Няколко погледа към „Аватар“

Дилян Благов

(Долуизложеното мнение в никакъв случай не е окончателно, нито достатъчно задълбочено.)

Визия: уникална.

Неизбежно е да започна с визията. Най-голямата ценност на „Аватар“ са невероятно красивите кадри, заради които препоръчвам на всеки да гледа филма. Красотата на природата е доведена до съвършенство – може би са работили психолози, които са показали на аниматорите какви неща сънуваме и за какви гледки мечтаем в сънищата си. Отделни сцени ми секнаха дъха или успяха да ме разплачат.

Жените-оматикая се движат изящно, направо болезнено красиво и самите им движения са в състояние да омаят човек. Така де... мъж, не човек като цяло. Не знам как жените-хора възприемат мъжете-оматикая.

Съдържание: Красотите на природата са пряко свързани с един от смислите на филма – екотемата. Всеки екоактивист е длъжен да гледа този филм, всеки хуманист – също. (По възможност – без последните кадри след края на битката.) В тая тема влиза и защитата на разума като частен случай на природата – частен, но най-важен от гледна точка на хуманизма. Докато гледах филма, си казах: гадният корпоративен капитализъм трябва да отстъпи!

Друго по съдържанието – затрогваща любовна история, благородна постъпка на няколко истински човешки същества срещу властващата тъпота и алчност.

Сюжет: тривиален.

Основната причина, по която лошите капиталисти съсипват красивата планета, е минерал – ресурс, стотици пъти експлоатиран във фантастиката. От друга страна, този минерал е уникален – съчетава свръхпроводимост и антигравитационни свойства. Не ми е известно друго произведение, в което да има такова съчетание. Това е много важно – именно съчетанието на двете изключително ценни свойства позволява възникването и развитието на подобна природа, както и на подобен тип планетарен разум. Именно то е в основата на целия сюжет. За съжаление тази основа е пренебрегната във филма – може би с идеята да не затормозява зрителя с подкани към мислене и да го остави да се наслаждава само на гледката и на любовната история. И да съпреживява изкуствено предизвиканата трагедия.

Любовната история – второто нещо, което на два пъти докара сълзи в очите ми. Магията й беше поразвалена от брътвежите на Джейксули как се бил влюбил – първо в гората, после в хората (тук има готин момент – противопоставянето между нормалното, но до голяма степен фалшиво значение на думата „хора“ и онова, което пасва повече на нейния смисъл – да назовеш оматикая „хора“ е чудесно попадение) и чак на трето място – в Нейтири. И тъй да беше, мисля, че той не биваше да го казва по такъв начин. Самата Нейтири е изящна и завладяваща – някои нейни жестове могат действително да накарат мъж-човек да се влюби, независимо от физическите (и физиологичните!) разлики.

Да се върна на баналния сюжет. Няма ги онези изненади, заложени в „Странни дни“ (може би най-добрият филм на Дж. К.), в „Бездната“, дори в „Терминатор 2“ и „Пришълци“ (където сюжетът те държи на тръни от първата до последната секунда). Тук всичко се развива по добре утъпкан сценарий – натрапниците предизвикват местните да им се опълчат чисто по човешки, от което произлиза една дълга напоителна битка за радост на кибиците. Обяснявам си това единствено със стремежа към максимално широка таргет-група, която да не се затормозява с някакви по-сложни ситуации, изискващи мислене, а да се потопи в прекрасните гледки, да съпреживява любовта на Нейтири и Джейк, да съчувства на хората (т.е. оматикая) като цяло и да се наслаждава на големия бой и привидната загуба на лошите. Признавам – от маркетингова гледна точка това е добър ход. Но в същото време приравнява филма с всички онези второкачествени и не особено смислени екшъни, направени само заради зрелището. Практически цялата втора половина на филма преминава в безсмислена битка – повече от час! Безсмислена, защото заличава всички разлики в разума на оматикая и хората; онази лудост, за която говори майката на Нейтири в началото и която би трябвало да отличава оматикая от хората, се оказва... всеобща. Оматикая се превръщат в обикновени хора и така задраскват всички опити да бъдат представени като друг, различен от земния, по-разумен разум.

Като казах „хората като цяло“, засегнах една много важна нишка – такава, която би дали истинска храна на въображението и мисълта. (Би дала... ако й беше позволено. Но не би – вероятно пак със същата маркетингова цел да не се прекалява с влагането на смисъл.) Става въпрос за уникалната органична невронна връзка между разумните и останалите живи създания на планетата. На този прелюбопитен детайл – който може да ни даде мотивация, по-дълбока от първосигналните причини, защо наистина трябва да сме на страната на оматикая – бяха отделени само няколко минутки и изречения, и темата беше закопана с убийственото и адски модерно „с какво се друсате вие бе, хора“. Очаквах Дж. К. да прояви малко себеуважение и да подълбае в тая посока – неостаряващата Сигърни да разясни на дебилчето как планетата е един огромен органичен суперкомпютър, който съхранява софтуера от всички живели някога разуми и ще ни предостави невъобразими възможности, заслужаващи задълбочено изследване, стига да се научим да общуваме с него... Това би трябвало да е истинското оръжие на Сигърни срещу дебилитета на корпоративната власт – дори и в „Пришълци“ тия неща са използвани по-добре, да не говорим за „Терминатор 2“. А то какво стана? Сигърни изплю няколко неубедителни и неясни изреченийца и се остави да бъде закарфичена с цитираната по-горе реплика... Слабо!

