Нещата от живота

Емануел Икономов

Когато душа 882 354 943 119 766 се яви на преглед за ново прераждане, Всевишния я запита:

– Знаеш ли къде отиваш този път?

– Да – отвърна тя. – Пак на Земята.

– Готова ли си за изпитанието?

– Да.

Всевишния посегна към бутона, с който да я изпрати по пътя ѝ, когато тя се обади отново:

– Мога ли да попитам нещо, ако разрешите?

Учуден, той кимна.

– Имам ли избор при прераждане?

– Да, отчасти.

– Какво означава отчасти? – попита душата.

– Че за да има равновесие, изборът трябва да се компенсира с друго, което идва в пакет с пожеланото.

– Съгласна съм – рече, защото иначе и толкоз нямаше да получи.

Всевишния извади формуляр и започна с въпросите:

– Искаш да си мъж или жена?

– Мъж – отвърна душата.

Разпитващият го отметна, после направи в друга клетка избор по свое усмотрение.

– Рус, рижав, кестеняв или чернокос?

– Кестеняв.

Нови две отметки.

– Нисък, среден, висок на ръст?

– Среден...

Константин се погледна в стъклото на витрината, което отразяваше образа му под лъчите на все още силното септемврийско слънце.

Кестеняв, с кафяви като пресни бадеми очи, той бе невисок, но строен, по-скоро елегантен, отколкото як в ръцете и краката. Оправи перчема на леко къдравата си коса и се усмихна на себе си. На бузите му хлътнаха две трапчинки...

Когато свърши с характеристиките на тялото, Всевишния продължи с ума:

– С уклон към точните науки или към хуманитарните?

– Към хуманитарните.

– Добра памет или добра съобразителност?

– Съобразителност.

След ума дойде ред на социални и други качества:

– Трудолюбив или късметлия?

– Късметлия.

– Истинска любов или повече връзки?

– Любов...

... както хлътваха по него жените, когато видеха усмивката му. Но Константин не бе женкар. За него имаше една-единствена любов на живота му и той бе тръгнал на дългоочаквана среща с нея след ваканцията.

Колегите му завиждаха на късмета, че тя бе отвърнала на чувствата му. Както и на късмета, че бе изкарал леко следването и веднага бе намерил място за работа в университета, когато шефът на катедрата внезапно реши да се пенсионира и подир него всички минаха стъпка напред в академичната йерархия.

Константин бе съгласен за късмета си по отношение на Елена, но за останалото смяташе, че се дължи на неговата вродена съобразителност.

Формулярът беше дълъг.

– Повече успехи или приятели?

– Приятели.

– Здраве или дълголетие?

Още след първите въпроси душата бе осъзнала, че сама си бе виновна. Тя бе пожелала разиграване на лотария, чиито истински правила на практика не знаеше. Но връщане назад нямаше, трябваше да довърши теста. Имаше въпроси, които не просто я раздвояваха, а направо я разкъсваха. Като този например.

– Може ли да не отговарям? – осмели се да попита тя.

Всевишния поклати глава. Измъкване от капана нямаше.

– Дълголетие – отвърна душата.

Забеляза Елена на отсрещния тротоар, в подножието на стъпалата към централния вход на университета. Тя също го видя и му махна.

Константин тръгна да пресича, загледан влюбено в нея.

Последното, което си спомняше, когато се събуди в болнично легло, бе, че гледаше влюбено в нея и тя му отвръщаше. Със силно ръкомахане.

Искаше да го предупреди за автомобила, изскочил иззад завоя на кръстовището.

Но той не я бе разбрал. Не бе съобразил. Късметът му бе изневерил.

Всевишния продължаваше неумолимо да изстрелва въпросите:

– Оптимизъм или песимизъм?

– Оптимизъм.

– Сила на характера или на мисълта?

– На характера.

– Разбиране или вяра?

– Вяра...

Приятелите му, между които и Елена, не го изоставиха, въпреки че Константин лежа в болницата над десет години, докато медицината открие как да свърже отново прекъснатия му гръбначен мозък. Краката му бяха доста атрофирали, но поне можеше да се движи вече в инвалидна количка.

Учудваха се на силата на характера му, на оптимизма, който през цялото това време не го бе напуснал, на дългото му чакане на нещо по-добро.

Елена не го бе чакала. Още преди години се бе омъжила. Константин не можеше да й се сърди.

В катедрата го приеха отначало със смесени чувства, но когато преподавателската му дейност бе оценена високо от студентите, колегите престанаха да го съжаляват толкова и започнаха да го уважават, и то съвсем заслужено. Затова никой не се учуди или протестира, когато Константин стана професор, а после завеждащ катедрата.

Вече пенсионирана и останала вдовица, Елена го потърси отново. Не бе преставала да го обича вътре в себе си, но навремето, гледайки го прикован сякаш завинаги към болничното легло, не бе повярвала, че за него може да има бъдеще.

Той я прие. С радост. Нали бе любовта на живота му. Годините и чакането нямаха значение. През всичкото това време той бе вярвал.

Вярвал в себе си. В нея. В двамата. В Бог. В съдбата. Не можеше да каже.

Но в края на дългия си, изпълнен с мъка, но и с любов живот си даваше сметка, че единственото, което го бе крепило през цялото туй време, бе вярата.

Благодарен бе, че я имаше.