено и заканително.

– Право е детето, кмете – подкрепи го леля Веска с ръце на кръста. – Тия варели вече вонят до възбог. А като дойде време за плащане на таксата смет, ние оглушки правим ли си?

Сякаш в отговор на протеста ù, мъничето подхвана единия варел и с гузен вид го изсипа на смърдяща купчинка. Изправи празния варел и се покатери в него. Примигна печално срещу славейковчани и хлопна капака. За секунди варелът се обви в сребристо сияние и се въздигна към ясното небе. Повъртя се като заблуден куршум над селото, увисна за миг и изчезна.

– Брех, мааайка му! – подсвирна Киро. – Все сме виждали пияни хора, ама това изпълнение е един път!

Цяло Славейково дълго се взира в небето, заслонило с длан очите си, докато осъзнае драматичната истина, че звездното дете си беше заминало.

Часове наред, покрусени от загубата, хората не бързаха да се прибират. Мотаха се по площада, седяха мълчаливо по пейките пред кметството и печално изтрезняваха. От време на време някой отиваше при варелите и зяпаше тъжно разсипания боклук.

– Е, ами така... – откърти тежко пред унилото събрание бай Ставри и с видимо неудоволствие си допуши фаса. Едва тогава се разотидоха.

Привечер както винаги се събраха отново в кръчмата, но нито им се пиеше, нито им се приказваше. На другата вечер – пак така, хем беше неделя и бе ред на докторчето да черпи. Даже на Киро горския не му вървеше глътката от скръб.

„Алкохолен делириум и случай на масова хипноза – обясни им доктор Бисеров, понеже научното обяснение на събитието бе светъл лъч във всеобщата безутешност. – Невъзможно е да отлетиш с варел за смет, с колкото и градусов алкохол да си се насмукал. Противонаучно е и антифизично. Ако някой от нас се подложи на хипноза, може би ще изтръгнем от подсъзнанието му истината какво всъщност се случи...“ Обаче доброволци за хипнотизиране липсваха.

В понеделник дойде сметовозката. Селото се вдигна като един, да си търси правата за пропуснатото петъчно сметосъбиране, стана голяма олелия, един от работниците се озъби на Киро, та за малко и бой да стане, кметът написа официално оплакване до шефа на фирмата им, и така животът си потече по старому.

Само няколко незначителни дреболии останаха за спомен от чуждопланетните гости. Щракащото коляно на баба Калинка бе чудодейно изцерено, докато беше дондуркала извънземното, а още по-чудно беше, че внукът ù Жорко прекара в Славейково почти цялата си ваканция, взирайки се в небето с напразни надежди.

Леля Веска, която най-дълго бе гушкала бебешока, почна да залепя метални лъжици на дланите си и да познава кръвното, без въобще да го мери.

Даскал Христо Нямкото преподаде на всички в кръчмата уроци по жестомимичен език, просто за всеки случай.

А дядо Цвятко вече редовно сервираше на туристите сочни чубрикови наденички и превъзходна сливова ракия „Звездно гориво“.

21.02.2007 г.