Втората много важна нишка, за която се сещам, би могла да обясни твърде баналната сюжетна хватка, че най-богатото находище на необтаний е не другаде, а баш под свещеното дърво на оматикая, поради което се случва цялото зрелищно варварско природоубийство и масово клане. Брех, как пък не сложиха поне елементарно обяснение, че – видиш ли, неизбежно е – това дърво е израснало точно там поради голямата концентрация на необтаний, чиито уникални свойства осигуряват съществуването и функционирането на цялата жива екосистема. И че без необтаний системата ще бъде скапана, разбита, унищожена. Ето ви екоидея от по-високо ниво, нещо, което окончателно може да разбие мераците на гадните капиталяги...

Третата нишка се съдържа във възклицанието на Сигърни „видях я, тя е истинска!“. Богът в машината! (Като машината тук е органичният суперкомпютър.) Онова, което съхранява, което пази, което създава, което Е РАЗУМ! Страхотно – какви възможности дава само подобна нишка!

Обобщение: по отношение на съдържанието Дж. К. можеше да се постарае повечко – но явно му е напълно достатъчно, че всеки жител на планетата, независимо от раса, акъл и възраст, ще отиде да види филма и ще сипе в касичката...

Финал: безумен.

Е, ако е направен с цел скоро да се появи „Аватар 2“ (а явно така и ще стане), това би го обяснило – но не би го оправдало. Кой нормален човек (особено пък оматикая, които имат толкова по-развити „сетива на разума“) би застанал с пушките в конвой и би натирил всичко живо (освен неколцината „избрани“) да си ходи, без да седне и да преговаря до дупка за мирното бъдеще на света си? Че то това, дето го направиха нашите, си беше жива покана: „елате пак, ама тоя път с по-големи пушки“. Може ли дори за миг да се допусне, че абсолютно безскрупулните корпоративни капиталяги, и без това натикани в ъгъла от опустошението на земната екосистема, няма да се върнат след няколко години и да изпепелят всичко от безопасно разстояние? Е, ще почакаме „Аватар 2: Корпорацията отвръща на удара“ и ще видим... А възможността наш’те хора да посрещнат корпоративните гадняри с (на свой ред) по-големи пушки и пак да ги бият на собствена територия хич не ми оправя настроението. То не е по-различно от поражение. Всичко, което води до физическо унищожение – на дървото, на разума, дори на онзи вълк в началото (не беше случаен тоя епизод, за съжаление също си остана изолиран), – е поражение.

В заключение: горещо препоръчвам филмът да се гледа. Но – веднъж, не повече. Е, ако ви интересува само красивата визия или любовната история – тогава вероятно ще искате и повече.

Виолета Кецкарова

„Аватар“ е сред филмите, които искам да покажа на децата си след години. Когато ще е малко по-късно от сега да спасим най-ценното си земно богатство – природата. Не че други филми и творби не са показвали как, да му се не види, ние хората никога няма да се научим да ценим истинските си ресурси. Но малко са го правили със същото романтично чувство и визуална красота, които Камерън успява да вплете тук. „Аватар“ достойно измести „Титаник“ от пиедестала му, за да покаже, че вече ни трябва повече от просто една човешка история.

Какво повече ни трябва, ще речете, та поредният сълзлив разказ за бедния необразован Джак Доусън, опа, Джейк Съли, който се влюбва в очевидно по-изискана и умна благородна девойка, не стига да ни разплаче? Може би са шарени картинки и изящни каскади... а може би е онова чувството за принадлежност към нещо по-голямо и по-велико от един човешки живот, дори от една човешка любов. (Била тя между извънземни.) И все пак, както всяка история, която умее да пленява сърца, Аватар е любовна история. Но истинската любовна история тук е между природата и цивилизацията на На’ви, не между Джейк и Нейтири. И това я прави по-голяма от повечето неща, които Холивуд е свикнал да произвежда.

Когато Джейк отива на Пандора, подтикван от собствения си стремеж за себедоказване, той открива свят на хармония (друга дума за „любов”), различаващ се от примитивните представи, които се опитват да му налеят в главата. Пандора се оказва много по-развита духовно (а и физически) от всичко познато нему. Някак си, без човешки училища и книги, тези туземци знаят кое е най-ценното в света им – дърветата, природата, връзката им с Ейуа. Всеки скок от листо на листо, всяка цветова нота, изсвирена от внимателно премерените стъпки на На’ви създава рядко срещано усещане за свобода и загадъчност. „Аватар“ докосва някаква сродна нишка помежду нас, обикновените зрители, наситили се да се смеем на малоумни комедии и изтощени да плачем заради собствената си драма.

Философи и терапевти ни съветват да живеем за мига и да се наслаждаваме на това, което ни заобикаля. Да не мислим за минало или бъдеще. „Аватар“ умело ни напомня, че и миналото, и бъдещето са част от нас, и ние сме част от тях (спомнете си какво разказват Грейс и Нейтири за свойствата на дърветата). Връзката се крие някъде дълбоко вътре в човешките същества, макар и често да я забравяме сред бетонната джунгла на попадналото ни в задръстване ежедневие. Но фактът, че „Аватар“ успя да накара хората да се връщат многократно към кинозалите, ме обнадеждава, че все още не сме забравили тази нишка напълно. Че все още искаме да си спомним. Какво е да живеем цивилизовано в хармония с природата. И затова най-много ми печели уважението – че кара обикновените хора като мен да си спомнят. Нещата, които наистина имат значение…

Атанас П. Славов

В Интернет се изля доста гняв по адрес на „Аватар“. Камерън окончателно се бил комерсиализирал, крал откъде ли не, включително братя Стругацки, компютърните игри и „Покахонтас“, измъкнал бил отново мита за злобната капиталистическа корпорация, която и следващите столетия си била останала същата, и т.н.

Нека отвърна поред:

Комерсиализацията – филм, чието производство струва над 230 милиона долара, не може да не е комерсиален. С предишния си финансов удар, „Титаник“, Камерън доказа, че може да вземе парите на масовото консумативно общество. Сега го направи пак – с фантастичен филм. Това само по себе си е уникален пробив – филмът накара хора, които никога не са харесвали фантастика, да извадят немалка сума да го гледат и с неудоволствие да оценяват качествата му.

За кражбите – Борис Стругацки категорично се разграничи от неграмотните съчинения на журналистите, защото в произведенията на Стругацки само се споменава Пандора – курортна планета, където отиват да почиват героите им. Колкото до прословутите летящи планини, те са заемка не от играта Schizm, а от любимите от младините на Камерън обложки на албумите на „Йес“. „Покахонтас“ е универсален сюжет за конфликт-диалог-любов между цивилизации и култури; който иска да пише на тази тема, ще го открива отново и отново.

Злата корпорация – истина е, че през последните години този образ преживя митологична демонизация и се направиха много произведения с него. Но нека си представим какъв избор е имал Камерън пред необходимостта си да изобрети „злото“, с което ще се борят любимите му герои. На сергията пред него са били няколко всеизвестни шаблона. Представяте ли си какъв кич щеше да настане, ако беше избрал феодалния император от „Звездни войни“? Да, корпоративната игра е същата като днес, но нали идеалът на корпоративния морал е неизменността и механичната експанзия на печалбата, Камерън открито ни казва, че ако тяхната „неизбежност“ си остане непоклатима, нямаме друго бъдеще. И точно това „бъдеще“ побеждават героите на Камерън, поставяйки под съмнение „свещената крава“ на корпоративния капитализъм.

Мой приятел, който от десетилетия живее в САЩ, ми разказа поразителни подробности за това кой защо е нападал Камерън за „Аватар“. Оказва се, че най-яростните му разобличители са сред „ястребите“, които разглеждат филма му като предателство на американските идеали. Аз възразих, че фаворизираният филм „Войната е наркотик“ е също антивоенен, на което той ми отвърна, че този сценарий е опит войната в Ирак да се изведе в психологически план, като се заобиколи мъчителния въпрос за вината на американската администрация.

При всички случаи Камерън е създал една от най-магически достоверните другопланетни визии и ако не с друго, то с това ще остане в историята на фантастичното кино.

Калин Ненов

(Долното не е „поглед“, а бърза провокация – колкото да „върна баланса“ мъничко. Затова е по-ситно. ;)

Въпрос, който не видях да задава никой, е:

Защо всички на’ви в „Аватар“ бяха изумително красиви – по оня фин, изящен, строен начин, който индустрията на козметичните хирурзи, отслабващата „фармацевтика“ и (алчната) диетология налага от десетилетия? Защо нямаше ни един по-грозен, брадавичест, пълен? Как са се чувствали хората, тия с брадавиците и по-пълните, на излизане от салона?

Аз го задавам, тъй като „Аватар“ има изгледи да се превърне в култово явление. Добре ще е момичетата и момчетата, които той прехласне, все пак да се запитат за важността на външността. И да се сетят как Нейтири гушна Джейк в човешкия, сакатия му облик.

А ми хрумна, след като прочетох „Уроци по грим и горчив шоколад“ на Красимира Стоева.

Редактира Калин Ненов